Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (10)

Глава IX
Отново криза на жанра

С какво ли не се занимават хората!

Успоредно с големия свят, в който живеят големите хора и големите неща, съществува и малък свят с малки хора и малки не ща. В големия свят е изобретен дизеловият мотор, написани са „Мъртви души“, построена е Днепровската хидростанция и е извършен околосветски полет. В малкия свят е изобретен крещящият мехур „върви-върви“, написана е песенчицата „Тухлички“ и са построени панталоните фасон „полпред“. В големия свят хората се ръководят от стремежа да облагодетелствуват човечеството. Малкият свят е далеч от такива високи задачи. Неговите обитатели имат един стремеж — да преживеят криво-ляво, без да изпитват чувство на глад.

Малките хора бързат подир големите. Те разбират, че трябва да бъдат в съзвучие с епохата и само тогава тяхната стокица може да намери пласмент. В съветско време, когато в големия свят са създадени идеологически твърдини, в малкия свят се забелязва оживление. Под всички дребни изобретения на мравешкия свят се прокарва гранитната база на „комунистическата“ идеология. На мехура „върви-върви“ се изобразява Чембърлейн, много приличен на онзи, дето го рисуват в „Известия“. В популярната песенчица умният шлосер, за да спечели любовта на комсомолката, в три рефрена изпълнява и дори преизпълнява промфинплана. И докато в големия свят се води яростна дискусия по оформяването на новия бит, в малкия свят вече всичко е готово: има вратовръзка „Мечта на ударника“, толстовка-гладковка, гипсова статуетка „Къпеща се колхозничка“ и дамски коркови потници „Любовта на трудовите пчели“.

В областта на ребусите, шарадите, шарадоидите, логогрифите и скритите картинки се появиха нови веяния. Работата постарому излезе от мода. Във вестниците и списанията секретарите на отделите „През свободното време“ или „Размърдай мозъчните си гънки“ категорично престанаха да вземат стока без идеология. И докато великата страна кипеше, докато се строяха тракторните заводи и се създаваха грандиозните фабрики за зърнени храни, старецът Синицки, ребусник по професия, си седеше в стаята и вперил стъклени очи в тавана, съчиняваше шарада с модната дума „индустриализация“.

Синицки имаше външност на гном. Такива гномове бояджиите обикновено изобразяваха по фирмите на магазините за чадъри. Фирмените гномове са с червени калпаци и дружелюбно смигат на минувачите, като че ги канят по-скоро да си купят копринен чадър или бастун със сребърна дръжка във вид на кучешка глава. Дългата жълтеникава брада на Синицки се спускаше право под масата, в кошчето за отпадъци.

— Индустриализация — шепнеше горестно той и мърдаше бледните си, като сурови котлети старчески устни.

И по навик раздели тази дума на шарадни части:

— Индус. Три. Али. За.

Всичко беше прекрасно. Синицки вече си представяше богатата шарада, важна по съдържание, лека за четене и трудна за разгадаване. Съмнение будеше последната част — „ция“.

— Каква ще е пък тази „ция“? — напрягаше се старецът. — Ех, да беше „акция“! Тогава чудесно щеше да се получи: индустриализакция.

Като се намъчи половин час и не можа да измисли как да постъпи с капризното окончание, Синицки реши, че краят ще се получи от само себе си, и пристъпи към работа. Той започна да пише своята поема на един лист, откъснат от счетоводната книга с надпис „дебит“.

През бялата стъклена врата на балкона се виждаха цъфтящите акации, кърпените покриви на къщите и рязката синя черта на морския хоризонт. Черноморското пладне заливаше града с тежък зной.

Старецът помисли и нанесе на хартията началните редове:

Тук първа сричка е с чалма,

тя някъде от Изток иде.

— Тя някъде от Изток иде — произнесе със задоволство старецът.

Хареса му това, което съчини, трудно му беше само да намери рими на думите „чалма“ и „иде“. Ребусникът се разходи из стаята и попипа брадата си. Изведнъж го осени вдъхновение:

А втората крещи сама

и като цифра ми се види.

С „али“ и „за“ също успя леко да се справи:

И трета е с чалма човек

и пак от Изток, отдаден.

