Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава XX
Капитанът танцува танго

telec_kukrinixi_41.jpg

В малкия бюфет за изкуствени минерални води, върху фирмата на който бяха нарисувани сини сифони, седяха край бяла масичка Балаганов и Паниковски. Пълномощникът по копитата дъвчеше вафла и гледаше кремът да не излезе от другия край. Тази храна на боговете той придружаваше с пиене на селтерска вода[1] със зелен сироп „Прясно сено“. Куриерът пиеше лечебния кефир. Пред него имаше вече шест празни бутилки. От седмата Паниковски грижливо изтърсваше в чашата гъстата течност. Днес новата книговодителка им плати в кантората заплатите по ведомост, подписана от Бендер, и сега приятелите се наслаждаваха на прохладата, която идеше от италианските каменни плочи на бюфета, от огнеупорния шкаф-хладилник, дето се пазеше прясното сирене, от потъмнелите цилиндрични бутилки с шумяща вода и от мраморния тезгях. Парче лед се бе плъзнало от шкафа и лежеше на пода, плувнало във вода. Приятно беше да го погледа човек след отегчителния изглед на улицата с късите сенки, с капналите от горещината минувачи и побеснелите от жажда кучета.

— Хубав град е Черноморск! — рече Паниковски, като се облизваше. — Кефирът много помага на сърцето.

Кой знае защо, това съобщение разсмя Балаганов. Той стисна невнимателно вафлата и от нея излезе дебело суджуче крем, което пълномощникът едва успя да улови във въздуха.

— Знаете ли, Шура — продължаваше Паниковски, — аз някак престанах да вярвам на Бендер. Той нещо не си гледа работата.

— Хайде, хайде! — каза заканително Балаганов. — Теб не са те питали.

— Не, сериозно. Аз уважавам много Остап Ибрахимович: той е чудо човек!… Дори Фунт — вие знаете колко уважавам Фунт — каза за Бендер, че е умна глава. Но ще ви кажа, Шура: Фунт е магаре! Ей богу, той е безподобен глупак. Просто жалка, нищожна личност! А против Бендер нищо не възразявам. Но на мен някои работи не ми харесват. На вас, Шура, всичко ще ви кажа като на свой човек.

Откакто беседва за последен път с помощник-инспектора от криминалния отдел, никой не беше се обръщал към Балаганов като към свой човек. Затова той със задоволство изслуша думите на куриера и лекомислено му разреши да продължи.

— Вие знаете, Шура — зашепна Паниковски, — аз уважавам много Бендер, но съм длъжен да ви кажа: Бендер е магаре! Бога ми, жалка, нищожна личност!

— Е, е! — рече предупредително Балаганов.

— Защо казвате това — е-е? Вие само си помислете, за какво харчи той нашите пари? Спомнете си само! За какво ни е тази глупава кантора? Колко разходи! Само на Фунт плащаме сто и двадесет. Ами чиновничката. Сега пратиха още някакви двама души, видях — днес получаваха заплата по ведомостта. Яки момчета! Защо е всичко това? Той казва — за легалност. Плюя аз на такава легалност, щом ще ни струва толкоз пари. Ами еленовите рога за шестдесет и петте рубли! Ами мастилницата! Ами всички тези перфоратори!

Паниковски разкопча сакото си и евтиният нагръдник, закопчан за шията на нарушителя на конвенцията, отскочи нагоре и се нави като пергаментов свитък. Но Паниковски така се бе разгорещил, че не обърна внимание на това.

— Да, Шура. Ние с вас получаваме мизерно възнаграждение, а той тъне в разкош. И защо, питам аз, ходи в Кавказ? Той казва — в командировка. Не му вярвам! Паниковски не е длъжен да вярва на всичко! И аз тичах заради него на пристанището за билет! Забележете, за билет първа класа. Този невски франт не може да пътува във втора! Ето къде отиват нашите десет хиляди! Води междуградски разговори по телефона, разпраща по цял свят бързи телеграми. Вие знаете ли колко струва една бърза телеграма? Четиридесет копейки думата. А аз съм принуден да се лишавам от кефира, който ми е нужен за здравето. Аз съм стар, болен човек. Ще ви кажа направо: Бендер не е умна глава.

