Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (24)

Глава XXIII
Сърцето на шофьора

На улицата Остап хвана Александър Иванович под ръка и двамата комбинатори бързо тръгнаха по посока към гарата.

— Но вие сте по-добър, отколкото си мислех — рече дружелюбно Бендер. — И правилно. С парите човек трябва да се разделя леко, без стонове.

— За един добър човек и милион не ти се свиди — отговори книговодителят, като се ослушваше в нещо.

Когато завиха по улица „Меринг“ над града се понесе вой на сирена. Звукът беше проточен, на вълни и тъжен. От такъв вой в мъглива нощ моряците тръпнат, иска им се, кой знае защо, да молят за прибавка към заплатата поради опасната служба. Сирената продължаваше да реве. Към нея се присъединиха сухопътни свирки и други сирени, още по-далечни и още по-тъжни. Минувачите изведнъж забързаха, като че ги бе подгонил проливен дъжд. И всички се хилеха и поглеждаха към небето. Продавачките на семки, шишкави бабички, тичаха, изпъчили кореми, а в тръстиковите им кошнички сред ситната стока подскачаха стъклените чашки. През улицата пролетя по диагонал Адолф Николаевич Бомзе. Той благополучно успя да се провре във въртящата се врата на „Херкулес“. Мина в галоп на разноцветни кончета взвод от конния резерв на милицията. Мярна се автомобил с червен кръст. Улицата внезапно се очисти. Остап забеляза, че далече напред от бившето кафене „Флорида“ се отдели малкото табунче на жилетките от пике. Размахвайки вестници, гарсонетки и панамени шапки, старците затичаха тръс по паважа. Но те не бяха успели да стигнат още до ъгъла, когато се раздаде оглушителен трещящ оръдеен изстрел, жилетките от пике свиха глави, спряха се и веднага хукнаха назад. Полите на шантунгените им сака се надуваха.

Поведението на жилетките от пике разсмя Остап. Докато той се любуваше на техните удивителни жестове и скокове, Александър Иванович успя да разгъне взетия от къщи пакет.

— Непристойни старци! Оперетни комици! — каза Остап и се обърна към Корейко.

Но Корейко го нямаше. Вместо него към великия комбинатор гледаше страхотна мутра със стъклени водолазни очи и гумен хобот, в края на който се люшкаше тенекиен цилиндър цвят хаки. Остап така се учуди, че дори подскочи.

— Какви са тия шеги? — рече страшно той и протегна ръка към противогазовата маска. — Гражданино доверител, приканвам ви да пазите ред!

Но в този момент се стекоха група хора със също такива противогазови маски и сред десетината еднакви гумени мутри вече не можеше да се намери Корейко. Придържайки папката, Остап веднага почна да гледа краката на чудовищата и тъкмо му се стори, че е различил вдовишките панталони на Александър Иванович, току го хванаха под ръце и наперен глас му каза:

— Другарю! Вие сте отровен!

— Кой е отровен? — развика се Остап, като се дърпаше. — Пуснете ме!

— Другарю, вие сте отровен от газ! — радостно повтори санитарят. — Попаднали сте в отровна зона. Виждате ли, газова бомба.

На паважа наистина имаше сандъче, от което бързо се издигаше гъст пушек. Подозрителните панталони бяха вече далече. За последен път те се мярнаха между две струи дим и изчезнаха. Остап мълчаливо и яростно се дърпаше. Държаха го вече шест маски.

— Освен това, другарю, вие сте ранен с парче снаряд в ръката. Не се сърдете, другарю! Бъдете съзнателен! Нали знаете, че има маневри. Ей сега ще ви превържем и ще ви отнесем в противогазовото скривалище.

Великият комбинатор просто не можеше да разбере, че съпротивата е безполезна. Играчът, пипнал на разсъмване щастливата карта и учудил цялата маса, неочаквано за десет минути отстъпи всичко на един отбил се мимоходом от любопитство млад човек. И той не седи вече бледен и тържествуващ, не се трупат вече около него кърпачите, изпросвайки по някоя пара за щастие. В къщи ще си отиде пеша.