Четвърта, да ще бог полек,

открива ни се предлог лек.

Уморен от последните усилия, Синицки се отпусна на облегалката на стола и затвори очи. Той беше вече на седемдесет години. През петдесет от тях беше съчинявал ребуси, шаради, скрити картинки и шарадоиди. Но никога досега почтеният ребусник не беше работил така трудно. Той бе изостанал от живота, беше политически неграмотен и младите конкуренти лесно го побеждаваха. Те носеха в редакцията задачи с такава прекрасна идеологическа насоченост, че като ги четеше, старецът плачеше от завист. Къде можеше да постигне той например такава задача:

ЗАДАЧА-АРИТМОМОИД

На три гари: Воробьово, Грачево и Дроздово имало по равен брой служащи. На гара Дроздово имало шест пъти по-малко комсомолци, отколкото на другите две, взети заедно, а на гара Воробьово имало 12 души партийци повече, отколкото на гара Грачево. Но на последната имало 6 души безпартийни повече, отколкото на първите две. Колко служащи имало на всяка гара и каква е била там партийната и комсомолската прослойка?

Като се съвзе от своите горестни мисли, старецът отново се залови за листа с надпис „дебит“, но в това време в стаята влезе девойка с мокра подстригана коса и черен бански костюм на рамото.

Тя отиде мълчаливо на балкона, просна на олющените перила мокрия костюм и погледна надолу. Девойката видя бедния двор, който бе виждала вече много години — сиромашки двор, дето се търкаляха изпотрошени сандъци, сновяха изцапани с въглищен прах котки и тенекеджията с трясък поправяше една кофа. В долния етаж домакините разговаряха за своя тежък живот.

Девойката слушаше не за пръв път тези разговори, познаваше и котките по имена, а и тенекеджията, както й се стори, поправяше все същата кофа вече много години наред. Зося Синицка се върна в стаята.

— Идеологията ме съсипа — чу тя мърморенето на дядо си, — а каква идеология може да има в ребусната работа? Ребусната работа…

Зося надникна в старческите драскулки и тутакси викна:

— Какво си написал тук? Какво е това? „Четвърта, да ще бог полек, открива ни се предлог лек.“ Защо бог? Нали ти сам казваше, че сега в редакцията не приемат шаради с църковни изрази.

Синицки ахна. Като викаше: „Къде има бог, къде? Там няма бог“, той с разтреперани ръце намести на носа си очилата с бели рамки и грабна листчето.

— Има бог — продума той печално. — Наистина има… Пак сбърках. Ах, жалко! Пропада и хубавата рима.

— А ти вместо „бог“ постави „орис“ — рече Зося.

Но изплашеният Синицки се отказа от „ориста“.

— Това също е мистика. Знам аз. Ах, сбърках! Какво ще стане сега, Зосенка?

Зося погледна равнодушно дядо си и го посъветва да съчини нова шарада.

— И без това — рече тя — не можеш да намериш дума с окончание „ция“. Спомняш ли си как се мъчи с думата „топлофикация“?

— Ами — оживи се старецът, — още като трета дума поставих „кац“ и написах така: „А трета, който време има, ще види тук еврейско име“^[1]. Не взеха тая шарада. Казаха: „Слабо, не подхожда.“ Не съм сполучил!

И старецът седна на масата си и се залови да разработва голям, идеологически издържан ребус. Най-напред нахвърли с молив гъска, която държеше в човката си буквата „Г“, голяма и тежка като бесилка. Работата вървеше.

Зося се зае да слага масата за обяд. Тя сновеше от бюфета с огледални илюминатори до масата и стоварваше съдини. Появи се фаянсов супник с отчупени дръжки, чинии с цветчета и без цветчета, пожълтели вилици и дори компотиера, макар за обяд да не се предвиждаше никакъв компот.

