Томас Ман
Вълшебната планина (34)

Валпургиева нощ

Тия дни се изпълваха седем месеца, откак младият Ханс Касторп бе дошъл тук горе, докато братовчед му Йоахим, който при идването му бе вече изкарал пет, сега имаше навършени дванадесет, значи, една годинка; една кръгла година, кръгла в космически смисъл, бе изтекла, откак малкият, но мощен локомотив го бе докарал тук; земята бе извършила едно въртене около слънцето и се бе върнала на същата точка. Настъпи времето на карнавала. Сирни заговезни бяха пред вратата и Ханс Касторп се осведоми от по-старите пациенти как ги прекарват тук.

— Великолепно! — отговори Сетембрини, когото братовчедите пак срещнаха веднъж при предиобедната разходка. — Възхитително! — додаде той. — Става весело като в Пратера, ще видите, инженере. Тогава всички до един тук сме най-блестящите кавалери — продължи той и с неудържима уста почна да философства, като придружаваше одумванията си с подходящи движения на ръцете, главата и раменете си. — Какво искате, дори в лудницата уреждат понякога балове за лудите и смахнатите, така поне съм чел… Защо не и тука? Програмата обхваща всевъзможни зловещи танци, както можете да си представите. За съжаление известна част от миналогодишните участници в празненството няма да може да се яви този път, тъй като увеселението приключва още в девет и половина…

— Искате да кажете… Аха, така ли? Отлично! — разсмя се Ханс Касторп. — Какъв сте шегобиец!… В девет и половина, чу ли? Значи, много рано, за да може да дойде поне за един час, „известна част“ от миналогодишните, това иска да каже господин Сетембрини. Ха, ха, зловещо, нали? Това е оная част, която междувременно завинаги е казала сбогом на плътта. Разбираш ли игрословицата? Умирам от любопитство — продължи той. — Намирам за правилно, че празнуваме тук празниците, когато се паднат, че бележим по обичайния начин етапите, за да няма нестройно разбъркване, иначе би било много странно. Ето че изкарахме Коледата, разбрахме, че мина и Новата година, а сега вече идват и Заговезни. После ще наближи Връбница (правят ли тук кравайчета?), страстната седмица, Великден и Света троица, която се пада шест седмици по-късно, и току настъпил най-дългият ден, лятното слънцестояне, разбирате ли, след което почва да мирише на есен…

— Стига! Стига! Стига! — извика Сетембрини, като вдигна лице към небето и притисна длани към слепоочията си. — Млъкнете! Забранявам ви да му отпускате края по този начин!

— Прощавайте, аз тъкмо обратното казвам… Между впрочем Беренс сигурно накрай ще се реши на инжекции, за да ме очисти от отровите, тъй като постоянно вдигам тридесет и седем и четири, и пет, и шест, даже и седем. Не ще и не ще да се промени. Аз само създавам и май че ще продължа да създавам проблеми на живота. Не съм от дългосрочните, Радамант никога не ми е определял нещо положително, но казва, че било безсмислено да прекъсвам преждевременно лечението, след като толкова отдавна вече съм тук и след като, така да се каже, съм инвестирал толкова време. Пък и каква полза би имало, ако ми поставеше срок? Нямаше да има голямо значение, ако например бе казал: „половин годинка“, сметката щеше да излезе крива, затова по-добре човек да си е подготвен за всичко. Ето ви и случаят с моя братовчед, той трябваше в началото на месеца да бъде готов — готов в смисъл на излекуван, — а последният път Беренс му добави още четири месеца, за да бъдел напълно излекуван… Е, и какво излиза? Излиза, че това ще бъде по време на лятното слънцестоене, както казах, без да исках да ви дразня, а после отново ще замирише на зима. Но за момента, разбира се, ни предстоят само Заговезни, нали чухте, че напълно одобрявам, дето ще отпразнуваме всичко по реда си и по календара. Госпожа Щьор каза, че в портиерската ложа имало за продан детски тромпети.

Това бе вярно. Преди още да го зърнат отдалече, карнавалният вторник настъпи и още рано-рано, при първата закуска, трапезарията се изпълни с най-различни звуци от прегракнали пискуни и шеговити духови инструменти; през време на обеда от масата на Гензер, Расмусен и госпожица Клефелд захвърчаха вече и книжни серпентини, а много от болните, например кръглооката Маруся, носеха книжни шапки, които също се продаваха при портиера, но вечерта в трапезарията и съседните салони се развихри едно веселие, при което… Засега само ние знаем докъде, благодарение на предприемчивия дух на Ханс Касторп, доведе това карнавално празненство. Но ние не ще позволим на нашата осведоменост да ни увлече и отклони от нашата отмереност, а ще отдадем на времето дължимото му уважение и няма никак да избързваме — може би дори ще поразтеглим събитията, защото споделяме нравствената боязън на младия Ханс Касторп, която толкова дълго бе задържала настъпването на тези събития.

Следобед вкупом се упътиха към курорта, за да погледат карнавалното оживление по улиците. По пътя си срещаха маски, пиерота и арлекини, които размахваха в ръцете си кречетала; в украсените шейни, чиито звънчета дрънчеха, бяха насядали също така маскирани и между тях и пешеходците се водеха сражения с конфети. Вечерта пациентите се събраха на седемте маси с повишено настроение, решени да продължат в затворен кръг всеобщото веселие. Книжните шапки, кречеталата и свирките на портиера бяха намерили добър прием, а прокурорът Параван бе турил началото на ново предрешаване; облякъл се бе в дамско кимоно и според многобройните провиквалия бе си закачил принадлежащите на генералната консулша Вурмбранд плитки, а мустаците си бе извил с маша за къдрене надолу, та бе заприличал досущ на китаец. Администрацията не бе останала назад. Тя бе украсила всяка от седемте маси с по един книжен лампион — цветна месечина със запалена свещ вътре, така че при влизането си в трапезарията Сетембрини подхвърли на минаване край масата на Ханс Касторп един куплет, който се отнасяше до илюминацията:

Отсреща пъстри пламъци видях

и весела тълпа шуми край тях —

процитира той с тънка и суха усмивка, като бавно довлече крака до мястото си, дето го посрещнаха с малки снаряди — тънкостенни топчици, пълни с благоуханна течност, които се пукаха при попадение и обливаха с парфюм, когото улучеха.

С една дума, празничното настроение бе се разгорило още от началото. Ехтяха смехове; книжни серпентини, провиснали от полилея, се развяваха от течението насам-натам; в соса на печеното плуваха конфети; скоро прислужницата-джудже суетливо пренесе първата кофичка с шампанско в лед; взеха да смесват шампанско с бургундско вино, за което даде пример адвокатът Айнхуф, а когато към края на вечерята и лампите загаснаха, та останаха да светят само лампионите и трапезарията потъна в многоцветния полумрак на една италианска нощ, настроението стигна своя връх; с пълно одобрение масата на Ханс Касторп посрещна една бележка на Сетембрини, която той подаде на най-близко седящата до него, нагиздена с жокейска шапка от фина зелена хартия Маруся; на бележката бе написано с молив:

Но помислете — планината цяла

от бесовщина днес е полудяла

и щом блуждаещ огън ще ви свети,

вий много строги не бъдете.

