Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (17)

Глава XVI
Ярбух фюр психоаналитик

Работният ден във финансово-счетоводния отдел на „Херкулес“ започна както обикновено точно в девет часа — Кукушкинд вече бе дигнал пеша на сакото си, за да избърше стъклата на очилата си, а същевременно да съобщи на своите колеги, че да се работи в банкерската кантора „Сикоморски и Цесаревич“ било несравнимо по-спокойно, отколкото в херкулесовския содом; Тезоименицки вече се бе обърнал на своето въртящо се столче към стената и протягаше ръка, за да откъсне листа от календара; Лапидус-млади вече бе отворил уста за парчето хляб, намазано с пастет от херинга, когато вратата се отвори и на прага се показа не друг, а счетоводителят Берлага.

Това неочаквано антре внесе смут във финансово-счетоводната зала. Тезоименицки се подхлъзна на своята въртяща се чиния и листът на календара може би за пръв път през последните три години остана неоткъснат. Лапидус-млади, забравил да отхапе от сандвича, задвижи напразно челюсти. Драйфус, Чеважевска и Сахарков зяпнаха от почуда. Корейко вдигна и наведе глава. А старецът Кукушкинд бързо сложи очилата си, забравил да ги избърше, което никога не се беше случвало през неговата тридесетгодишна служебна дейност. Берлага седна на своята маса, като че нищо не беше се случило, и без да отговаря на тънката подигравателна усмивка на Лапидус-млади, разтвори своите книжа.

— Как сте със здравето? — попита все пак Лапидус. — Петният ли нерв?

— Всичко мина — отвърна Берлага, без да вдига глава. — Аз дори не вярвам, че човек има такъв нерв.

До обедната почивка целият финансово-счетоводен отдел мърдаше неспокойно на своите столчета и възглавнички, изгарян от любопитство. И когато прозвуча тревожният звънец, цветът на счетоводния свят наобиколи Берлага. Но беглецът почти не отговаряше на въпросите. Той отведе настрана четиримата си най-верни колеги и като се убеди, че наблизо няма никой излишен човек, разказа им своите необикновени похождения в лудницата. Избягалият счетоводител придружаваше своя разказ с множество извъртени изрази и междуметия, които са изпуснати тук с цел да се запази единството на повествованието.

РАЗКАЗ

на счетоводителя Берлага,

ПРЕДАДЕН ОТ НЕГО

ПОД НАЙ-СТРОГА ТАЙНА

НА БОРИСОХЛЕБСКИ, ДРАЙФУС,

САХАРКОВ И ЛАПИДУС-МЛАДИ

ЗА СЛУЧИЛОТО СЕ С НЕГО В ЛУДНИЦАТА

Както вече бе съобщено, счетоводителят Берлага избяга в лудницата, страхувайки се от чистката. Той смяташе да прекара тревожното време в това лечебно заведение и да се върне в „Херкулес“, когато гръмотевицата стихне и осемте другари със сивите очички минат в съседното учреждение.

Цялата работа скалъпи шуреят му. Той му набави една книжка за нравите и навиците на душевно болните и след дълги спорове от всички натрапничави идеи беше избрана манията за величие.

— Ти няма нужда нищо да правиш — втълпяваше му шуреят, — само трябва да крещиш в ушите на всеки срещнат: „Аз съм Наполеон!“ Или: „Аз съм Емил Зола!“ или „Мохамед!“, ако искаш.

— А вицекрал на Индия може ли? — попита доверчиво Берлага.

— Може, може. За лудия всичко може. Значи — вицекрал на Индия?

Шуреят му говореше така авторитетно, сякаш беше най-малко младши ординатор в психиатрична болница. В същност той беше скромен агент по разпространението на луксозните абонаментни издания на Госиздат и от миналото му търговско величие в сандъка му беше запазено само едно виенско бомбе с бяла копринена подплата.

