Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (35)

Глава XXXIV
Дружба с младостта

Влакът отиваше за Черноморск.

Първият пътник свали сакото си, окачи го на медната кукичка на багажника, после събу обувките, като едно след друго поднасяше дебелите си крачета почти до лицето си, и надяна пантофи с езичета.

— Чували ли сте историята за онзи воронежки земемер, който излязъл роднина на японския микадо? — попита той, като предварително се усмихваше.

Вторият и третият пътник се преместиха по-близо. Четвъртият пътник вече лежеше на горния диван, под бодливото малиново одеяло, и недоволно разглеждаше илюстровано списание.

— Не сте ли чували? Едно време много се говореше за това.

Той беше обикновен земемер — жена, една стая, сто и двадесет рубли заплата. Казваше се Бигусов. Обикновен, просто съвсем незабележителен човек, дори ако искате да знаете, между нас казано, простак. Връща се той веднъж от служба, а в стаята му седи японец с такъв, между нас казано, отличен костюм, с очила и ако искате да знаете, с обувки от змийска кожа, последна новост. „Вашето фамилно име Бигусов ли е?“ — пита японецът. „Да“ — казва Бигусов. „А собствено и бащино име?“ — „Еди-какво си“ — отвръща. „Правилно — дума японецът, — в такъв случай бихте ли били любезен да свалите толстовката си — нужно ми е да огледам вашето голо тяло.“ — „Заповядайте“ — казва. А, между нас казано, ако искате да знаете, японецът хич и не гледал тялото, а веднага се насочил към бенката. Имал Бигусов такава бенка на едната страна.

Погледнал японецът с увеличително стъкло, побледнял и дума: „Поздравявам ви, гражданино Бигусов, и позволете да ви връча пакет и писмо.“ Жената, разбира се, отворила пакета. А там, ако искате да знаете, лежи в талаш японски двуостър меч. „Че защо ми е този меч?“ — запитал земемерът. „А вие, казва, прочетете писмото. Там всичко е написано. Вие сте самурай.“ Тогава Бигусов също побледнял. Воронеж, ако искате да знаете, не е особено голям център. Между нас казано, какво отношение може да има там към самураите? Най-отрицателно. Но нямало що да се прави. Взема Бигусов писмото, отлепя четиринадесетте восъчни печата и го чете. Какво мислите? Излиза, че точно преди тридесет и шест години през Воронежка губерния пътувал един японски полупринц — инкогнито. И естествено, между нас казано, негово височество имало вземане-даване с една воронежка мома, родило му се дете — инкогнито. Той дори искал да се ожени, само че микадо му забранил с шифрована телеграма. Полупринцът трябвало да замине, а детето останало незаконно. Това именно бил Бигусов. И ето, след като минали толкова години, на полупринца му дошло време да мре, а за проклетия законни деца няма, няма кому да предаде наследството си и отгоре на това свършвал един знаменит род, което за японеца е най-лошото нещо. И ето че трябвало да си спомни за Бигусов. Паднало му се на човека щастие! Сега, казват, той е вече в Япония. Старецът умрял. А Бигусов сега е принц, роднина на микадо и отгоре на това, между нас казано, получил в брой един милион йени. Милион! На такъв глупак!

— Да бяха дали на мен един милион рубли! — рече вторият пътник, като мотаеше крака. — Щях да им покажа какво се прави с милион.

В празнината между горните дивани се появи главата на четвъртия пътник. Той погледна внимателно човека, който знаеше точно какво може да се направи с един милион, и без да каже нещо, отново се скри зад списанието.

— Да — каза третият пътник, като разпечатваше железопътното пакетче с двата индивидуални сухара, — има разни факти в областта на паричното обращение. На една московска мома умрял във Варшава чичото и й оставил милионно наследство, а тя дори не знаела. Но там, в чужбина, подушили и само след един месец в Москва се появил доста приличен чужденец. Това гълъбче решило да се ожени за девойката, докато тя още не е научила за наследството. А тя си имала в Москва годеник, също доста красив млад човек от Палатата за мерки и теглилки. Тя много го обичала и естествено не искала да се омъжи за другия. А онзи, чужденецът, просто пощурял — пращал й букети, бонбони и воалажни чорапи. Излиза, че чуждестранното гълъбче пристигнало не току-така, а било изпратено от едно акционерно дружество, образувано специално за експлоатация на чичовото наследство. Те дори имали основен капитал от осемнадесет хиляди злоти. Този техен пълномощник трябвало на всяка цена да се ожени за девойката и да я заведе в чужбина! Твърде романтична история! Представете си положението на пълномощника. Такава отговорност! Той бил взел аванс и не можел да го оправдае заради този съветски годеник. А там, във Варшава, цял кошмар! Акционерите чакат, вълнуват се, акциите спадат. Изобщо всичко свършило с крах. Девойката се омъжила за своя, за съветския човек. И така тя нищо не научила.