Изобщо работите на Синицки бяха зле. Ребусите и шарадите носеха в къщи повече вълнения, отколкото пари. С домашните обеди, които старият ребусник даваше на познати граждани и които бяха главното перо на семейния доход, също беше лошо. Подвисоцки и Бомзе заминаха в отпуск, Стулиян се ожени за една гъркиня и почна да си обядва в къщи, а Побирухин го изхвърлиха от учреждението по втора категория и от вълнение той загуби апетит и се отказа от обедите. Сега той ходеше из града, спираше познатите си и произнасяше едно и също, пропито със скрит сарказъм изречение: „Чухте ли новината? Мен ме изхвърлиха по втора категория.“ И някои познати му отговаряха съчувствено: „Ама че я направиха тези Маркс и Енгелс!“ А други нищо не отговаряха, хвърляха на Побирухин страшен поглед и прелетяваха покрай него, като тръскаха чантите си. В края на краищата от всички хранещи се остана един, но и той не плащаше вече цяла седмица, като се оправдаваше, че не са му изплатили заплатата.

Зося вдигна недоволно рамене и се запъти към кухнята, а когато се върна, на трапезата седеше последният столуваш — Александър Иванович Корейко.

В неслужебна обстановка Александър Иванович не изглеждаше плах и смазан човек. Но все пак неспокойният израз нито за миг не слизаше от неговото лице. Сега той разглеждаше внимателно новия ребус на Синицки. Между другите загадъчни рисунки там беше нарисуван и чувал, от който се сипеха букви „Т“, елхичка, зад която изгряваше слънцето, и един врабец, кацнал на нотно петолиние. Ребусът завършваше с обърната нагоре запетая.

— Трудничко ще ви дойде да решите този ребус — говореше Синицки, като обикаляше около столуващия. — Ще се поизпотите с него!

— Тъй, тъй — отговори насмешливо Корейко, — само гъската ме смущава малко. За какво е тая гъска? А-а-а! Да! Готово! „В борбата ще добиеш своето право“?

— Да-а — проточи разочаровано старецът, — как така го решихте толкова бързо? Големи способности. Веднага си личи счетоводителят първи разряд.

— Втори разряд — поправи го Корейко. — А за какво сте приготвили този ребус? За печат ли?

— За печат.

— Съвсем напразно — рече Корейко, като поглеждаше любопитно борша, в който плаваха златни медали мазнина. Имаше в този борш нещо заслужено, нещо подофицерско. — „В борбата ще добиеш своето право“ — е есеровски лозунг. Не става за печат.

— Ах, боже мой! — запъшка старецът. — Царице небесна! Пак сбърках! Чуваш ли, Зосенка? Сбърках. Какво да правя сега?

Успокояваха стареца. Хапнал надве-натри, той незабавно стана, събра съчинените през седмицата гатанки, тури си голямата сламена шапка и каза:

— Зосенка, отивам в „Младежки ведомости“. Безпокоя се малко за алгеброида, но изобщо оттам ще взема пари.

В комсомолското списание „Младежки ведомости“ често бракуваха работите на стареца, укоряваха го за изостаналостта му, но все пак не го обиждаха и това списание беше единственото място, откъдето към стареца течеше тъничко парично ручейче. Синицки взе една шарада, която започваше с думите: „Мойта първа сричка на дъното морско е“, два колхозни логогрифа и един алгеброид, в който чрез много сложно умножение и деление се доказваше предимството на съветската власт пред всички други власти.

Когато ребусникът излезе, Александър Иванович мрачно заразглежда Зося. Александър Иванович бе започнал да се храни у Синицки отначало само защото обедите там бяха евтини и вкусни. Освен това беше си поставил като основно правило нито за минута да не забравя, че е дребен служащ. Той обичаше да говори за това, как трудно живее човек в големия град с мизерна заплата. Но от известно време цената и вкусът на обедите загубиха за него онова отвлечено и показателно значение, което той им придаваше. Ако поискаха от него и ако той можеше да направи това, без да се крие, той би плащал за обяда не шестдесет копейки, както правеше сега, а три или даже пет хиляди рубли.

Александър Иванович, аскетът, който съзнателно се измъчваше с финансови вериги и си беше забранил да се докосва до всичко, което струва повече от половин рубла, а в същото време се ядосваше, че от страх да не загуби милионите си не може открито да похарчи сто рубли, се влюби с цялата решителност, на която е способен силният, суров и озлобен от безкрайно чакане човек.

