Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (2)

Глава I
За това как Паниковски наруши конвенцията

Трябва да обичаме пешеходците.

Пешеходците представляват по-голямата част от човечеството. Нещо повече — най-добрата негова част. Пешеходците са създали света. Те са построили градовете, издигнали са многоетажните сгради, прокарали са канализацията и водопровода, павирали са улиците и са ги осветили с електрическите лампи. Те са разпространили културата по целия свят, изобретили са книгопечатането, измислили са барута, прехвърлили са мостовете през реките, разчели са египетските йероглифи, въвели са в употреба самобръсначката, премахнали са търговията с роби и са установили, че от зърната на соята могат да се приготвят сто и четиринадесет вкусни питателни блюда.

И когато всичко било готово, когато родната планета добила сравнително благоустроен вид, ето че се появили автомобилистите.

Трябва да отбележим, че автомобилът също е изобретение на пешеходците. Но автомобилистите някак изведнъж забравили това. Взели да мачкат кротките и умни пешеходци. Улиците, създадени от пешеходците, минали във властта на автомобилистите. Паважите станали двойно по-широки, а тротоарите се стеснили колкото тютюневия бандерол. И пешеходците започнали да се притискат изплашени до стените на къщите.

В големия град пешеходците водят мъченически живот. За тях е въведено някакво транспортно гето. Разрешават им да пресичат улиците само на кръстопътищата, тоест тъкмо на онези места, дето движението е най-силно и дето косъмчето, на което обикновено виси животът на пешеходеца, най-лесно може да се скъса.

В нашата обширна страна обикновеният автомобил, предназначен, както мислят пешеходците, за мирно превозване на хора и товари, е приел страшните очертания на братоубийствен снаряд. Той изважда от строя цели редици от членовете на профсъюзите и техните семейства. Ако някой път пешеходецът успее да отскочи изпод сребърния нос на колата, милицията го глобява за нарушаване правилата на уличния катехизис.

Изобщо авторитетът на пешеходците много се разклати. Те, които дадоха на света такива забележителни хора като Хораций, Бойл, Мариот, Лобачевски, Гутенберг и Анатол Франс, сега са принудени да се кълчат по най-долен начин, само и само да напомнят за своето съществуване. Боже, боже, когото в същност няма, докъде ти, когото наистина няма, докара пешеходеца!

Ето върви той от Владивосток за Москва по сибирското шосе, дигнал в едната си ръка знаме с надпис:

 

 

и преметнал през рамо тояга, на края на която се люшкат резервни сандали „Вуйчо Ваньо“ и тенекиен чайник без капак. Това е съветският пешеходец-физкултурник, който е излязъл от Владивосток като юноша и на преклонна възраст пред самите врати на Москва ще бъде премазан от тежък камион, чийто номер няма и да успеят да забележат.

Или друг, европейски мохикан на пешеходното движение. Той обикаля пеша света, като търкаля пред себе си варел. Той на драго сърце би тръгнал така, без варела, но тогава никой няма да забележи, че наистина е пешеходец на дълги разстояния и за него няма да пишат във вестниците. Ще трябва цял живот да тласка пред себе си проклетата тара, на която при това (позор, позор!) е нарисуван с големи жълти букви надпис, възхваляващ ненадминатите качества на автомобилното масло „Шофьорски блян“.

Дотам е деградирал пешеходецът.

И само в малките руски градове още уважават и обичат пешеходеца. Там той още е господар на улицата, безгрижно скита по паважа и го пресича по най-заплетен начин и в каквато си ще посока.

 

 

Гражданинът с фуражка с бяло дъно, каквито повечето носят управителите на летните градини и конферансиетата, несъмнено принадлежеше към най-голямата и най-добрата част на човечеството. Той вървеше по улиците на град Арбатов пеша и със снизходително любопитство се озърташе настрани. В ръка държеше малка акушерска чанта. Види се, градът с нищо не порази пешеходеца с артистичната фуражка.

Той видя петнадесетина сини, резедави и белорозови звънарни; направи му впечатление олющеното американско злато на църковните кубета. Знаме плющеше над официалната сграда.

 

 

До белите врати с кули на провинциален кремъл две строги бабички разговаряха на френски, оплакваха се от съветската власт и си спомняха своите любими щерки. От църковния зимник повяваше студ и лъхаше на прокиснало. Там, изглежда, се пазеха картофи.

— Храмът господен — склад за картофи — рече тихо пешеходецът.