— Ама че глупачка! — каза вторият пътник. — Ех, да бяха дали на мене този милион!

И в своята възбуда той дори дръпна от ръцете на съседа си едното сухарче и нервно го изяде.

Обитателят на горния диван се прокашля нарочно. Явно, разговорите му пречеха да заспи.

Долу взеха да говорят по-тихо. Сега пътниците седяха притиснати един до друг, глава до глава, и си шепнеха задъхани:

— Неотдавна международното дружество „Червен кръст“ даваше обявление във вестниците, че се търсят наследниците на американския войник Хари Ковалчук, загинал във войната през хиляда деветстотин и осемнадесета година. Наследството — милион! Тоест било по-малко от милион, но нараснали лихвите… И ето в едно глухо селце във Волин…

На горния диван се мяташе малиновото одеяло. Бендер не се чувствуваше добре. Бяха му омръзнали вагоните, горните и долните дивани, целият този друсащ се пътуващ свят. Той на драго сърце би дал половин милион, за да заспи, но шепотът долу не спираше:

— … Разбирате ли, в един жакт^[1] отишла една бабичка и дума: „Аз, казва, намерих в нашето мазе туй гърненце, не знам какво има в гърненцето, бъдете така добри, вижте вие.“ Погледнала управата на жакта в туй гърненце, а там златни индийски рупии, милион рупии…

— Ама че глупачка! Намерила на кого да разправя!… Да беше дала на мен този милион, тогава аз…

— Между нас казано, ако искате да знаете, парите — те са всичко.

— А пък в една пещера край Можайск…

Отгоре се чу стон, звучен тежък стон на загиващ индивидуум.

За миг разказвачите се смутиха, но очарованието от неочакваните богатства, които се лееха от джобовете на японските принцове, варшавските роднини или американските войници, беше толкова голямо, че те отново почнаха да се хващат един друг за коленете и да мърморят:

— И ето, когато отворили мощите, там, между нас казано, намерили милион…

На сутринта, още топъл от съня, Остап чу шум от вдигане на щори и глас:

— Милион! Разбирате ли, цял милион…

Това беше вече прекалено. Великият комбинатор надникна гневно надолу. Ала вчерашните пътници вече ги нямаше. На разсъмване те бяха слезли в Харков и оставили след себе си смачкани постелки, мазен лист карирана хартия, трохи от хляб и остатъци от котлети, а така също и въженце. Застаналият до прозореца нов пътник равнодушно погледна Остап и продължи, обръщайки се към своите двама спътници:

— Един милион тона чугун. До края на годината. Комисията намери, че обединението може да даде това. И което е най-смешното — Харков го потвърди!

Остап не намери в това изявление нищо смешно. Обаче новите спътници изведнъж прихнаха да се смеят. При това и на тримата мушамените палта, които те още не бяха успели да свалят, зашумолиха.

— А как е Бубешко, Иван Николаевич? — запита заядливо най-младият от пътниците. — Навярно рие земята с нос?

— Не рие вече. Изпадна в глупаво положение. Но какво беше! Отначало се хвърли да се бие… знаете, Иван Николаевич — характер… Осемстотин двадесет и пет хиляди тона и нито един тон повече. Тогава захвана сериозна работа. Подценяване на възможностите… Факт! Равняване по слабите места — факт! Трябваше човекът веднага да признае напълно своята грешка. Но не! Амбиция! Представи си — благородно дворянство! Да си признае — и туйто. А той започна на части. Реши да си запази авторитета. И ето че започна музиката, достоевщината: „От една страна, признавам, но, от друга — подчертавам.“ А какво има да се подчертава, какво е това безгръбначно увъртане! Стана нужда наш Бубешко второ писмо да пише.