— Все пак не дрънкайте много-много — забеляза Балаганов колебливо. — Нали Бендер ви направи човек. Спомнете си как бягахте в Арбатов с гъската. А сега сте на служба, получавате заплата, член сте на обществото.

— Не искам да бъда член на обществото! — заяви внезапно Паниковски и като понижи глас, добави: — Вашият Бендер е идиот. Измисли тези глупави дознания, когато парите могат да се вземат с голи ръце още днес.

Тогава пълномощникът по копитата, без да мисли повече за любимия началник, се премести по-близо до Паниковски. Като натискаше непрекъснато надолу непослушния нагръдник, Паниковски разказа на Балаганов за един много сериозен опит, който бе направил на свой риск и отговорност.

Същия ден, когато великият комбинатор и Балаганов тичаха подир Скумбриевич, Паниковски остави на своя глава кантората на стария Фунт, вмъкна се тайно в стаята на Корейко и възползувай от отсъствието на квартирата, й направи внимателен оглед. Естествено той не намери никакви пари в стаята, но откри нещо по-хубаво — гири, много големи, черни гири, всяка по пуд и половина.

— На вас, Шура, ще кажа като на свой. Аз разкрих тайната на тези гири.

Паниковски най-после улови неспокойната опашчица на своя нагръдник, закачи я за копчето на панталона и тържествено погледна Балаганов.

— Че каква тайна може да има? — продума разочарован пълномощникът по копитата. — Обикновени гири за гимнастика.

— Вие знаете, Шура, колко ви уважавам — разпали се Паниковски, — но вие сте магаре. Това са златни гири! Разбирате ли? Гири от чисто злато! Всяка гара по пуд и половина. Три пуда чисто злато. Аз разбрах това веднага, просто като че ли ме удари по главата. Застанах пред гарите и лудо се кисках. Какъв подлец е този Корейко! Отлял си златни гири, боядисал ги черни и мисли, че никой няма да разбере това. На вас, Шура, ще кажа като на свой човек — та щях ли да ви кажа тази тайна, ако можех да отнеса гарите сам? Но аз съм стар, болен човек, а гирите са тежки. Затова ви каня като свой човек. Аз не съм Бендер. Аз съм честен!

— Ами ако не са златни? — запита любимият син на лейтенанта, комуто много се искаше Паниковски колкото се може по-скоро да разпръсне неговите съмнения.

— Ами какви може да са според вас? — запита иронично нарушителят на конвенцията.

— Да — рече Балаганов, като мигаше с рижите си мигли, — сега ми е ясно. Гледайте, моля ви се, старец — пък всичко разкрил! А Бендер наистина върши празни работи: пише писма, пътува… Все пак ние ще му дадем една част, както е справедливо, а?

— От къде на къде? — възрази Паниковски. — Всичко за нас! Сега ние ще живеем славно, Шура. Аз ще си сложа златни зъби и ще се оженя, бога ми, честна, благородна дума!

Беше решено ценните гири да се вземат без протакане.

— Платете кефира, Шура — каза Паниковски, — после ще си уредим сметките.

Заговорниците излязоха от бюфета и заслепени от слънцето, почнаха да обикалят из града. Те горяха от нетърпение. Дълго стояха по градските мостове и притиснали кореми о парапетите, безучастно гледаха надолу — покривите на къщите, спускащите се към пристанището улици, по които с предпазливостта на коне слизаха камиони. Охранени пристанищни врабци дълбаеха с човки паважа, а в това време от всички пролуки под портите ги следяха мръсни котки. Зад ръждивите покриви, високите фенери и антените се виждаха синкава вода, катерче, което се носеше с все сила, и жълт параходен комин с голяма червена буква.

От време на време Паниковски вдигаше глава и започваше да пресмята. Той превръщаше пудовете в килограми, килограмите — в старовремски жълтици и всеки път се получаваше такава главозамайваща цифра, че нарушителят на конвенцията дори тихичко поскимтяваше.

