Томас Ман
Вълшебната планина (47)

Минхер Пеперкорн (край)

Един водопад винаги е привлекателен обект за излет и почти не виждаме как да оправдаем Ханс Касторп, който дори изпитваше някакво особено сърдечно влечение към падащи води, дето нито веднъж не бе посетил живописната каскада всред гората на долината Флюела. За времето на съвместния му живот с Йоахим би могъл да бъде извинен със строгата дисциплинираност на братовчеда, който не бе тук за удоволствие и със своя деловито-целенасочен нрав бе ограничил кръгозора им в най-близките околности на санаториума „Бергхоф“. А след като той почина — е, и тогава отношението на Ханс Касторп към тукашната местност, като се изключат скиорските му начинания, бе запазило характера на консервативно еднообразие, чийто контраст спрямо диапазона на неговия вътрешен опит и неговите „управителски“ задължения не бе лишен от известна привлекателност за младия човек. Все пак той охотно се съгласи, когато в по-близкото му обкръжение, този приятелски кръг от седем души (включително и него самия), бе разискван планът за една екскурзия с коли до онова толкова препоръчвано място.

Бе настъпил май, месецът на блаженството според наивните песнички от равнината — много свеж и малко гальовен, що се отнася до състоянието на въздуха тук горе, но топенето на снеговете можеше да се смята за приключено. През последните дни наистина бе валял многократно сняг на едри парцали, ала не се задържа, само дето остави малко влага след себе си; натрупаните от зимата снежни маси бяха се просмукали, изпарили, изчезнали с изключение на единични останки; потъналият в зеленина околен свят мамеше всеки предприемчив дух.

И без това през последните седмици събиранията на групата бяха пострадали поради неразположението на нейния предводител, забележителния Питер Пеперкорн, чиято злокачествена тропическа зестра не пожела да отстъпи нито пред въздействието на извънредния климат, нито пред противоотровата на един толкова изтъкнат лекар като придворния съветник Беренс. Той често бе на легло — не само през дните, когато неговата малария квартана встъпваше в своите злокобни права. Обадили се бяха и далакът, и черният дроб, както намекна придворният съветник насаме на близките му; и стомахът му не се намирал в класическо състояние Беренс не пропусна да спомене за опасността от едно хроническо изтощение, което при тия обстоятелства не могло да се предотврати напълно дори при такава могъща натура. През тия седмици минхер Пеперкорн бе председателствал само едно вечерно ядене и пиене, а и общите разходки бяха отпаднали с изключение на една не много далечна. Впрочем Ханс Касторп, между нас казано, почувства в известно отношение това малко разпадане на компанията като облекчение, тъй като побратимяването със спътника на госпожа Шоша му създаваше трудности; то внасяше в неговите публични разговори с Пеперкорн същата „принуденост“, същото „заобикаляне“ и сякаш същото „отбягване“ въз основа на хващане на ядец, което вече бе направило впечатление на холандеца при обноските му с Клавдия: посредством най-странни полумерки той подменяше с някакви описателни изрази самото обръщение, доколкото направо не го преглъщаше — поради същата или по-скоро обратната дилема, която господстваше при разговора му с Клавдия в присъствие на други хора и дори само в присъствието на нейния владетел и която, благодарение на полученото от Пеперкорн удовлетворение, се бе превърнала в една двойна формална стяга.

Така че планът за един излет до водопада бе, значи, на дневен ред — Пеперкорн сам бе определил целта и се чувстваше здрав за това начинание. Беше на третия ден след един пристъп на неговата малария квартана; минхерът обяви, че желае да се възползва от него. Той наистина не се бе появил при закуските и обеда в трапезарията, а се бе хранил, както много често напоследък, в своя салон заедно с госпожа Шоша, но още при първата закуска Ханс Касторп бе получил посредством куция портиер нареждане да бъде готов един час след обеда за разходка с кола, освен това да предаде тази заповед на господата Ферге и Везал и да уведоми Сетембрини и Нафта, че ще минат да ги вземат, а накрай да се погрижи и поръча за три часа две ланда.