Доктор Блуменкол, който пак беше зле, измърмори с присъщия му израз на устните някоя и друга дума, от която можеше да се разбере откъде бяха тия стихове. От своя страна Ханс Касторп сметна, че не бива да остане длъжен с отговора — почувствал се бе на шега задължен да напише една реплика върху бележката, която, разбира се, щеше да излезе доста посредствена. Той претърси джобовете си за молив, но не намери, а и Йоахим и учителката нямаха. Неговите изпълнени с червени жилки очи се насочиха за помощ към изток, към левия заден ъгъл на трапезарията, но очевидно случайно възникналият замисъл се изроди в такива дълбоки асоциации, че той пребледня и съвсем забрави първото си намерение.

За пребледняване имаше и други причини. Там в дъното седеше госпожа Шоша, която се бе облякла специално за тази вечер; тя носеше нова рокля, във всеки случай рокля, която Ханс Касторп още не бе виждал — от тънка и тъмна, дори черна коприна, която понякога само преливаше малко в златнокафяво, с кръгло момичешко деколте, толкова неизрязано, че едва се виждаха гърлото, краищата на ключиците и отзад, когато главата бе леко изнесена напред, вратните прешлени под спуснатата свободно коса, която стигаше до раменете, без да закрива мишниците; мишниците на Клавдия, които бяха едновременно нежни и пълни — при това и прохладни, както можеше да се предположи, — се открояваха извънредно бели върху тъмната коприна на роклята, и то по такъв вълнуващ начин, че затваряйки очи, Ханс Касторп си прошепна: „Боже мой!“ Такъв вид кройка на рокля той никога не бе виждал. Виждал бе бални тоалети с допустимо и дори задължително разголване за официални случаи — разголване, което бе далеч по-голямо от това тук, без ни най-малко да има такова сензационно въздействие. Преди всичко оказа се погрешно по-старото предположение на Ханс Касторп, че съблазънта, несъвместимата с разума съблазън на тези ръце, с които вече се бе запознал през ръкавите от тънък газ, би се оказала може би по-малко могъща, ако нямаше това пълно с предзнаменования „просветление“, както тогава бе си казал.

Грешка! Съдбоносна самоизмама! Пълната, добре очертана и ослепителна голота на тези великолепни крайници на един болен и отровен организъм беше събитие, оказало се далече по-силно от тогавашното „просветление“, явление, за което няма друг отговор, освен да преклониш глава и да повтаряш безмълвно: „Боже мой!“

Малко по-късно пристигна още една бележка, която гласеше:

Мили хора виждам тук —

годеници нежни

и ергени, — друг от друг

все са по-надеждни.

„Браво, браво!“ — чуха се възгласи. Пиеха вече мока, което бе сервирано в глинено-кафяви канички, а и ликьори, например госпожа Щьор, която умираше да си посръбва подсладени спиртни напитки. Компанията почна да се разпада, да се раздвижва. Правеха си взаимни посещения, сменяха масите. Част от гостите вече се бе оттеглила в съседните салони, докато друга част бе останала по местата си, продължавайки да пие сместа от двете вина. Сега и Сетембрини лично пристигна малко на гости с чашка кафе в ръка и клечка между зъбите и приседна до ъгъла на масата между Ханс Касторп и учителката.

— Харцгебирге — каза той. — Местността около Ширке и Еленд. Премного ли ви обещах, инженере? Ей това на се вика сборище на вещици! Но почакайте само, нашето веселие не се изчерпва толкова скоро, още не сме стигнали до върха, камо ли пък до края. По всичко, което се чува, ще има още повече маски. Някои личности се оттеглиха — това дава право за всякакви очаквания, ще видите.

И наистина нови предрешени се появиха: дами в мъжко облекло и оперетен вид с невероятно изпъкнали форми, които си бяха нарисували черни мустаци с изгорена тапа; мъжете пък бяха навлекли женски рокли и току си оправяха полите като например студента Расмусен, който бе в черен, украсен с ахати тоалет и излагаше на показ пъпчивото си деколте и разхлаждаше с книжно ветрило не само него, но и гърба си. Един просяк се яви с подкосени нозе, увиснал на патерицата си. Друг пък си стъкмил костюм на пиеро от бели долни дрехи и една дамска щумпа, бе си напудрил лицето, та очите му бяха добили неестествен вид, и си бе уголемил устните с кървавочервено дамско червило. Това бе момъкът с дългия нокът. Един грък от „лошата руска маса“ се перчеше като испански гранд или приказен принц с наметка, книжен околовратник и бастун-шпага, като бе обул красивите си крака в долни гащи от лилаво трико. Всичките тези маски бяха набърже импровизирани след края на вечерята. Госпожа Щьор не можа да се сдържи повече на стола си. Тя изчезна, за да се яви след малко като чистачка със запършена пола и запретнати ръкави, с книжно боне, превързано под брадата, въоръжена с кофа и намокрена метла, които веднага пусна в действие, като затърка под масите и между краката на седящите.

— „Иде Баубо, старата жена…“ — процитира Сетембрини, като я видя, и прибави още един стих — ясно и пластично. Тя го чу, нарече го „италиански петел“ и го предупреди да пази за себе си своите „мръсотии“, при което му говореше на „ти“ в свободния дух на маските — още при вечерята всички бяха възприели този начин на обръщение. Той понечи да й отговори, когато шум и смехове откъм хола го прекъснаха и предизвикаха сензация в трапезарията.

Следвани от пациенти, които наизлязоха от съседните салони, тържествено се приближиха две причудливи фигури, които вероятно току-що бяха завършили костюмирането си. Едната бе облечена като протестантска медицинска сестра, но черното й расо бе обшито от врата до края на полите с бели напречни ленти — къси, които бяха близо една до друга, и по-дълги, не толкова чести, които се подаваха помежду късите, та се получаваше нещо като разграфен термометър. Тя бе поставила пръст върху бледите си устни, а в дясната си ръка държеше температурната таблица. Другата маска беше от синя по-синя: устните и веждите й бяха боядисани в синьо, по лицето и врата й също имаше синини, накривила бе синя вълнена шапка върху едното ухо и бе облякла нещо като работнически комбинезон от лъскав, син лен, който бе изработен от едно парче и бе пристегнат в глезените с превръзки, а по средата му стърчеше, подпъхнат, истински търбух. Разпознаха госпожа Илтис и господин Албин. Те си бяха окачили картонени табелки, върху които пишеше: „Нямата сестра“ и „Синия Хайнрих“. После двамата се заклатушкаха из трапезарията.

Гръмнаха аплодисменти. Проехтяха възгласи. Пъхнала метлата под мишница, опряла ръце върху коленете, госпожа Щьор се смееше от сърце безмерно и просташки, придържайки се о ролята си на чистачка. Само Сетембрини се показа недостъпен. Устните му под красиво извитите мустаци се слепнаха донемайкъде, след като бе хвърлил кратък поглед върху маскираната двойка, която бе зарегистрирала такъв успех.

Между тези, които се бяха върнали от съседните салони със свитата на „Синия“ и „Нямата“, се намираше и госпожа Шоша. Заедно с вълненокосата Тамара и онзи неин сътрапезник с хлътналия гръден кош, някой си Булигин, който носеше вечерно облекло, тя се плъзна покрай масата на Ханс Касторп и пресече трапезарията към масата на младия Гензер и госпожица Клефелд, където застана, смеейки се с тесните си очи и разговаряйки, докато придружителите й се присъединиха към алегоричните призраци и заедно с тях напуснаха трапезарията. И госпожа Шоша се бе натъкмила с карнавална шапка — не купешка, а от тези, които се правят за деца от прегъната просто на триъгълници бяла хартия — между впрочем, тъй както я бе турила напреки върху главата си, тя отлично й отиваше. Златнокафявата тъмна копринена рокля покриваше и обувките й, полата бе малко бухната. За ръцете нищо вече не ще кажем. Те бяха голи чак до раменете.

