Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (7)

Глава VI
„Антилопа-гну“

Зеленият сандък с четиримата мошеници полетя с подскачания по прашния път.

Колата се излагаше на въздействието на също такива стихийни сили, каквито изпитва върху себе си плувец, който се къпе в бурно време. Внезапно я отхвърляше настрана изпречила се неравност, хлътваше в някой трап, мяташе се от една страна на друга, забулена в червен от залеза прах.

— Чувайте, студенте — обърна се Остап към новия пътник, който вече се бе оправил от неотдавнашното сътресение и безгрижно седеше до капитана, — как сте посмели да нарушавате сухаревската конвенция, този почтен пакт, утвърден от трибунала на Обществото на народите?

Паниковски се престори, че не чува и дори се обърна настрана.

— И изобщо — продължаваше Остап — вие имате нечестна хватка. Току-що бяхме свидетели на една отвратителна сцена. Подир вас тичаха арбатовци, от които вие бяхте задигнали една гъска.

— Жалки, нищожни хора! — сърдито заломоти Паниковски.

— Я гледай ти! — каза Остап. — А себе си вие смятате, види се, за лекар-общественик? За джентълмен? Тогава ето що: ако на вас, като на истински джентълмен, ви хрумне налудничавата мисъл да си водите бележки върху маншетите, ще трябва да пишете с тебешир.

— Защо? — попита раздразнено новият пътник.

— Защото маншетите ви са съвсем черни. Дали не е от мръсотия?

— Вие сте жалък, нищожен човек! — заяви бързо Паниковски.

— И това говорите на мен, вашия спасител? — кротко попита Остап. — Адам Казимирович, спрете за минутка вашата кола. Благодаря ви. Шура, гълъбче, възстановете, моля ви се, статуквото.

Балаганов не разбра какво значи „статукво“. Но се ориентира по тона, с който бяха произнесени тези думи. С усмивка на погнуса той хвана Паниковски под мишниците, изнесе го от колата и го остави на пътя.

— Студенте, върнете се в Арбатов — каза сухо Остап, — там ви очакват с нетърпение стопаните на гъската. А на нас грубияни не ни трябват. Ние самите сме грубияни. Да вървим.

— Няма вече! — замоли се Паниковски. — Нервен съм!

— Паднете на колене! — каза Остап.

Паниковски така бързо се отпусна на колене, като че му подсякоха краката.

— Добре! — рече Остап. — Вашата поза ме задоволява. Приети сте условно, до първо нарушение на дисциплината; възлага ви се длъжността слуга за всичко.

„Антилопа-Гну“ прие смирилия се грубиян и потегли напред, клатушкайки се като погребална катафалка.

След половин час колата излезе на големия Новозайцевски път и без да намалява ход, влезе в едно село. Край дървена къща, на покрива на която растеше съковита и разкривена радиомачта, се бе събрал народ. От тълпата смело излезе напред мъж без брада. В ръката си голобрадият държеше лист.

— Другари — викна сърдито той, — считам тържественото заседание за открито! Позволете ми, другари, да считам тези ръкопляскания…

Види се, той беше приготвил реч и вече поглеждаше в листа, но като забеляза, че колата не спира, не се впусна в подробности.

— Всички в Автодор^[1]! — каза набързо той, като гледаше изравнилия се с него Остап. — Да организираме серийно производство на съветски автомашини. Железният кон идва да смени селското конче.

И вече догонвайки отдалечаващия се автомобил, като надвикваше поздравителната глъчка на тълпата, изкрещя и последния лозунг:

— Автомобилът не е разкош, а превозно средство.

С изключение на Остап всички антилоповци бяха малко обезпокоени от тържествената среща. Не разбирайки нищо, те се въртяха в колата като врабчета в гнездо. Паниковски, който изобщо не обичаше, когато на едно място се струпваха много честни хора, приклекна боязливо, така че селяните виждаха само мръсното сламено дъно на шапката му. Но Остап ни най-малко не се смути. Той бе свалил фуражката си с бяло дъно и отговаряше на поздравите, като важно кимаше с глава ту надясно, ту наляво.

— Подобрявайте пътищата! — извика той на сбогуване. — Мерси за приема!

И колата отново се намери на белия път, който разсичаше голямото тихо поле.

— Дали няма да хукнат подир нас? — запита угрижено Паниковски. — Защо е тази тълпа? Какво се е случило?

— Хората просто никога не са виждали автомобил — рече Балаганов.

— Размината на впечатления продължава — отбеляза Бендер. — Думата има водачът на колата. Вашето мнение, Адам Казимирович?

Шофьорът помисли, подплаши със звуците на тромбата едно куче, което поради глупост изтича на пътя, и изказа предположение, че тълпата се е събрала по случай някой църковен празник.

— Такива празници — поясни водачът на „Антилопа“ — често стават на село.

— Да — каза Остап. — Сега виждам ясно, че съм попаднал в общество на некултурни хора, тоест на босяци без висше образование. Ах, деца, мили деца на лейтенант Шмид, защо не четете вестници? Трябва да се четат. Доста често те насаждат разумното, доброто, вечното.

Остап извади от джоба си „Известия“ и с висок глас прочете на екипажа на „Антилопа“ кратката бележка за автомобилния пробег Москва—Харков—Москва.

— Сега — каза самодоволно той — ние се намираме на линията на автопробега, приблизително на сто и петдесет километра пред челната кола. Предполагам, че вече сте се сетили за какво говоря?

