Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 25 гласа)

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Ярки личности
  • Александър Корейко (нелегален съветски милионер)
Епизодични
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава II
Тридесетте сина на лейтенант Шмид

telec_kukrinixi_09.jpg

Тревожно прекараното утро свърши. Без да се сдумват, Бендер и Балаганов бързо се отдалечиха от изпълкома. По главната улица возеха на разточена селска кола дълга синя релса. Такъв звън и екот се носеха по главната улица, като че каруцарят с рибарските брезентови работни дрехи караше не релса, а оглушителна музикална нота. Слънцето се отразяваше от стъклената витрина на магазина за нагледни пособия, дето над глобусите, черепите и картонения, смешно боядисан черен дроб на пияница приятелски се прегръщаха два скелета. В бедния прозорец на работилницата за щемпели и печати най-голямо място заемаха емайлираните табелки с надписи:

ЗАТВОРЕНО ЗА ОБЯД / ОБЕДНА ПОЧИВКА ОТ 2 ДО 3 ЧАСА ПРЕЗ ДЕНЯ
ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ ОБЕДНАТА ПОЧИВКА

 

 

просто

ЗАТВОРЕНО / МАГАЗИНЪТ Е ЗАТВОРЕН

 

 

и най-после черна солидна табела със златни букви:

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ НА СТОКИТЕ

 

 

Види се, тези категорични текстове най-много се търсеха в град Арбатов. На всички останали аления в живота работилницата 33 щемпели и печати се беше отзовала само с една синя табелка:

ДЕЖУРНА БАВАЧКА

 

 

По-нататък един до друг се бяха разположили три магазина за духови инструменти, мандолини и басови балалайки. Медните тръби, блеснали развратно, бяха полегнали на полиците на витрината, обвити с червено платно. Особено хубав беше бас хеликонът. Той беше толкова могъщ, тъй лениво се приличаше на слънцето, свит на кравай, че би трябвало да го държат не във витрината, а в столичната зоологическа градина, някъде между слона и боата, та през празнични дни родителите да водят децата си при него и да им казват: „Ето, детето ми, павилионът на хеликона. Хеликонът сега спи. А когато се събуди, непременно ще почне да тръби“ И децата ще зяпат удивителната тръба с големи учудени очи.

В друго време Остап Бендер би обърнал внимание и на новите, големи колкото къщи балалайки, и на извилите се от слънчевия пек грамофонни плочи, и на пионерските барабани, които със своите крещящи шарки навеждаха на мисълта, че куршумът е глупак, а щикът — юнак, ала сега не му беше до това. Ядеше му се.

— Вие, разбира се, стоите на края на финансовата бездна? — попита той Балаганов.

— Намеквате за пари ли? — рече Шура. — Нямам пари вече цяла седмица.

— В такъв случай вие ще свършите зле, млади човече — рече наставнически Остап. — Финансовата бездна — това е най-дълбоката от всички бездни, в нея човек може да пада цял живот. Но нищо, не тъжете. Аз все пак задигнах в човката си три купона за обед. Председателят на изпълкома ме обикна от пръв поглед.

Но млечните братя не можаха да се възползуват от добрината на градския глава. На вратата на стола „Бивш приятел на стомаха“ висеше голям катинар, покрит с нещо като ръжда или елдена каша.

— Разбира се — рече с огорчение Остап, — по случай ревизията на шницелите столът е затворен завинаги. Ще трябва да предадем телата си на изтерзание на частниците.

— Частниците обичат сухата пара — възрази Балаганов глухо.

— Хайде, хайде, няма да ви измъчвам. Председателят ме обсипа със златен дъжд на сума осем рубли. Но имайте пред вид, уважаеми Шура, че нямам намерение да ви храня даром. Срещу всеки витамин, който ще ви набавя, аз ще искам от вас маса дребни услуги.

Ала частнособственически сектор в града не се оказа и братята се наобядваха в лятната кооперативна градина, дето нарочни плакати известяваха на гражданите за последното арбатовско нововъведение в областта на общественото хранене:

БИРА СЕ ОТПУСКА САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ НА ПРОФСЪЮЗА

 

 

— Ще се задоволим с квас — каза Балаганов.

