Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (25)

Глава XXIV
Времето беше благоприятно за любов

За всичко, което великият комбинатор направи през дните, последвали преместването им в хана, Паниковски се изказваше с голямо неодобрение.

— Бендер безумствува! — говореше той на Балаганов. — Той съвсем ще ни погуби!

И наистина, вместо да се постарае да пести колкото е възможно повече последните тридесет и четири рубли, като ги употреби изключително за купуване на провизии, Остап отиде в един цветарски магазин и купи за тридесет и пет рубли голям, колкото сноп, шумолящ букет рози. Недостигащата рубла той взе от Балаганов. Между цветята постави бележка: „Чувате ли как бие моето голямо сърце?“ На Балаганов бе заповядано да отнесе цветята на Зося Синицка.

— Какво правите? — рече Балаганов, като замахна с букета. — Защо е този лукс?

— Трябва, Шура, трябва — отговори Остап. — Няма какво да се прави! Аз имам голямо сърце. Като на теле. И после това не са никакви пари. Нужна е идея.

След тези думи Остап седна в „Антилопа“ и помоли Козлевич да го откара някъде извън града.

— Необходимо ми е — каза той — да пофилософствувам насаме за всичко станало и да направя необходимите прогнози за бъдещето.

Цял ден верният Адам разкарва великия комбинатор по белите крайморски пътища, покрай почивни домове и санаториуми, дето почиващите шляпаха с пантофите, почукваха с чукчетата крокетните топки или скачаха около волейболните мрежи. Телеграфната жица издаваше виолончелни звуци. Летовници мъкнеха в пъстри торби сини патладжани и пъпеши. Млади хора с носни кърпи на мокрите си след къпането коси гледаха дръзко в очи жените и подхвърляха любезности, пълен комплект от които имаше всеки черноморец на възраст до двадесет и пет години. Ако вървяха две летовнички, младите черноморци казваха след тях: „Ах, колко е хубавичка онази открая!“ И те се кискаха от сърце. Смешно им беше, защото летовничките не можеха да определят за коя от тях се отнася комплиментът. Ако ли насреща им се зададеше сама летовничка, тогава шегаджиите се спираха, сякаш ударени от гръм, и дълго цъкаха с език, изобразявайки любовен захлас. Младата летовничка се изчервяваше, претичваше през пътя и изтърсваше патладжаните, което извикваше хомеричен смях у женкарите.

Остап се бе полуизлегнал на твърдите възглавници на „Антилопа“ и мислеше. От Полихаев или Скумбриевич не успя да измъкне пари — херкулесовците бяха заминали в отпуск. Безумният счетоводител Берлага не влизаше в сметката: от него не можеше да се очаква добър надой. А между това плановете на Остап и неговото голямо сърце налагаха да се остане в Черноморск. Колко щеше да трае това оставане — сега и сам той би се затруднил да определи.

Познат задгробен глас накара Остап да погледне към тротоара. Зад шпалира от тополи шествуваше под ръка немлада вече двойка. Види се, съпрузите отиваха на брега. Зад тях се тътреше Лоханкин. Той носеше в ръце дамско чадърче и кошничка, от която стърчеше термос и висеше чаршаф за къпане.

— Варвара — извиваше той, — слушай, Варвара!

— Какво искаш, нещастие мое? — запита Птибурдукова, без да се обръща.

— Да обладавам искам теб, Варвара!…

— Виж го ти, какъв мръсник наистина! — забеляза Птибурдуков, също така без да се обръща.

И странното семейство изчезна в праха на „Антилопа“.

Когато прахът улегна на земята, Бендер съгледа на фона на морето и един партер с цветя голямо стъклено ателие.

Гипсови лъвове с изпоцапани муцуни лежаха в подножието на широкото стълбище. От ателието бликаше неспокойна миризма на крушева есенция. Остап подуши въздуха и помоли Козлевич да спре. Той слезе от колата и отново взе да вдъхва с ноздри живителния лъх на есенцията.