— Разгледай я добре! — чу Ханс Касторп сякаш отдалече думите на Сетембрини, докато очите му я следяха до стъклената врата към хола, тъй като тя пак си бе тръгнала. — Лилит е туй.

— Кой? — попита Ханс Касторп.

Литераторът се зарадва. После го жилна:

— Жената първа на Адама. Пази се ти…

Освен тях двамата само д-р Блуменкол бе останал на масата — на най-отдалеченото място. Другите сътрапезници, също и Йоахим, бяха се преместили в съседните салони. Ханс Касторп каза:

— Днеска си пълен с поезия и стихове. Каква е пък тая Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти? Аз и понятие си нямах…

— Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е за млади мъже особено поради хубавата си коса.

— Тфу, да я вземе дяволът! Нощен призрак с хубава коса. Такова нещо ти не можеш да понасяш, а? Затова веднага си на линия и запалваш електрическото осветление, за да изведеш, така да се каже, младите хора на правия път; не това ли вършиш? — каза Ханс Касторп унесено. Той си бе пийнал доста от смесеното вино.

— Слушайте, инженере, оставете това! — заповяда Сетембрини със смръщени вежди. — Служете си с обичайната за образования Запад разговорна форма, с второ лице множествено число, ако смея да ви помоля! Никак не ви приличат такива опити.

— Но как така? Нали сме в карнавала! Тази вечер изобщо е прието…

— Да, заради някакво безнравствено обаяние. Това „ти“ между чужди хора, тоест между лица, които по правило би трябвало да си говорят на „вие“, е една отвратителна дивотия, една игра с първичното състояние, една разпасана игра, която ненавиждам, защото всъщност е насочена против цивилизацията и напредничавото човечество — да, насочена нагло и безсрамно. И аз не съм ви говорил на „ти“, недейте си въобразява! Цитирах само един пасаж от шедьовъра на вашата национална литература. Говорих, значи, поетично…

— И аз! И аз говоря до известна степен в поетичен стил — говоря така, защото моментът ми се струва подходящ. Не казвам, че ми е леко, нито че ми се вижда естествено да ти говоря на „ти“, напротив, трябва да си наложа, да си дам известно усилие, за да сторя това, но правя това охотно, с радост и от сърце…

— От сърце?

— Да, от сърце, можеш да ми повярваш. Толкова отдавна сме вече заедно тук горе — седем месеца, като пресметнеш, това за нашите условия тук не е твърде много, но за схващанията там долу, доколкото си спомням, е сума време. Прекарахме това време заедно, защото животът ни събра тук, почти всеки ден сме се виждали; водили сме интересни разговори отчасти за работи, от които долу съвсем нищичко не съм разбрал. Но тук ги разбрах; тук те станаха за мен важни, близки, така че, винаги когато разисквахме, се съсредоточавах до крайна степен. Особено когато ти ми обясняваше нещата като homo humanus; защото аз в своята досегашна неопитност не можех да дам някой особен принос и можех само да установя, че разказваното от теб заслужава да се чуе. Благодарение на тебе научих и разбрах толкова много неща… Това за Кардучи беше най-малкото, но ако те нямаше, какво щях да зная например за връзката между републиката и красивия стил или между времето и прогреса на човечеството, за това, че ако го нямаше времето, нямаше да има и прогрес, а светът би бил само едно застояло блато, вмирисана локва! Аз просто ти говоря на „ти“, но без обръщение, защото не зная как да се обърна към тебе — не мога, така си е. Ей те насреща ми и аз просто ти говоря на „ти“, това стига. Ти не си някакъв човек с име, ти, господин Сетембрини, си един представител тук, на това място, до мене, това си ти — натърти Ханс Касторп и удари с длан върху застланата маса. — А сега искам да ти благодаря — продължи той и тикна чашата си с шампанско и бургундско до кафената чашка на господин Сетембрини, сякаш иска да се чукне с него върху масата, — благодаря ти, че през тия седмици така любезно се бе заел с мене, че при всички мои проучвания и експерименти ми помогна, на мен, кандидат-студента, върху когото се бяха струпали толкова много нови неща, че се опита да ме поправиш, съвсем sine pecunia, отчасти с истории, отчасти в абстрактна форма. Имам ясното чувство, че е дошъл моментът да ти благодаря за всичко и да те помоля за прошка, ако съм бил лош ученик, „грижовно дете на живота“, както ми беше казал веднъж. Много се трогнах, когато каза това, и всеки път, колчем си спомням за тия думи, отново се трогвам. На тебе и на твоята педагогична жилка, за която още първия ден спомена, сигурно също така съм създавал грижи; връзката между хуманизъм и педагогика естествено е също едно от взаимоотношенията, за които научих от тебе, с времето положително и за други ще се сетя. Прости ми, значи, и не ме запомняй със зло. За твое здраве, господин Сетембрини, да живееш! Изпразвам чашата си в чест на твоите литературни усилия за унищожаване на човешките страдания! — завърши той, изпи, наведен назад, на две-три големи глътки смесеното вино и стана. — Сега да идем при другите.

— Слушайте, инженере, какво ви прихвана? — каза италианецът сочи, изпълнени с удивление, и също стана от масата. — Това звучи като прощаване…

— Не, защо пък прощаване? — отклони отговора Ханс Касторп. Но той се отклони не само фигуративно, с думи, но и физически, като описа дъга с тялото си и се улови за госпожица Енгелхард, която бе дошла да ги вземе. Придворният съветник разливал в салона с пианото собственоръчно карнавалния пунш, който бил отпуснат от администрацията, докладва тя. Нека господата, каза тя, дойдат веднага, ако искат и те да се вредят за по една чаша. И така те преминаха оттатък.

Заобиколен от пациенти, които му подлагаха малки чаши с дръжки, там наистина стоеше до застланата с бяла покривка маса придворният съветник Беренс и с голяма лъжица черпеше от един супник дигащото пара питие. И той бе поразнообразил външността си малко карнавално — към бялата си лекарска престилка, която и днес носеше, защото никога не почиваше от работа, бе добавил един истински карминено червен турски фес с черен пискюл, който се люлееше около ухото му; престилката и фесът му бяха достатъчни, стигаха, за да направят неговата и без това забележителна фигура да изглежда съвсем чудновата и необуздано весела. Дългата бяла престилка му бе твърде голяма; ако човек обърнеше внимание на приведения му тил и мислено го изправеше, за да се очертае пълният му ръст, щеше да се получи една картина, по-голяма от естествена величина, с малка, оцветена и до немай-къде особено очертана глава. Поне на младия Ханс Касторп това лице никога не се бе струвало толкова особено, както днес под шутовската шапка: тази чипоноса, сплескана и загрята до синьо физиономия, всред която, под белезникаво русите вежди, сълзяха изпъкналите му сини очи и над придръпнатата нагоре уста се мъдреха светлите му, накриво завити мустачки. Отдръпвайки се от парата, която се извиваше над супника, той с размах разливаше в подаваните му чаши кафявото питие, един подсладен пунш от ром, като неспирно брътвеше нещо весело на своя особен език, та взривове от смях около масата съпровождаха действията му.