При Остап дотича комсомолка с червен кръст на престилката. Тя извади от брезентната чанта бинт и памук и смръщила вежди, за да не се засмее, омота ръката на великия комбинатор отгоре върху ръкава. Като завърши акта на милосърдието, девойката се засмя и изтича при следващия ранен, който покорно й подаде своя крак. Повлякоха Остап към носилките. Там стана нова схватка, през време на която хоботите се люлееха, а първият санитар-разпоредител със силен лекторски глас продължаваше да буди у Остап съзнание и други граждански доблести.

— Братлета! — мърмореше великият комбинатор, докато го завързваха с ремъците за носилката. — Съобщете, братлета, на моя покоен баща, турски поданик, че неговият любим син, бивш специалист по рогата и копитата, падна на полесражението със смъртта на храбрите.

Последните думи на пострадалия на полесражението бяха:

— Спете, бойни орли! Славейче, славейче, птиче…

Слехуова понесоха Остап и той замълча, устремил очи към небето, дето започваше суматоха. Търкаляха се плътни като сърца светли клъбца дим. На голяма височина летяха в неправилен ъгъл прозрачни целулоидни самолети. От тях се носеше треперливо звънтене, като че всичките бяха свързани помежду си с железни нишки. В късите паузи между оръдейните изстрели продължаваха да вият сирените.

Остап трябваше да изтърпи още едно унижение. Носеха го покрай „Херкулес“. От прозорците на четирите етажа на лесоучреждението гледаха служащите. Целият финансово-счетоводен отдел седеше по первазите. Лапидус-млади плашеше Кукушкинд, като се преструваше, че иска да го бутне долу. Берлага се облещи и се поклони на носилката. На един прозорец на втория етаж върху фона на палмите стояха прегърнати Полихаев и Скумбриевич. Щом забелязаха вързания Остап, те си зашепнаха нещо и бързо затвориха прозореца.

Пред табелката

 

 

носилката се спря, помогнаха на Остап да стане и понеже той отново се опита да се отскубне, санитарят-разпоредител трябваше отново да се обърне към неговото съзнание.

Скривалището се помещаваше в кварталния клуб. Това беше дълъг и светъл полусутерен с ръбест таван, от който висяха закачени на жици модели на военни и пощенски самолети. В дъното на клуба имаше малка сцена, върху задната стена на която бяха нарисувани два сини прозореца с луна и звезди и кафява врата. Край едната стена с надпис:

 

 

се щураха жилетките от пике, подбрани всички заедно като хергеле. По сцената се разхождаше лектор със зелен френч, който поглеждаше недоволен към вратата, отдето шумно влизаха нови групи отровени, и говореше с военната яснота:

— Според характера си на действие бойните отровни вещества се делят на задушливи, сълзотворни, общоотровни, разяждащи, раздразващи и така нататък. От сълзотворните отровни вещества можем да отбележим хлор-пикрин, бромист бензол, бром-ацетон, хлор-ацетофенон…

Остап премести мрачен поглед от лектора върху слушателите. Младите хора или зяпаха оратора в устата, или записваха лекцията в тефтерче, или пък се занимаваха пред таблото с частите на винтовката. На втория ред седеше уединено спортно облечена девойка, загледана замислено в театралната луна.

„Хубава девойка — реши Остап, — жалко, че нямам време. За какво ли мисли тя? Сигурно не за бромистия бензол. Ай-яй-яй! Още тая сутрин можех да се измъкна с такова момиче някъде в Океания, на Фиджи или на някакви острови Жилтоваришчество, или в Рио де Жанейро.“

При мисълта за загубения Рио Остап се замята из скривалището.

Жилетките от пике, на брой четиридесет души, вече се бяха съвзели от сътресението, бяха стегнали колосаните си яки и с жар говореха за Паневропа, за морската конференция на трите държави и за гандизма.

— Чухте ли? — казваше една жилетка на друга. — Ганди пристигнал в Данди.

— Ганди е умна глава! — въздъхна жилетката. — И Данди е умна глава.

Възникна спор. Едни жилетки твърдяха, че Данди е град и не може да бъде глава. Други с упоритостта, на смахнати доказваха противното. Изобщо всички се съгласиха, че Черноморск ще бъде обявен за свободен град, и то в най-близки дни.