Пътниците отново се засмяха.

— Но и там той не каза нито дума за своя опортюнизъм. И взе да пише. Всеки ден писмо. Специален отдел ще трябва да заведат за него: „Поправки и проверки“. А сам разбира, че се е уплел, иска да се измъкне, но такова нещо е натрупал, че не може. И последния път стигна дотам, че дори написа: „Така и така, санким… признавам си грешката, а настоящото писмо считам за недостатъчно.“

Остап отдавна вече бе отишъл да се мие, а новите пътници все още продължаваха да се смеят. Когато се върна, купето беше пометено, диваните — спуснати и придружителят се отдалечаваше, притиснал с брадичката си наръч чаршафи и одеяла. Младите хора, които не се бояха от течение, бяха отворили прозореца и в купето като морска вълна, затворена в сандък, подскачаше и се търкаляше есенният вятър.

Остап захвърли на мрежата куфара с милиона и седна долу, като дружелюбно поглеждаше новите си спътници, които някак особено усърдно се вживяваха в бита на международния вагон — често се оглеждаха в огледалото на вратата, подрусваха се на дивана, като изпробваха здравината на неговите пружини и федеркант, одобряваха качеството на червената полирана ламперия и натискаха звънците. От време на време един от тях изчезваше за няколко минути и като се върнеше, шушукаше нещо със своите другари. Най-после на вратата се появи девойка с касторено мъжко палто и гимнастически обувки с връзки, които се увиваха около глезените по древногръцки маниер.

— Другари! — каза тя решително. — Това е свинщина. И ние искаме да пътуваме сред разкош. Още на първата гара трябва да се сменим.

Спътниците на Бендер се разгълчаха заканително.

— Няма какво, няма какво. Всички имат такива права, каквито и вие — продължаваше девойката. — Ние вече хвърлихме жребие. Падна се на Тарасов, Паровицки и мен. Измитайте се в трета класа. От целия този шум Остап разбра, че с влака се връщаха в Черноморск от лятната си практика в заводите голяма група студенти от политехникума. За всички не се бяха намерили места във вагоните от трета класа и трябваше да се купят три билета за международния вагон, като разликата в цената се разхвърли върху цялата компания.

В резултат на всичко девойката остана в купето, а първите трима младежи се оттеглиха със закъсняло достойнство. На техните места се явиха Тарасов и Паровицки. Те незабавно взеха да се друсат на диваните и да натискат звънците. Девойката старателно се друскаше заедно с тях. Не мина и половин час и в купето нахълта първата тройка. Докарала я беше обратно мъката по загубеното великолепие. След нея се показаха с плахи усмивки още двама, а после — още един, мустакат. На мустакатия му беше ред да пътува сред разкоша едва на втория ден, но той не можеше да изтърпи. Неговото появяване предизвика особено възбудени викове, при които не закъсня да дойде придружителят.

— Какво е това, граждани? — каза той със строг глас. — Събрали сте се цяла шайка-лайка. Които са от трета класа, да си вървят. Инак ще отида при главния.

Шайката-лайката се смути.

— Това са гости — рече девойката натъжено, — дошли са само да постоят малко.

— Правилникът забранява — заяви придружителят, — вървете си. Мустакатият взе да се измъква към изхода, но тогава в конфликта се намеси великият комбинатор.

— Защо така, чичко — рече той на придружителя, — пътниците не бива да се линчуват без особена нужда. Защо да се придържаме така стриктно към буквата на закона? Трябва да бъдем гостоприемни. Знаете ли как е на Изток? Елате, аз ей сега ще ви обясня всичко.

Като поговори с Остап в коридора, придружителят дотолкова се проникна от духа на Изтока, че не само не мислеше вече да гони шайката-лайката, но й донесе девет чаши чай в тежки подложки и целия запас от индивидуални сухари. Той дори не взе пари.

— Според източния обичай — рече Остап на компанията, — съгласно законите на гостоприемството, както казваше един работник от кулинарния сектор.

Услугата беше направена с такава лекота и непринуденост, че не можеше да не бъде приета. Пращяха разкъсваните пакетчета със сухари. Остап поднасяше като домакин чая и скоро се сприятели с осемте студента и едната студентка.