— Как веднага не се сетих! — промърмори той, като се въртеше пред входа.

Остап устреми взор към табелката

 

 

погали стълбищния лъв по топлата грива, рече: „Голконда“ и бързо пое назад, към хана.

Цяла нощ седя той до перваза на прозореца и писа при светлината на една газена лампичка. Вятърът, който подухваше през прозореца, премяташе изписаните листчета. Пред съчинителя се разкриваше не твърде привлекателен пейзаж. Нежният месец осветяваше не бог знае какви палати. Ханът дишаше, мърдаше и хъркаше насън. Невидими, в тъмните ъгли се ритаха конете. Дребни спекуланти спяха в колите си, турили под себе си своята жалка стока. Отвързал се кон сновеше из двора, като внимателно престъпваше през стръките, влачеше подире си юлара и пъхаше муцуната си в колите — търсеше ечемик. Приближи се той и до прозореца на съчинителя, сложи глава на перваза и погледна печално Остап.

— Върви си, върви си, конче — рече му великият комбинатор, — не е за твоя ум работа туй нещо!

Призори, когато ханът започна да оживява и между колите вече се мотаеше момче с кофа вода, което викаше тъничко: „Кой иска да му напоя конете?“, Остап завърши своя труд, измъкна от „делото Корейко“ чист лист хартия и извъртя на него заглавието:

В 1-ва черноморска кинофабрика беше такава неразбория, каквато бива обикновено на панаирите за коне, и то точно в онзи момент, когато всички панаирджии залавят джебчия.

На входа седеше комендант. От всички влизащи той изискваше строго пропуск, но ако не му даваха пропуск, пускаше и така. Хора със сини такета се сблъскваха с хора в работни комбинезони, пръскаха се по многобройните стълби и по същите тези стълби тичаха веднага надолу. Във вестибюла те описваха кръг, спираха се за секунда, гледаха като втрещени пред себе си и отново хукваха нагоре с такава бързина, сякаш ги шибаха отзад с мокро въже. Стремглаво прелитаха асистенти, консултанти, експерти, администратори, режисьори със своите адютантки, осветители, редактори-монтажисти, възрастни сценаристки, завеждащи слугите и пазителите на големия чугунен печат.

Остап, който беше тръгнал да се разхожда из кинофабриката с обикновената си крачка, скоро забеляза, че по никакъв начин не може да се включи в този въртящ се свят. Никой не отговаряше на неговите питания, никой не се спираше.

— Ще трябва да се приспособя към особеностите на противника — рече Остап.

Той лекичко се затича и веднага почувствува облекчение. Успя дори да размени две думички с някаква адютантка. Тогава великият комбинатор започна да тича с най-голяма бързина и скоро забеляза, че се е включил в темпа. Сега той тичаше ноздра до ноздра със завеждащия литературната част.

— Сценарий! — викна Остап.

— Какъв? — запита завлитът, като бягаше със силен тръс.

— Добър! — отговори Остап, избързал половин корпус напред.

— Питам ви — какъв? За ням или за говорящ?

— Ням.

Като мяташе леко крака в дебели чорапи, завлитът изпревари Остап на завоя и извика:

— Не ни трябва!

— Тоест как така — не ни трябва? — запита великият комбинатор и започна тежко да скача.

— Така! Нямо кино няма вече. Обърнете се към звуковиците.

За миг двамата се спряха, погледнаха се един друг вцепенени и се разбягаха на различни страни. След пет минути Бендер пак тичаше в подходяща компания, между двама консултанти с добър тръс, и размахваше ръкописа.

— Сценарий! — съобщи Остап задъхан.

Консултантите натиснаха дружно педалите и се обърнаха към Остап:

— Какъв сценарий?

— За говорящ филм.

— Не ни трябва — отговориха консултантите, като засилиха ход. Великият комбинатор пак обърка крак и позорно заскача.

— Как така — не ни трябва?

— Ей тъй на, не ни трябва. Говорящо кино още няма.