Шуреят му изтича на телефона да повика болнична кола, а новият вицекрал на Индия свали толстовката си, раздра ризата от фино хасе и за всеки случай изля върху главата си едно стъкло от най-добрите копирни черни мастила първо качество. Сетне той легна по корем на пода и докато чакаше пристигането на санитарите, току подвикваше:

— Аз съм истинският вицекрал на Индия! Къде са моите верни наиби, махараджи, моите абреки^[1], моите кунаки^[2], моите слонове?

Като слушаше това бълнуване за величие, шуреят клатеше недоверчиво глава. Според него абреките и кунаките не влизаха в сферата на действие на индийския крал. Но санитарите само избърсаха с мокра кърпа лицето на счетоводителя, изцапано с мастило първо качество, хванаха го дружно и го вмъкнаха в колата. Тракна лакираната вратичка, разнесе се тревожната медицинска сирена и автомобилът отнесе вицекраля Берлага в неговите нови владения.

По пътя болният размахваше ръце и ломотеше нещо, но не преставаше да мисли със страх за първата среща с истинските луди. Той много се боеше, че те ще го обиждат, а може би дори и да го убият.

Болницата се оказа съвсем не такава, каквато си я представяше Берлага. В дълга светла стая седяха на дивани, лежаха на кревати или се разхождаха хора със синкави халати. Счетоводителят забеляза, че лудите почти не разговарят помежду си. Те нямат време да разговарят. Те мислят. Те мислят през цялото време. Те имат много мисли, трябва нещо да си спомнят, да си спомнят най-важното, от което зависи щастието. А мислите се пръскат и най-важното — вирнат опашка и изчезнат. И отново трябва да се обмисли всичко, да се разбере най-после какво се е случило, защото всичко е станало лошо, когато по-рано всичко е било хубаво.

Покрай Берлага няколко пъти вече мина един безумец, невчесан и нещастен. Обхванал с пръсти брадичката си, той крачеше по една линия — от прозореца до вратата, от вратата до прозореца, пак до вратата, пак до прозореца. И толкова мисли трещяха в бедната му глава, че той слагаше другата си ръка на челото и ускоряваше крачка.

— Аз съм вицекрал на Индия! — викна Берлага, като изгледа санитаря.

Безумецът дори не погледна към счетоводителя. Болезнено намръщен, той отново се залови да събира своите мисли, пръснати от дивашкия вик на Берлага. Но затова пък до вицекраля се приближи един нисичък идиот и като го прегърна доверчиво през кръста, каза му няколко думи на птичи език.

— Какво? — запита недоумяващ изплашеният Берлага.

— Ене, бене, раба, квинтер, финтер, жаба — произнесе отчетливо новият познат.

Като викна „ой“, Берлага избяга далече от идиота. След това движение той се приближи до един човек с лимонено голо теме. Плешивият тутакси се извърна към стената и погледна плахо счетоводителя.

— Къде са моите махараджи? — попита го Берлага, който чувствуваше, че е необходимо да поддържа репутацията си на луд.

Но в този момент един болен, който седеше на кревата си в дъното на стаята, се изправи на тънките си и жълти като църковни свещи крака и страдалчески завика:

— На свобода! На свобода! В пампасите!

Както счетоводителят научи по-късно, лудият, който молеше да бъде пуснат в пампасите, беше старият учител по география, по чийто учебник младият Берлага се бе запознал на времето с вулканите, носовете и провлаците. Географът бе се побъркал съвсем неочаквано: веднъж той погледнал картата на двете полукълба и не намерил на нея Беринговия проток. Цял ден старият учител шарил по картата. Всичко било на мястото си: и Ню Фаундленд, и Суецкият канал, и Мадагаскар, и Сандвичевите острови с главен град Хонолулу, и дори вулканът Попокатепетъл, а Беринговия проток го нямало. И още там, пред самата карта, старецът мръднал.^[3] Той беше тих луд, не правеше никому зло, но Берлага страшно се изплаши. Този вик разкъсваше душата му.

