Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (9)

Глава VIII
Криза на жанра

Към четири часа подгонената „Антилопа“ спря над една пропаст. Долу като на тепсия лежеше непознат град. Той беше грижливо нарязан като торта. Разноцветни утринни изпарения се носеха над него. До ушите на спешилите се антилоповци долетя едва доловимо пукане и лекичко подсвиркване. Очевидно хъркаха гражданите. Назъбена гора стигаше до града. Пътят се спускаше на криволици по стръмнината.

— Райска долина — каза Остап. — Такива градове е приятно да се обират сутрин рано, когато слънцето още не е напекло. По-малко се уморява човек.

— Сега тъкмо в ранно утро — забеляза Паниковски, като гледаше угоднически капитана в очите.

— Млък, кенеф команда! — кресна Остап. — Бре, че неукротим старец! От шега не разбира.

— Какво да правим с „Антилопа“? — попита Козлевич.

— Да — рече Остап, — сега с този зелен леген в града не може да се влезе. Ще ни арестуват. Налага се да тръгнем по пътя на най-напредничавите страни. В Рио де Жанейро например крадените автомобили се пребоядисват в друг цвят. Това се прави от чисто хуманни подбуди — да не се огорчава предишният стопанин на колата, като види, че с неговата кола се разхожда чужд човек. „Антилопа“ си спечели горчива слава, тя трябва да бъде пребоядисана.

Решено бе да влязат в града пешком и да намерят бои, а за колата да потърсят сигурно скривалище вън от чертите на града.

Остап тръгна бързо из пътя надолу по стръмнината и скоро видя една кривната дървена къщурка, чиито мънички прозорчета лъщяха с речна синина. Зад къщурката имаше навес, който му се стори подходящ за укриване на „Антилопа“.

Докато великият комбинатор обмисляше под какъв предлог е най-удобно да проникне в къщата и да се сприятели с нейните обитатели, вратата се отвори и на стълбището изскочи един почтен господин по войнишки долни гащи с черни тенекиени копчета. На бледните му парафинени бузи се помещаваха прилични побелели бакенбарди. В края на миналия век подобна физиономия би била обикновено нещо. По онова време повечето от мъжете отглеждаха на лицата си ей такива шаблонни, верноподанически космати принадлежности. Но сега, когато под бакенбардите нямаше нито синия вицмундир, нито държавното орденче с лентичката от моаре, нито петлиците със златни звезди на таен съветник, това лице изглеждаше неестествено.

— О, господи — зафъфли обитателят на дървената къщурка, като простираше ръце към изгряващото слънце. — Боже, боже! Все същите сънища! Все тези сънища!

Изрекъл тая жалба, старецът заплака и като тътреше крака, затича по пътеката около къщата. Един обикновен петел, който се канеше в този момент да пропее за трети път, излязъл за тази цел на средата на двора, се отдръпна настрана; в яда си той направи няколко бързи крачки и дори изпусна едно перо, ала скоро се опомни, кацна на плета и от тази безопасна позиция вече съобщи на света за настъпването на утрото. В неговия глас все пак се долавяше вълнение, предизвикано от недостойното поведение на стопанина на къщичката.

— Присънват ми се, проклетите — достигна до Остап гласът на стареца.

Бендер учудено разглеждаше странния човек с бакенбардите, каквито могат да се намерят сега може би само върху министерското лице на портиера в консерваторията.

Междувременно необикновеният господин завърти своя кръг и от ново се появи до стълбището. Тук той се позабави и с думите: „Ще отида да опитам още веднъж“ — се скри зад вратата.

— Обичам старците — пошепна Остап, — с тях никога няма да ти стане скучно. Ще трябва да се почака резултатът от тайнствения опит.

Не стана нужда Остап да чака дълго. Скоро от къщурката се чу плачевен вой и измъквайки се заднишком като Борис Годунов в последното действие на операта на Мусоргски, на стълбището се изтърси старецът.

— Махай се от мен, махай се! — възкликна той с шаляпински интонации в гласа. — Все същият сън! А-а-а!

Той се обърна и като се запрепъва в собствените си крака, тръгна право срещу Остап. Решил, че е дошло време да действува, великият комбинатор излезе иззад дървото и грабна бакенбардиста в своите мощни обятия.