В уречения час се срещнаха пред портала на санаториума „Бергхоф“. Ханс Касторп, Ферге и Везал очакваха там особите от княжеските покои, като за забавление потупваха конете, които със своите черни, влажни, дебели бърни взимаха от дланите им бучки захар. Спътниците се появиха само с малко закъснение на външното стълбище. Пеперкорн, чиято царска глава сякаш бе станала по-тясна, бе облечен в дълъг, малко износен реглан; той се спря за момент горе до Клавдия, свали меката си кръгла шапка, а устните му изобразиха безмълвно някакво общо поздравление. После размени по едно ръкостискане с всеки от тримата господа, които бяха пристъпили към двойката до подножието на стъпалата.

— Млади момко — каза той при това на Ханс Касторп, като постави лявата си ръка върху рамото му — … как сме, синко?

— Покорно благодаря! А вие? — отвърна запитаният.

Слънцето грееше, денят бе хубав, ясен, но все пак добре бяха сторили, дето бяха взели демисезонни горни дрехи: при пътуването несъмнено щеше да им е хладно. А мадам Шоша носеше топло манто с колан от мъхав, едро кариран плат и дори малка кожена наметка около раменете. Тя бе превързала под брадичката си маслиненозелен воал, който свеждаше надолу страничната периферия на филцовата й шапка; това я правеше тъй очарователна, че повечето от присъстващите усетиха направо болка — само Ферге не, единственият, който не бе влюбен в нея; и тъкмо неговото безпристрастие стана причина при временното разпределение на местата — докато вземат и външните двама — да му се падне обратното място в първото ландо, срещу минхер и мадам, докато Ханс Касторп, не без да долови една подигравателна усмивка на Клавдия, се качи с Фердинанд Везал във втората кола. Малаецът камердинер с дребната фигурка също участваше в излета. Той се бе появил зад господарите си с голяма кошница, изпод чийто капак стърчаха гърлата на две бутилки и която той натика под обратната седалка на първото ландо; в момента, когато бе вече кръстосал ръцете си, седнал до кочияша, конете получиха своята команда и колите потеглиха със затегнати спирачки надолу по завоя.

И Везал беше забелязал усмивката на госпожа Шоша; показвайки наядените си зъби, той се обърна по тоя повод към своя спътник в колата.

— Видяхте ли — попита той — как ви се подигра, задето ще трябва да пътувате сам с мене? Да-да, на пострадалия подбивът му е в кърпа вързан. Много ли се ядосвате и гнусите да седите до мене?

— Опомнете се, Везал, и не говорете тъй долнопробно! — схока го Ханс Касторп. — Жените се усмихват при всеки удобен случай заради самата усмивка; безполезно е всеки път да се тревожи за това човек. Какво сте се загърчили така? Вие имате, както и всички ние, своите качества и недостатъци. Например много хубаво свирите откъси от „Сън в лятна нощ“, това не всеки може. Следния път би трябвало пак да ни посвирите.

— Да, ето че пак ми говорите снизходително — отвърна клетият човек — и съвсем не подозирате колко безочливост се крие във вашата утеха и че по този начин още по-дълбоко ме унижавате. Лесно ви е на вас да говорите и утешавате отвисоко, защото, ако и понастоящем да се намирате в доста смешно положение, все пак един път и вие сте били наред и сте се намирали на седмото небе, всемогъщи боже, и сте почувствали мишниците й около врата си и всичко това, всемогъщи боже, ми изгаря гърлото и сърцето, когато помисля за него… С пълно съзнание за това, което ви се е било паднало, вие гледате отвисоко на моите просешки страдания…

— Не е хубаво, дето се изразявате така, Везал! Дори във висша степен е отвратително, няма защо да го крия от вас, тъй като ме упреквате в безсрамие, а и вие държите всичко да бъде отвратително, вие чисто и просто искате да се изкарате най-гаден и непрестанно се гърчите. Та наистина ли сте така ужасно влюбен в нея?