 

Към единадесет часа вечерта млечните братя, изкривени от тежестта на двете големи гири, вървяха по посока на кантората за доставка на рогове и копита. Паниковски носеше своя дял е две ръце, изпъчил корем, и радостно пъхтеше. Той се спираше често, оставяше гарата на тротоара и мърмореше: „Ще се оженя! Честна, благородна дума, ще се оженя!“ Здравенякът Балаганов носеше гирата на рамо. Понякога Паниковски просто не можеше да завие на ъгъла, защото гирата по инерция продължаваше да го влачи напред. Тогава Балаганов го хващаше със свободната си ръка за яката и придаваше на тялото му нужната посока.

Пред вратата на кантората те се спряха.

— Сега ще отрежем по едно парченце — рече угрижен Паниковски, — а утре сутринта ще ги продадем. Имам един познат часовникар, господин Биберхам. Той ще даде добра цена. Не като в Черноторг, дето никога няма да ти дадат добра цена.

Ала в същия момент заговорниците забелязаха, че изпод зелените пердета на кантората прозира светлина.

— Кой ли може да бъде там по това време? — зачуди се Балаганов и се наведе към дупката на ключалката.

На бюрото, осветен странично от силната настолна лампа, седеше Остап Бендер и пишеше нещо бързо.

— Писател! — рече Балаганов, като се превиваше от смях, и отстъпи дупката на Паниковски.

— Естествено — забеляза Паниковски, като се нагледа до насита, — пак пише. Бога ми, този жалък човек ме разсмива. Но къде ще режем ние?

Разговаряйки разпалено, че е необходимо още утре сутринта да продадат като начало две късчета злато на часовникаря, млечните братя вдигнаха своя товар и поеха в тъмнината.

А в това време великият комбинатор завършваше животописа на Александър Иванович Корейко. От всичките пет къщурки, от които се състоеше мастилницата „С лице към селото“, бяха махнати бронзовите покривчета. Остап топеше перото безразборно, където случи ръката му, въртеше се на стола и стържеше с крака под масата.

Той имаше уморено лице, като на картоиграч, който цяла нощ е губил и едва на разсъмване най-после е пипнал карта. Цяла нощ банката не се задържа и не му идва карта. Играчът сменя масите, мъчи се да измами съдбата и да намери място, на което да му върви. Но карта упорито не му идва. Той вече започва „да густира“, тоест, след като види първата карта, съвсем бавно изтиква зад нея втората, вече слага картата на края на масата и я гледа отдолу, вече събира двете карти с гърбовете навън и ги разтваря като книга — с една дума, прави всичко онова, което правят хората, когато не им върви на деветка. Но това не помага. В ръцете му идват повечето фигури: валета с тънки мустачки, дами, миришещи книжни цветя, и попове с бради на дворници. Много често му се падат черни и червени десетки. Изобщо идва му онова неприятно нещо, което официално наричат „бакара“, а неофициално — „бак“ или „жир“. И чак когато полилеите започнат да пожълтяват и изгасват, когато под табелите „спането е забранено“ захъркат и се задавят на столовете неудачниците с износени яки, става чудото. Банката изведнъж започва да се задържа, отвратителните фигури и десетки изчезват, валят осморки и деветки. Играчът вече не шари из салона, не густира картата, не наднича в нея отдолу. Той чувствува в ръцете си щастливата карта. И кърпачите вече са се стълпили зад щастливеца, дърпат го за раменете и му шепнат угоднически: „Чичо Юра, дайте три рубли.“ А той, бледен и горд, дръзко обръща картите и с подвиквания: „Освобождават се места на девета маса!“ и „Любители, сложете по половин рубла!“ — опразва джобовете на своите партньори. И зелената маса, разграфена с бели линии и дъги, става за него весела и радостна като футболно игрище.

За Остап вече нямаше съмнение. В играта бе настъпил прелом.

Всичко неясно стана ясно. Многото хора с тънки мустачки и попски бради, с които Остап трябваше да се сблъска и които оставиха следи в жълтата папка с връзките за обуща, внезапно се пръснаха настрана и на преден план, унищожавайки всички и всичко, излезе белоока свинска зурла с пшенични вежди и дълбоки ефрейторски бръчки по бузите.