Лекторът отново се намръщи, защото вратата се отвори и в помещението шумно пристигнаха нови квартиранти — Балаганов и Паниковски. Газовата атака беше ги настигнала при връщането им от нощната експедиция. След работата над гирите те бяха изпоцапани като палави котета. Когато видяха капитана, млечните братя наведоха глави.

— Вие да не сте били на имен ден у архиерея, а? — запита мрачно Остап.

Той се страхуваше да не почнат да го разпитват за хода на делото Корейко, заради това сърдито сключи вежди и мина в нападение.

— Е, пиленца, какво правихте?

— Бога ми — каза Балаганов, като сложи ръка на гърдите си. — Цялата тая работа Паниковски я измисли.

— Паниковски! — рече строго капитанът.

— Честна, благородна дума! — провикна се нарушителят на конвенцията. — Та вие знаете, Бендер, колко ви уважавам! Това са Балаганови измислици.

— Шура! — продума още по-строго Остап.

— И вие му повярвахте! — с укор каза пълномощникът по копитата. — Че как мислите, нима без ваше разрешение бих взел тези гири?

— Значи, вие сте взели гирите? — закрещя Остап. — А защо?

— Паниковски каза, че те са златни.

Остап погледна Паниковски. Едва сега той забеляза, че под сакото го няма вече евтиния нагръдник и оттам гледаха божия свят голите му гърди. Без да каже нито дума, великият комбинатор се тръшна на един стол. Той се задруса, като ловеше въздуха с ръце. После от гърлото му изригнаха вулканични боботения, от очите му потекоха сълзи и в скривалището се чу смях, ужасен смях, в който се чувствуваше цялата умора на нощта, цялото разочарование от борбата с Корейко, така жалко пародирана от млечните братя. Жилетките от пике трепнаха, а лекторът още по-силно и по-ясно заговори за бойните отровни вещества.

Смехът още бодеше Остап с хиляди нарзанни иглички, а той вече се чувствуваше освежен и подмладен като човек, който е минал през всички бръснарски инстанции: и дружбата с бръснача, и запознава нето с ножиците, и одеколонния дъждец, и дори вчесването на веждите със специална четчица. Лакирана океанска вълна вече плисна в сърцето му и на въпроса на Балаганов за работата той отговори, че всичко върви превъзходно, ако не се смята неочакваното бягство на милионера в неизвестна посока.

Млечните братя не обърнаха необходимото внимание на думите на Остап. Те се зарадваха, че работата с гирите мина така леко.

— Гледайте, Бендер — каза пълномощникът по копитата, — ей там седи една госпожица. С нея Корейко се разхождаше винаги.

— Значи, това е Зося Синицка? — произнесе натъртено Остап. — Ето че наистина — след шумния бал, случайно…

Остап се промъкна до сцената, прекъсна вежливо оратора и като научи от него, че газовият плен ще продължи още час и половина-два, поблагодари и приседна там, край сцената, до Зося. След известно време девойката вече не гледаше нарисувания прозорец. Тя дърпаше своя гребен от ръцете на Остап и се смееше неприлично високо. Що се отнася до великия комбинатор, ако се съдеше по движението на устните му, той не млъкваше.

Довлякоха в скривалището инженер Талмудовски. Той се бранеше с двата си куфара. Руменото му чело беше влажно от пот и лъщеше като палачинка.

— Нищо не мога да направя, другарю! — говореше разпоредителят. — Маневри! Попаднали сте в отровена зона.

— Но аз пътувах с файтон! — горещеше се инженерът. — С файтон! Аз бързам за гарата в интерес на службата. През нощта закъснях за влака. И сега ли да закъснявам, а?

— Другарю, бъдете съзнателен!

— А защо трябва да бъда съзнателен, щом пътувах с файтон! — негодуваше Талмудовски.

Той така напираше на това обстоятелство, като че ли пътуването с файтон нравеше пътника неуязвим и лишаваше хлор-пикрина, бром-ацетона и бромистия бензол от техните пагубни отровни свойства. Кой знае още колко време Талмудовски щеше да се препира с осоавиахимовците, ако в скривалището не бе влязъл нов отровен и ако се съди по омотаната му с марля глава, отгоре на това и ранен гражданин. Щом видя новия гост, Талмудовски млъкна и чевръсто се мушна в тълпата жилетки от пике. Но човекът с марлята веднага забеляза снажната фигура на инженера и тръгна право към него.