— Страшно! — отговори Везал, поклащайки глава. — Не може с думи да се изкаже какви мъки ми причинява моята жажда и моята страст към нея, би ми се искало да мога да кажа, че това ще ми докара смъртта, но не — тъй нито съм в състояние да живея, нито да умра. Докато я нямаше, бях почнал малко да се оправям, бях почнал постепенно да я забравям. Но откак се е върнала и всеки ден ми е пред очите, понякога ми иде да си хапя ръцете, да ги размахвам във въздуха и не зная как да си помогна. Такова нещо не би трябвало да има, но и не желаеш да го няма — връхлетяло ли те е веднъж, не искаш да се отървеш от него, би трябвало да искаш да се отървеш от живота си, с който то се е амалгамирало, а именно това не можеш — каква полза, че ще умреш? После — с удоволствие. В нейните обятия — на драго сърце. Но преди това — не! — би било пълна безсмислица, защото животът, това е желанието и желанието е животът, той не може да бъде против самия себе си, ето къде се крие трижди проклетата безизходица. А когато казвам „трижди проклета“, казвам го само изразно и то сякаш се касае до някого другиго, аз сам не мога да мисля така. Има различни изтезания, Касторп, и който е подложен на някакво изтезание, иска да се отърве от него, иска просто и безусловно да се отърве от него, това му е целта. Но от изтезанието на плътското желание човек може да иска да се отърве само по един начин и при едно-единствено условие — по пътя на неговото удовлетворение; иначе не, за нищо на света! Това е положението и който не е обладан от тая мъка, той нищо не знае, но който е обладан, разбира господа нашего Исуса Христа, той ще си изплаче очите. Боже вишни, кой го е наредил и устроил така, че плътта толкова много желае плътта само защото не е собствената плът, а принадлежи на една чужда душа — колко странно и, точно погледнато, колко непридирчиво, от друга страна, в своята свенлива доброжелателност! Би могло да се каже: щом не желае нещо повече, нека то, в божието име, му бъде дадено! Та какво искам аз, Касторп? Да я убивам ли? Да проливам кръвта й? Та аз искам само да я милвам! Касторп, мили Касторп, прощавайте, че скимтя, но тя би могла в името божие да изпълни желанието ми! Тук има и нещо по-висше, Касторп, аз не съм някакво добиче, какъвто и да съм, все пак съм човек! Плътското желание се насочва ту насам, ту натам, то не е свързано, не е фиксирано и затова го наричаме животинско. Ако обаче то е фиксирано върху едно човешко същество, върху един човешки образ, тогава нашата уста говори за любов. Аз желая не само нейната плът и нейното тяло; ако случайно в лика й нещо съвсем дребно бе другояче оформено, щяхте може би да видите, че никак не желая цялото й тяло, от което излиза, че обичам душата й и че я обичам с душата си. Защото любовта към един лик е душевна любов…

— Какво става с вас, Везал? Та вие съвсем не приличате на себе си и си служите бог знае с какви изрази…

— Но именно тъкмо в това, тъкмо в това се състои нещастието — продължи клетникът, — че тя има душа, че тя е човешко същество с тяло и душа! Защото нейната душа! Защото нейната душа нищо не ще да знае за моята, затова и тялото й нищо не ще да знае за моето, о, каква неволя и какво страшно злочестие, ето защо моето желание е осъдено на позор и тялото ми трябва на веки веков да се гърчи! Защо и тялото, и душата й не искат нищо да знаят за мене, Касторп, и защо моето желание я отвращава?! Аз не съм ли мъж? Един противен мъж не е ли мъж? Аз дори съм мъж в най-висша степен, кълна ви се, всичко досегашно би било надхвърлено, ако тя ме приемеше в блаженото царство на своите обятия, които са толкова прекрасни, защото принадлежат към душевния й лик. Бих я накарал да изпита най-голямото сладострастие на света, Касторп, ако се касаеше само до телата, а не и до образите, ако я нямаше тая нейна проклета душа, която нищо не иска да знае за мене, но без която не бих пожелал тялото й — това е то дяволската безизходица, в която се гърча и гърча!

— Везал, пст! По-тихо! Ами че кочияшът ви разбира! Той наистина не помръдва глава, но по гърба му го познавам, че слуша.

— Той разбира и слуша, това е то, Касторп! Това е то подреждането и поставянето на въпросите по вашему и според вашия характер! Ако говорех за палингенезис или за… хидростатика, той не би разбрал, понятие би си нямал и нито би слушал, нито би се интересувал. Тъй като това не е популярно. Но върховният, пределният и страхотно тайнственият въпрос, въпросът за плътта и за душата, виж ти, този въпрос е същевременно най-популярният въпрос и всеки го разбира, всеки може да се подиграва на оня, който е попаднал в мрежите му и комуто поради това денят носи похотливо изтезание, а нощта адски позор! Касторп, мили Касторп, оставете ме да поскимтя, защото знаете ли какви са нощите ми! Всяка нощ я сънувам, ах, как ли не я сънувам, гърлото и стомахът ми изгарят, когато си помисля за това! И всеки сън свършва така: тя ми удря плесници, бие ме право в лицето, понякога ме и заплюва — с изкривен от погнуса душевен лик ме заплюва и тогава се събуждам, облян в пот, покрит с позор, обладан от страст…

