Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (34)

Глава XXXIII
Индийският гост

В четириъгълния вътрешен двор на „Гранд хотел“ се чуваха кухненско тракане, съскане на пара и викове: „Два чайни прибора за шестнадесета!“, а в белите коридори беше светло и тихо като в разпределителната зала на някоя електроцентрала. В сто и петдесет стаи спяха конгресистите почвоведи, които се бяха върнали от пътуването си, тридесет стаи бяха отделени за чуждестранните търговци, които изясняваха наболелия въпрос може ли в края на краищата на сметка да се търгува със Съветския съюз, най-хубавият апартамент от четири стаи заемаше прочут индуски поет и философ, а в една малка стая, отделена за диригента на симфоничния оркестър, спеше Остап Бендер.

Той лежеше върху плюшената покривка, облечен и притиснал до гърдите си куфара с милиона. През нощта великият комбинатор погълна всичкия кислород, който съдържаше стаята, и останалите в нея химически елементи можеха да бъдат наречени азот само от вежливост. Миришеше на вкиснато вино, на ужасни котлети и на още нещо неописуемо отвратително. Остап изпъшка и се обърна. Куфарът падна на пода. Остап бързо отвори очи.

— Какво беше това? — промърмори той, като гримасничеше. — Перчене в салона на ресторанта! И дори, струва ми се, някакво кавалергардство! Пфу! Държах се като търговец от втора гилдия! Боже мой, не обидих ли присъствуващите? Там някакво диване викаше: „Почвоведи, станете!“ — а сетне плачеше и се кълнеше, че по душа самият той е почвовед. Естествено това бях аз! Да, но по какъв повод беше това?…

И той си припомни, че вчера, решил да започне подобаващ живот, постанови да си построи вила в мавритански стил. Цялата сутрин прекара в грандиозни мечти. Представяше си къщата с минаретата, вратаря с лице на паметник, малката гостна, билярдната и някаква конференц-зала. В поземления отдел на Съвета разясниха на великия комбинатор, че може да получи участък. Но в строителното бюро всичко рухна. Падна вратарят, като изтрещя с каменната си мутра, разклати се златната конференц-зала, сринаха се минаретата.

— Вие частно лице ли сте? — запитаха милионера в бюрото.

— Да — отвърна Остап, — рязко изразена индивидуалност.

— За съжаление строим само на колективи и организации.

— На кооперативни, обществени и държавни? — запита Бендер с болка в гласа.

— Да, за тях.

— А аз?

— Вие си стройте сам.

— Да, но откъде ще взема камъни, мартинки? Най-сетне первази за дюшемето?

— Все някак ще намерите. Макар и да е трудно. Контингентите вече са разпределени по заявките на промишлеността и кооперациите.

По всяка вероятност тъкмо това беше причината за безобразното нощно перчене.

Легнал, Остап извади бележника си и започна да пресмята разходите от момента, когато бе получил милиона. На първата страница беше записано:

Камила.......180 р.
Овен..........30 р.
Кумис..........1 р. 75 коп.
———————————————————————————
Всичко       211 р. 75 коп.

По-нататък не беше по-добре. Шуба, соус, железопътен билет, пак соус, пак билет, три чалми, купени за черни дни, файтонджии, ваза и най-различни дреболии. Ако не се смятат петдесетте хиляди на Балаганов, които не му донесоха щастие, милионът си беше на мястото.

„Не позволяват на човек да прави капитални вложения — възмущаваше се Остап. — Не позволяват! Може би трябва да заживея интелектуален живот като моя приятел Лоханкин? В края на краищата материални ценности вече натрупах, трябва да трупам по мъничко и духовни ценности. Трябва незабавно да си изясня в какво се състои смисълът на живота.“

Той си спомни, че във вестибюла на хотела по цял ден се тълпяха девойки, които чакаха да поговорят с пристигналия индуски философ за душата.

„Ще отида при индуса — реши той, — ще науча най-сетне в какво се състои работата. Наистина това е галфонство, но друг изход няма.“

И както си беше със смачкан костюм, без да се разделя с куфара, Бендер слезе на втория етаж и почука на вратата на великия човек. Отвори му преводачът.

— Философът приема ли? — запита Остап.

— Зависи кого — отговори преводачът вежливо. — Вие частно лице ли сте?

— Не, не — изплашено рече великият комбинатор — аз съм от една кооперативна организация.

— С група ли сте? Колко души сте? Защото, знаете ли, на учителя му е трудно да приема всички отделни лица. Той предпочита да беседва…

— С колектив ли? — поде Остап. — Тъкмо мен колективът ме е упълномощил да разреша един важен принципиален въпрос за смисъла на живота.

Преводачът изчезна и след пет минути се върна. Той дръпна завесата и каза официално:

— Нека влезе кооперативната организация, желаеща да научи в какво се състои смисълът на живота.