— Още повече — добави Остап, — че местният квас се приготвя от артела на частниците, които съчувствуват на съветската власт. А сега разкажете в какво се е провинил главорезът Паниковски. Обичам историйките за дребни мошеничества.

telec_kukrinixi_10.jpg

 

 

Заситилият се Балаганов погледна с благодарност своя спасител и започна да разказва. Разказът му продължи около два часа и съдържаше изключително интересни сведения.

Във всички области на човешката дейност предлагането на труда и неговото търсене се регулират от специални органи. Актьорът ще отиде в Омск само тогава, когато напълно се убеди, че няма защо да се бои от конкуренция и че за неговото амплоа на студен любовник или „масата е сложена“ няма други претенденти. Железничарите се намират под опеката на техните скъпи учкпрофсожи, които най-старателно публикуват във вестниците съобщения, че безработните багажни раздавачи не могат да разчитат на работа в района на Сизрано—Вяземската линия или че Средноазиатската линия има нужда от четирима бариерни пазачи. Експерт-стоковед дава обявление във вестника и цялата страна научава, че има на този свят експерт-стоковед с десетгодишен стаж, който поради семейни причини сменя службата си в Москва срещу работа в провинцията.

Всичко се регулира, тече по разчистени корита, извършва своя кръговрат в пълно съответствие със закона и под негова защита.

И единствен само пазарът на особената категория мошеници, които се представяха за деца на лейтенант Шмид, се намираше в хаотично състояние. Анархия раздираше корпорацията на децата на лейтенанта. Те не можеха да извлекат от своята професия онези изгоди, които несъмнено биха им донесли минутното познанство с администраторите, стопанските ръководители и обществениците, в по-голямата си част хора удивително доверчиви.

По цялата страна скиторят, като изнудват и крънкат пари, самозваните внуци на Карл Маркс, несъществуващите племенници на Фридрих Енгелс, братята на Луначарски, братовчедките на Клара Цеткин или в най-лошия случай потомците на прочутия анархист княз Кропоткин.

От Минск до Беринговия пролив и от Нахичеван на Аракс до Францйосифова земя роднините на великите хора посещават изпълкомите, слизат по гарите и угрижени се возят с файтони. Те бързат. Имат много работа.

По едно време предлагането на роднини все пак превиши търсенето и на този своеобразен пазар настъпи депресия. Чувствуваше се нужда от реформи. Постепенно туриха в ред своята дейност внуците на Карл Маркс, кропоткинци, енгелсовци и тям подобни, с изключение на буйната корпорация на децата на лейтенант Шмид, която като полския сейм вечно се раздираше от анархия. Децата се случиха някак груби, алчни, опърничави и си пречеха едно на друго да трупат в хамбара.

Шура Балаганов, който се смяташе първенец на лейтенанта, се обезпокои не на шега от създалата се конюнктура. Все по-често и по-често му се случваше да се сблъсква с другари по корпорация, които бяха изпортили напълно плодоносните поля на Украйна и курортните висоти на Кавказ, където той беше свикнал да работи доходно.

— И вие се изплашихте от нарастващите трудности? — попита подигравателно Остап.

Но Балаганов не забеляза иронията. Посръбвайки от лилавия квас, той продължаваше своето повествование.

Изходът от това напрегнато положение бил един — конференция. Над нейното свикване Балаганов работи цяла зима. Той водеше преписка с конкурентите, негови лични познати. Непознатите поканваше чрез срещаните по пътя внуци на Маркс. И ето най-после рано през пролетта на 1928 година почти всички известни деца на лейтенант Шмид се събраха в една московска кръчма при Сухаревата кула. Кворумът беше голям — излезе, че лейтенант Шмид има тридесет синове на възраст от осемнадесет до петдесет и две години и четири дъщери — глупави, възстари и некрасиви.

В кратка встъпителна реч Балаганов изрази надежда, че братята ще намерят общ език и ще изработят най-сетне конвенция, чиято необходимост се диктува от самия живот.