— На свобода! — продължаваше да вика географът. — В пампасите!

Той най-добре от всички на света знаеше какво нещо е свободата. Беше географ и нему бяха известни такива простори, за които простосмъртните хора, заети със скучни работи, дори и не подозират. Той искаше да бъде на свобода, искаше да препуска на запотен мустанг през буренаците.

В стаята влезе млада докторка със скръбни сини очи и се насочи право към Берлага.

— Е, как се чувствуваше, миличък? — запита го тя, като опипваше с топла ръка пулса на счетоводителя — По-добре сте, нали?

— Аз съм вицекрал на Индия! — рапортува той, като се изчервяваше. — Дайте ми моя любим слон!

— Това е бълнуване — рече ласкаво докторката, — вие сте в лечебница, ще ви излекуваме.

— О-о-о! Моят слон! — викна призивно Берлага.

— Но разберете — каза още по-ласкаво докторката, — вие не сте вицекрал, всичко това е бълнуване, разбирате ли, бълнуване!

— Не, не е бълнуване — възрази Берлага, като знаеше, че преди всичко трябва да упорствува.

— Не, бълнуване е!

— Не, не е бълнуване!

— Бълнуване е!

— Не е бълнуване!

Видял, че желязото е горещо, счетоводителят започна да го кове. Той блъсна добрата докторка и нададе проточен вик, който разтревожи всички болни, най-вече малкия идиот. Идиотът седна на пода и като се лигавеше, каза:

— Ен, ден, троа, катър, мадмазел Журоватър.

И Берлага със задоволство чу зад гърба си гласа на докторката, която се обръщаше към санитаря:

— Ще трябва да го преместим при онези тримата, иначе ще наплаши цялата ни стая.

Двама търпеливи санитари отведоха свадливия вицекрал в една малка стая за болни с неправилно поведение, дето кротко лежаха трима души. Едва тук счетоводителят разбра какво е истинска лудост. Щом видяха посетителите, болните проявиха необикновена активност. Единият, дебел мъж, се свлече от кревата, застана бързо на четири крака и вирнал високо изопнатия си като мандолина задник, взе да лае звучно и да дращи паркета със задните си крака, обути в болнични пантофи. Другият се зави с одеялото и започна да вика: „И ти, Бруте, се продаде на болшевиките!“ Този човек несъмнено си въобразяваше, че е Гай Юлий Цезар. Впрочем понякога в размътената му глава отскачаше някое лостче и той крещеше объркан: „Аз съм Хенрих Юлий Цимерман!“

— Махнете се! Аз съм гола! — закрещя третият. — Не ме гледайте. Срам ме е. Аз съм гола жена.

В същност той беше облечен и беше мъж с мустаци.

Санитарите си отидоха. Вицекралят на Индия беше обхванат от такъв страх, че вече не помисляше да предявява искания да му върнат любимия слон, махарджите, верните наиби, а така също и загадъчните абреки и кунаки.

„Тези на бърза ръка ще ме удушат“ — мислеше си той и кръвта му се вледеняваше.

И той горчиво се разкая, задето дигна скандал в тихата стая. Колко хубаво щеше да бъде да си седи сега пред краката на добрия учител по география и да слуша нежното чуруликане на малкия идиот: „Ене, бене, раба, квинтер, финтер, жаба.“ Но нищо ужасно не се случи. Човекът-куче джафна още няколко пъти и с ръмжене се качи на своя креват. Гай Юлий отметна одеялото от себе си, прозина се страхотно и се протегна с цяло тяло. Жената с мустаците запуши лулата си и приятният аромат на тютюна „Наш кестен“ внесе успокоение в разтревожената душа на Берлага.

— Аз съм вицекрал на Индия — заяви той окуражен.

— Мълчи, негоднико! — отговори лениво на това Гай Юлий. И с прямотата на римлянин добави: — Ще те убия! Душата ти ще извадя!