Като мина под шперплатова арка с току-що написан с вар лозунг:

 

 

той се озова в началото на дълга алея, която се наричаше булевард „Млади дарования“.

— Не — каза пешеходецът с огорчение, — това не е Рио де Жанейро, това е много по-лошо.

Почти по всички пейки на булевард „Млади дарования“ седяха самотни девици с разтворени книжки в ръце. Дрипави сенки падаха по страниците на книгите, по голите лакти, по трогателните бретони. Когато пришелецът влезе в прохладната алея, по пейките се забеляза раздвижване. Скрити зад книгите на Гладков, Елиза Ожешкова и Сейфулина, девойките хвърляха плахи погледи към пристигналия. Той мина покрай развълнуваните читателки с парадна стъпка и излезе пред сградата на изпълкома — целта на неговата разходка.

В този момент иззад ъгъла изскочи файтон. Успоредно с него, като се държеше за прашния олющен калник и размахваше издута папка с печатен надпис „Musique“, потичваше човек в дългопола толстовка. Той разпалено доказваше нещо на потника във файтона. Пътникът, възрастен мъж с увиснал като банан нос, стискаше с крака един куфар и от време не време показваше среден пръст на събеседника си. В разгорещения спор инженерската му фуражка, чиято околишка лъщеше със зеления си мебелен плюш, се беше кипнала настрана. И двете спорещи страни често и особено гръмко произнасяха думата „размер“.

Скоро почнаха да се различават и други думи.

— Вие ще отговаряте за това, другарю Талмудовски! — викна дългополият, като отклони от лицето си пръста на инженера.

— А пък аз ви казвам, че при такива условия нито един свестен специалист няма да дойде при вас — отговори Талмудовски и се мъчеше да върне пръста си на предишната позиция.

— Вие пак за размера на заплатата ли? Ще трябва да се постави въпросът за скубачеството.

— Плюя ви аз на заплатата! Без пари ще ви работя! — крещеше инженерът и развълнуван описваше със средния си пръст всевъзможни криви. — Щом поискам, изобщо ще се пенсионирам. Вие оставете това крепостно право! Пишат навсякъде: „Свобода, равенство, братство“, а мен искат да ме принудят да работя в тази миша дупка!

Тук инженер Талмудовски бързо разтвори ръката си и се залови да изброява на пръсти:

— Квартирата — кочина, театър няма, заплатата… Файтонджия! Карай на гарата!

— Тпру-у! — запищя дългополият, като тичаше неспокойно напред и хващаше коня за юздата. — Аз, като секретар на секцията на инженерите и техниците… Кондрат Иванович! Та нали заводът ще остане без специалисти… Не ви ли е грях от бога… Обществеността няма да допусне това, инженер Талмудовски… В чантата си имам протокол.

И секретарят на секцията се разкрачи и започна бързо да развързва шнурчетата на своята „Musique“.

Тази непредпазливост разреши спора. Като видя, че пътят е свободен, Талмудовски се изправи на крака и викна с всички сили:

— Карай на гарата!

— Къде? Къде? — заломоти секретарят и се спусна подир файтона. — Вие сте дезертьор от трудовия фронт!

От папката „Musique“ изхвърчаха листове тънка хартия с някакви лилави „разгледаха — постановиха“.

Пришелецът, който наблюдаваше с интерес инцидента, постоя една минута на опустелия площад и с убедителен тон каза:

— Не, това не е Рио де Жанейро.

След минута той вече чукаше на вратата на кабинета на предизпълкома.

— Вие кого търсите? — запита го секретарят, който седеше на една маса до вратата. — Защо искате да отидете при председателя? По каква работа?

Посетителят, изглежда, познаваше изтънко системата за държане със секретарите на правителствените, стопанските и обществените организации. Той не се зае да убеждава, че е пристигнал по бърза служебна работа.

— По лична — рече той сухо, без да погледне секретаря, и провря глава в отвора на открехнатата врата. — Може ли за малко?

И без да дочака отговор, се приближи до бюрото:

— Здравейте, не ме ли познахте?

Председателят, черноок едроглав човек със синьо сако и също такъв панталон, напъхан в ботуши с високи скороходни токчета, погледна посетителя доста разсеяно и заяви, че не го познава.

— Наистина ли не ме познахте? А пък мнозина намират, че приличам поразително на баща си.

— Аз също приличам на баща си — нетърпеливо рече председателят. — Какво обичате, другарю?