— Какво? Кой? Какво е това? — развика се неспокойният старец. — Какво?

Остап внимателно разтвори обятия, хвана стареца за ръката и сърдечно я раздруса.

— Аз ви съчувствувам! — извика той.

— Вярно ли? — запита стопанинът на къщурката, като се притисна към рамото на Бендер.

— Разбира се, че е вярно — отвърна Остап. — На мен самия често ми се присънват сънища.

— Ами какво сънувате?

— Различни работи.

— Ама какво все пак? — настояваше старецът.

— Че различни. Смес. Това, което във вестниците наричат „Отвсякъде за всички“ или „Световен екран“. Онзи ден например ми се присъни погребението на микадо, а вчера — юбилеят на сушчевската пожарна команда.

— Боже! — произнесе старецът. — Боже! Колко щастлив човек сте вие! Колко щастлив! Кажете, ами никога ли не ви се е присънвал някой генерал-губернатор или… дори министър?

Бендер не упорствува никак.

— Присънвал ми се е — рече весело той. — Как не. Генерал-губернатор. Миналия петък. Цяла нощ ми се присънва. И спомням си, до него стоеше и полицейският началник с шарени шалвари.

— Ах, колко хубаво! — рече старецът. — А не ви ли се е присънвало пристигането на господаря-император в град Кострома?

— В Кострома? Имаше такова съновидение. Чакайте, кога беше това? Да, да, на трети февруари тази година. Господарят-император, а до него, спомням си, и граф Фредерикс стоеше, онзи, знаете, дворцовият министър.

— Ах ти, господи! — взе да се вълнува старецът. — Но защо стоим тука? Заповядайте вътре. Извинете, не сте ли социалист? Не сте ли партиец?

— Моля ви се, какво говорите! — рече добродушно Остап. — Какъв партиец съм аз? Аз съм безпартиен монархист. Слуга на царя, баща на войниците. Изобщо, литнете, соколи, кат орли, стига тъга тъгувахте…

— Един чаец, чаец? — ломотеше старецът, като побутваше Бендер към вратата.

В къщурката се оказа една стая с преддверие. По стените висяха портрети на господа във формени сюртуци. Ако се съди по петлиците, тези господа бяха служили на времето си в Министерството на народната просвета. Леглото беше разхвърляно, което свидетелствуваше, че стопанинът му прекарва на него най-неспокойните часове от своя живот.

— И отдавна ли живеете като отшелник? — запита Остап.

— От пролетта — отвърна старецът. — Казвам се Хворобиев, Тук, мислех си, ще започна нов живот. А то какво излезе? Вие само разберете…

Фьодор Никитич Хворобиев беше монархист и ненавиждаше съветската власт. Тази власт му беше противна. Той, който някога бе окръжен училищен инспектор, сега бе принуден да служи като завеждащ методологично-педаготически сектор на местния Пролеткулт. Това будеше отвращение в него.

Чак до края на своята служба той не знаеше как да разшифрова думата „Пролеткулт“ и от това я презираше още повече. Тръпки на отвращение го побиваха само като видеше членовете на профкома, колегите и посетителите на методологично-педагогическия сектор. Той намрази думата „сектор“. О, този сектор! Никога Фьодор Никитич, който ценеше всичко изящно, а в това число и геометрията, не бе предполагал, че това прекрасно математическо понятие, което означаваше част от площта на криволинейната фигура, ще бъде така опошлено.

В службата много неща вбесяваха Хворобиев: заседанията, стенвестниците, заемите. Ала и в къщи неговата горда душа не намираше успокоение. В къщи също имаше стенвестници, заеми, заседания. Познатите му говореха изключително за просташки неща, според Хворобиев: за месечното възнаграждение, което те наричаха зарплата^[1], за месечните вноски в помощ на децата и за социалното значение на пиесата „Броневлак“.

Нямаше къде да се избяга от съветския строй. Когато обиденият Хворобиев се разхождаше самотен из улиците на града, то и тук от тълпата разхождащи се долитаха отвратителни фрази:

— … Тогава ние постановихме да го извадим от състава на ръководството…

— … А пък аз му казах така: за вашия РКК примкамера има, примкамера!