Според проекта на Балаганов целият Съюз на републиките следваше да се раздели на тридесет и четири експлоатационни участъци, според броя на събралите се. Всеки участък се предава за дългосрочно ползуване на едно от децата. Никой от членовете на корпорацията няма право да преминава границите и да се вмъква в чужда територия с цел да печели.

Срещу новите принципи на работа не възразяваше никой, с изключение на Паниковски, който още тогава заяви, че ще преживее и без конвенция. Затова пък при разпределянето на страната се разиграха безобразни сцени. Високите договарящи страни се изпокараха още в първата минута и вече не се обръщаха един към друг другояче освен с прибавяне на ругателни епитети.

Целият спор стана за разпределянето на участъците.

Никой не искаше да вземе университетските центрове. Никому не бяха потребни изпитаните вече Москва, Ленинград и Харков.

С много лоша репутация се ползуваха също така далечните, потънали в пясъци източни области. Тях обвиняваха в непознаване личността на лейтенант Шмид.

— Намерихте кого да излъжете! — крещеше пискливо Паниковски. — Вие ми дайте Средноруската хълмиста област, тогава ще подпиша конвенцията.

— Как? Цялата хълмиста област? — заяви Балаганов. — А не щеш ли да ти дадем като прибавка и Мелитопол? Или Бобруйск?

При думата „Бобруйск“ събранието застена болезнено. Всички бяха съгласни да тръгнат за Бобруйск веднага. Бобруйск се считаше за прекрасно, висококултурно място.

— Е, не цялата — настояваше алчният Паниковски, — поне половината. Най-сетне аз съм семеен човек, две семейства имам.

Но не му дадоха и половината.

След дълга виканица беше решено участъците да се разпределят с жребий. Бяха нарязани тридесет и четири листчета и на всяко от тях нанесено географско наименование. Плодородният Курск и съмнителният Херсон, малко разработеният Минусинск и почти безнадеждният Ашхабад, Киев, Петрозаводск и Чита — всички републики, всички области лежаха в една заешка шапка с наушници и чакаха стопаните си.

Весели възгласи, глухи стонове и ругатни съпровождаха тегленето на жребия.

Лошата звезда на Паниковски оказа своето влияние върху изхода на работата. Падна му се Поволжието. Той се присъедини към конвенцията извън себе си от яд.

— Аз ще отида — викаше той, — но предупреждавам: ако се отнесат зле с мен, ще наруша конвенцията и ще мина границата!

Балаганов, на когото се падна златният арбатовски участък, се разтревожи и още тогава заяви, че няма да търпи нарушаване на експлоатационните норми.

Така или иначе, работата беше турена в ред, след което тридесетте синове и четири дъщери на лейтенант Шмид заминаха за своите райони на работа.

— И ето вие, Бендер, сам видяхте как този гад наруши конвенцията — завърши своето повествование Шура Балаганов. — Той отдавна пълзи из моя участък, само че досега не можех да го пипна.

Въпреки очакванията на разказвача лошата постъпка на Паниковски не беше порицана от Остап. Бендер се изтегна на стола, загледан небрежно пред себе си.

На високата задна стена на градината на ресторанта бяха нарисувани дървета, гъстолисти и еднакви като на картинка в христоматия. Истински дървета в градината нямаше, обаче сянката, която падаше от стената, даваше живителна прохлада и напълно задоволяваше гражданите. Види се, гражданите до един бяха членове на съюза, защото пиеха само бира и дори без никакво мезе.

До портата на градината се приближи с непрестанно боботене и пукотевица зелен автомобил, на вратичката на който беше извъртян бял дъгообразен надпис: „Ех, как ще ви разходя!“ По-долу бяха поместени условията за разходка с веселата кола. На час — три рубли. За далечни разстояния — по споразумение. Пътници в колата нямаше.

Посетителите на градината си зашушукаха тревожно. Около пет минути шофьорът гледа умоляващо през решетката на градината и загубил, изглежда, надежда да намери пътници, викна предизвикателно:

— Таксито е свободно! Моля, сядайте!