Тази забележка на най-храбрия от императорите и воините отрезви избягалия счетоводител. Той се скри под одеялото и размишлявайки печално за своя изпълнен с тревоги живот, задряма.

На сутринта, още сънен, Берлага дочу странни думи:

— Туриха ни тоя луд на главите. Така си бяхме добре тримата и изведнъж… Иди се разправяй сега с него! Току-виж, че този проклет вицекрал изпохапе всички ни.

По гласа Берлага определи, че тези думи произнесе Гай Юлий Цезар. След известно време той отвори очи и видя, че човекът-куче го гледа с израз на най-жив интерес.

„Край — помисли си вицекралят, — ей сега ще ме ухапе!“

Ала човекът-куче неочаквано плесна ръце и запита с човешки глас:

— Кажете, вие не сте ли син на Фома Берлага?

— Негов син съм — отговори счетоводителят, но се опомни и тутакси закрещя: — Дайте на нещастния вицекрал неговия верен слон!

— Погледнете ме — прикани го човекът-пес. — Нима не ме познавате?

— Михаил Александрович! — извика позналият го счетоводител. — Ама че среща!

И вицекралят и човекът-куче сърдечно се разцелуваха. При това те силно чукнаха челата си, като предизвикаха билярден удар. Сълзи лъщяха в очите на Михаил Александрович.

— Значи, вие не сте луд? — запита Берлага. — Ами защо се преструвахте?

— А вие защо се преструвахте? Гледай го ти! Слонове иска! И после, трябва да ви кажа, приятелю Берлага, че вицекрал за един добър луд е слабо, слабо, слабо.

— А на мен шуреят ми каза, че може — опечали се Берлага.

— Вземете например мен — рече Михаил Александрович, — тънка игра. Човек-куче. Шизофренично бълнуване, усложнена маниакалнодепресивна психоза и при това, забележете, Берлага, помрачено душевно състояние. Мислите ли, че това ми се удаде лесно? Работих над източници. Чели ли сте книгата на професор Блейлер „Аутистичното мислене“?

— Н-не — отговори Берлага с глас на вицекрал, на когото са скъсали Ордена на жартиерата и са го разжалвали в ординарец.

— Господа! — развика се Михаил Александрович. — Той не е чел книгата на Блейлер! Не бойте се де, елате тук. Той е толкова крал, колкото вие сте Цезар.

Другите двама питомци от малката стая за лица с неправилно поведение се приближиха.

— Вие не сте чели Блейлер? — попита Гай Юлий учудено. — Извинете, а по какви материали сте се готвили?

— Той навярно си е изписал немското списание „Ярбух фюр психоаналитик унд психопатологик“ — изказа предположение непълноценният мустакер.

Берлага стоеше като опозорен. А компетентните току сипеха непонятни изрази от областта на теорията и практиката на психоанализата. Всички бяха на мнение, че Берлага ще си изпати и че главният лекар Титанушкин, чието завръщане от командировка очакваха всеки ден, ще го разобличи за пет минути. Но че завръщането на Титанушкин навява скръб на самите тях — върху това те не се разпростираха.

— А не може ли да се смени бълнуването? — попита страхливо Берлага. — Да стана, да речем, Емил Зола или Мохамед?

— Късно е — каза Гай Юлий. — В историята на болестта вече е записано, че вие сте вицекрал, а лудият не може да сменява своите мании като чорапи. Сега вие цял живот ще бъдете в глупавото положение на крал. Ние сме тука вече цяла седмица и знаем реда.

След един час Берлага научи с всички подробности истинските истории на болестта на своите съседи по стая.