В продължение на половин час добросъвестен тръс Бендер си уясни деликатното положение на работите на 1-ва черноморска кинофабрика. Цялата деликатност се състоеше в това, че нямото кино вече не работеше пред вид настъпването ерата на говорящото кино, а говорящото още не работеше поради организационни неуредици, свързани с ликвидирането ерата на нямото кино.

В разгара на работния ден, когато тичането на асистентите, консултантите експертите, администраторите, режисьорите, адютантките, осветителите, сценаристите и пазителите на големия чугунен печат достигна буйността на прочутия на времето „Здравеняк“, пръсна се слух, че някъде в някаква стая седи човек, който в скъсени срокове конструира говорящо кино. Остап нахълта с устрем в голям кабинет и се спря, поразен от тишината. До едно бюро седеше ребром дребничък човечец с бедуинска брадичка и със златно пенсне с шнурче. Той се беше навел и с мъка събуваше едната си обувка.

— Здравейте, другарю! — каза силно великият комбинатор.

Но човекът не отговори. Той събу обувката си и взе да изтърсва пясъка от нея.

— Здравейте! — повтори Остап. — Донесох сценарий! Човекът с бедуинската брадичка обу бавно обувката си и мълком започна да стяга връзката. Като свърши тази работа, той се извърна към своите книжа и замижал с едното око, започна да ниже мънистени драскулки.

— Защо мълчите? — ревна Бендер с такава сила, че телефонната слушалка на бюрото на кинодееца звекна.

Едва тогава кинодеецът вдигна глава, погледна Остап и каза:

— Моля, говорете по-силно. Не чувам.

— Пишете му бележки — посъветва го прелетелият покрай него консултант с шарена жилетка, — той е глух.

Остап седна до бюрото и написа на къс хартия:

„Звуковик ли сте?“

— Да — отговори глухият.

„Донесох сценарий за говорящ филм. Озаглавен е «Шия», народна трагедия в шест части“

— написа бързо Остап.

Глухият погледна бележката през златното си пенсне и рече:

— Прекрасно! Ей сега ще ви включим в работа. На нас ни трябват нови сили.

„Драго ми е да помагам. Как стои работата с аванса?“

— написа Бендер.

— „Шия“ — тъкмо това, което ни трябва! — каза глухият. — Почакайте тук, ей сега ще се върна. Само че никъде недейте излиза. След една минута съм тук.

Глухият грабна сценария за пълнометражния филм „Шия“ и се изниза от стаята.

— Ще ви включим в звуковата група! — викна той, изчезвайки зад вратата. — След минута ще се върна.

След това Остап прекара в кабинета час и половина, но глухият не се връщаше. Едва когато излезе на стълбището и се включи в темпото, той научи, че глухият отдавна е заминал с автомобила и днес няма да се върне. Изобщо никога няма да се върне тук, защото внезапно го преместили в Уман, за да завежда културната работа сред каруцарите. Но най-ужасното беше, че глухият отнесе сценария на пълнометражния филм „Шия“. Великият комбинатор се измъкна от кръга на тичащите, отпусна се на една пейка и се облегна на рамото на седналия там портиер.

 

 

— Ето, например аз! — рече изведнъж портиерът, като развиваше, изглежда, някаква мисъл, която отдавна го измъчваше. — Помощник-режисьорът Терентиев ми каза брада да си оставя. Ще играеш, казва, Навуходоносор или Валтасар във филма… е, не си спомням името. И аз я оставих, гледай какво брадище — патриаршеско! А какво да правя сега с тая брада! Помощник-режисьорът ми казва: няма да има вече ням филм, а в говорящия, казва, е невъзможно ти да играеш, гласът ти е неприятен. И сега, на, седя с брада, тфу, като козел! Жал ми е да я обръсна, пък ме е срам и да я нося. Така си живея.

— А филмирания правите ли? — запита Бендер, който постепенно идваше в съзнание.

— Какви ти филмирания! — отговори важно брадатият портиер. — Лани снеха ням филм из римския живот. И още се влачат по съдилищата заради него.