— Най-после ви пипнах, инженер Талмудовски! — рече той зловещо. — На какво основание зарязахте завода?

Талмудовски пошари на всички страни с малките си глигански очички. Като се убеди, че няма накъде да избяга, той седна на своите куфари и запали цигара.

— Отивам да го търся в хотела — продължаваше човекът с марлята гръмогласно, — казват ми: замина. Как така, питам, заминал, щом като едва вчера пристигна и по договор е длъжен да работи една година? Замина, казват, с куфарите си за Казан. Мислех си вече — всичко е свършено, пак ще трябва да търсим специалист, но ето че го пипнах: седи, виждате ли, пуши. Вие сте прелетна птица, инженер Талмудовски! Вие проваляте производството!

Инженерът скочи от куфарите и с вика: „Вие проваляте производството!“ — хвана обвинителя през кръста, отведе го в един ъгъл и забръмча над него като голяма муха. Скоро откъм ъгъла се дочуха откъслечни изречения: „При такава заплата…“ „Вървете, потърсете“, „А командировъчни?“. Човекът с марлята тъжно гледаше инженера.

Лекторът вече бе завършил своите наставления, като накрая показа как трябва да се използува газовата маска, разтворили се бяха вече вратите на противогазовото скривалище и жилетките от пике, хванати една за друга, затичаха към „Флорида“, Талмудовски, отблъснал своя преследвач, вече се беше измъкнал на свобода и викаше с цяло гърло файтонджия, а великият комбинатор все още бъбреше със Зося.

— Каква фемина! — каза ревниво Паниковски, когато излизаха с Балаганов навън. — Ах, ако гирите бяха златни! Честна, благородна дума, бих се оженил за нея!

При напомнянето за злополучните гири Балаганов удари силно с лакът Паниковски. Това беше тъкмо навреме. На вратата на скривалището се показа Остап с фемината под ръка. Той дълго се прощаваше със Зося, като я гледаше нежно в очите. Зося се усмихна за последен път и си отиде.

— За какво говорихте с нея? — запита подозрително Паниковски.

— Така, нищо, дъра-дъра — отговори Остап. — Сега, кенеф-команда, на работа! Трябва да намерим нашия доверител.

Паниковски беше изпратен в „Херкулес“, Балаганов — в квартирата на Александър Иванович. А Остап хукна към гарата. Но милионерът-книговодител беше изчезнал. В „Херкулес“ марката му не беше свалена от таблото, в квартирата не беше се връщал, а през време на газовата атака от гарите бяха заминали осем влака за далечно пътуване. Но Остап и не очакваше друг резултат.

— В края на краищата — рече той печално — нищо страшно няма. Виж, в Китай да намериш човека, който ти трябва, е трудничко: там живеят четиристотин милиона души. А у нас е много лесно: всичко на всичко само сто и шестдесет милиона, три пъти по-лесно, отколкото в Китай. Само да имахме пари. А ние имаме.

Ала Остап излезе от банката с тридесет и четири рубли в ръка.

— Това е всичко, което е останало от десетте хиляди — каза той с неописуема печал, — а мислех, че по текущата ни сметка има още шест-седем хиляди… Как стана това? Всичко беше така весело, ние събирахме рога и копита, животът беше прекрасен, земното кълбо се въртеше специално за нас — и изведнъж… Разбирам! Излишните разходи! Апаратът изяде всичките пари.

И той погледна млечните братя с укор. Паниковски сви рамене, като че казваше: „Вие знаете, Бендер, колко ви уважавам! Винаги съм казвал, че сте магаре!“ Балаганов поглади смаян своите къдрици и попита:

— Какво ще правим сега?

— Как какво! — извика Остап. — Ами кантората за доставка на рога и копита? Ами инвентарът? Само за мастилницата „С лице към селото“ всяко учреждение с радост ще даде сто рубли! Ами пишещата машина! А перфораторът, еленовите рога, масите, бариерата, самоварът! Всичко това може да се продаде. Най-сетне ние имаме в запас златния зъб на Паниковски. По големина той, разбира се, отстъпва на гирите, но все пак това е една молекула злато, благороден метал.