— Господин Уриан седи отгоре — поясни Сетембрини тихо с едно ръкодвижение в посока на придворния съветник, но скоро го издърпаха към Ханс Касторп. Налице бе и д-р Кроковски. Какъвто си бе дребен, набит и як, той бе наметнал своята черна лъскава престилка върху раменете си, та все едно, че беше с домино; с извита нагоре ръка той държеше пред очите си чаша и весело се разговаряше с група маски, предрешени в обратния пол. Дочу се и музика. Съпровождана на пианото от манхаймеца, пациентката с тапирското лице изсвири на цигулка ларгото от Хендел и после една соната от Григ, чийто характер бе и национален, и салонен. Последваха благосклонни аплодисменти — също и откъм двете маси за бридж, които бяха разпънали; там вече бяха насядали маскирани и немаскирани, а до тях имаше бутилки в кофички с лед. Вратите останаха отворени; и в хола се бяха насъбрали пациенти. Една група около кръглата маса с боле гледаше как придворният съветник открива общите игри. Прав, наведен над масата, затворил очи, той почна да рисува, главата си бе дръпнал назад, за да видят всички, че очите му са затворени; така, слепешката, той нарисува с молив върху гърба на визитна картичка една фигура — контурите на прасе, които бяха малко опростени и повече идеални, отколкото отговарящи на действителността, но все пак, при тия така затрудняващи условия, това представляваше несъмнено в общи черти едно прасе, което неговата огромна ръка бе нахвърлила без помощта на очите. Това изискваше майсторство и той го владееше. Свинското оченце се оказа приблизително там, дето трябваше, е, малко близо бе до рилото, но все пак се намираше горе-долу на мястото си; сполучени бяха и щръкналото върху главата ушенце, и крачетата, които висяха от закръгленото коремче, а като завършек на също така закръглената линия на гърба се явяваше завитата на кравай опашчица. Чу се едно „ах!“, когато рисунката бе завършена, и всички се струпаха да направят и те опит, обзети от амбицията да се изравнят с майстора. Но съвсем малцина биха могли да нарисуват прасе с отворени очи, камо ли пък със затворени. Какви ли не уроди се получиха! Всичко беше объркано. Оченцето се оказваше вън от главата, краченцата — във вътрешността на тумбака, който от своя страна така си бе останал незатворен, докато опашчицата си се виеше някъде настрана като самостоятелна арабеска без органическа връзка с неясната главна фигура. Хората се превиваха от смях. Към групата се присъединиха и други. Сензацията стигна чак до масите на бриджорите и любопитните играчи пристигнаха с ветрилообразно подредени карти в ръце. Околните гледаха да не би да премигват клепачите на тези, които се опитваха да рисуват, защото неколцина се поддаваха на това изкушение; те се кискаха и пръхтяха, докато „слепите“ художници правеха грешки, и ликуваха, когато някой си отваряше очите и виждаше своята нескопосана безсмислица. Измамна самонадеяност подсторваше всеки към състезание. Макар че беше доста голяма, картичката скоро бе запълнена и от двете страни, така е сбърканите фигури се пресичаха. Но придворният съветник пожертва друга от портфейла си, върху която адвокатът Параван си бе тайно наумил да нарисува прасето, без да вдига молива; в резултат се получи неуспех, който надмина всички досегашни опити: създаденият по този начин орнамент нямаше ни най-малка прилика не само с прасе, но и с нищо друго по света. Провиквания, смехове и бурни поздравления! Донесоха от трапезарията листове за ястия — сега вече повече пациенти, дами и господа, можеха едновременно да рисуват; всеки състезател си имаше свои контрольори и зрители, а между тях всеки бе кандидат за молива, с който в момента рисуваха. Имаше всичко три молива, за които се боричкаха. Те принадлежаха на пациенти. След като бе подхванал новата игра и я видя, че потръгна, придворният съветник изчезна със своя поспешник.

Всред блъсканицата Ханс Касторп наблюдаваше един рисувач през рамото на Йоахим, върху което си бе облегнал лакътя, като си бе обхванал брадичката с петте пръста и бе опрял другата ръка върху хълбока си. Той говореше и се смееше. Искаше също да рисува, обади се и получи молива, който вече бе съвсем скъсен — можеше да се държи само между палеца и показалеца. Вдигнал към потона лицето със затворените очи, той почна да ругае молива, ругаеше високо и проклинаше негодната клечка, като е лека ръка занахвърля върху картона някаква ужасна безсмислица, а накрай излезе и от картона, та продължи върху покривката на масата.

— Това не се хваща! — надвика той заслужения всеобщ присмех. — Как може човек с таквоз нещо… по дяволите да върви! — И той захвърли виновния молив в супника с пунша. — Кой има свестен молив? Кой ще ми услужи? Трябва още веднъж да се опитам! Молив, молив! Кой има молив? — провикна се той на една и друга страна, като лявата си ръка все още опираше върху плота на масата, а дясната размахваше високо във въздуха.

Молив не му дадоха. Тогава той се извърна и тръгна по стаята, като продължаваше да се провиква — тръгна направо към Клавдия Шоша, която, както му бе известно, стоеше недалече от портала към малкия салон, отдето с усмивка бе наблюдавала блъсканицата около масата с болето.

Сподириха го възгласи, благозвучни чуждестранни слова: „Eh! Ingegnere! Aspetti! Che cosa fa! Ingegnere! Un podi ragione, sa! Ma e matto questo ragazzo!“^[17] но той надвика този глас и ето че видяха господин Сетембрини да напуска карнавалната компания; едната си ръка, с вдигнат лакът, бе поставил върху главата си — жест, обичаен в родината му, който бе съпроводен от едно протяжно „Е-е-ех!“. А Ханс Касторп се намери отново всред настлания с клинкерови тухли двор, гледаше съвсем отблизо синьо-сивите епикантусови очи над изпъкналите скули и каза:

— Да имаш молив случайно?

Той бе мъртвешки бледен, толкова бледен, както тогава, когато, оплескан с кръв, се бе върнал за лекцията от самотната разходка. Нервите, които командваха кръвоносните съдове към лицето му, си играеха с него — обезжарената кожа на това младо лице хлътна, бледна и студена, носът сякаш се изостри и кожата под очите му доби оловен цвят съвсем като на труп. А симпатикусът накара сърцето на Ханс Касторп така да забарабани, че не можеше и да става дума вече за регулирано дишане; тръпки побиха младия човек под влиянието на мастните жлези по кожата на тялото му, които настръхнаха заедно с космите.

Жената с триъгълната хартиена шапка го заразглежда от глава до пети с една усмивка, в която не пролича никаква загриженост относно неговия окаян външен изглед. Този пол изобщо не изпитва загриженост и състрадание пред ужасите на страстта — една стихия, много по-добре позната нему, отколкото на мъжа, който по природа не се чувства добре всред нея, докато жената никога не я посреща без подбив и злорадство. Между впрочем той естествено съвсем не държеше да предизвиква загриженост и съжаление.

— Аз ли? — отвърна болната с голите рамене на неговото интимно „имаш ли“. — Да, струва ми се.

Във всеки случай в нейната усмивка и нейния глас имаше нещо от възбудата, която се появи, когато след дългата, безмълвна връзка се стигне до първото заговорване — една възбуда, която в същия миг лукаво включи в себе си всичко случило се досега.