— Ами защо всички тук тичат? — запита великият комбинатор, като посочи стълбата.

— Не всички тичат — забеляза портиерът, — например другарят Супругов не тича. Делови човек. Все си мисля да отида при него за брадата, да видя как ще ми плащат за нея: по ведомост или с отделен ордер…

Щом чу думата „ордер“, Остап отиде при Супругов. Портиерът не излъга. Супругов не препускаше по етажите, не носеше алпийско таке, не носеше дори чуждестранни приставски шалвари-голф. Върху него погледът почиваше приятно.

Великия комбинатор той посрещна изключително сухо.

— Зает съм — каза с глас на паун, — мога да ви отделя само две минути.

— Това е напълно достатъчно — започна Остап. — Моят сценарий „Шия“…

— По-кратко — рече Супругов.

— Сценарият „Шия“…

— Говорете ясно, какво ви трябва?

— „Шия“…

— По-кратко. Колко трябва да получите?

— Някакъв глух ми…

— Другарю! Ако вие веднага не кажете колко трябва да получите, ще ви помоля да си излезете. Нямам време.

— Деветстотин рубли — измърмори великият комбинатор.

— Триста! — заяви категорично Супругов. — Получете ги и си вървете. И имайте пред вид, че ми откраднахте излишни минута и половина.

Супругов надраска с разчекнат почерк една бележка за счетоводството, даде я на Остап и хвана телефонната слушалка.

Щом излезе от счетоводството, Остап пъхна парите в джоба и каза:

— Навуходоносор е прав. Един делови човек има тук — и той е Супругов.

В това време тичането по стълбите, въртенето, писъкът и смеховете в 1-а черноморска кинофабрика достигнаха своя предел. Адютантките се хилеха. Помощник-режисьорите водеха един черен козел и се възхищаваха от неговата фотогеничност. Консултантите, експертите и пазителите на чугунения печат се сблъскваха един в друг и хъхреха пресипнало. Прелетя чистачката с парцал. На великия комбинатор дори се стори, че един от асистент-аспирантите със сини панталони литна над тълпата и като заобиколи полилея, седна на корниза.

И в същия миг се обади часовникът във вестибюла.

„Бамм!“ — удари часовникът.

Викове и крясъци разтърсиха стъкленото ателие. Асистенти, консултанти, експерти и редактори-монтажисти летяха надолу по стълбите. На изходната врата започна блъсканица.

„Бамм! Бамм!“ — биеше часовникът.

Тишината напускаше ъглите. Изчезнаха пазителите на големия печат, завеждащите слугите, администраторите и адютантките. Мярна се за последен път парцалът на чистачката.

— „Бамм!“ — удари часовникът за четвърти път.

В ателието вече нямаше никого. И само на вратата, закачил се за медната дръжка с джоба на сакото си, се мяташе, цвилеше жално и ровеше с копита мраморния под асистент-аспирантът със сините панталони.

Работният ден свърши.

В рибарското селце край брега пропя петел.

 

Когато антилоповската каса бе попълнена с кинопарите, авторитетът на капитана, разклатен малко след бягството на Корейко, се затвърди. На Паниковски бе дадена малка сума за кефир и му бяха обещани златни челюсти. На Балаганов Остап купи сако и в допълнение към него скърцащо като седло кожено портмоне. Макар портмонето да беше празно, Шура често го вадеше и поглеждаше в него. Козлевич получи петдесет рубли за бензин.

Антилоповци водеха чист, нравствен, почти селски живот. Те помагаха на домакина на хана да въдворява ред и се осведомиха за цените на ечемика и сметаната. Понякога Паниковски излизаше на двора, отваряше угрижен устата на най-близкия кон, гледаше му зъбите и мърмореше: „Добър жребец“, макар пред него да стоеше добра кобила.