Пред кантората приятелите се спряха. От отворената врата долитаха младежките лъвски гласове на върналите се от командировка студенти от животновъдния техникум, сънливото мърморене на Фунт и още някакви непознати басове и баритони с явно агрономически тембър.

— Това е верига от престъпления! — крещяха практикантите. — Ние и тогава още се чудехме. През цялата кампания са доставени само дванадесет килограма несортови рога.

— Вие ще бъдете дадени под съд! — загърмяха басовете и баритоните. — Къде е началникът на отделението? Къде е пълномощникът по копитата?

 

 

Балаганов затрепери.

— Кантората умря — пошепна Остап — и ние повече не сме нужни тук. Ние ще тръгнем по път, залян от слънце, а Фунт ще бъде откаран в сградата с червени тухли, на чиито прозорци по странен каприз на архитекта са турени дебели решетки.

Ексначалникът на отделението не се излъга. Низвергнатите ангели не бяха успели още да се отдалечат от кантората три квартала, когато чуха зад себе си тракането на файтон. Във файтона пътуваше Фунт. Той напълно би приличал на добродушен дядко, тръгнал след дълги приготовления да отиде при женения си внук, ако не беше милиционерът, който стоеше на стъпалото и придържаше стареца за кльощавия гръб.

— Фунт винаги е лежал в затвора — чуха антилоповци ниския глух глас на стареца, когато файтонът мина покрай тях. — Фунт е лежал при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“, при Александър Фьодорович Керенски…

И Фунт изброяваше царете и адвокатите, като сгъваше пръсти.

— А сега какво ще правим? — попита Балаганов.

— Моля да не забравяте, че вие живеете в един промеждутък от време заедно с Остап Бендер — каза тъжно великият комбинатор. — Моля да помните, че той има забележителна чанта, в която се намира всичко необходимо за изкарване на джобпарасъ. Да вървим в къщи, при Лоханкин.

На „Лимонна“ улица ги чакаше нов удар.

— А къде е къщата? — възкликна Остап. — Та снощи тук още имаше къща?

Но къщата я нямаше, нямаше го „Гарванско свърталище“. По обгорелите греди крачеше само застрахователният инспектор. Той намери в задния двор бидон от газ, помириса го и подозрително поклати глава.

— Е, ами сега какво? — попита Балаганов, като се усмихваше изплашен.

Великият комбинатор не отвърна. Той беше потиснат от загубата на чантата. Изгоряла бе вълшебната торба, в която имаше индуска чалма, имаше афиш „Пристигнал е жрец“, имаше докторски халат, стетоскоп. Какво ли само нямаше там!

— Да — промълви най-сетне Остап, — съдбата се забавлява с човека, а човек се забавлява с музикална тръба.

Те заскитаха из улиците, бледни, разочаровани, затъпели от скръб. Минувачите ги блъскаха, но те дори не им се зъбеха.

Паниковски, който бе вдигнал рамене още през време на несполуката в банката, не ги отпускаше. Балаганов дърпаше своите червени къдрици и огорчено въздишаше. Бендер вървеше най-отзад с наведена глава и машинално тананикаше: „Край на веселия ден, зауве, стреляй, стреляй в мен.“ В такова състояние те се дотътриха в хана. В дъното на двора, под навеса, се жълтееше „Антилопа“. На стълбището на кръчмата седеше Козлевич. Той духаше сладко и сърбаше от чинийка горещ чай. Лицето му беше червено като гърне. Козлевич блаженствуваше.

— Адам! — каза великият комбинатор, като се спря пред шофьора. — Нищо не ни остана. Ние сме просяци, Адам! Приемете ни! Загиваме.

Козлевич стана. Капитанът, унизен и беден, стоеше пред него гологлав. Светлите полски очи на Адам Казимирович заблестяха от сълзи. Той слезе от стъпалата и поред прегърна всички антилоповци.

— Таксито е свободно! — каза той, преглъщайки жалостивите си сълзи. — Моля, сядайте.

— Но може би ние ще трябва да отидем далече, много далече — продума Остап, — може би накрай света, а може би и още по-далече. Помислете!

— Където искате! — отвърна верният Козлевич. — Таксито е свободно!

Паниковски плачеше, закрил лице с юмручета, и шепнеше:

— Какво сърце! Честна, благородна дума! Какво сърце!