— Така, Везал, сега да замлъкнем и да си наложим да мълчим, докато стигнем до бакалина и някой седне при нас. Това е моето предложение и моето нареждане. Не искам да ви огорчавам и признавам, че сте в много тежко положение, но като деца ни са чели историята на някакъв човек, който бил наказан при говорене да му излизат змии и жаби из устата, при всяка дума по една змия или жаба. В книгата не пишеше какво е направил човекът, но аз винаги предполагах, че той сигурно се е видял принуден да не си отваря устата.

— Но човешка потребност е — каза Везал плачевно, — човешка потребност е, мили Касторп, да се изприкажеш и да си облекчиш сърцето, когато си затънал в мъка като мене.

— То е дори човешко право, Везал, ако искате. Но има права, по мое мнение, които при известни обстоятелства е най-разумно да не се упражняват.

И тъй двамата млъкнаха според нареждането на Ханс Касторп, а между впрочем и колите бързо бяха стигнали до обраслата с кучешко грозде къщурка на бакалина, където нито за момент не ги накараха да чакат: Сетембрини и Нафта бяха вече на улицата, първият в своята опърпана кожена полушубка, вторият обаче в едно белезникавожълто пролетно пардесю, което бе с изкарани тегели по всички краища и имаше контешки вид. Докато колите обръщаха, излетниците размениха поздрави, помахаха си с ръка и господата се качиха: Нафта седна в първото ландо като четвърти редом с Ферге, а Сетембрини, в блестящо настроение — веселите шеги просто бликаха от устата му, — се присъедини към Ханс Касторп и Везал, който му отстъпи своето място в дъното на колата — където Сетембрини се разположи с изисканата небрежност на свикнал да се вози по корсото кавалер.

Той възхвали удоволствието от возенето, това придвижване на тялото, докато то е в приятен покой, на туй отгоре и при сменящ се пейзаж; държеше се бащински предупредително към Ханс Касторп и дори потупа клетия Везал по бузата, като го призова да забрави своето собствено несимпатично „Аз“ и да се възхити от светлия околен свят, към който посочи с един замах на десницата си в охлузената кожена ръкавица.

Пътуването беше отлично. Конете, брези и четирите, пъргави и яки, загладени и охранени, чаткаха в постоянен такт по хубавото шосе, от което още не се вдигаше прах. Разрушени канари, в чиито пукнатини никнеха цветя и треви, се появяваха навремени край пътя, телеграфните стълбове бягаха назад, гористи възвишения се изпречваха насреща им, прелестните завои, които се редяха и бързо биваха отминавани, поддържаха любопитството на пътниците, а в слънчевата далнина винаги се мержелееше все още отчасти заснежената планина. Напуснали бяха познатите предели на долината, изместването на всекидневната сцена освежаваше душата. Скоро спряха в окрайнината на гората: оттук щяха да продължат излета пешком и да достигнат целта — една цел, с която от доста време, без отначало да забележат, бяха влезли в слаб, но постоянно усилващ се сетивен контакт. Когато слязоха от колите, всички доловиха някакъв далечен шум, някакво тихо, на моменти все още изплъзващо се от слуха съскане, тресене и бучене, върху което всеки обръщаше вниманието на другия и със затаена стъпка се ослушваше.

— Сега — каза Сетембрини, който доста пъти бе идвал тук — той се обажда само плахо. Но стигнем ли до него, ще видите колко е брутален по това време на годината — имайте пред вид, че собствените си думи няма да разбираме.

И така те навлязоха в гората по един път, постлан с влажни борови иглици — най-отпред Пеперкорн с климаща встрани походка, опрян върху мишницата на своята спътница, нахлупил черната мека шапка върху челото си; след тях, по средата на пътя, Ханс Касторп, без шапка, както всички останали господа, с ръце в джобовете, с леко наклонена глава, тихо си свирукаше и се оглеждаше наоколо си; после Нафта и Сетембрини, после Ферге и Везал и накрай малаецът сам, помъкнал кошницата със следобедната закуска. Те говореха за гората.