И като гледаше с досада плакатите, които призоваваха гражданите да изпълнят петилетката за четири години, Хворобиев повтаряше ядосан:

— Да извадим! От състава! Примкамера! За четири години! Просташка власт!

Когато методологично-педагогическият сектор премина на непрекъсната работна седмица и вместо чистата неделя дни за почивка на Хворобиев станаха някакви си виолетови пети числа, той се погнуси, издействува си пенсия и се премести да живее далече вън от града. Той постъпи така, за да може да се махне от новата власт, която завладя живота му и го лиши от покой.

По цели дни монархистът-единак прекарваше над стръмнината, гледаше към града и се мъчеше да мисли за приятни неща: за молебените по случай тезоименния ден на някаква височайша особа, за изпитите в гимназията и за роднините си, които служеха в Министерството на народната просвета. Но за почуда мислите му тутакси отскачаха на съветското, неприятното.

„Какво ли става сега в този проклет Пролеткулт?“ — мислеше той.

След Пролеткулта той си спомняше вече съвсем възмутителни епизоди: първомайските и октомврийски манифестации, семейните вечери в клубовете с лекции и бира, полугодишната равносметка на методологичния сектор.

„Съветската власт ми отне всичко — мислеше бившият окръжен училищен инспектор, — чиновете, ордените, уважението и парите в банката. Тя ми подмени дори и мислите. Ала има такава сфера, където болшевиките не могат да проникнат — това са сънищата, изпращани на човек от бога. Нощта ще ми донесе успокоение. В сънищата си аз ще видя онова, което ще ми е приятно да видя.“

Още първата нощ след това бог прати на Фьодор Никитич ужасен сън. Присъни му се, че седи в коридора на учреждението, осветен от газена лампичка. Седи и знае, че всяка минута трябва да го извадят от състава на ръководството. Изведнъж желязната врата се отваря и оттам изтичват служащи с вика: „Хворобиев трябва да бъде натоварен!“ Той иска да бяга, но не може.

Фьодор Никитич се събуди посред нощ. Помоли се на бога, като му посочи, че е станала навярно досадна несъобразност и сънят, предназначен за отговорен, може би дори партиен другар, е попаднал не на нужния адрес. Като начало той, Хворобиев, би искал да види излизането на царя от Успенската катедрала.

Успокоен, той заспа отново, ала вместо лицето на обожавания монарх тозчас видя председателя на профкома, другаря Суржиков.

И всяка нощ с невероятна методичност едни и същи последователни съветски сънища посещаваха Фьодор Никитич. Привиждаха му се: членски вноски, стенвестници, совхозът „Гигант“, тържествено откриване на първата фабрика-кухня, председателят на дружеството „Приятели на кремацията“ и големите съветски прелитания.

Монархистът ревеше насън. Той не искаше да види приятелите на кремацията. Искаше да види крайния десен депутат от Държавната дума Пуришкевич, патриарх Тихон, ялтенския градоначалник Думбадзе или поне някакъв простичък инспектор от народните училища. Ала нямаше нищо такова. Съветският строй беше се вмъкнал дори в сънищата на монархиста.

— Все същите сънища! — заключи Хворобиев с плачещ глас. — Проклети сънища!

— Вашата работа е лоша — каза съчувствено Остап, — както се казва, битието определя съзнанието. Щом живеете в Съветската страна, то и сънищата ви трябва да бъдат съветски.

— Нито минута почивка — оплакваше се Хворобиев. — Поне нещичко да видя. Аз вече на всичко съм съгласен. Нека да не е Пуришкевич. Нека да е поне Милюков. Все пак човек с висше образование и монархист в душата си. Но не! Все тези съветски антихристи.

— Аз ще ви помогна — каза Остап. — Имал съм случаи да лекувам приятели и познати по Фройд. Сънят е празна работа. Главното е да се премахне причината на съня. Основна причина е самото съществуване на съветската власт. Но в дадения момент аз не мога да я премахна. Просто нямам време. Аз, виждате ли, съм турист-спортист, сега трябва да направя малка поправка на моя автомобил, тъй че разрешете да го вкараме във вашия навес. А относно причината вие не се безпокойте. Ще я премахна на връщане. Нека само да завършим пробега.

Оглупелият от лошите сънища монархист на драго сърце разреши на милия и отзивчив млад човек да използува навеса. Той метна палтото си върху ризата, надяна на бос крак галошите и излезе след Бендер в двора.