— Цялата работа е — какъв е бащата — забеляза тъжно посетителят. — Аз съм син на лейтенант Шмид.

Председателят се смути и се понадигна. Той живо си припомни знаменития облик на революционния лейтенант с бледно лице и черна пелерина с големи бронзови закопчалки. Докато той събираше мислите си, за да зададе подходящ за случая въпрос на сина на черноморския герой, посетителят оглеждаше мебелировката на кабинета с поглед на придирчив купувач.

Някога, в царско време, мебелирането на учрежденията ставаше по калъп. Отгледана беше особена порода шаблонна мебел: плоски, стигащи до тавана шкафове, дървени дивани с тридюймови полирани седалки, маси с дебели билярдни крака и дъбови парапети, отделящи длъжностното лице от външния неспокоен свят. През време на революцията тази порода мебели почти изчезна и секретът на нейната изработка беше загубен. Хората забравиха как трябва да се обзавеждат помещенията на длъжностните лица и в служебните кабинети се появиха предмети, които дотогава се смятаха неделима принадлежност на частната квартира. В учрежденията се появиха пружинени адвокатски дивани с огледална поличка за седем порцеланови слона, които уж носят щастие, витринки за съдини, етажерчици, разгъваеми кожени кресла за ревматици и сини японски вази. В кабинета на председателя на арбатовския изпълком освен обикновеното бюро се бяха настанили две табуретки, тапицирани с нацепила се розова коприна, малка кушетка на ивици, атлазен параван с Фуджияма и цъфнали вишни и лъскав славянски шкаф, груба пазарска изработка.

„Шкафчето е пък тип «Хей, славяни!» — помисли си посетителят. — Тук не може да се измъкне много пара. Не, това не е Рио де Жанейро.“

— Много добре, че се отбихте — рече най-сетне председателят. — Вие навярно идвате от Москва?

— Да, пътем — отвърна посетителят, като гледаше кушетчицата и все повече се убеждаваше, че финансовите работи на изпълкома са зле. Той предпочиташе изпълкоми, обзаведени с нова шведска мебел от ленинградския дървтръст.

Председателят се канеше да запита сина на лейтенанта за целта на неговото идване в Арбатов, ала неочаквано за самия себе си се усмихна жално и рече:

— Ние имаме забележителни църкви. Тук идваха вече от Главнаука, готвят се да реставрират. Кажете, вие самият помните ли въстанието на броненосеца „Очаков“?

— Смътно, смътно — отговори посетителят. — През онова героично време аз бях още съвсем малък. Бях дете.

— Извинете, а как ви е името?

— Николай… Николай Шмид.

— А по баща?

„Сега я оплесках!“ — помисли си посетителят, който също не знаеше името на своя баща.

— Да-а — проточи той, като избягна прекия отговор, — сега мнозина не знаят имената на героите. Опиянение от непа. Няма го онзи ентусиазъм. Собствено аз попаднах във вашия град съвсем случайно. Неприятност на пътуването. Останах без копейка.

Председателят много се зарадва от промяната на разговора. Стори му се позорно, че е забравил името на героя от „Очаков“.

„Наистина — мислеше той, като гледаше със симпатия въодушевеното лице на героя, — затъваш тук в работа. Забравяш великите вехи.“

— Как казвате? Без копейка? Интересно.

— Естествено бих могъл да се обърна към частно лице — каза посетителят, — всеки ще ми даде, но нали разбирате, не е много удобно от политическа гледна точка. Син на революционер — и изведнъж проси пари от частника, от непмана…

Последните думи синът на лейтенанта произнесе истерично. Председателят тревожно се вслуша в новите интонации в гласа на посетителя. „Ами ако го прихващат? — помисли той. — От грижи по него не мога се отърва.“

— И много добре сте сторили, че не сте се обърнали към частник — рече най-сетне объркалият се председател.

След това синът на черноморския герой меко, без натиск мина към въпроса. Той поиска петдесет рубли. Притиснат от тесните рамки на местния бюджет, председателят можа да даде само осем рубли и три купона за обед в кооперативния стол „Бивш приятел на стомаха“.

Синът на героя пъхна парите и купоните в дълбокия джоб на изтърканото си пъстросиво сако и вече се канеше да стане от розовата табуретка, когато зад вратата на кабинета се чу трополене и протестният вик на секретаря.

 

 

Вратата се отворя бързо и на прага се показа нов посетител.

— Кой е тука главният? — запита той, като дишаше тежко и шареше с похотливи очи из стаята.