Остап сложи точка, попи животописа с пресата със сребърно мече вместо дръжка и започна да подшива документите. Той обичаше да държи делата си в ред. За последен път се полюбува на добре изгладените показания, телеграми и разни справки. В папката дори имаше снимки и извадки от счетоводните книги. Целият живот на Александър Иванович Корейко лежеше в папката, а заедно с него там се намираха палми, момичета, синьо море, бял параход, синкави експреси, лъскав автомобил и Рио де Жанейро, вълшебният град в дъното на залива, дето живеят добрите мулати и повечето от гражданите ходят с бели панталони. Най-сетне великият комбинатор бе намерил онзи индивид, за когото бе мечтал цял живот.

— И дори няма кой да оцени моя титаничен труд — рече тъжно Остап и стана да завърже дебелата папка. — Балаганов е много мил, но глупав. Паниковски е просто изкуфял старец. А Козлевич — ангел без криле. Той все още не се съмнява в това, че ние доставяме рога за нуждите на мундщучната промишленост. А къде са моите приятели, моите жени, моите деца? Една надежда има само, че уважаемият Александър Иванович ще оцени моя велик труд и ще ми даде заради моята бедност към петстотин хиляди. Как не! Сега по-малко от милион няма да взема, иначе добрите мулати просто няма да ме уважават.

Остап стана от бюрото, взе своята знаменита папка и почна да се разхожда замислен из празната кантора, като обикаляше машината с турския акцент, железопътния компостьор и почти докосваше с глава еленовите рога. Белият белег на гърлото на Остап порозовя. Постепенно движенията на великия комбинатор ставаха по-бавни и краката му с червените обувки, купени случайно от един гръцки матрос, безшумно се заплъзгаха по пода. Незабелязано той почна да се движи ребром. С дясната си ръка притисна нежно като момиче папката до гърдите си, а лявата протегна напред. Над града ясно се чу колофонното скърцане на колелата на Фортуна. Това беше слаб музикален звук, който внезапно премина в лек цигулков унисон… И вълнуваща сърцето, отдавна забравена мелодия накара да зазвучат всички предмети, които се намираха в Черноморския клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита.

Пръв започна самоварът. От него внезапно падна на подноса обхванато от пламъци въгленче. И самоварът запя:

В далечна знойна Аржентина,

небето южно де е синьо…

Великият комбинатор танцуваше танго. Медалното му лице беше обърнато в профил. Той падаше на едно коляно, изправяше се бързо, обръщаше се и пристъпил лекичко, отново се плъзгаше напред. Невидимите поли на фрака му се разперваха при неочакваните завъртания.

А мелодията вече беше подета от пишещата машина с турския акцент:

… небето южно де е синьо,

жените като на картина…

И грубоватият врял и кипял компостьор глухо въздишаше за невъзвратимото минало:

… жените като на картина

танцуват все танго.

Остап танцуваше класическото провинциално танго, което изпълняваха в миниатюрните театри преди двадесет години, когато счетоводителят Берлага носеше първото си бомбе, Скумбриевич служеше в канцеларията на градоначалника, Полихаев държеше изпит за първия граждански чин, а зицпредседателят Фунт беше още бодър седемдесетгодишен човек и заедно с другите жилетки от пике седеше в кафене „Флорида“ и обсъждаше ужасния факт — затварянето на Дарданелите във връзка с итало-турската война. И жилетките от пике, тогава още румени и загладени, изброяваха политическите дейци на епохата „Енвер бей е умна глава. Юан Ши-кай е умна глава. Пуришкевич — и той все пак е умна глава!“ — казваха те. И още тогава твърдяха, че Бриан е умна глава, защото и тогава той беше министър.

Остап танцуваше. Над главата му бучеха палми и прелитаха пъстри птичета. Океанските параходи триеха бордове о пристанището Рио де Жанейро. Съобразителните бразилски тежки търговци открито вършеха дъмпинг с кафе, а в отворените ресторанти местните млади хора се развличаха със спиртни напитки.

— Парада ще командувам аз! — възкликна великият комбинатор.