Но никой от гражданите не изяви желание да се качи в колата „Ех, как ще ви разходя!“ И дори самата покана на шофьора им подействува някак особено. Те наведоха глави и се мъчеха да не гледат към колата. Шофьорът поклати глава и бавно отмина. Арбатовци гледаха тъжно подир него. След пет минути зеленият автомобил бясно профуча покрай градината в обратна посока. Шофьорът подскачаше на своето седалище и викаше нещо неразбрано. Колата бе все така празна.

Остап я изпрати с поглед и каза:

— Знаете ли, Балаганов, вие сте празноглавен. Не се обиждайте. С това искам да посоча точно мястото, което заемате под слънцето.

— Вървете по дяволите! — каза грубо Балаганов.

— Вие все пак се обидихте? Значи, според вас длъжността син на лейтенант не е празноглавство?

— Но нали и вие самият сте син на лейтенант Шмид! — извика Балаганов.

— Вие сте празноглавец — повтори Остап. — И син на празноглавец. И вашите деца ще бъдат празноглавци. Хлапак! Онова, което стана тая сутрин, не е дори епизод, а просто чиста случайност, каприз на художника. Джентълмен на дребно. Не ми е по характера да залагам на такива мизерни шансове. А що за професия е това, прости, господи! Син на лейтенант Шмид! Е, че това ще е година още, две. Ами после? После вашите рижи къдрици ще станат много познати и вас просто ще почнат да ви бият.

— Тогава какво да правя? — обезпокои се Балаганов. — Как да си изкарвам насъщния хляб?

— Трябва да мислите — рече сурово Остап. — Мен например ме хранят идеите. Аз не протягам ръка за горчивата изпълкомовска рубла. Моят план е по-широк. Вие, виждам, обичате безкористно парите. Кажете, каква сума ви допада?

— Пет хиляди — отговори бързо Балаганов.

— На месец?

— На година.

— Тогава няма да се разберем. На мен ми трябват петстотин хиляди. И по възможност наведнъж, а не на части.

— Може би все пак ще ги вземете на части? — попита отмъстителният Балаганов.

Остап изгледа изпитателно своя събеседник и отговори съвсем сериозно:

— Бих ги взел на части. Но ми трябват наведнъж.

Балаганов реши да се пошегува по повод и на това изречение, но вдигна очи към Остап и веднага засече. Пред него седеше атлет със строго очертано, сякаш пресовано върху монета лице. Фин белег пресичаше мургавото гърло. Очите святкаха със страшна веселост.

Балаганов изведнъж почувствува непреодолимо желание да застане мирно. Поиска му се дори да се окашля, както правят хора средно отговорни, когато разговарят с някои от висшестоящите другари. И наистина, след като се окашля, той запита смутено:

— А защо ви са толкова много пари… и то наведнъж?

— На мен въобще ми трябват повече — каза Остап. — Петстотин хиляди — това е моят минимум, петстотин хиляди пълноценни ориентировъчни рубли. Аз искам да замина, другарю Шура, да замина много далече, в Рио де Жанейро.

— Роднини ли имате там? — попита Балаганов.

— Защо, нима приличам на човек, който може да има роднини?

— Не, но аз…

— Нямам роднини, другарю Шура — сам съм на този свят. Имах татко, турски поданик, ала и той отдавна почина в страшни гърчове. Не е там работата. Аз от дете искам да отида в Рио де Жанейро. Вие естествено не знаете за съществуването на този град.

Балаганов скръбно поклати глава. От световните културни огнища освен Москва той знаеше само Киев, Мелитопол и Жмеринка. Изобщо той беше убеден, че земята е плоска.

Остап хвърли на масата един лист, откъснат от книга.

— Това е изрезка от „Малка съветска енциклопедия“. Ето какво пише тук за Рио де Жанейро: „1 360 000 жители…“ Така… „значителен брой мулати… на просторен залив на Атлантическия океан…“ Виждате ли, виждате ли! „Главните улици на града не отстъпват и на най-големите градове в света по своите богати магазини и великолепни сгради.“ Представлявате ли си, Шура? Не отстъпват! Мулати, залив, експорт на кафе, така да се каже, дъмпинг на кафе, чарлстон, наречен „Моето момиче има едно малко нещо“, и… какво да говорим! Вие сам виждате какво става. Милион и половина хора и всички до един с бели панталони. Искам да се махна оттука. През последната година между мен и съветската власт възникнаха най-сериозни разногласия. Тя иска да строи социализъм, а аз не искам. На мен ми е досадно да строя социализъм. Сега ясно ли ви е защо ми са нужни толкова пари?

