Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Естествено жена

Колко време трая това, той не знаеше. Като му дойде времето, гонгът удари. Но той не викаше веднага за ядене, а само ги предупреждаваше да се приготвят, както вече знаеше Ханс Касторп, ето защо остана да лежи, докато металическото кънтене за втори път изпълни въздуха и заглъхна. Когато Йоахим мина през стаята, за да го вземе, Ханс Касторп поиска да се преоблече, но Йоахим не му позволи. Той мразеше и презираше неточността. Как ще напредне човек и как ще оздравее, за да постъпи на служба, каза той, когато не може да се стегне дори за спазване на часовете за ядене. Тук той беше естествено прав и Ханс Касторп можа само да забележи, че не е болен, затова пък му се спи до немай-къде. Той само си изми набърже ръцете; после слязоха в трапезарията, за трети път.

Гостите се стекоха през двата входа. Те идваха и през вратите откъм верандата, които бяха отворени, и скоро насядаха около седемте маси, сякаш никога не бяха ставали от тях. Това бе поне впечатлението на Ханс — естествено съвсем смътно и противно на здравия разум впечатление, от което неговата замаяна глава не можа за момент да се отърве и което дори му бе до известна степен приятно, тъй като многократно през време на обеда той се опита да си възвърне същото впечатление, и то с успеха на пълна измама. Бодрата стара дама разказваше нещо със своя неясен изговор на седящия косо насреща й д-р Блуменкол, който я слушаше с угрижено лице. Нейната внучка ядеше най-сетне нещо друго освен кисело мляко — гъста каша от овесени ядки, която прислужниците бяха сервирали в чинии, но тя изяде само няколко лъжици и после я остави. За да сподави смеха си, хубавата Маруся си затискаше устата с кърпичката, която излъчваше мириса на портокалов парфюм. Мис Робинсън четеше отзараншните писма с кръглия почерк. Тя очевидно не знаеше нито дума немски, а и не й трябваше да знае. Йоахим с рицарска поза й каза на английски нещо за времето, на което тя предъвка някакъв едносричен отговор и пак потъна в мълчание. Що се отнася до госпожа Щьор в шотландската вълнена блуза, тя оповести, че тая сутрин е била на преглед, като най-просташки се превземаше, придърпвайки от зайчите си зъби горната устна. Вдясно горе, оплакваше се тя, имала хрипове, освен това под лявата й мишница звучало много тъпо и „старият“ й бил казал, че ще трябва да остане още пет месеца. В своята простотия тя наричаше придворния съветник Беренс „стария“. Освен това тя изрази възмущението си, че „старият“ не седи днес на тяхната маса. Съгласно турнето (тя сигурно искаше да каже „turnus“, днес на ред била тяхната маса, а „старият“ пак седнал на съседната маса вляво (там действително седеше придворният съветник Беренс, сключил грамадните си ръце пред чинията). Но, разбира се, там седи дебелата госпожа Заломон от Амстердам, която идвала и в делничен ден на обед в деколте и това очевидно харесвало на „стария“, макар че тя, госпожа Щьор, не можела да разбере защо, когато при всеки преглед можел да види каквото си иска от нея. После тя разправи с възбуден шепот, че снощи на общата тераса за лежане — тази, дето била на покрива — някой изгасил светлината, и то за цели, които госпожа Щьор нарече „прозрачни“. „Старият“ забелязал това и така се карал, че се чувало из цялото заведение. Но виновника пак, разбира се, не открил, макар че не било необходимо да е следвал човек в университет, за да отгатне, че това естествено е бил този капитан Миклозич от Букурещ, за когото никога не било достатъчно тъмно в дамско общество — човек без каквато и да е култура, макар че носи корсет и по своята природа е просто един звяр — да, звяр, повтори госпожа Щьор със сподавен глас, а по челото и горната й устна изби пот. Какви са отношенията на госпожа генералната консулша Вурмбранд от Виена с него, това знаели и в селото, и в курорта Давос — едва ли вече могло да се говори за тайнствени отношения. Не стигало, че капитанът понякога влизал в стаята на генералната консулша сутрин, когато тя е още в леглото си, и след това присъствал на целия й тоалет, ами миналия вторник напуснал стаята на тази Вурмбранд чак сутринта, в четири часа, болногледачката на младия Франц от номер деветнайсет, дето пневмотораксът му излязъл несполучлив, сама го видяла и от срам сбъркала вратата и неочаквано влязла в стаята на прокурора Параван от Дортмунд… Накрай госпожа Щьор се разпростря върху едно „космическо заведение“ долу в селото, отдето си купувала пастата за зъби, и Йоахим втренчено се вгледа в чинията си…