Днес най-сетне той реши да открие на Зося своите чувства и да й предложи ръката си, дето биеше пулсът, дребен и зъл като пор, и своето сърце, стегнато в приказни обръчи.

— Да — рече той, — такива ми ти работи, Зося Викторовна.

Като направи това съобщение, гражданинът Корейко грабна от масата пепелницата, на която имаше написан дореволюционен лозунг:

 

 

и започна да се взира внимателно в нея.

Тук е необходимо да разясним, че няма на света такава девойка, която да не знае поне една седмица по-рано за готвещото се изявяване на чувства. Ето защо Зося Викторовна се спря пред огледалото и угрижено въздъхна. Тя имаше оня спортен вид, който бяха добили през последните години всички красиви момичета. Проверила това обстоятелство, тя седна срещу Александър Иванович и се приготви да слуша. Обаче Александър Иванович не каза нищо. Той знаеше само две роли: на служащ и на нелегален милионер. Трета не знаеше.

— Чухте ли новината? — попита Зося. — Уволнили Побирухин.

— При нас също започна чистка — отговори Корейко, — мнозина ще изхвръкнат. Например Лапидус-млади. А и Лапидус-стари е един…

Тук Корейко забеляза, че върви по пътеката на бедния служащ. Тежки мисли отново го обзеха.

— Да, да — рече той, — живееш си така сам, и не знаеш какво е наслада.

— Какво, какво не знаеш? — оживи се Зося.

— Не знаеш какво е женска привързаност — забеляза Корейко с отпаднал глас.

Като не намери никаква подкрепа от страна на Зося, той разни своята мисъл.

Вече е стар. Тоест не че е стар, но не е млад. Дори не че не е млад, а просто времето лети, годините минават. Вървят годинките. И ето това движение на времето му навява различни мисли. За брака например. Нека хората не мислят, че той е такъв-онакъв. Той изобщо е добър. Съвсем безобиден човек. Трябва да го съжаляват. И на него дори му се струва, че може да бъде обичан. Тон не е празноглавец като другите и не обича да говори ей тъй на вятъра. Защо една девойка да не се омъжи за него?

Като изрази своите чувства в такава несмела форма, Александър Иванович погледна сърдито Зося.

— А Лапидус-млади наистина ли могат да го изхвърлят? — запита внучката на ребусника.

И без да дочака отговор, започна по същността на работата.

Тя разбира отлично всичко. Времето наистина тече ужасно бързо. Сякаш вчера тя бе на деветнадесет години, а сега вече е на двадесет. А след една година ще бъде на двадесет и една. Тя никога не е мислила, че Александър Иванович е такъв-онакъв. Напротив, винаги е била убедена, че той е добър. По-добър от мнозина други. И естествено най-достойният. Но тъкмо сега тя има някакви търсения, какви — и тя самата още не знае. Изобщо в дадения момент тя не може да се омъжи. А и какъв може да излезе техният живот? Тя има търсения. А той, казано честно и откровено, има само четиридесет и шест рубли на месец. И после тя още не го обича, което, изобщо казано, е много важно.

— Какви ти четиридесет и шест рубли! — каза внезапно със страшен глас Александър Иванович, като се изправи в цял ръст. — Аз имам… на мен…

Но не каза нищо повече. Изплаши се. Започваше ролята на милионера и това можеше да свърши само с гибел. Страхът му беше толкова голям, че той дори започна да бръщолеви, че щастието не е в парите. Ала в това време зад вратата се чу някакво сумтене. Зося изтича в коридора.

Там стоеше дядото със своята голяма шапка, която лъщеше със сламените си кристали. Той не се решаваше да влезе. От мъка брадата му се беше разперила като метла.

— Защо така скоро? — викна Зося. — Какво се е случило?

Старецът вдигна към нея очи, пълни със сълзи.

Изплашената Зося хвана стареца за острите рамене и бързо го повлече към стаята. Половин час Синицки лежа на дивана и трепера.

След дълги увещания дядото започна да разказва.

Всичко било прекрасно. До самата редакция на „Младежки ведомости“ той стигнал без каквито и да е приключения. Завеждащ отдела „Умствени упражнения“ посрещнал ребусника изключително вежливо.