— Ти си много честолюбив… Ти си… много… ревностен — подигра му се тя; изговорът й бе екзотичен с една чужда буква „р“ и чужда, твърде отворена буква „е“, при което нейният приглушен, приятно дрезгав глас на туй отгоре слагаше и ударението върху третата сричка на думата „честолюбив“, така че тя прозвуча съвсем чуждоезично; после се порови в кожената си чантичка, потърси и с поглед и извади изпод една носна кърпа, която първо излезе наяве, малко сребърно моливче, тънко и деликатно, истинска галантерийна играчка, едва ли годна за сериозна употреба. Моливът от онова време, първият, бе по-приличен и по на място.

— Voila^[18] — каза тя и поднесе моливчето пред очите му, като стискаше върха между палеца и показалеца си и леко го поклащаше насам-натам.

Тъй като тя едновременно и му даваше молива, и не му го даваше, той посегна, без да го вземе, тоест задържа ръката си на височината на молива, досами него, пръстите му бяха готови да го сграбчат, но не сториха това; очите му поглеждаха от своите оловноцветни глобове ту към моливчето, ту към татарското лице на Клавдия. Безкръвните му устни бяха отворени, той не си послужи с тях за говорене, когато каза:

— Е, виждаш ли, знаех си аз, че имаш.

— Prenez garde, il est un peu fragile — каза тя. — C’est a visser, tu sais.^[19]

И като склониха главите си отгоре, тя му показа простата механика на молива, от който излизаше графит, тънък като игла, вероятно твърд и неогъваем, когато се завъртеше капачката.

Те стояха близо, склонени един към друг. Тъй като бе във вечерно облекло, тази вечер той носеше твърда яка и можеше да подпира брадичката си върху нея.

— Малък, ама твой — каза той, наведен над молива, почти опрял челото си о нейното; устните му не помръднаха и той изпусна лабиалните съгласни.

— О, ти си бил и духовит — отвърна тя с бегла усмивка, като се изправи и вече му подаде молива, (Между впрочем един бог знаеше колко духовит можеше да бъде той, след като очевидно в главата му нямаше и капка кръв.)

— Хайде, върви, побързай, рисувай добре, гледай да се отличиш! — Тя също бе духовита и сякаш искаше да го отпрати.

— Не, ти още не си рисувала, трябва и ти да рисуваш — каза той, като изпусна буквата „б“ от „трябва“, и сякаш да я привлече, отстъпи крачка назад.

— Аз ли? — повтори тя пак с учудване, което, изглежда, бе предизвикано не само от неговата покана. Малко смутена, усмихната, тя отначало не помръдна, но после последва с няколко крачки неговото магнетизиращо движение назад в посока към масата с пунша.

Оказа се обаче, че забавлението там бе замряло, то изживяваше последните си минути. Някой още рисуваше, но нямаше вече зрители. Картите бяха покрити с безсмислици, всеки бе опитал безсилието си, масата стоеше почти запустяла, пък и появил се бе обратен поток. Тъй като разбраха, че лекарите са си отишли, дадоха изведнъж парола за танц. Скоро изтикаха и масата встрани. Пред вратите на стаята за кореспонденция и стаята с пианото поставиха съгледвачи със задача да подадат знак за спиране на бала, в случай че отново се мерне „старецът“, Кроковски или старшата сестра. Един младеж славянин се нахвърли с чувство върху клавиатурата на малкото орехово пиано. Първите двойки се завъртяха в границите на един неправилен кръг от кресла и столове, върху които бяха насядали зрителите.

Ханс Касторп се сбогува с масата, която тъкмо оттласваха, като й махна ръка за едно: „На добър час!“ После с брадичката си посочи към свободните столове, които бе забелязал в малкия салон, и към едно закътано ъгълче до портала, но не каза нищо, може би защото музиката му се стори премного шумна. Той притегли един стол — беше един от тъй наречените триумфални столове с дървена рамка и плюшена тапицировка — и госпожа Шоша до мястото, което току-що пантомимно бе посочил, а за себе си докопа някакво шумолящо, скърцащо плетено кресло със закръглени облегалки за ръцете, в което седна, приведен към нея, с ръце върху облегалките и крака, тикнати съвсем назад под стола, държейки все още нейния молив. Тя пък беше се отпуснала дълбоко в плюшената тапицерия, коленете й стърчаха, но въпреки това ги бе кръстосала едно върху друго; кракът й се люлееше на климушка, а върху глезена й се опъваше черната коприна на чорапа, който се подаваше над също така черната лачена обувка. Пред тях седяха хора, ставаха да танцуват и отстъпваха местата си на тези, които бяха се уморили. Други постоянно сновяха насам-натам.

— Имаш нова рокля — каза той, за да може да я разглежда, и я чу да отговаря:

— Нова? Познаваш ли моя гардероб?

— Нямам ли право?

— Имаш. Неотдавна си я ших тук, при Лукачек в селото. Той има много поръчки за дамите тук горе. Харесва ли ти?

— Много — каза той, като още веднъж я измери с поглед, а после сведе очи и добави: — Искаш ли да танцуваш?

— Ти би ли желал? — попита тя усмихната с вдигнати вежди, а той отговори:

— Бих танцувал, ако на тебе ти се иска.

— Не си чак толкова изпълнителен, колкото те мислех — каза тя, а когато той се изсмя пренебрежително, добави: — Братовчед ти вече се прибра.

— Да, той ми е братовчед — потвърди Ханс Касторп без нужда. — Преди малко и аз видях, че го няма. Трябва да си е легнал.

— C’est un jeune homme tres etroit, tres honnete, tres allemand.^[20]

— Etroit? Honnete?^[21] — повтори той. — Разбирам френски по-добре, отколкото говоря. Искаш да кажеш, че е педантичен. За педантични ли смяташ нас, немците — nous autres allemands?^[22]

— Nous causons de votre cousin. Mais c’est vrai, вие сте малко буржоазни. Vous aimez l’ordre mieux que la liberte, toute l’Europe le salt.^[23]

— Aimer… aimer… Qu’est-ce que c’est! Ca manque de definition, ce mot la. Единият го има, другият го обича, comme nous disons proverbiaiement^[24] — обясни Касторп. — Напоследък — продължи той — понякога се замислях за свободата. Тоест толкова често чувах тая дума, че почнах да се замислям за нея. Je te dirai en francais какво измислих. Се que toute l’Europe nomme la liberte, est peut-etre une chose assez pedante et assez bourgeoise en comparaison de notre besoin d’ordre — c’est ca!^[25]

— Tiens! C’est amusant. C’est ton cousin a qui tu penses en disant des choses etranges comme ca?^[26]

— He, c’est vraiment une bonne ame, една проста, незастрашена натура, tu sais. Mais il n’est pas bourgeois, il est militaire.^[27]

— Незастрашена? — повтори тя със затруднение — Tu veux dire: une nature tout a fait ferme, sure d’elle-meme? Mais il est serieusement malade, ton pauvre cousin.^[28]

— Кой ти каза това?

— Тук знаем много един за друг.

— Придворният съветник Беренс ли ти го каза?

— Peut-etre en me faisant voir ses tableaux.^[29]

— C’est a dire: en faisant ton portrait?^[30]

— Pourquoi pas. Tu l’a trouve reussi, mon portrait?^[31]

— Mais oui, extremement. Behrens a tres exactement pendu ta peau, oh vraiment tres fidelement. J’aimerais beaucoup etre portraitiste, moi aussi, pour avoir l’occasion d’etudier ta peau comme lui.^[32]

— Parlez allemand, s’il vous plait!^[33]

— О, аз говоря немски и френски. C’est une sorte d’etude artistique et medicale — en un mot: il s’agit des lettres humaines, tu comprends.^[34] Какво става, не искаш ли да танцуваш?