Обедът беше и майсторски приготвен, и във висша степен обилен. Заедно с хранителната супа той се състоеше от цели шест блюда. След рибата дойде изрядно месно блюдо с гарнитури, после блюдо разни зеленчуци, после пиле пържено, сладкиш, който по вкусност не отстъпваше на снощния, и накрай сирене и плодове. Всяко блюдо се предлагаше по два пъти и ненапразно. Хората пълнеха чиниите и ядяха на седемте маси — под сводовете цареше вълчи апетит, една ненаситност, която би могла да се наблюдава с удоволствие, ако същевременно в нея нямаше нещо зловещо, дори отвратително. Ненаситни бяха не само веселите, които бъбреха и се замерваха с топчета хляб, не, такива бяха и мълчаливите, и мрачните, които в паузите подпираха глава с ръце и се взираха пред себе си. На съседната маса вляво един невръстен, още момче на ученическа възраст, с окъсели ръкави и дебели, кръгли очила, предварително нарязваше всичко, което натрупваше върху чинията си, докато се образуваше някаква каша и миш-маш; после се навеждаше и почваше да поглъща, като от време на време си почистваше очилата със салфетката — не се знаеше какво има там за попиване: пот ли или сълзи.

През време на обеда се случиха два инцидента и събудиха вниманието на Ханс Касторп, доколкото неговото състояние позволяваше. Първо, стъклената врата пак се затръшна — по време на рибеното блюдо. Ханс Касторп трепна озлобен и в гневно усърдие си каза, че този път непременно трябва да установи кой е злосторникът. И не само помисли това, а го и каза на глас, толкова сериозно се отнесе към тази случка. „Трябва да узная това!“ — промълви той с прекалена пламенност, така че и мис Робинсън, и учителката учудено го погледнаха. А той извърна цялата горна половина на тялото си наляво и ококори кървясалите си очи.

Една дама вървеше през трапезарията, една жена, по-скоро даже младо момиче, със среден ръст, в бял пуловер и цветна пола, с червеникаворуса коса, която носеше на плитки около главата си. Ханс Касторп почти нищо не можа да види от профила й. Тя вървеше съвършено тихо, което беше в странно несъзвучие с шумното й влизане, вървеше някак дебнешком и с поиздадена напред глава към крайната маса вляво, „добрата руска маса“, при което държеше едната си ръка в джоба на прилепналото вълнено яке, а другата вдигна нагоре, за да подреди отзад прическата си. Ханс Касторп погледна към тази ръка — той имаше голямо чувство и критична наблюдателност за ръце и беше свикнал, когато се запознава с нови хора, най-напред да отправи вниманието си към ръцете. Тя не беше особено женствена, тая ръка, която оправяше косата, не така гледана и облагородена, както обикновено бяха женските ръце в обществената сфера на младия Ханс Касторп. Доста широка и с къси пръсти, тя имаше нещо примитивно и детско, беше малко като ръка на ученичка, ноктите й очевидно не знаеха какво е маникюр, те бяха криво-ляво подрязани, пак като на ученичка, а по краищата им кожата изглеждаше малко оръфана, почти като че ли госпожата имаше малкия порок да си хапе пръстите. Впрочем Ханс Касторп не видя истински, а откри всичко това по-скоро по интуиция — разстоянието не бе малко. Закъснялата поздрави сътрапезниците си с кимане на глава и седна на вътрешната страна на масата с гръб към салона до д-р Кроковски, който бе там на почетното място; после, все още подпряла с ръка косите си, тя извърна глава през рамо и огледа публиката — при което Ханс Касторп забеляза, че има широки скули и тесни очи… Някакъв бегъл спомен за нещо и някого леко и за момент го докосна, като видя това…