— Аз съм — рече председателят.

— Здрасти, председателю — викна новопристигналият, като протягаше лопатообразната си длан. — Да се запознаем. Синът на лейтенант Шмид.

— Кой? — запита градският глава, като се облети.

— Синът на великия, незабравимия герой лейтенант Шмид — повтори дошлият.

— Ами че другарят, дето седи, е син на другаря Шмид, Николай Шмид.

И председателят, съвсем разстроен, посочи първия посетител, чието лице внезапно прие сънлив израз.

В живота на двамата мошеници настъпи деликатен миг. В ръцете на скромния и доверчив председател на изпълкома всеки момент можеше да блесне дългият неприятен меч на Немезида. Съдбата даваше само една секунда време за създаване на спасителна комбинация. В очите на втория син на лейтенант Шмид се изписа ужас.

Неговата фигура в лятна рубашка „Парагвай“, панталони с матроски капак и синкави платнени обувки, минута преди това рязко очертана и ъгловата, почна да се разтапя, загуби своите страшни контури и вече не внушаваше никакво уважение. На лицето на председателя се появи зла усмивка.

И ето, когато на втория син на лейтенанта вече се струваше, че всичко е загубено и че ужасният председателски гняв ей сега ще се стовари върху неговата рижа глава, от розовата табуретка дойде спасение.

— Вася! — провикна се първият син на лейтенант Шмид, като скочи. — Мили братко! Не познаваш ли брат си Коля?

И първият син сграбчи втория син в обятията си.

— Познавам те! — възкликна проумелият Вася. — Как да не познавам брат си Коля!

Щастливата среща беше ознаменувана с такива невероятни ласки и с толкова необикновени по сила прегръдки, че вторият син на черноморския революционер се освободи от тях с побледняло от болка лице. От радост брат му Коля го посмачка доста.

Докато се прегръщаха, двамата братя поглеждаха под око председателя, от чие го лице не слизаше киселият израз. Това налагаше спасителната комбинация още тук, на място, да се развие и допълни с битови детайли и с нови, изплъзнали се от „История на партията“ подробности по въстанието на моряците в 1905 година. Държейки се за ръце, братята се отпуснаха на кушетката и без да свалят угоднически очи от председателя, потънаха в спомени.

— Да се чудиш просто, каква среща! — възкликна фалшиво първият син, като канеше с поглед председателя да се присъедини към това семейно тържество.

— Да — рече председателят с леден глас. — Случва се, случва се.

Като видя, че председателят все още се намира в лапите на съмнението, първият син помилва брат си по рижите като на сетер къдрици и гальовно попита:

— Ами кога пристигна от Мариупол, дето живееше при нашата баба?

— Да, живях — промърмори вторият син на лейтенанта — при нея.

— А защо така рядко ми пишеше? Много се безпокоях.

— Бях зает — отговори мрачно рижокосият.

От страх, че неуморният му брат ей сега ще се заинтересува с какво е бил зает (а той беше зает предимно с лежане в изправителните домове на различни автономни републики и области), вторият син на лейтенант Шмид взе инициативата в свои ръце и сам зададе въпрос:

— А ти защо не пишеше?

— Аз пишех — отговори неочаквано братлето в изблик на необикновена веселост, — препоръчани писма ти пращах. Пазя дори пощенските разписки.

И той бръкна във външния си джоб, отдето наистина измъкна куп смачкани бележки, но, кой знае защо, ги показа не на брат си, а на председателя на изпълкома, при това отдалече.

Колкото и да е чудно, но бележките успокоиха малко председателя и спомените на братята станаха по-живи. Рижокосият съвсем свикна с обстановката и доста смислено, макар и монотонно, разказа съдържанието на масовата брошура „Метежът на Очаков“. Брат му украсяваше неговото сухо описание с такива живописни подробности, че председателят, който бе започнал да се успокоява, наостри уши.

Все пак той пусна братята с миром и те изскочиха на улицата с голямо облекчение.

Зад ъгъла на изпълкома те се спряха.

 

 

— Тъкмо стана дума за детството — рече първият син, — когато бях дете, убивах на място такива като вас. С прашка.

— Защо? — попита радостно вторият син на прочутия баща.

— Такива са суровите закони на живота. Или, да се изразя по-кратко, животът ни диктува своите сурови закони. Вие защо се вмъкнахте в кабинета? Не видяхте ли, че председателят не е сам?