— Подаде ми ръка, Зосенка — въздишаше старецът. — Седнете, казва, другарю Синицки. И тогава именно той ме смаза. Ами нашия отдел, казва, го закриват. Нов редактор пристигнал и заявил, че нашите читатели нямат нужда от умствени упражнения, а имат нужда, Зосенка, от специален отдел за игра на дама и шах. Тогава какво ще стане? — питам. Ами нищо, казва завеждащият, няма да мине вашият материал и — толкоз. А шарадата ми много хвали. Просто казва, пушкински стихове, особено това място: „Мойта първа сричка на дъното морско е, на дъното морско е моята втора сричка“.

Дълго още старият ребусник се вайка на дивана и се оплаква от засилването на съветската идеология.

— Пак драма! — възкликна Зося.

Тя си сложи шапката и тръгна към изхода. Александър Иванович се запъти след нея, макар да разбираше, че не трябва да върви.

На улицата Зося хвана Корейко под ръка:

— Ние пак ще си останем приятели, нали?

— По-добре щеше да е, ако се омъжехте за мен — изтърси откровено Корейко.

В широко разтворените бюфети за изкуствени минерални води се тълпяха млади хора без шапки и с бели ризи със запретнати над лактите ръкави. По̀ полиците се виждаха сините сифони с металически кранчета. Дългите стъклени цилиндри със сироп на въртяща се поставка блещукаха с аптекарска светлина. Персийци с печални лица печаха на мангали кестени и димът от прегоряло подмамваше разхождащите се.

— Искам да ида на кино — каза капризно Зося. — Кестени искам, сироп със сода.

За Зося Корейко беше готов на всичко. Той би се решил дори да наруши с леко сърце своята конспирация, като изхарчи пет-шест рубли за гуляй. Сега в джоба му, в плоска ламаринена кутия от цигари „Кавказ“, лежаха десет хиляди рубли в банкноти, на стойност по двадесет и пет червонеца всяка. Но дори да загубеше ума си и да се решеше да извади макар и една банкнота, той не би могъл да я размени нито в едно кино.

— Заплатите бавят — каза той съвсем отчаян, — изплащат ги много нередовно.

В този момент от тълпата разхождащи се се отдели млад човек с прекрасни сандали на бос крак. Той поздрави Зося с вдигане на ръка.

— Привет, привет — рече той, — имам два гратиса за кино. Искате ли? Само че веднага.

И младият човек със забележителните сандали отвлече Зося под мъждукащата фирма на кино „Камо грядеши“, бивше „Кво вадис“.

Тази нощ книговодителят-милионер не спа в къщи. Той се шля из града чак до сутринта, разглежда тъпо снимките на голичките бебета в стъклените витрини на фотографите, рови с крака чакъла на булеварда и гледа в тъмната бездна на пристанището. Там се обаждаха невидими параходи, чуваха се свирките на милиционерите и се въртеше червената светлина на фара.

— Проклета страна! — мърмореше Корейко. — Страна, в която един милионер не може да заведе своята годеница на кино.

Сега Зося вече му се струваше негова годеница.

На разсъмване побледнелият от безсъницата Александър Иванович се потътри към края на града. Когато минаваше по Бесарабска улица, стори му се, че дочу звуците на „Матчиш“. Спря се зачуден.

Насреща му от височината се спускаше жълт автомобил. На кормилото седеше превит уморен шофьор с хромова куртка. До него дремеше широкоплещест момък, клюмнал настрана глава със стетсоновска шапка с дупчици. На задното седалище се бяха отпуснали още двама пътници: пожарникар в пълна парадна униформа и мъжага с атлетическо телосложение и моряшка фуражка с бяло дъно.

— Привет на първия черноморец! — викна Остап, когато колата с тракторен грохот профуча покрай Корейко. — Топлите морски бани още ли работят? Градският театър функционира ли? Обявиха ли вече Черноморск за свободен град?

Но Остап не получи отговор. Козлевич отвори заглушителя и „Антилопа“ удави първия черноморец в облак син дим.

— Хайде — каза Остап на разбудилия се Балаганов, — заседанието продължава. Давайте тук вашия нелегален Рокфелер. Ей сега ще почна да го събличам. Ох, дотегнаха ми тези принцове и просяци!