— Значи, така, мога да се надявам? — питаше той и ситнеше подир своя подранил гост.

— Не се съмнявайте — отговаряше небрежно капитанът, — щом престане да съществува съветската власт, на вас изведнъж ще ви стане някак по-леко. Ще видите!

След половин час „Антилопа“ беше скрита у Хворобиев и оставена под надзора на Козлевич и Паниковски. Придружен от Балаганов, Бендер тръгна към града за бои.

Млечните братя вървяха срещу слънцето, като се промъкваха към центъра на града. По корнизите на къщите се разхождаха сиви гълъби. Напръсканите с вода дървени тротоари бяха чисти и прохладни.

На човек с необременена съвест е приятно в такова утро да излезе от къщи, да се позабави минутка пред вратата, да извади от джоба си кутия кибрит, на която е нарисуван самолет с щръкнал пръст вместо перка и надпис „Отговор на Керзън“, да се полюбува на неотвореното пакетче цигари и да запуши, като пропъди с кадилния дим някоя пчела със златни галуни на коремчето.

Бендер и Балаганов изпаднаха под влиянието на утрото, чистите улици и сиромасите-гълъби. За известно време им се стори, че съвестта им с нищо не е обременена, че всички ги обичат, че те са ергени, които отиват на среща със своите годеници.

Внезапно на пътя на братята се изпречи човек със сгъваем триножник и полирана кутия за бои в ръце. Той имаше такъв разтревожен вид, сякаш току-що бе изскокнал от горяща сграда, като е успял да спаси от огъня само триножника и кутията.

— Извинявайте — рече звънливо той, — тук ей сега трябваше да мине другарят Плотски-Поцелуев. Не сте ли го срещнали? Не е ли минал оттук?

— Ние никога не срещаме такива — каза грубо Балаганов.

Художникът се блъсна в гърдите на Бендер, каза „пардон“ и се устреми напред.

— Плотски-Поцелуев ли? — мрънкаше недоволно великият комбинатор, който още не беше закусил. — И аз имах една позната акушерка на име Медуза-Горгонер, но не вдигах шум, не тичах по улиците да викам: „Не сте ли виждали случайно гражданката Медуза-Горгонер? Тя, казват, тук се е разхождала.“ Голяма работа! Плотски-Поцелуев!

Бендер още не бе успял да завърши своята тирада, когато право срещу него изскокнаха двама души с черни триножници и полирани етюдници. Това бяха съвсем различни хора. Единият от тях, както изглежда, поддържаше възгледа, че художникът непременно трябва да бъде космат, и по количеството на растителността върху лицето си беше пряк заместник на Хенрих Наварски в СССР. Мустаците, къдриците и брадичката доста оживяваха плоското му лице. Другият беше съвсем плешив и главата му бе хлъзгава и гладка като стъклен абажур.

— Другаря Плотски… — каза заместникът на Хенрих Наварски, като се задъхваше.

— Поцелуев — добави абажурът.

— Не сте ли го виждали? — изкряска Наварски.

— Тук трябваше да се разхожда — обясни абажурът.

Бендер отстрани Балаганов, който вече бе отворил уста да произнесе ругатни, и с оскърбителна вежливост каза:

— Не сме виждали другаря Плотски, но ако посоченият другар наистина ви интересува, тогава бързайте. Него го търси някакъв трудещ се, на вид художник-артилерист.

Като закачаха триножниците си и се блъскаха един друг, художниците затичаха по-нататък. В това време иззад ъгъла изхвръкна файтон. В него седеше един шишко със синя толстовка, под чиито гънки се долавяше потно шкембе. Външността на пътника напомняше стара реклама на патентована помада, която започваше с думите: „Голо тяло, покрито с косми, прави отблъскващо впечатление.“ Не беше трудно да се отгатне професията на шишкото. Той крепеше с ръка голям стационарен триножник. В краката на файтонджията имаше полирана кутия, в която несъмнено се намираха бои.

— Ало! — викна Остап. — Поцелуев ли търсите?

— Тъй вярно — потвърди тлъстият художник, като гледаше жално Остап.