— Разбира се, че не; детински работи. En cachette des medecins. Aussitot que Behrens reviendra, tout le monde va se precipiter sur les chaises. Ce sera fort ridicule.^[35]

— Толкова голям респект ли ти вдъхва?

— Кой? — каза тя, като произнесе въпроса кратко и по странен начин.

— Беренс.

— Mais va done avec ton Behrens!^[36] Пък и много тясно е за танцуване. Et puis sur le tapis^[37]… Нека погледаме танца.

— Да, нека погледаме — съгласи се той и заедно с нея почна да наблюдава със своето бледо лице и със сините, замислени очи на дядо си подскачанията на маскираните пациенти тук, в салона, и оттатък, в стаята за кореспонденция. Там подскачаше „нямата сестра“ със „синия Хайнрих“, госпожа Заломон, облечена като салонен кавалер с фрак, бяла жилетка, много издут нагръдник, нарисувани мустаци и монокъл, се въртеше върху малките си лачени обувки с високи токове, които неестествено се подаваха под черния мъжки панталон, с един Пиеро, чиито кървавочервени устни се открояваха всред набеленото лице, а очите му бяха като очите на заек-албинос. Гъркът с мантията размяташе съразмерните си крака в лилаво трико около деколтирания, тъмнобляскав Расмусен; прокурорът в кимоното, генералната консулша Вурмбранд и младият Гензер танцуваха даже тримата заедно, като се бяха прегърнали през раменете; що се отнася до госпожа Щьор, тя танцуваше с метлата, която притискаше до сърцето си, и галеше нейната четина, сякаш беше мъжки алаброс.

— Нека погледаме — повтори Ханс Касторп механично. Те говореха тихо под звуците на пианото. — Нека поседим тук и да погледаме като насън. Като насън, трябва да знаеш, е за мене това, дето сега седим заедно — comme un rêve singulièrement profond, car il faut dormir très profondement pour rêver comme cela… Je veux dire: c’est un rêve bien connu, rêvé de tout temps, long, éternel, oui, être assis près de toi comme à présent, voilà l’éternité.^[38]

— Poète! — каза тя. — Bourgeois, humaniste et poète, voilà l’Allemand au complet, comme il faut!

— Je crains que nous ne soyons pas du tout et nullement comme il faut — отвърна той. — Sous aucun égard. Nous sommes peut-être грижовни деца на живота, tout simplement.

— Joli mot. Dis-moi donc… il n’aurait pas été fort difficile de rêver ce rêve-là plus tôt. C’est un peu tard que monsieur se résout, à adresser la parole à son humble servante.^[39]

— Pourquoi des paroles? — каза той. — Pourquoi parler? Parler, discourir, c’est une chose bien républicaine, je le concède. Mais je doute que ce soit poétique au même degré. Un de nos pensionnaires, qui est un peu devenu mon ami, Monsieur Settembrini…

— Il vient de te lancer quelques paroles.

— Eh bien, c’est un grand parleur sans doute, il aime même beaucoup à réciter de beaux vers — mais est-ce un poète, cet homme là?

— Je regrette sincèrement de n’avoir jamais eu le plaisir de faire la connaissance de ce chevalier.

— Je le crois bien.

— Ah! Tu le crois.

— Comment? C’était une phrase tout à fait indifférente, ce que j’ai dit là. Moi, tu le remarques bien, je ne parle guère le français. Pourtant, avec toi je préfère cette langue à la mienne, car pour moi, parler français, c̀est parler sans parler, en quelque manière — sans responsabilité, ou comme nous parlons en rêve. Tu comprends?

— A peu près.

— Ça suffit… Parler — продължи Ханс Касторп, — pauvre affaire! Dans l’éternité, on ne parle point. Dans l’éternité, tu sais, on fait comme en dessinant un petit cochon: on penche la tête en arrière et on ferme les yeux.

— Pas mal, ça! Tu est chez toi dans l’éternité, sans aucun doute, tu la connais à fond. Il faut avouer que tu es un petit rêveur assez curieux.

— Et puis — каза Ханс Касторп, — si je t’avais parlé plus tôt, il m’aurait fallu te dire „vous“.

— Eh bien, est-ce que tu as l’intention de me tutoyer pour toujours?

— Mais oui. Je t’ai tutoyé de tout temps et je te tutoierai éternellement.

— C’est un peu fort, par exemple. En tout cas tu n’auras pas trop longtemps l’occasion de me dire „tu“. Je vais partir.^[40]

Трябваше да мине малко време, докато тази дума стигне до съзнанието му. Тогава той се изправи, оглеждайки се объркано като човек, вдигнат от сън. Разговорът им се бе развивал доста бавно, тъй като Ханс Касторп говореше френски тромаво и сякаш с колебливо мислене. Пианото, което за кратко време бе замлъкнало, отново се обади — сега вече под ръцете на манхаймеца, който бе отменил младежа славянин и бе отворил ноти. Госпожица Енгелхард седеше до него и му прелистваше. Балът бе оредял. Голяма част от пансионерите, изглежда, бяха заели хоризонтално положение. Пред тях не седеше вече никой. В читалнята играеха на карти.

— Какво ще правиш? — попита Ханс Касторп слисан.

— Заминавам — повтори тя, като се усмихна, привидно учудена от вцепенението му.

— Не е възможно — каза той. — Ти само се шегуваш.

— Съвсем не. Напълно сериозно ти говоря. Заминавам.

— Кога?

— Ами че утре. Après dîner.^[41]

У него се срути нещо огромно. Той каза:

— За къде?

— Много надалече.

— За Дагестан ли?

— Tu n’es pas mal instruit. Peut-être, pour le moment…^[42]

— Нима си излекувана?

— Quant à ça… non.^[43] Но Беренс смята, че засега тук няма да имам някаква особена полза. C’est pourquoi je vais risquer un petit changement d’air.^[44]

— Значи, пак ще се върнеш!

— Въпрос. Въпрос преди всичко кога. Quant à moi, tu sais, j’aime la liberté avant tout et notamment celle de choisir mon domicile. Tu ne comprends guère ce que c’est: être, obsédé d’indépendance. C’est de ma race, peut-être.

— Et ton mari au Daghestan te l’accorde — ta liberté?

— C’est la maladie qui me la rend. Me voilà à cet endroit pour la troisième fois. J’ai passé un an ici, cette fois. Possible que je revienne. Mais alors tu seras bien loin depuis longtemps.^[45]

— Вярваш ли, Клавдия?

— Mon prénom aussi! Vraiment tu les prends bien au sérieux, les coutumes du carnaval!^[46]

— Нима знаеш колко съм болен?

— Oui — non — comme on sait ces choses ici. Tu as une petite tache humide là dedans et un peu de fièvre, n’est-ce pas?^[47]

— Trente-sept et huit ou neuf l̀après midi^[48] — каза Ханс Касторп. — А ти?

— Oh, mon cas, tu sais, c’est un peu plus compliqué… pas tout à fait simple.

— Il y a quelque chose dans cette branche de lettres humaines dite la médecine — каза Ханс Касторп, — qu’on appelle bouchement tuberculeux des vases de lymphe.