Гората не бе като другите гори, нейният изглед бе живописно своеобразен, дори екзотичен, но и злокобен. Тя бе нападната от някакъв вид мъхести лишеи, бе окичена, отрупана, напълно обвита от тях; като дълга, грозно оцветени бради висяха степаните тъкани на паразитното растение от обмотаните, тапицирани клони; игли почти не се виждаха, само провиснали мъхести гирлянди: дърветата бяха грозно, странно обезобразени, гледката — болезнена, омагьосана. Гората боледуваше, тя страдаше от тези избуяли лишеи, които почти я задушаваха, това бе общото впечатление, докато малката група напредваше по постлания с иглици път с проглушени уши от шума на водопада, към който се приближаваха — този екот и съсък, който постепенно се превръщаше в бучене и се готвеше да потвърди предричането на Сетембрини.

Един завой на пътя откри гледката към моста над гористото и скалисто ждрело изпод който се хвърляше надолу водопадът; и когато го зърнаха, ревът бе стигнал връхната си точка — посрещна ги адски шум. Водните маси се изливаха отвесно в една-единствена каскада, чиято височина възлизаше на седем-осем метра, а и ширината бе значителна, и след това, побелели, се урваха по канарите. Те падаха с ужасен трясък, в който сякаш бяха размесени всички възможни шумове, звуци и тонове: гръмотевица и съскане, рев, вой, оркестров туш, тропот, пукотевица, грохот и камбанен звън — действително човек можеше да обезумее. Излетниците бяха пристъпили върху хлъзгавата канара досами водопада; облъхна ги влага, пръски ги връхлетяха, обвиха ги водни пари, шумът изпълни и затикна ушите им; разменяйки погледи и поклащайки с плаха усмивка глави, те съзерцаваха това зрелище, тази нестихваща катастрофа от пяна и тръбни звуци, чието бясно и извънмерно бучене ги замайваше, караше ги да изпитват страх и ги подлагаше на слухови измами. Смятаха, че чуват зад себе си, над себе си, от всички страни заплашващи и предупреждаващи викове, тромбони и груби мъжки гласове.

Скупчени около минхер Пеперкорн — госпожа Шоша помежду останалите петима господа, — те с него се взираха в огромния порой. Те не виждаха лицето му, видяха го обаче как свали шапката си от своята увенчана с бели пламъци глава и как разпъна гърдите си всред свежия въздух. Помежду си се разбираха с погледи и знаци, защото думите, дори извиквани право в ухото, вероятно щяха да бъдат заглушени от гърмящия водопад. Устните им оформяха думи на удивление и възхита, които оставаха безгласни. Ханс Касторп, Сетембрини и Ферге се уговориха с кимания на главите да се изкачат до горния край на пропастта, в чието дъно се намираха, да излязат на горното мостче и да погледат оттам водите. Това не бе трудно: една стръмна поредица от тесни, изкопани в камънака стъпала извеждаше сякаш до някакъв по-горен етаж на гората; те се изкатериха един след друг, пристъпиха до средата на мостчето, отдето — облегнати на перилата, увиснали над самата чупка на водопада — замахаха с ръце към приятелите си долу. После преминаха на отвъдния бряг, свлякоха се с мъка додолу и отново се явиха пред останалите — там, над въртопа, също имаше мостче. Сега езикът на знаците се отнасяше вече до следобедната закуска. От много страни се предложи да се оттеглят за тая цел малко от зоната на шума, за да могат да похапнат на чист въздух с облекчен слух, а не като глухонеми. Но явно пролича, че волеизявлението на Пеперкорн бе против. Той разтърси глава, на няколко пъти посочи с показалеца си земята и неговите разпокъсани устни с усилие се отделиха една от друга, оформяйки едно „тука!“. Какво можеха да сторят? В такива въпроси на постановката той бе господар и командир. Могъществото на личността му би се наложило дори ако той не беше, както винаги, инициатор и домакин на увеселението. Този формат е тираничен и автократичен от край време и такъв ще си остане. Минхер бе пожелал да закуси срещу водопада, всред гръмотевицата, такъв бе неговият велемощен каприз и който не искаше да си отиде с празни ръце, трябваше да остане тук. Мнозинството бе недоволно. Господин Сетембрини, който видя пресечени възможностите за една човешка размяна на мисли, за един демократично изискан разговор, изметна с познатия ни жест на отчаяние и примирение ръката над главата си. Малаецът побърза да изпълни нареждането на своя повелител. Оказаха се налице два сгъваеми стола, които той разпъна до канарата за минхер и мадам. После разположи пред нозете им върху една покривка съдържанието на кошницата: сервиз за кафе, чаши, термоси, фини сладки и вино. Всички се струпаха да си вземат по нещо. После насядаха по камъните на сипея, по перилата на мостчето, всеки с чаша горещо кафе в ръцете и чиния със сладки върху коленете, и мълчаливо почнаха да закусват всред гръмкото бучене.