— Аз мислех…

— Ах, вие сте мислили? Значи, понякога Мислите? Вие сте мислител. Как се казвате, мислителю? Спиноза? Жан-Жак Русо? Марк Аврелий?

Рижокосият мълчеше, потиснат от справедливото обвинение.

— Хайде, прощавам ви. Живейте си. А сега — да се запознаем. Тъй или иначе, братя сме, а роднинството задължава. Казвам се Остап Бендер. Разрешете и аз да науча истинското ви име.

— Балаганов — представи се рижокосият, — Шура Балаганов.

— За професията не питам — рече учтиво Бендер, — но се досещам. Навярно нещо интелектуално? Присъдите тая година много ли са?

— Две — отвърна без стеснение Балаганов.

— Туй вече не е хубаво. Защо продавате вашата безсмъртна душа? Човек не трябва да попада в съда. Това е долно занятие. Имам пред вид кражбата. Да не говорим за това, че е грешно да се краде — като дете мама сигурно ви е запознала с тази доктрина, — при това то е безцелно губене на сили и енергия.

Остап дълго още щеше да развива своите възгледи за живота, ако Балаганов не го бе прекъснал.

— Гледайте — рече той, като сочеше зелените пазви на булевард „Млади дарования.“ — Виждате ли, идва един човек със сламена шапка?

— Виждам — каза високомерно Остап. — Е, а какво? Да не би да е губернаторът на остров Борнео?

— Това е Паниковски — рече Шура. — Син на лейтенант Шмид.

 

 

По алеята, в сянката на августейшите липи, като се кривеше малко на една страна, вървеше не млад вече гражданин. Коравата сламена шапка с ръбести краища беше килната на главата му. Панталоните му бяха толкова къси, че откриваха белите вързалки на долните му гащи. Под мустаците на гражданина пламтеше като огънче на цигара златен зъб.

— Как, още един син ли? — каза Остап. — Става забавно.

Паниковски се приближи до сградата на изпълкома, описа замислен пред входа една осморка, хвана периферията на шапката с две ръце и я намести правилно на главата си, опъна сакото, въздъхна тежко и тръгна навътре.

— Лейтенантът е имал трима сина — забеляза Бендер, — двамата умни, а третият глупак. Трябва да го предупредим.

— Няма нужда — каза Балаганов, — нека знае друг път как се нарушава конвенция?

— Каква е пък тази конвенция?

— Почакайте, после ще ви кажа. Влезе, влезе!

— Аз съм човек завистлив — призна си Бендер, — но тук няма за какво да завиждам. Вие никога ли не сте гледали борба с бикове? Да идем да погледаме.

Сдружилите се деца на лейтенант Шмид излязоха иззад ъгъла и се приближиха до прозореца на председателския кабинет.

Зад замъгленото, немито стъкло седеше председателят. Той пишеше бързо. Както при всички пишещи, лицето му беше нажалено. Изведнъж той вдигна глава. Вратата се разтвори и в стаята проникна Паниковски. Притиснал шапка към кирливото си сако, той се спря близо до бюрото и дълго мърда дебелите си устни. След това председателят подскочи на стола си и широко отвори уста. Приятелите чуха проточен вик.

С думите „всички назад“ Остап повлече подире си Балаганов. Те изтичаха на булеварда и се прикриха зад едно дърво.

— Свалете шапки — рече Остап, — оголете глави. Ей сега ще стане изнасянето на тялото.

Той не се излъга. Не бяха още успели да заглъхнат тътнежите и модулациите от гласа на председателя, когато на портала на изпълкома се показаха двама яки сътрудници. Те носеха Паниковски. Единият го държеше за ръцете, другият — за краката.

— Тленните останки на покойния — коментираше Остап — бяха изнесени на ръце от близки и приятели.

 

 

Сътрудниците извлякоха третото глупаво дете на лейтенант Шмид на стълбището и взеха бавно да го люлеят. Паниковски мълчеше, загледан покорно в синьото небе.

— След кратката гражданска панихида… — започна Остап.

В същия миг сътрудниците, като придадоха достатъчно размах и инерция на тялото на Паниковски, го изхвърлиха на улицата.

— … тялото бе предадено на земята — завърши Бендер.

Паниковски се пльосна на земята като жаба. Той се изправи бързо и като се кривеше на едната страна повече от преди, побягна по булевард „Млади дарования“ с невероятна бързина.

— Е, сега разкажете — промълви Остап — по какъв начин този гад е нарушил конвенцията и каква е била тази конвенция.