— Ah! Tu as mouchardé, mon cher, on le voit bien.^[49]

— Et toi^[50]… Прости ми! Остави ме сега да те попитам нещо, да те попитам настоятелно и на немски! На времето, преди шест месеца, когато от трапезарията отидох на преглед… ти се озърна по мене, спомняш ли си?

— Quelle question? Il y a six mois!^[51]

— Знаеше ли къде отивам?

— Certes, c’était tout à fait par hazard^[52]…

— Беренс ли ти беше казал?

— Toujours ce Behrens!

— Oh, il a représenté ta peau d’une façon tellement exacte… D’ailleurs c’est un veuf aux joues ardentes et qui possède un service à café très remarquable… Je crois bien qu’il connaisse ton corps non seulement comme médecin, mais aussi comme adepte d’une autre discipline de lettres humaines.

— Tu as décidément raison de dire que tu parles en rêve, mon ami.

— Soit… Laisse-moi rêver de nouveau après m’avoir réveillé si cruellement par cette cloche d’alarme de ton départ. Sept mois sous tes yeux… Et à présent, où en réalité j’ai fait ta connaissance, tu me parles de départ!

— Je te répète que nous aurions pu causer plus tôt.^[53]

— Щеше ли да поискаш?

— Moi? Tu ne m’échapperas pas, mon petit. Il s’agit de tes intérêts, à toi. Est-ce que tu étais trop timide pour t’approcher d’une femme à qui tu parles en rêve maintenant, ou est-ce qu’il y avait quelqu’un qui t’en as empêché?

— Je te l’ai dit. Je ne voulais pas te dire „vous“.

— Farceur. Réponds donc — ce monsieur beau parleur, cet Italien-là qui a quitté la soirée — qu’est-ce qu’il t’a lancé tantôt?

— Je n’en ai entendu absolument rien. Je me soucie très peu de ce monsieur quand mes yeux te voient. Mais tu oublies… il n’aurait pas été si facile du tout de faire ta connaissance dans le monde. Il y avait encore mon cousin avec qui j’étais lié et qui incline très peu à s’amuser ici: il ne pense à rien qu’à son retour dans les plaines, pour se faire soldat.

— Pauvre diable. Il est, en effet, plus malade qu’il ne sait. Ton ami italien du reste ne va pas trop bien non plus.

— Il le dit lui-même. Mais mon cousin… Est-ce vrai? Tu m’effraies.

— Fort possible qu’il aille mourir, s’il s’essaye d’être soldat dans les plaines.

— Qu’il va mourir. La mort. La mort. Terrible mot, n’est-ce pas? Mais c’est étrange, il ne m’impressione pas tellement aujourd’hui, ce mot. C’était une façon de parler bien conventionelle, lorsque je disais „Tu m’effraies“. L’idée de la mort ne m’effraie pas. Elle me laisse tranquille. Je n’ai pas pitié ni de mon bon Joachim ni de moi-même, en entendant qu’il va peut-être mourir. Si c’est vrai, son état ressemble beaucoup au mien et je ne le trouve pas particulièrement imposant. Il est moribondq et moi, je suis amourex, eh bien, — Tu as parlé à mon cousin à l’atelier de photographie intime, dans l’antichambre, tu te souviens.

— Je me souviens un peu.

— Donc ce jour-là Behrêns a fait ton portrait transparent!

— Mais oui.

— Mon dieu. Et l’as tu sur toi?

— Non, je l’ai dans ma chambre.

— Ah, dans ta chambre. Quant au mien, je l’ai toujours dans mon portefeuille. Veux-tu que je te le fasse voir?

— Mille remerciements. Ma curiosité n’est pas invincible. Ce sera un aspect très innocent.

— Moi, j’ai vu ton portrait extérieur. J’aimerais beaucoup mieux voir ton portrait intérieur qui est enfermé dans ta chambre… Laisse-n oi demander autre chose! Parfois un monsieur russe qui loge en ville vient te voir. Qui est-ce? Dans quel but vient-il, cet homme?

— Tu es joliment fort en espionnage, je l’avoue. Eh bien, je réponds. Oui, c’est un compatriote souffrant, un ami. J’ai fait sa connaissance à une autre station balnéaire, il y a quelques années déjà. Nos relations? Les voilà: nous prenons notre thé ensemble, nous fumons deux ou trois papiros, et nous bavardons, nous philosophons, nous parlons de l’homme, de Dieu, de la vie, de la morale, de mille choses. Voilà mon compte rendu. Es-tu satisfait?

— De la morale aussi! Et qu’est-ce que. vous avez, trouvé en fait de morale, par exemple?

— La morale? Cela t’intéresse? Eh bien, il nous semble qu’il faudrait chercher la morale non dans la vertu, c’est à dire dans la raison, la discipline, les bonnes moeurs, l’honnêteté — mais plutôt dans le contraire, le veux dire: dans le péché, en s’abandonnant au danger, a ce qui est nuisible, à ce qui nous consume. Il nous semblé qu’il est plus moral de se perdre et même de se laisser dépérir que de se conserver. Les grands moralistes n’étaient point de vertueux, mais des aventuriers dans le mal, des vicieux, des grands pécheurs qui nous enseignent à nous incliner chrétiennement devant la misère. Tout ça doit te déplaire beaucoup, n’est-ce pas?^[54]

Ханс Касторп мълчеше. Той все още седеше, както от началото, със сплетени крака, прибрани под скърцащия стол, седеше приведен към полегналата дама с триъгълната хартиена шапка; пръстите му стискаха нейния молив; очите му — сините очи на Ханс Лоренц Касторп — се вдигнаха да огледат стаята, която беше опустяла. Гостите бяха се разпръснали. В насрещния ъгъл пианото прозвучаваше вече само тихо и откъслечно — свиреше с една ръка болният манхаймец, до когото седеше учителката и прелистваше един сложен на коленете й том с ноти. Когато разговорът между Ханс Касторп и госпожа Шоша секна, пианистът спря напълно да свири — отпусна в скута си и тази ръка, с която леко бе докосвал клавишите, а госпожица Енгелхард продължи да гледа нотите си. Четиримата, останали последни от карнавалното веселие, седяха неподвижни. Тишината трая доста минути. Под нейното бреме главите на двойката до пианото бавно се свеждаха все по-ниско и по-ниско — главата на манхаймеца към клавиатурата, главата на госпожица Енгелхард към нотите. Накрай и двамата едновременно, сякаш по тайно споразумение, предпазливо станаха и със сгушени глави, със стегнато прилепени към тялото ръце, тихо се измъкнаха на пръсти, като изкуствено отбягваха да се извръщат към другия, още обитаван ъгъл на стаята, изчезнаха заедно през стаята за кореспонденция — и манхаймецът, и учителката.

— Tout le monde se retire — каза госпожа Шоша. — C’étaient les derniers; il se tait tard. Eh bien, la fête de carnaval est finie.^[55] — И тя вдигна мишниците си, за да снеме с две ръце хартиената шапка от червеникавата си коса, плитката на която бе увита като венец около главата. — Vous connaissez les conséquences, monsieur.^[56]

Но Ханс Касторп отрече със затворени очи, без иначе да промени положението си. Той отговори:

— Jamais, Clawdia. Jamais je te dirai „vous“, jamais de la vie ni de la mort, ако може да се каже така — би трябвало да може. Cette forme de s’adresser à une personne, qui est celle de l’occident cultivé et de la civilisation humanitaire, me semble fort bourgeoise et pédante. Pourquoi, au fond, de la forme? La forme, c’est la pédanterie elle même! Tout ce que vous avez fixé à l’égard de la morale, toi et ton compatriote souffrant — tu veux sérieusement que ça me surprenne? Pour quel sot me prends tu? Dis donc, qu’est-ce que tu penses de moi?