Едничък само капитанът се губеше по цели дни, а когато се появяваше в хана, биваше весел и разсеян. Той присядаше до приятелите си, които пиеха чай в мръсната стъклена галерия, премяташе връз коляно силния си крак с червена обувка и казваше дружелюбно:

— Паниковски, наистина ли е прекрасен животът, или само на мен ми се струва така?

— Къде безумствувате вие? — питаше ревниво нарушителят на конвенцията.

— Старче! Тази девойка не е за вас — отвръщаше Остап.

На това Балаганов се кискаше снизходително и разглеждаше новото си портмоне, а Козлевич се хилеше в своите кондукторски мустаци. Той неведнъж вече беше разхождал капитана и Зося по Приморско шосе.

Времето беше благоприятно за любов. Жилетките от пике твърдяха, че такъв август не е имало още от времето на портофранко. Нощта разкриваше чисто телескопно небе, а денят бързаше към града с освежаваща морска вълна. Дворниците търгуваха пред своите врати с шарени манастирски дини и гражданите се уморяваха да стискат дините откъм полюсите и да навеждат ухо, за да чуят желаното пукане. Вечер от спортните игрища се връщаха потни щастливи футболисти. След тях тичаха хлапета и вдигаха прах. Те сочеха с пръсти прочутия вратар, а понякога дори го вдигаха на раменете си и го носеха с уважение.

Една вечер капитанът предупреди екипажа на „Антилопа“, че на другия ден им предстои голяма разходка извън града с раздаване на подаръци.

— Пред вид на това, че нашата детска забава ще бъде посетена от една девойка — рече Остап многозначително, — бих помолил господа доброволците да измият лицата си, да се почистят и главно — да не употребяват при пътуването груби изрази.

Паниковски много се развълнува, изпроси от капитана три рубли, изтича на баня и цяла нощ след това се чисти и стърга като войник пред парад. Той стана най-рано от всички и току подтикваше Козлевич да бърза. Антилоповци гледаха Паниковски с удивление. Той беше гладко избръснат и така напудрен, че приличаше на бивше конферансие. Час по час опъваше сакото си и с мъка въртеше шията си в оскаруайлдовската яка.

През време на разходката Паниковски се държеше много прилично. Когато го запознаваха със Зося, той преви изящно своя стан, но така се смути, че дори пудрата на бузите му се изчерви. В автомобила той сгъваше левия си крак, за да скрива скъсаната си обувка, от която надничаше палецът му. Зося беше с бяла рокля, тегелирана с червени конци. Антилоповци й харесаха много. Разсмиваше я грубият Шура Балаганов, който през целия път се причесваше с гребенче „Собинов“. Понякога той очистваше носа си с пръст, след което непременно изваждаше носна кърпичка и нежно си вееше с нея. Адам Казимирович учеше Зося да управлява „Антилопа“, с което също така спечели нейното разположение. Смущаваше я малко Паниковски. Тя мислеше, че той не разговаря с нея от гордост. Ала най-често спираше погледа си върху медалното лице на капитана.

При залез-слънце Остап раздаде обещаните подаръци. Козлевич получи едно украшение за верижка във вид на компас, което много отиваше на неговия издут сребърен часовник. На Балаганов беше поднесен „Четец-декламатор“ в дерматинова подвързия, а на Паниковски — розова връзка на сини цветя.

— А сега, приятели мои — рече Бендер, когато „Антилопа“ се върна в града, — ние със Зося Викторовна ще се разходим малко, а за вас е време да се приберете да спинкате в хана.

Ханът вече беше заспал, Балаганов и Козлевич свиреха с носовете си арпеджио, а Паниковски обикаляше с новата връзка на шията сред колите, чупеше ръце в безмълвна тъга.

— Каква фемина! — шепнеше той. — Обичам я като дъщеря!

Остап седеше със Зося на стъпалата на музея на древността. На площада, постлан с лава, се разхождаха млади хора, които любезничеха и се смееха. Отвъд редицата платани светеха прозорците на международния клуб на моряците. Чуждестранни матроси с меки шапки крачеха по двама, по трима и си разменяха непонятни кратки забележки.