Вдигнал яката на пардесюто си, сложил шапката до себе си на земята, Пеперкорн пиеше порто от една сребърна чаша с монограм, която многократно изпразни. Изведнъж той заговори. Чуден човек! Невъзможно бе сам да чуе гласа си, камо ли другите да разберат дори една сричка от това, което безгласно прогласяше. Той обаче изправи показалеца си и докато държеше чашата в дясната ръка, изпружи лявата с косо издигната нагоре длан и всички видяха как царственият му лик се раздвижи от говора, как устата му оформяше думи, които оставаха беззвучни, сякаш биваха изговаряни в безвъздушно пространство. Никой не предполагаше друго, освен че той тутакси ще се откаже от това безполезно начинание, което наблюдаваха със слисани усмивки — той обаче продължи да се изказва всред всепоглъщащото бучене; културните жестове на лявата му ръка пленяваха, приковаваха вниманието, докато малките, уморени, бледи и насила широко отворени очи под опънатите бръчки на челото се отправяха ту към един, ту към друг от слушателите му, така че заговореният по този начин се виждаше принуден да му кимне с високо вдигнати вежди и с отворена уста да приложи до ухото си свита в шепа ръка, сякаш би могъл да си помогне някак в тая безизходица. Сега той дори стана! С чаша в ръка, в своето омачкано, дълго почти до краката пътническо палто, чиято яка бе вдигната, гологлав, той се изстъпи пред канарата, а белите му коси като пламъци светеха около неговото високо, набръчкано, идолско чело; раздвижи се и лицето му, пред което наставнически държеше увенчаното от копиевидните пръсти търкалце, образувано от палеца и показалеца, за да подкрепи с тоя омагьосващ знак за точност неразбираемостта на нямата наздравица. По неговите жестове и по устните му можеха да се разчетат някои думи, които често употребяваше: „свършено“ и „уредено“ — нищо повече. Видяха главата му да се скланя встрани, разкъсаната горчивина на устните му, образа на страдалеца. После пък видяха да разцъфва чувствената трапчинка, сибаритска дяволитост, един танцьор, който придръпва одеждите си, свещената безнравственост на езическия жрец. Той вдигна чашата, описа с нея полукръг пред гостите си и я изпи на две-три глътки до капка, така че дъното й се намери съвсем отгоре. После с изпружена ръка я подаде на малаеца, който я пое с длан върху гърдите, и даде знак за тръгване.

Всички, благодарейки, му се поклониха и се заприготвяха да изпълнят нареждането. Който седеше свит на земята, скочи на крака, който се бе разположил по перилата, се смъкна върху моста. Дребничкият яванец, с бомбе и кожена яка, насъбра остатъците от закуската и съдовете. В същия тесен строй, както бяха дошли, поеха назад по влажния, постлан с иглици път през обезобразената от лишейната напаст гора до шосето, където бяха спрели колите.

Ханс Касторп се качи тоя път при главатаря и придружителката му. Той седна срещу двойката до добродушния Ферге, комуто всичко възвишено бе съвсем чуждо. На връщане почти не се завърза някакъв разговор. Минхер седеше с длани върху одеялото, което завиваше неговите колене заедно с коленете на Клавдия; долната му челюст бе увиснала. Сетембрини и Нафта слязоха и се сбогуваха, преди колата да пресече линията и потока. Везал продължи сам във втората кола по извитото нагорнище до портала на „Бергхоф“, където излетниците се разделиха…