Той изгаси светлината, излезе от стаята и по най-прекия път тръгна за улица „Малая Касателная“. Бледните пергелени крака на прожекторите се разтваряха по небето, спускаха се надолу, отрязваха внезапно къс от някоя къща, като откриваха балкон или стъклена арнаутска галерия от замряла от изненада двойка. Поклащайки се и тракайки с гъсеничните си вериги, иззад ъгъла срещу Остап изскочиха два малки танка с гъбовидни куполи. Наведен от седлото, един кавалерист разпитваше някакъв минувач как по-направо да стигне до Стария пазар. На едно място пътят на Остап беше преграден от артилерия. Той пресече улицата в интервала между две батареи. По-нататък милиционери припряно заковаваха на вратата на една къща табелка с черен надпис:

ПРОТИВОГАЗОВО СКРИВАЛИЩЕ

 

 

Остап бързаше. Тласкаше го напред аржентинското танго. Без да обръща внимание на това, което го заобикаляше, той влезе в къщата на Корейко и почука на познатата врата.

— Кой е? — чу се гласът на нелегалния милионер.

— Телеграма! — отговори великият комбинатор и намигна в тъмнината.

Вратата се отвори и той влезе, като се закачи с папката за спонеца на вратата.

На разсъмване пълномощникът и куриерът седяха в един дол далеч извън града.

Те режеха гирите. Носовете им бяха изцапани с чугунен прах. На тревата до Паниковски се валяше нагръдникът. Той го беше свалил: пречеше му да работи. Под гирите предвидливият нарушител на конвенцията беше разстлал вестник, та нито една прашинка от скъпоценния метал да не пропадне напразно.

Млечните братя се споглеждаха сегиз-тогиз важно и с нова сила се залавяха да режат. В утринната тишина се чуваха само цвъртенето на лалугерите и скърцането на нажежените ножовки.

— Какво значи това? — рече изведнъж Балаганов, като спря да работи. — Три часа вече режа, а все още никакво злато няма.

Паниковски не отговори. Той вече бе разбрал всичко и последния половин час движеше ножовката само привидно.

— Е, ще порежем още малко! — рече бодро рижокосият Шура.

— Разбира се, трябва да режем — забеляза Паниковски, който гледаше да отдалечи страшния час на разплатата.

Той закри лице с длан и през разперените си пръсти гледаше равномерно движещия се широк гръб на Балаганов.

— Нищо не разбирам! — каза Шура, когато разряза до края гирата и я разтвори на две половинки като ябълка. — Това не е злато!

— Режете, режете — измънка Паниковски.

Ала Балаганов, държейки във всяка ръка по едно чугунено полукълбо, започна бавно да се приближава към нарушителя на конвенцията.

— Не се приближавайте до мен с това желязо: — запищя Паниковски и отскочи настрана. — Аз ви презирам!

Тогава Шура замахна, изпъшка от напрежение и запрати едното от парчетата по интриганта. Чул зад главата си свиренето на снаряда, интригантът легна на земята.

Схватката на пълномощника с куриера беше кратка. Разядосаният Балаганов първо затъпка с наслада нагръдника, а после пристъпи към неговия собственик. Шура хем нанасяше удара, хем повтаряше:

— Кой измисли тези гири? Кой пропиля държавни пари? Кой руга Бендер?

Освен това първенецът на лейтенанта си спомни за нарушението на сухаревската конвенция, което донесе на Паниковски няколко удара повече.

— Ще отговаряте за нагръдника! — викаше злобно Паниковски и се вардеше с лакти. — Имайте пред вид, че никога няма да ви простя за нагръдника! Сега такива нагръдници не се продават!

В заключение Балаганов взе от своя противник вехтата му кесия с тридесет и осем рубли.

— Това за изпития кефир, влечуго! — рече той при това. Връщаха се към града без настроение.

Напред вървеше сърдитият Шура, а подир него се тътреше Паниковски, който накуцваше с единия крак и ревеше силно.

— Аз съм беден и нещастен старец! — хлипаше той. — Ще отговаряте за нагръдника. Дайте си ми парите.

— Аз ще ти дам да разбереш! — говореше Шура, без да се обръща. — Ще кажа всичко на Бендер. Авантюрист такъв!

Бележки

[1] Селтерска вода — минерална въглекисела вода. Носи името си от минералния извор в Селтерс, Германия. — Б.пр.