— Мене отдавна ме интересуваше проблемата за всеобщото равно и тайно обучение — дърдореше той радостно, — неотдавна дори беседвах по този повод с един индуски философ-любител. Човек с голяма ерудиция. Поради това, каквото и да каже, неговите думи веднага се записват на грамофонна плоча. А понеже старецът обича да говори — има си той тая слабост, — натрупали са се осемстотин вагона плочи и сега от тях правят вече копчета.

Започнал с тази свободна импровизация, великият комбинатор взе в ръка едно сухарче.

— Това сухарче — рече той — стои на една крачка от бруса. И тази крачка вече е направена.

Дружбата, стопляна с шеги от подобен род, се развиваше много бързо и скоро цялата шайка-лайка пееше под диригентството на Остап частушката:

Петър наш велики

няма близки никакви.

Има той змия и кон —

туй е целият му дом.

Привечер Остап знаеше имената на всички и с някои вече беше на „ти“. Но много от това, което говореха младите хора, той не разбираше. Изведнъж се видя ужасно стар. Пред него седеше младостта, малко грубичка, праволинейна, някак си обидно откровена. Друг беше той на двадесет години. Призна си, че на двадесет години той беше много по-разнолик и по-лош. Тогава той не се смееше, а само се подсмиваше. А тези се смееха от все сърце.

„Защо се радва толкова тази дебеломутреста младост? — помисли си той с внезапно раздразнение. — Честна дума, започвам да завиждам.“

Макар Остап да беше несъмнено център на вниманието на цялото купе и неговата реч да се лееше гладко, макар всички да се отнасяха към него най-добре, но тук нямаше нито обожанието на Балаганов, нито страхливото подчинение на Паниковски, нито преданата любов на Козлевич. У студентите се чувствуваше превъзходството на зрителя пред конферансието. Зрителят слуша гражданина във фрак, понякога се смее, лениво му ръкопляска, но в края на краищата си отива в къщи и повече няма нищо общо с конферансието. А след спектакъла конферансието идва в клуба на артистите, седи тъжен над котлета и се оплаква на своя събрат от Рабиз — оперетен комик, че публиката не го разбира, а правителството не го цени. Комикът пие водка и също се оплаква, че не го разбират. А какво има тук за неразбиране? Шегите са стари и похватите са стари, а да се учиш наново, е късно. Всичко като че е ясно.

Историята с Бубешко, който пренамалил плановете, беше разказана втори път, но сега специално за Остап. Той ходи със своите нови приятели във вагона от трета класа да убеждава студентката Лида Писаревская да им дойде на гости и при това така сладкодумничеше, че срамежливата Лида дойде и взе участие в общата гама. Внезапното доверие се разрасна дотолкова, че надвечер, като се разхождаше по перона на една голяма възлова гара с девойката с мъжкото палто, великият комбинатор я заведе почти до самия изходен семафор и тук неочаквано за самия себе си изля пред нея своята душа в доста банални изрази.

— Разбирате ли — разясняваше й той, — светеше луната, кралицата на ландшафта. Ние седяхме на стъпалата на музея на древността и изведнъж аз почувствувах, че я обичам. Но ми се наложи още същата вечер да замина, така че работата се развали. Тя, струва ми се, се обиди. Дори сигурно се обиди.

— Вас в командировка ли ви изпратиха? — запита девойката.

— М-да. Нещо като командировка. Тоест не съвсем командировка, обаче срочна работа. Сега аз страдам. Величествено и глупаво страдам.

— Това не е страшно — каза девойката, — включете излишъка от своята енергия за изпълнението на някакъв трудов процес. Режете дърва например. Сега има такова течение.

Остап даде обещание да се включи и макар да не можеше да си представи как ще замени Зося с рязане на дърва, все пак почувствува голямо облекчение. Те се върнаха във вагона с тайнствен вид и след това няколко пъти излизаха в коридора да си пошепнат за несподелената любов и за новите течения в тази област.

В купето Остап се трепеше както по-рано, за да се хареса на компанията. И той постигна това — студентите почнаха да го смятат за свой човек. А грубиянът Паровицки с все сила удари Остап по рамото и викна:

— Ела при нас в политехникума. Бога ми! Ще получиш стипендия от седемдесет и пет рубли. Ще живееш като бог. Имаме стол, всеки ден месо. След това ще отидем в Урал на практика.