— Бързайте! Бързайте! Бързайте! — развика се Остап. — Вас ви изпревариха вече трима художници. Какво има? Какво се е случило?

Но конят затрака с подковите си по грубия калдъръм и вече отнесе четвъртия представител на изобразителните изкуства.

— Какъв културен град! — рече Остап. — Вие навярно забелязах те, Балаганов, че от четиримата срещнати граждани и четиримата се оказаха художници. Интересно.

Когато млечните братя се спряха пред бояджийския магазин, Балаганов пошепна на Остап:

— Не ви ли е срам?

— За какво? — попита Остап.

— Че се каните да платите за боята със сухи пари?

— Ах, това ли имаше пред вид — рече Остап. — Признавам си, малко ме е срам. Глупаво положение, разбира се. Но какво да правя? Няма пък да тичам в изпълкома и да искам там бои за провеждане „Деня на чучулигата“. Те ще дадат, но нали ще си загубим целия ден.

Боите на прах в бурканите, стъклените цилиндри, торбите, буретата и скъсаните книжни пакети имаха примамливи циркови цветове и придаваха на бояджийския магазин празничен вид.

Капитанът и бордмеханикът почнаха придирчиво да избират бои.

— Черен цвят — много траурно — говореше Остап. — Зелен също не подхожда: това е цветът на рухналите надежди. Лилав — не. Нека с лилава кола пътува началникът на криминалната милиция. Розов — просташко, син — банално, червен — много верноподаническо. Ще трябва да боядисаме „Антилопа“ в жълт цвят. Ще бъде малко ярко, но красиво.

— А вие какви бяхте? Художници ли? — запита продавачът, чиято брадичка беше леко напрашена с цинобър.

— Художници — отвърна Бендер, — баталисти и маринисти.

— Тогава тук не е за вас — каза продавачът, като сваляше от тезгяха пакети и буркани.

— Как не тук! — възкликна Остап. — А къде?

— Отсреща.

Продавачът отведе приятелите до вратата и им посочи с ръка една фирма на отсрещната страна на улицата. Там беше изрисувана кафява конска глава и с черни букви на син фон бе написано:

 

 

— Всичко е както трябва — рече Остап, — твърд и мек фураж за добитъка. Но какво общо има тук нашего брата художника? Не виждам никаква връзка.

Обаче връзка имаше, и то твърде съществена. Остап я откри още в самото начало на обясненията на продавача.

Градът винаги обичал живописта и четиримата художници, които отколе живеели тук, основали групата „Диалектически триножниковист“. Те рисували портрети на отговорни работници и ги продавали на местния музей на живописта. С течение на времето броят на ненарисуваните отговорни работници силно намалял, което чувствително снижило приходите на диалектическите триножниковисти. Но това било още поносимо. Годините на страдания започнали от момента, когато в града пристигнал нов художник, Теофан Мухин.

 

 

Първата негова работа вдигнала голям шум в града. Това бил портрет на управителя на хотелиерския тръст. Теофан Мухин оставил триножниковистите далече зад себе си. Управителят на хотелиерския тръст бил изобразен не с маслени бои, не с акварел, не с въглен, не с темпера, не с пастел, не с гваш, не и с черен молив. Той бил изобразен с овес. И когато художникът Мухин откарвал с файтон картината в музея, конят неспокойно се озъртал и цвилел.

С течение на времето Мухин започнал да употребява и други житни растения.

Шумен успех имали портретите от просо, пшеница и мак, смелите наброски от кукуруз и булгур, пейзажите от ориз и натюрмортите от грухано просо.

Сега той работел над групов портрет. Голямото платно изобразявало заседание на окръжната планова комисия. Тази картина Теофан работел с боб и грах. Обаче дълбоко в душата си той си оставал верен на овеса, който му създал кариера и го отклонил от позициите на диалектическите триножниковисти.

— С овес, разбира се, е по-лесно! — възкликна Остап. — А пък Рубенс и Рафаел са диванета, с маслени бои се мъчили. Ние също сме диванета като Леонардо да Винчи. Дайте ни жълта емайлова боя.

Когато плащаше на приказливия продавач, Остап попита:

— Да, тъкмо стана дума, кой е този Плотски-Поцелуев? Че ние, знаете, не сме тукашни, не сме в течение на работите.