„Естествено жена!“ — помисли Ханс Касторп и пак измърмори същото отчетливо и на глас, така че учителката госпожица Енгелхарт разбра какво каза. Сухата стара мома трогателно се усмихна.

— Това е мадам Шоша — каза тя. — Тя е толкова небрежна. Възхитителна жена. — И при това червенината по мъхнатите бузи на госпожица Енгелхарт се усили с един тон — винаги когато отвореше уста, ставаше така.

— Французойка? — попита строго Ханс Касторп.

— Не, тя е рускиня — каза госпожица Енгелхарт. — Може би мъжът й е французин или от френско потекло, не съм сигурна.

— Дали е онзи там — попита Ханс Касторп, все още раздразнен, и посочи към един господин с приведени рамене на добрата руска маса.

— О, не, него го няма тука — отвърна учителката, — Изобщо не бил идвал тука, никой не го познава.

— Тя би трябвало да затваря прилично вратата — каза Ханс Касторп. — Винаги я затръшва. Това е неприлично.

И тъй като учителката прие забележката със смирена усмивка, сякаш тя самата бе виновната, вече не стана дума за мадам Шоша.

Вторият инцидент се състоеше в това, че д-р Блуменкол временно напусна трапезарията — нищо повече. Изведнъж леко отвратеният израз на лицето му се засили, по-угрижен от обикновено, той се вгледа в една точка, после внимателно дръпна стола си назад и излезе навън. Тук обаче госпожа Щьор показа цялата си простотия, защото може би от подлото задоволство, че е по-малко болна от Блуменкол, тя придружи излизането му с полусъжалителни и полупрезрителни забележки.

— Горкичкият! — каза тя. — Тоя скоро ще хвърли топа. Ето че пак трябва да се поразговори със „Синия Хайнрих“. — Без всякакво вътрешно усилие, с невинно-вироглав израз на лицето, тя произнесе гротескното наименование „Синия Хайнрих“ и Ханс Касторп усети, че това и го ужасява, и го кара на смях. Впрочем д-р Блуменкол се върна след няколко минути със същото смирено държане, с което бе излязъл, седна и продължи да яде. И той ядеше много, от всяко блюдо по два пъти; мълчалив и с угрижено затворен израз на лицето.

След това обедът свърши; благодарение на сръчната прислуга — особено джуджето се оказа крайно бързоходно същество — той трая само малко повече от един час. Ханс Касторп дишаше тежко и не знаеше как се е озовал горе; той легна на превъзходния стол в своята лоджия, защото следобед имаше лежане до чая — това бе дори най-важното лежане и трябваше строго да се съблюдава. Той лежеше между непрозрачните стъклени стени, които го деляха, от една страна, от Йоахим и, от друга — от руската съпружеска двойка, и дремеше с разтуптяно сърце, като вдишваше през устата. Когато употреби кърпичката си, забеляза, че е зачервена от кръв, но нямаше сили да се разтревожи, макар че си беше боязлив и по природа клонеше към ипохондрични размисли. Той пак бе запалил една „Мария Манчини“ и този път я изпуши докрай, какъвто и да й беше вкусът. Замаян, потиснат и унесен, той се замисли колко странно е състоянието му тук, горе. На два-три пъти гърдите му се разтърсиха от вътрешен смях за ужасното наименование, което госпожа Щьор бе употребила в своята простотия.