— Аз вече съм завършил един хуманитарен вуз — каза бързо великият комбинатор.

— А какво правиш сега? — полита Паровицки.

— Тъй на, по финансова линия.

— В банка ли работиш?

Остап погледна студента язвително и внезапно каза:

— Не, не работя. Аз съм милионер.

Естествено това изявление не задължаваше Остап с нищо и всичко можеше да бъде обърнато на шега, но Паровицки се засмя така силно, че на великия комбинатор му стана обидно. Обзе го желание да слиса своите спътници, да извика у тях още по-голяма възхита.

— Ами колко милиона имате? — попита девойката с гимнастическите обувки, като го подтикваше към весел отговор.

— Един — рече Остап, бледен от гордост.

— Възмалко — заяви мустакатият.

— Малко, малко! — развикаха се всички.

— На мен ми стига — рече Бендер тържествено.

С тези думи той взе куфара си, щракна никелираните ключалки и изсипа на дивана цялото му съдържание. Книжните тухлички се трупнаха на разпълзяваща се купчинка. Остап прегъна една от тях и обвивката се пукна с плясък на карта.

— Във всяка пачка по десет хиляди. Малко ли ви се виждат? Милион без някаква си дреболия. Всичко е както трябва. Подписи, паркетна мрежа и водни знаци.

При общо мълчание Остап сгреба парите обратно в куфара и го захвърли на багажника с жест, който му се стори царствен. Той отново седна на дивана, отпусна се на облегалото, разкрачи широко крака и изгледа шайката-лайката.

— Както виждате, хуманитарните науки също носят плодове — каза милионерът и покани студентите да се повеселят заедно с него.

Студентите мълчаха и разглеждаха различните бутончета и кукички по украсените стени на купето.

— Живея като бог — продължаваше Остап — или като полубог, което в края на краищата е едно и също.

Като почака малко, великият комбинатор се размърда неспокойно и възкликна с най-приятелски тон:

— Защо клюмнахте, дяволи такива?

— Е, аз тръгвам — рече мустакатият, като помисли малко, — ще си отида в купето да видя какво става.

И той излезе от купето.

— Чудно нещо, забележително нещо — рече Остап, — до тая сутрин ние не бяхме дори познати, а сега се чувствуваме така, като че се познаваме от десет години. Какво е това, дали не действуват някакви флуиди?

— Колко ви дължим за чая? — запита Паровицки. — Колко изпихме, другари? Девет чаши или десет! Трябва да питаме придружителя. Ей сега ще дойда.

След него се дигнаха още четирима души, увлечени от желанието да помогнат на Паровицки при уреждане на сметката с придружителя.

— Може да изпеем нещо? — предложи Остап. — Нещо желязно. Например „Сергей поп, Сергей поп!“ Искате ли? Аз имам чуден волжки бас.

И без да дочака отговор, великият комбинатор бързо запя: „Надол по речицата, надол по Казанка синкав юрдек плава.“ Когато дойде време да се подеме припевът, Остаи махна с ръце и тупна с крак като капелмайстор, но страшен хоров рев не последва. Едничка само Лида Писаревская поради своята срамежливост изписка: „Сергей поп, Сергей поп!“, но тутакси млъкна и избяга.

Приятелството явно погиваше. Скоро в купето остана само добрата и отзивчива девойка с гимнастическите обувки.

— Къде така избягаха всички? — запита Бендер.

— Наистина — пошепна девойката, — трябва да разбера.

Тя чевръсто се спусна към вратата, но нещастният милионер я хвана за ръка.

— Аз се пошегувах — задърдори той, — и аз съм трудещ се. Диригент съм на симфоничен оркестър!… Син съм на лейтенант Шмид!… Баща ми е турски поданик. Повярвайте ми!…

— Пуснете ме! — шепнеше девойката.

Великият комбинатор остана сам.

Купето се тресеше и скърцаше. Лъжичките се въртяха в празните чаши и цялото чаено стадо лекичко се хлъзгаше към края на масичката. На вратата се появи придружителят, който притискаше с брадата си куп одеяла и чаршафи.