Великият философ и поет, с кафяво кадифено расо и със също такъв калпак, седеше в кресло с високо и неудобно резбовано облегало. Лицето му беше мургаво и нежно, а очите — черни като на подпоручик. Брадата му, бяла и широка, закриваше гърдите му като нагръдник за фрак. Стенографката седеше в краката му. Двамата преводачи, индус и англичанин се настаниха от двете му страни.

Щом видя Остап с куфара, философът се размърда на креслото и разтревожен, зашепна нещо на преводача. Стенографката взе да записва бързо, а преводачът се обърна към великия комбинатор.

— Учителят желае да узнае дали куфарът на посетителя не съдържа песни и саги и дали посетителят не се кани да му ги прочете на глас, понеже на учителя са му прочели вече много песни и саги и той повече не може да ги слуша.

— Кажете на учителя, че саги няма — учтиво отвърна Остап.

Черноокият старец се разтревожи още повече, заговори оживено и започна уплашено да сочи куфара с пръст.

— Учителят пита — започна преводачът — дали посетителят няма намерение да се настани в неговата стая, защото при него никога досега не са идвали с куфар.

И едва след като Остап успокои преводача, а преводачът — философа, напрежението мина и беседата започна.

— Преди да отговори на вашия въпрос за смисъла на живота — каза преводачът, — учителят желае да каже няколко думи за народното образование в Индия.

— Предайте на учителя — съобщи Остап, — че проблемата за народното образование ме вълнува от детинство.

Философът затвори очи и започна бавно да говори. Първия час той говори на английски, а втория — на бенгалски. Понякога започваше да пее с тих приятен глас, а веднъж дори стана и като понадигна расото, направи няколко танцови движения, които, изглежда, изобразяваха игри на учениците в Пенджаб. След това седна и отново затвори очи, а Остап дълго слуша превода. Отначало Остап кимаше вежливо с глава, после загледа сънливо през прозореца и най-подир започна да се развлича — прехвърляше в джоба си дребните пари, любуваше се на пръстена и дори доста явно намигна на хубавичката стенографка, след което тя още по-бързо зашари с молива.

— А какво става все пак със смисъла на живота? — запита милионерът, като издебна удобен момент.

— Учителят желае преди всичко — обясни преводачът — да запознае посетителя с обширните материали, които той е събрал при опознаването му с организацията на народното образование в СССР.

— Предайте на негово благородие — отговори Остап, — че посетителят не възразява.

И машината отново влезе в движение. Учителят говореше, пееше пионерски песни, сочеше стенвестника, който му бяха поднесли децата от сто четиридесет и шесто трудово училище, и дори си поплака малко. Преводачите ломотеха на два гласа, стенографката пишеше, а Остап разсеяно чистеше ноктите си.

Най-сетне Остап се закашля силно.

— Знаете ли какво — рече той, — няма нужда повече да превеждате. Аз някак си взех да разбирам бенгалски. Само когато захване да говори за смисъла на живота, тогава ми превеждайте.

Когато повториха на философа настойчивото желание на Остап, черноокият старец се развълнува.

— Учителят казва — заяви преводачът, — че той самият е дошъл във вашата велика страна, за да научи в какво се състои смисълът на живота. Само там, дето народното образование е поставено на такава висота като у вас, животът става осмислен. Колективът…

— Довиждане — бързо рече великият комбинатор, — предайте на учителя, че посетителят моли разрешение незабавно да си върви.

Но философът вече пееше с нежен глас „Маршът на Будьони“, който беше научил от съветските деца. И Остап се оттегли без разрешение.

— Кришна! — викаше великият комбинатор и тичаше из своята стая. — Вишну! Какво става по света? Къде е простата шаячна правда? А може би аз съм глупак, нищо не разбирам и животът ми е минал глупаво, безсмислено? Истински индус, виждате ли, всичко знае за нашата обширна страна, а аз, като оперен индийски гост, повтарям все едно и също: „Безчет елмази пламенни лежат в хамбари каменни.“ Колко е гадно това!

Този ден Остап обядва без водка и за пръв път остави куфара в стаята. После седя кротко на перваза на прозореца и с интерес наблюдаваше обикновените минувачи, които скачаха в автобуса като катерички.

През нощта великият комбинатор изведнъж се събуди и седна на кревата. Беше тихо и само от ресторанта през дупката на бравата се промъкваше меланхоличен бостън.

— Как можах да забравя! — рече той сърдито.

После се засмя, запали лампата и бързо написа телеграма.

Той позвъни и поиска телеграмата да бъде изпратена веднага като бърза.

Зося не отговори. Не получи отговор и на другите телеграми, написани в същия отчаян лиричен тон.