Бе ли през тая нощ сънят на Ханс Касторп благодарение на някаква вътрешна готовност, за която душата му нищо не знаеше, толкова лек и летлив, та стигаше и най-малкото отклонение от обичайния нощен покой на санаториума „Бергхоф“, една напълно приглушена тревога, едва забележимото потрепване от нечие далечно изтичване, за да го събуди и задържи бодър, да го накара да се повдигне на възглавниците? И действително той се събуди доста време преди да почукат на вратата му, което стана малко след два часа. Той веднага отговори разсънен, енергичен, в пълно присъствие на духа. Обади се високият и несигурен глас на една от болногледачките на санаториума, която по поръка на госпожа Шоша го помоли веднага да се яви на първия етаж. С усилена енергия той заяви, че идва, скочи, навлече дрехите си, с пръсти отстрани падналата върху челото му коса и слезе нито бърже, нито бавно, заинтригуван повече от начина на повикването му, отколкото от причината.

Той завари вратата към салона на Пеперкорн отворена; зееше и вратата към спалнята на холандеца, дето светеха всичките лампи. Там бяха двамата лекари, старшата сестра фон Милендонк, мадам Шоша и камердинерът. Яванецът не бе облечен както обикновено, а в някакъв вид национална носия — една подобна на риза дреха на едри райета с много дълги и широки ръкави, пъстра пола вместо панталоните и конусовидна шапка от жълто сукно на главата; гърдите му бяха окичени с някакво украшение-талисман; той стоеше неподвижен, с кръстосани ръце, вляво, до горния край на леглото, в което лежеше на гърба си Питер Пеперкорн с проснати напред ръце. Новодошлият, бледен, веднага обзря картината. Госпожа Шоша бе с гръб към него. Тя седеше в един нисък фотьойл до долния край на леглото, подпряла лакът върху юргана и брадичката в ръката си; пръстите бяха впити в долната й устна, а погледът се взираше в лицето на спътника й.

— Добър вечер, момчето ми — каза Беренс, който тихо се бе разговарял с доктор Кроковски и старшата сестра, и тъжно кимна; белите му мустачки бяха засукани. Той бе в клинична престилка, от чийто горен джоб се подаваше слушалката, носеше бродирани чехли и не си бе сложил яката.

— Нищо не може да се направи — добави той шепнешком. — Чиста работа. Пристъпете по-близо. Хвърлете един вещ поглед върху му. Ще признаете, че тук са били взети всички предохранителни мерки срещу лекарското изкуство.

Ханс Касторп се приближи на пръсти до леглото. Очите на малаеца зорко го наблюдаваха при това негово движение, следяха го без извъртане на главата, така че се бялнаха. С един страничен поглед той установи, че госпожа Шоша не му обръща внимание, и застана до смъртното ложе в типична стойка: с цялата си тежест върху единия крак, с ръце скръстени на корема, с глава, косо наклонена — в почтително замислено съзерцание. Пеперкорн лежеше под червения копринен юрган и своята вълнена фланела, както Ханс Касторп толкова пъти го бе виждал. Ръцете му бяха получили синьо-чер оттенък, също така и части от лицето му. Това бе причинило значително обезобразяване, макар че неговите царствени черти иначе бяха останали неизменени. И при склопени клепачи, при това положение на покой, силно изпъкваше идолското многолиние на бръчките по челото, което държеше четири или пет водоравни реда и после се чупеше в прав ъгъл надолу по слепоочията, тъй както бе набраздено от обичайното напрежение на цял един живот. Горчиво разкъсаните устни бяха леко разтворени. Придошлата кръв говореше за внезапен застой, за насилствено, ударно възпиране на жизнените функции.

Ханс Касторп се застоя някое и друго време и съсредоточеност, която търси да проникне във фактическото положение; той се колебаеше дали да промени стойката си, очаквайки да го заговори „вдовицата“. Тъй като това не стана, не пожела да я безпокои в момента и извърна поглед към групата на другите зад гърба си. Придворният съветник кимна с глава в посока към салона. Ханс Касторп го последва там.

— Suicidium?^[22] — попита той приглушено и вещо.

— Хм! — отвърна Беренс с пренебрежителен жест и додаде: — И то какво! От превъзходна степен. Виждали ли сте такова нещо в галантериен магазин? — попита той, като измъкна от джоба на престилката си едно несиметрично оформено калъфче, извади от него някакъв дребен предмет и го поднесе на младия мъж. — Аз не. Но заслужава да се види. Всеки ден човек научава по нещо ново. Едно своеобразно изобретение. Взех му го из ръката. Внимание. Ако нещо капне върху кожата ви, ще ви излязат мехури като от изгаряне.