— Другарят Поцелуев е известен работник от центъра, наш гражданин. Сега пристигна в отпуск от Москва.

— Всичко е ясно — каза Остап. — Благодаря за информацията. Довиждане!

На улицата млечните братя съгледаха диалектическите триножниковисти. С печални и измъчени лица като на цигани, и четиримата стояха на кръстопътя. Край тях стърчаха молбертите, сложени един до друг на пирамида като пушки.

— Какво, колеги, лошо, а? — попита Остап. — Изтървахме Плотски-Поцелуев?

— Изтървахме го — запъшкаха художниците. — От ръцете ни се изплъзна.

— Теофан ли го грабна? — попита Остап, като показваше, че е добре запознат с обекта.

— Рисува вече, некадърник — отговори заместникът на Хенрих Наварски. — С овес. Към стария начин, казва, минавам. Оплаква се житарят му неден, че имало криза в жанра.

— А къде е ателието на този ербап мъж? — полюбопитствува Остап. — Иска ми се да хвърля един поглед.

Художниците, които имаха много свободно време, поведоха на драго сърце Остап и Балаганов към Теофан Мухин. Теофан работеше в градинката си, на чист въздух. Пред него на столче седеше другарят Плотски, явно плах човек. Затаил дъх, той гледаше художника, който като раздавач на карти гребеше с шепа овес от една кошничка и го хвърляше на платното. Мухин се мръщеше. Пречеха му врабците. Те долитаха дръзко до картината и кълвяха от нея някои детайли.

— Колко ще получите за тази картина? — запита срамежливо Плотски.

Теофан спря сеитбата, погледна критично своето произведение и отговори замислен:

— Колко ли? Към двеста и петдесет рубли музеят ще даде за нея.

— Доста скъпо.

— Ами че овес сега — рече Мухин напевно — как се купува. Скъп е той, овесът!

— Е, как е парчето с летницата? — попита Остап, като провираше глава през решетестата ограда на градинката. — Сеитбената кампания, виждам, върви успешно. Сто на сто! Но всичко туй е нищо в сравнение с онова, което аз видях в Москва. Там един художник направи картина от косми. Голяма картина с много фигури, обърнете внимание, идеологически издържана, макар художникът да беше използувал косми от безпартийни — имаше такъв грях. Но идеологически, повтарям, картината беше издържана знаменито. Наричаше се „Дядо Пахом и тракторът нощем“. Това беше една такава капризна картина, че просто не знаеха какво да я правят. Понякога космите по нея щръкваха. А един прекрасен ден тя съвсем побеля и от дядо Пахом и неговия трактор не остана ни следа. Но художникът успя да грабне за измишльотината си хиляда и петстотин. Така че вие не си правете много илюзии, другарю Мухин! Овесът изведнъж ще прорасне, вашите картини ще изкласят и вие никога вече няма да прибирате реколтата.

Диалектическите триножниковисти се закискаха одобрително. Ала Теофан не се смути.

— Това звучи като парадокс — забеляза той, възобновил посевните манипулации.

— Добре — заяви Остап на сбогуване, — сейте разумното, доброто, вечното, а после ще видим! Прощавайте и вие, колеги. Захвърлете вашите маслени бои. Минете на мозайка от гайки, пирони и винтове. Портрет от гайки! Забележителна идея!

Целия ден антилоповци боядисваха своята кола. Надвечер тя стана неузнаваема и блестеше с всички отсенки на яйчния жълтък.

На следния ден на развиделяване преобразената „Антилопа“ напусна гостоприемния навес и взе курс на юг.

— Жалко, че не успяхме да се сбогуваме с домакина. Но той така сладко спеше, че не ми се искаше да го будя. Може би най-сетне сънува съня, който така дълго е чакал: митрополит Двулогий благославя чиновете на Министерството на народната просвета по случай тристагодишнина на династията Романовци^[2].

И в същата минута отзад, от дървената къщурка, се дочу познатият вече на Остап хленчещ рев.

— Все същият сън! — ридаеше Старият Хворобиев. — Боже, боже!

— Излъгах се — забеляза Остап. — Изглежда, че му се е присънил не митрополит Двулогий, а разширеният пленум на литературната група „Кузница и усадба“^[3]. Но да върви по дяволите! Нас дела ни зоват в Черноморск.