— Защо ме обикнахте? — попита Зося, докосвайки Остап по ръката.

— Вие сте нежна и възхитителна — отговори капитанът, — вие сте най-добрата на света.

Дълго и мълчаливо седяха те в черната сянка на музейните колони и мислеха за своето мъничко щастие. Беше топло и тъмно като между длани.

— Спомняте ли си, аз ви разказвах за Корейко? — рече изведнъж Зося. — За онзи, който ми прави предложение.

— Да — каза Остап разсеяно.

— Той е много интересен човек — продължаваше Зося. — Спомняте ли си, разказвах ви, как той неочаквано замина?

— Да — каза Остап по-внимателно, — той е много интересен.

— Представете си, днес получих от него писмо, много интересно…

— Какво? — възкликна влюбеният, като се надигна от мястото си.

— Ревнувате ли? — запита лукаво Зося.

— Мм, малко. Какво ви пише този простак?

— Той съвсем не е простак. Просто е много нещастен и беден човек. Седнете, Остап. Защо станахте? Сериозно, аз никак не го обичам. Той ме моли да отида при него.

— Къде, къде да отидете? — закрещя Остап. — Къде е той?

— Не, няма да ви кажа. Вие сте ревнивец. Ще вземете отгоре на всичко и да го убиете.

— Какво говорите, Зося! — рече предпазливо капитанът. — Просто съм любопитен да науча къде така се нареждат хората.

— О, той е много далече! Пише, че е намерил много добра служба, тук му плащали съвсем малко. Сега той е на строежа на Източната магистрала.

— На кое място?

— Честна дума, много сте любопитен! Не бива да бъдете такъв Отело!

— Бога ми, Зося, вие ме карате да се смея. Нима приличам на стария глупав мавър? Просто ми се искаше да науча в коя част на Източната магистрала хората се нареждат.

— Ще ви кажа, щом искате. Той работи като нормировчик в Северното, поставящо релси градче — рече кротко девойката, — но то само така се нарича — градче. В същност това е влак. Александър Иванович ми го е описал много интересно. Този влак поставя релсите. Разбирате ли? И по тези релси се движи. А срещу него от юг идва друго също такова градче. Скоро те ще се срещнат. Тогава ще стане тържественото свързване. Всичко това — сред пустинята, пише той, камили… Наистина, нали е интересно?

— Необикновено интересно — рече великият комбинатор, като тичаше под колоните. — Знаете ли какво, Зося, трябва да си вървим. Късно е вече. Пък и студено е. Изобщо да вървим!

Той вдигна Зося от стъпалата, изведе я на площада и тук се запъна.

— Нима няма да ме изпратите до вкъщи? — запита тревожно девойката.

— Какво? — каза Остап. — Ах, до вкъщи? Виждате ли, аз…

— Добре — продума сухо Зося, — довиждане. И повече не идвайте при мен. Чувате ли?

Но великият комбинатор вече не чуваше нищо. Чак след като претича един квартал, той се спря.

— Нежна и възхитителна! — промърмори той.

Остап се върна назад, подир любимата. Една-две минути той летя под черните дървета. После отново се спря, свали капитанската си фуражка и затъпка на едно място.

— Не, това не е Рио де Жанейро! — рече той най-сетне.

Направи още две колебливи крачки, пак се спря, нахлупи фуражката и без да разсъждава повече, хукна към хана.

Още същата нощ от портата на хана излезе „Антилопа“, чиито фарове хвърляха бледа светлина. Съненият Козлевич с усилие въртеше кормилното колело. Балаганов успя да заспи в колата през време на кратките приготовления, а Паниковски тъжно шареше с очички и потръпваше от нощния хлад. Върху лицето му още личаха следите от празничната пудра.

— Карнавалът свърши! — викна капитанът, когато „Антилопа“ с тракане минаваше под железопътния мост. — Започва суровото всекидневие.

А в стаята на стария ребусник до букета повехнали рози плачеше нежната и възхитителната.