Ханс Касторп повъртя загадъчната вещ между пръстите си. Тя бе от стомана, слонова кост, злато и каучук, много чудновата на вид. Имаше две извити вилични зъбчета от лъскава стомана с извънредно остри върхове, една леко извита средна част от слонова кост, инкрустирана със злато, в която зъбчетата до известна степен и по някакъв еластичен начин можеха да се движат, и то навътре; разширение, нещо като балонче от полутвърда гума. Големината възлизаше само на няколко цола.

— Какво е това? — попита Ханс Касторп.

— Това — отговори Беренс — е една добре устроена инжекционна спринцовка. Или, погледнато от другата страна, едно механично копие на зъбния апарат на змията очиларка. Разбирате ли? Изглежда, че не разбирате — каза той, тъй като Ханс Касторп продължаваше да гледа вцепенен чудноватия инструмент. — Това са зъбите. Те не са съвсем плътни, през тях минава канал, широк колкото един косъм, съвсем ясно можете да видите изхода му, тук, малко над върховете. Естествено тръбиците са отворени и откъм корените на зъбите, а оттам имат връзка през средната част от слоновата кост с изходната част на каучуковата жлеза. При захапването зъбите пружинират малко навътре, това ясно се вижда, и упражняват натиск върху резервоара, който изтиква съдържанието си през каналите, така че в момента, когато зъбите се забият в плътта, съответната доза се впръсква в кръвообращението. Работата е съвсем проста — така, както я виждаме сега. Трябва само да я измисли човек. Вероятно спринцовката е направена по негови лични указания.

— Сигурно! — каза Ханс Касторп.

— Зарядът не може да е бил много голям — продължи придворният съветник. — Каквото му е липсвало по количество, той трябва да го е заместил чрез…

— Динамика — допълни Ханс Касторп.

— Точно така. Какво е било то, ще съумеем да издирим. Можем да очакваме с известно любопитство резултата, несъмнено ще има какво да научим от него. Да се обзаложим ли, че застаналият настрана оттатък чуждоземец, който тая нощ така се е издокарал, би могъл съвсем точно да ни осведоми? Предполагам, че имаме налице една комбинация от животинска и растителна отрова — във всеки случай най-доброто от доброто, защото действието трябва да е било поразително. По всичко личи, че отровата веднага е пресякла дишането, парализа на респирационния център, знаете, мимолетна смърт от задушаване, вероятно без мъки и страдания.

— Дай боже! — каза Ханс Касторп смирено, с въздишка връчи обратно на придворния съветник злокобния малък инструмент и отново се върна в спалнята.

Там бяха останали сега само малаецът и мадам Шоша. Този път Клавдия вдигна глава към младия мъж, когато той пристъпи отново до леглото.

— Вие имахте право да ви повикам тук — каза тя.

— Много мило от ваша страна — каза той. — И не сте сгрешили. Ние бяхме приятели, „на ти“. От дън душа ме е срам, задето се стеснявах от това пред хората и си служех със заобикалки… Бяхте ли при него през последните му минути?

— Слугата ми обади, когато всичко бе свършено — отговори тя.

— Той бе от такъв формат — отново поде Ханс Касторп, — че възприемаше капитулацията на чувството пред живота като космическа катастрофа и като богохулство. Защото той се смяташе за сватбен орган на бога, трябва да знаете. Това бе едно царствено шегобийство… Когато човек е покъртен, той намира смелост за изрази, които звучат рязко и неблагоговейно, но са по-тържествени от общоприетите надгробни слова.

— C’est une abdication^[23] — каза тя. — Знаеше ли той за нашето безразсъдство?

— Не ми бе възможно да отрека, Клавдия. Той го бе отгатнал от моя отказ да ви целуна по челото в негово присъствие. Неговото присъствие в тоя момент е по-скоро символично, отколкото реално, но ще ми позволите ли да сторя това сега?

Тя поизвърна глава към него, със затворени очи, сякаш му бе кимнала. Той допря устни до челото й. Кафявите зверски очи на малаеца наблюдаваха тази сцена — извърнати така встрани, че се видя бялото им.