— C’est un sujet qui ne donne pas beaucoup à penser. Tu es un petit bonhomme convenable, de bonne famille, d’une tenue appétissante, disciple docile de ses précepteurs et qui retournera bientôt dans les plaines, pour oublier complètement qu’il a jamais parlé en rêve ici et pour aider à rendre-son pays grand et puissant par son travail honnête sur le chantier. Voilà ta photographie intime, faite sans appareil. Tu la trouves exacte, j’espère?

— Il y manque quelques détails que Behrens y a trouvés.

— Ah, les médecins en trouvent toujours, ils s’y connaissent…

— Tu parles comme monsieur Settembrini. Et ma fièvre? D’où vient-elle?

— Allons donc, c’est un incident sans conséquence qui passera vite.

— Non, Clawdia, tu sais bien que ce que tu dis là, n’est pas vrai, et tu le dis sans conviction, j’en suis sûr. La fièvre de mon corps et le battement de mon coeur harassé et le frissonement de mes membres, c’est le contraire d’un incident, car ce n’est rien d’autre — и неговото лице c потрепващите устни се сведе по-близо до нейното, — rien d’autre que mon amour pour toi, oui, cet amour qui m’a saisi à l’instant, où mes yeux t’ont vue, ou, plutôt, que j’ai reconnu, quand je t’ai reconnue, toi — et c’était lui, évidemment, qui m’a mené à cet endroit…

— Quelle folie!

— Oh, l’amour n’est rien, s’il n’est pas de la folie, une chose insensée, défendue et une aventure dans le mal. Autrement c’est une banalité agréable, bonne pour en faire de petites chansons paisibles dans les plaines. Mais quant à ce que je t’ai reconnue et que j’ai reconnu mon amour pour toi — oui, c’est vrai, je t’ai déjà connue, anciennement, toi et tes yeux merveilleusement obliques et ta bouche et ta voix, avec laquelle tu parles — une fois déjà, lorsque j’étais collégien, je t’ai demandé ton crayon, pour faire enfin ta connaissance mondaine, parce que je t’aimais irraisonablement, et c’est de là, sans doute c’est de mon ancien amour pour toi que ces marques me restent que Behrens a trouvées dans mon corps, et qui indiquent que jadis aibsi j’etals malady…^[57]

Зъбите му затракаха. Още като фантазираше, той бе измъкнал единия си крак изпод скърцащия стол и докато го помести напред, другото му коляно вече се опираше върху пода, така че той коленичи пред нея с наведена глава и разтреперано тяло.

— Je t’aime — промълви той, — je t’ai aimee de tout temps, car tu es le Toi de ma vie, mon reve, mon sort, mon envie, mon eternel desir…

— Allons, allons — каза тя. — Si tes precepteurs te voyaient…^[58]

Но той, вторачен в килима, отчаяно заклати глава и отговори:

— Je m’en ficherais, je me fiche de tous ces Carducci et de la Republique eloquente et du progres humain dans le temps, car je t’aime!^[59]

Тя леко погали c ръка ниско подстриганата коса на тила му.

— Petit bourgeois — каза тя. — Joli bourgeois a la petite tache humide. Est-ce vrai que tu m’aimes tant?^[60]

Той сега се бе отпуснал върху двете си колене и разпален от нейното докосване, продължи да говори с извърната назад глава и затворени очи:

— Oh, l’amour, tu sais… Le corps, l’amour, la mort, ces trois ne font qu’un. Car le corps, c’est la maladie et la volupte, et c’est lui qui fait la mort, oui, ils sont charnels tous deux, l’amour et la mort, et voila leur terreur et leur grande magie! Mais la mort, tu comprends, c’est d’une part une chose mal famee, impudente qui fait rougir de honte; et d’autre part c’est une puissance tres solennelle et tres majestueuse — beaucoup plus haute que la vie riante gagnant de la monnaie et farcissant sa panse — beaucoup plus venerable que le progres qui bavarde par les temps — parce qu’elle est l’histoire et la noblesse et la piete et l’eternel et le sacre qui nous fait tirer le chapeau et marcher sur la pointe des pieds… Or, de meme, le corps, lui aussi, et l’amour du corps, sont une affaire indecente et facheuse, et le corps rougit et palit a sa surface par frayeur et honte de lui meme. Mais aussi il est une grande gloire adorable, image miraculeuse de la vie organique, sainte merveille de la forme et de la beaute, et l’amour pour lui, pour le corps humain, c’est de meme un interet extremement humanitaire et une puissance plus educative que toute la pedagogie du mon dei… Oh, enchantante beauté organique qui ne se compose ni de teinture à l’huile ni de pierre, mais de matière vivante et corruptible, pleine du secret fébrile de la vie et de la pourriture! Regarde la symétrie merveilleuse de l’édifice humain, les épaules et les hanches et les mamelons fleurissants de part et d’autre sur la poitrine, et les côtes arrangées par paires, et le nombril au milieu dans la mollesse du ventre, et le sexe obscur entre les cuisses! Regarde les omoplates se remuer sous la peau soyeuse du dos, et l’échiné qui descend vers la luxuriance double et fraîche des fesses, et les grandes branches des vases et des nerfs qui passent du tronc aux rameaux par les aisselles, et comme la structure des bras correspond à celle des jambes. Oh, les douces régions de la jointure intérieure du coude et du jarret avec leur abondance de délicatesses organiques sous leurs coussins de chair! Quelle fête immense de les caresser ces endroits délicieux du corps humain! Fête à mourir sans plainte après! Oui, mon dieu, laisse-moi sentir l’odeur de la peau de ta rotule, sous laquelle l’ingénieuse capsule articulaire sécrète son huile glissante! Laisse-moi toucher dévotement de ma bouche l’Arteria femoralis qui bat au front de ta cuisse et qui se divise plus bas en les deux artère du tibia! Laisse-moi ressentir l’exhalation de tes pores et tâter ton duvet, image humaine d’eau et d’albumine, destinée pour l’anatorrie du tombeau, et laisse-moi périr, mes lèvres aux tiennes!^[61]

Ханс Касторп не си отвори очите, след като бе говорил; той остана, както си беше, с извърната глава назад и протегнати напред ръце със сребърното моливче в тях; коленете му трепереха и се олюляваха. Тя каза:

— Tu es en effet un galant qui sait solliciter d’une manière profonde, à l’allemande.^[62]

И наложи хартиената шапка върху главата му.

— Adieu, mon prince Carnaval! Vous aurez une mauvaise ligne de fièvre ce soir, je vous le prédis.^[63]

С тия думи госпожа Шоша плавно се измъкна от стола, плъзна се по килима към вратата, където на прага се позабави, полуизвърната назад; едната си гола ръка бе вдигнала нагоре, с другата бе хванала дръжката. През рамо тя тихо му каза:

— N’oubliez pas de me rendre mon crayon.^[64]

И излезе.

 

— Боя се, че ние съвсем не сме каквито трябва да бъдем — отвърна той. — В никое отношение. Ние сме може би чисто и просто само грижовни деца на живота.

— Хубаво казано. Но виж какво… Не щеше да бъде много трудно да видиш този сън по-рано. Малко късно се решавате, господине, да заговорите вашата покорна слугиня.]