Появяването на Михаил Александрович в лудницата се обясняваше със съвсем прости, житейски работи. Той беше крупен непман, случайно недоплатил четиридесет и три хиляди рубли подоходен данък. Заплашваше го принудително пътуване на север, а работите му настойчиво изискваха присъствието на Михаил Александрович в Черноморск. Дуванов, така се казваше мъжът, който се представяше за жена, беше, както изглежда, дребен вредител, който не без основание се боеше от арест. Но съвсем не такъв беше Гай Юлий Цезар, който се водеше в паспорта като бивш адвокат И. Н. Старохамски.

Гай Юлий Цезар дойде в лудницата по високи идейни съображения.

— В съветска Русия — говореше той, като се драпираше с одеялото — лудницата е единственото място, дето може да живее един нормален човек. Всичко останало е свръхлудница. Не, с болшевиките аз не мога да живея. По-добре ще поживея тук, наред с обикновените луди. Те поне не строят социализъм. После тук хранят. А там, в тяхната лудница, човек трябва да работи. Но аз няма да работя за техния социализъм. Тук най-сетне имам лична свобода. Свобода на съвестта. Свобода на словото…

Като видя санитаря, който минаваше покрай тях, Гай Юлий Старохамски се развика пискливо:

— Да живее Учредителното събрание. Всички на форума! И ти, Брут, се продаде на отговорните работници! — И като се обърна към Берлага, добави: — Видяхте ли? Каквото ща, туй крещя. А я се опитайте на улицата!

Целия ден и по-голяма част от нощта четиримата болни с неправилно поведение играха на „шестдесет и шест“ без двадесет и четиридесет, игра заплетена, която изисква самообладание, съобразителност, чист дух и ясна мисъл.

На сутринта се върна от командировка професор Титанушкин. Той прегледа бързо и четиримата и веднага нареди да ги изхвърлят от болницата. Не помогнаха нито книгата на Блейлер и помраченото душевно състояние, усложнено с маниакалнодепресивна психоза, нито „Ярбух фюр психоаналитик унд психопатологик“. Професор Титанушкин не уважаваше симулантите.

И те хукнаха по улицата, като разблъскваха минувачите с лакти. Най-напред шествуваше Гай Юлий. След него бързаха жената-мъж и човекът-куче. Най-отзад се тътреше развенчаният вицекрал, като проклинаше шурея си и с ужас мислеше какво ще стане сега.

Когато завърши тази поучителна история, счетоводителят Берлага погледна тъжно отначало Борисохлебски, после Драйфус, сетне Сахарков и най-накрая Лапидус-млади, които, както му се стори, поклащаха съчувствено глави в полумрака на коридора.

— Виждате ли какво си докарахте с вашите фантазии — продума жестокосърдечният Лапидус-млади, — искахте да се избавите от една чистка, а попаднахте на друга. Сега лошо ви се пише. Щом са ви изчистили от лудницата, сигурно и от „Херкулес“ ще ви изчистят.

Борисохлебски, Драйфус и Сахарков не казаха нищо. И така, без нищо да са казали, взеха бавно да отстъпват в тъмнината.

— Приятели! — викна тихичко счетоводителят. — Къде отивате? Но приятелите вече препускаха с всички сили, техните сиротински панталони се мярнаха за последен път на стълбата и изчезнаха от погледа му.

— Не е хубаво. Берлага — рече студено Лапидус, — напразно ме забърквате във вашите мръсни антисъветски шашарми. Адио!

И вицекралят на Индия остана сам.

Какво направи ти, счетоводителю Берлага? Къде бяха очите ти, счетоводителю? И какво би казал твоят папа Фома, ако научеше, че неговият син на стари години е хукнал да става крал? Ето докъде те заведоха, счетоводителю, твоите странни връзки с господин Фунт, председателя на много акционерни дружества със смесен и нечист капитал. Страшно е дори да се помисли какво би казал старият Фома за машинациите на своя любим син. Ала Фома отдавна вече лежи във вторите християнски гробища, под каменен Серафим с отчупено крило, и само хлапетата, които идват тук да крадат люляк, хвърлят понякога нелюбопитен поглед на надгробния надпис: „Свърши твоят път. Спи, клетнико, драг на всички Ф. Берлага“. А може би старецът нищо не би казал. Ама, разбира се, нищо не би казал, защото и той самият водеше не много праведен живот. Просто би го посъветвал да се държи по-внимателно и при сериозни работи да не се осланя на шурея си. Да, дявол знае какво направи ти, счетоводителю Берлага!