— А откъде ще вземете петстотин хиляди? — попита тихо Балаганов.

— Откъдето искате — отвърна Остап. — Само ми покажете богат човек и аз ще му взема парите.

— Как? Убийство? — още по-тихо запита Балаганов и хвърли поглед към съседните масички, дето арбатовци дигаха чаши за наздравица.

— Знаете ли — каза Остап, — вие не е трябвало да подписвате така наречената сухаревска конвенция. Това умствено занимание явно ви е изтощило много. Вие просто видимо оглупявате. Запомнете хубаво, Остап Бендер никога никого не е убивал. Него искаха да убият — имаше такова нещо. Но самият той е чист пред закона. Разбира се, аз не съм херувим. Нямам криле, но чета наказателния кодекс. Това е моя слабост.

— А как мислите да измъкнете парите?

— Как мисля да ги измъкна ли? Измъкването или задигането на парите варира в зависимост от обстоятелствата. Лично аз имам четиристотин сравнително честни начина за измъкване. Но работата не е в начините. Работата е там, че сега няма богати хора. И тук е ужасът на моето положение. Друг би се нахвърлил, разбира се, на някое беззащитно държавно учреждение, но това не влиза в моите правила. Известно ви е моето уважение към наказателния кодекс. Няма сметка да грабиш колектива. Дайте ми по-богат индивид. Но няма го, няма го тоя индивидуум.

— Какво говорите! — възкликна Балаганов. — Има много богати хора.

— А вие познавате ли ги? — рече незабавно Остап. — Можете ли да ми кажете името и точния адрес поне на един съветски милионер? А такива има, трябва да ги има. Щом в страната сноват някакви парични знаци, трябва да има и хора, които притежават много от тях. Но как да се намери такъв шмекер?

Остап дори въздъхна. Изглежда, че мечтите за богатия индивидуум отдавна го вълнуваха.

— Колко приятно е — рече той замислен — да работиш с легален милионер в добре организирана буржоазна държава със стари капиталистически традиции. Там милионерът е популярна фигура. Адресът му е известен. Той живее в хубава къща някъде в Рио де Жанейро. Отиваш право при него на гости и още във вестибюла, след първите поздравления, измъкваш парите. И всичко това, имайте пред вид, с добром, вежливо: „Ало, сър, не се вълнувайте. Ще се наложи да ви обезпокоим мъничко. Ол райт. Готово.“ И туйто. Култура! Какво по-просто от това? Джентълмен в общество на джентълмени прави своя мъничък бизнес. Само не трябва да се стреля в полилея, излишно е. А у нас… боже, боже!… В каква студена страна живеем ние! У нас всичко е скрито, всичко е в нелегалност. Дори Наркомфин с неговия свръхмощен данъчен апарат не може да намери съветския милионер. А милионерът може би седи сега в тази така наречена лятна градина на съседната масичка и пие четирийсеткопейковото пиво „Тип-Топ“. Ето кое е обидното!

— Значи, вие мислите — попита Балаганов, като изчака малко, — че ако се намереше такъв таен милионер, то…

— Не продължавайте. Знам какво искате да кажете. Не, не е това, съвсем не е това. Аз няма да го душа с възглавница или да го удрям с лъскавия наган по главата. И въобще нищо глупашко няма да има. Ах, ако можеше само да се намери индивид! Аз така ще наредя всичко, че той сам ще ми донесе парите си на подносче със синя ивица по края.

— Това е много хубаво. — Балаганов доверчиво се усмихна. — Петстотин хиляди на подносче със синя ивица по края.

Той стана и почна да се върти около масичката. Цъкаше жалостиво с език, спираше се, отваряше дори уста, като че искаше да произнесе нещо, но без да каже нито дума, сядаше и отново ставаше. Остап равнодушно следеше движенията на Балаганов.