Тежкият размисъл, който беше обзел екснаместника на Георг Пети в Индия, бе прекъснат от викове, идещи откъм стълбището:

— Берлага! Къде е той! Търси го един човек. А, ето го къде стои! Минете, гражданино!

В коридора се показа пълномощникът по копитата. Размахвайки по гвардейски ръчищата си, Балаганов пристъпи до Берлага и му връчи покана:

„Др. Бэрлага. С настоящэто ви сэ съобщава нэзабавно да сэ явитэ за изясняванэ на някои обстоятэлства.“

Бележката носеше печата на Черноморския клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита и кръгъл печат, чието съдържание трудничко можеше да се разбере дори ако това хрумнеше на Берлага. Но беглецът-счетоводител беше така потиснат от струпалите се върху него беди, че само запита:

— Мога ли да се обадя в къщи по телефона?

— Какво ще се обаждате — рече мрачно завеждащият копитата.

След два часа тълпата пред кино „Капитални“, която чакаше първата прожекция и от нямане какво да прави зяпаше наоколо, забеляза, че от вратата на кантората за доставка на рога и копита излезе един мъж и с ръка на сърцето бавно се отдалечи. Това беше счетоводителят Берлага. Отначало той движеше тромаво крака, после постепенно започна да ускорява ход. Когато зави зад ъгъла, счетоводителят незабелязано се прекръсти и хукна презглава. Скоро той седеше вече на своята маса във финансово-счетоводната зала и гледаше замаян в „главната книга“. Цифрите се кривяха и премятаха пред очите му.

Великият комбинатор затвори папката с „Делото Корейко“, погледна Фунт, който седеше под новия надпис: „Председател на управата“, и каза:

— Когато бях много млад, много беден и изкарвах прехраната си, като показвах на херсонския панаир един шишкав и гърдест монах, когото представях за жена с брада — загадъчен феномен на природата, — дори и тогава не съм достигнал до такова морално падение, както този подлец Берлага.

— Жалък, нищожен човек — потвърди и Паниковски, който разнасяше чай по масите. Приятно му беше от мисълта, че на света има още по-дребни от него хора.

— Берлага не е умна глава — съобщи вицпредседателят с присъщата му бавност. — Макдоналд — виж, той е умна глава. Неговата идея за класов мир в промишлеността…

— Стига, стига — рече Бендер. — Ще определим специално заседание, за да изясним вашите възгледи за Макдоналд и другите буржоазни дейци. Сега нямам време. Берлага наистина не е умна глава, но той ни съобщи туй-онуй за живота и дейността на самофалиращите акционерни дружества.

Внезапно на великия комбинатор му стана весело. Всичко вървеше отлично. Никой не носеше вече смрадливи рога. Работата на Черноморския клон можеше да се сметне за задоволителна, макар следващата поща да донесе на кантората куп нови покани, циркуляри и искания и Паниковски вече на два пъти тича до борсата на труда за чиновничка.

— Да! — викна изведнъж Остап. — Къде е Козлевич? Къде е „Антилопа“? Какво е това учреждение без автомобил? Аз трябва да ходя на заседания. Всички ме канят, без мене не могат да живеят. Къде е Козлевич?

Паниковски отмести поглед настрана и рече с въздишка:

— С Козлевич работата не е добра.

— Как — не добра? Пиян ли е, какво?

— По-лошо — отговори Паниковски, — страх ни беше дори да ви кажем. Ксендзовете го омагьосаха.

При тези думи куриерът погледна пълномощника по копитата и двамата поклатиха тъжно глави.