— Сам ще ги поднесе? — запита изведнъж Балаганов със скърцащ глас. — На подносче? Ами ако не ги поднесе? А къде е това Рио де Жанейро? Далече ли? Не може да бъде всички да ходят с бели панталони. Оставете тая работа, Бендер. С петстотин хиляди и у нас може добре да се преживее.

— Безспорно, безспорно — рече весело Остап, — можела се преживее. Но вие не размахвайте криле, без да има защо. Вие нямате петстотин хиляди.

На безметежното, неразорано чело на Балаганов се появи дълбока бръчка. Той погледна плахо Остап и промълви:

— Аз знам такъв милионер.

От лицето на Бендер мигом изчезна цялото оживление. Лицето му тутакси затвърдя и отново прие медалните си очертания.

— Карайте, карайте — каза той, — аз раздавам само в събота, няма какво да ми се издокарвате.

— Честна дума, мосю Бендер…

— Слушайте, Шура, щом вече минахме изключително на френски език, тогава наричайте ме не мосю, а ситуайен, което значи гражданин. Пардон, адресът на вашия милионер?

— Той живее в Черноморск.

— Разбира се, така си и мислех. Черноморск! Там дори и преди войната човек с десетина хиляди се наричаше милионер. А сега… мога да си представя! Не, това е глупост!

— Ама не е така, оставете ме да се доизкажа. Това е истински милионер. Разбирате ли, Бендер, случи ми се неотдавна да лежа в тамошния затвор…

След десет минути млечните братя напуснаха лятната кооперативна градина, дето поднасяха бира. Великият комбинатор се чувствуваше в положението на хирург, комуто предстои да направи твърде сериозна операция. Всичко е готово. В електрическите тенджери се парят марлите и бинтовете, милосърдната сестра в бяла тога пристъпва безшумно по кахления под, блестят медицинският фаянс и никел, болният лежи на стъклената маса, измъчено извърнал очи към тавана, в специално затопления въздух се носи мирис на немска дъвка. С разперени ръце хирургът се приближава до операционната маса, поема от асистента стерилизирания фински нож и казва сухо на болния: „Свалете бурнуса.“

— Винаги ми се случва така — каза Бендер, като святкаше с очи, — работа за милиони трябва да започвам при чувствителен недостиг на парични знаци. Целият ми капитал, основен, оборотен и запасен, възлиза на пет рубли… Как, казахте, се нарича този нелегален милионер?

— Корейко — отвърна Балаганов.

— Да, да, Корейко. Прекрасно име. И вие твърдите, че никой не знае за неговите милиони?

— Никой освен мен и Пружански. Но Пружански, нали ви разказвах, ще лежи в затвора още две-три годинки. Само да го бяхте видели как се вайкаше и плачеше, когато излизах на свобода. Изглежда, чувствуваше, че не е трябвало да ми разказва за Корейко.

— Това, дето ви е открил своята тайна, е нищо. Не заради това се е вайкал и плакал. Той навярно е предчувствувал, че вие ще разкажете цялата тази история на мен. А това наистина е голяма загуба за горкия Пружански. По времето, когато Пружански излезе от затвора, Корейко ще намира утеха само в баналната пословица: „Бедността не е порок“.

Остап свали лятната си фуражка и като я размаха във въздуха, попита:

— Имам ли бели коси?

Балаганов прибра корема си, разтвори стъпалата на краката си на широчина един пушечен приклад и с глас на деснофлангови отговори:

— Съвсем не!

— Значи, ще имам. Предстоят ни велики боеве. Вие също ще побелеете, Балаганов.

Балаганов изведнъж се изкиска глупашки:

— Та как казвате? Сам ще донесе парите на подносче със синя ивица по края?

— На мен на подносче — рече Остап, — а на вас на чинийка.

— А какво ще стане с Рио де Жанейро? Аз също искам да ходя с бял панталон.

— Рио де Жанейро — това е кристалната мечта на моето детство — отвърна строго великият комбинатор, — не я докосвайте с вашите лапи. Но на въпроса. Да се изпратят на мое разположение линейни кораби. Частите да пристигнат в град Черноморск в най-кратък срок. Форма на облеклото — караулна. Хайде, свирете марш! Парада ще командувам аз!