Низшите чинове на „Антилопа“ мълчеха. Паниковски разкопча сакото си и почеса голите си гърди под мръсната копринена връзка.

— Значи, не разбрахте? Личи, че в някои случаи не помага дори и четенето на вестници. Добре тогава, ще се изкажа по-подробно, макар това да не е в навиците ми. Първо: селяните сметнаха „Антилопа“ за челната кола от автопробега. Второ: ние не се отказваме от това звание, нещо повече — ще се обръщаме към всички учреждения и лица с молба да ни окажат нужното съдействие като наблягаме именно на това, че сме челната кола. Трето… Впрочем за вас стигат и две точки. Съвсем ясно е, че известно време ние ще се задържим пред автопробега, като обираме каймака и подобната нему сметана от това висококултурно начинание.

Речта на великия комбинатор направи огромно впечатление. Козлевич хвърляше признателни погледи към капитана. Балаганов попоглаждаше с длан своите рижи къдри и се превиваше от смях. Паниковски, предвкусвайки безопасна печалба, викаше „ура“.

— Хайде, стига емоции — рече Остап. — Пред вид настъпващата тъмнина обявявам вечерта за открита. Стоп!

Колата спря и уморените антилоповци слязоха на земята. В зреещите жита щурчетата ковяха своето мъничко щастие. Пътниците вече бяха насядали в кръг до сами пътя, а старата „Антилопа“ все още се вълнуваше: навремени каросерията изпукваше от само себе си, навремени нещо издрънчаваше в мотора.

Неопитният Паниковски запали такъв голям огън, сякаш гореше цяло село. Огънят пращеше и се мяташе на всички страни. Докато пътниците се бореха с огнения стълб, Паниковски изтича приведен в полето и се върна с топла крива краставица в ръка. Остап бързо я изтръгна от ръцете на Паниковски с думите:

— Не издигайте яденето в култ.

След това той изяде краставицата сам. Вечеряха салам, взет от квартирата на къщовника Козлевич, и заспаха под звездите.

— Хайде — рече на развиделяване Остап на Козлевич, — пригответе се както трябва. Такъв ден, какъвто предстои да бъде днешният, вашето механическо корито още не е виждало и няма да види.

Балаганов грабна цилиндричната кофа с надпис „Арбатовски родилен дом“ и изтича на рекичката за вода.

Адам Казимирович вдигна капака на колата, засвирука си, навря ръце в мотора и започна да рови в медните му черва.

Паниковски опря гръб на автомобилното колело и без да мига, гледаше печално червения като боровинки сегмент на слънцето, показал се над хоризонта. Оказа се, че Паниковски има сбръчкано лице с множество старчески подробности: торбички, пулсиращи жилки и ягодова червенина. Такова е лицето на човек, който е прекарал дълъг порядъчен живот, има вече големи деца, пие сутрин полезното кафе „Желудин“ и пописва в учрежденския стенвестник с псевдонима „Антихрист“.

— Да ви разкажа ли, Паниковски, как ще умрете вие? — рече неочаквано Остап.

Старецът трепна и се обърна.

— Вие ще умрете така. Един ден, когато се върнете в празната студена стая на хотел „Марсилия“(това ще бъде в някой околийски град, където ще ви завее вашата професия), вие ще се почувствувате зле. Ще се парализира единият ви крак. Гладен и небръснат, вие ще лежите на дървената кушетка и никой няма да дойде при вас. Паниковски, никой няма да ви съжали. Деца не сте създали от икономия, а жените сте зарязали. Ще се мъчите цяла седмица. Агонията ви ще бъде ужасна. Ще умирате дълго и това ще омръзне на всички. Вие още няма да сте умрели напълно, а бюрократът, управител на хотела, вече ще напише искане до отдел комунално стопанство да се отпусне безплатен ковчег… Как ви е името и презимето?

— Михаил Самуелевич — отговори поразеният Паниковски.

— … да се отпусне безплатен ковчег за гражданина М. С. Паниковски. Впрочем излишни са сълзите, още годинка-две ще изкарате. Сега — на работа. Трябва да се погрижим за културно-агитационната страна на нашия поход.

Остап извади от автомобила своята акушерска чанта и я сложи на тревата.

— Моята дясна ръка — каза великият комбинатор, като потупваше чантата по издутичката като салам страна. — Тук има всичко, което може да потрябва на един елегантен гражданин на моите години и с моя размах.

Бендер приклекна над куфарчето като скитащ китайски фокусник над своята вълшебна торба и почна да изважда едно след друго различни неща. Най-първо извади една червена лента за ръкав, на която беше пошита със злато думата „Разпоредител“. После на тревата легна милиционерска фуражка с герба на град Киев, четири колоди карти с еднакъв гръб и връзка документи с кръгли люлякови печати.

Целият екипаж на „Антилопа-Гну“ гледаше с уважение пътната чанта. А оттам се появяваха все нови и нови предмети.

— Вие сте наивници — говореше Остап, — вие, разбира се, никога не ще разберете, че честният съветски хаджия-пилигрим като мен не може да мине без докторски халат.

Освен халата в чантата се оказа и стетоскоп.

— Аз не съм хирург — забеляза Остап. — Невропатолог съм, психиатър. Изучавам душите на своите пациенти. И, кой знае защо, винаги ми се случват много глупави души.

След това на бял свят бяха измъкнати: азбука за глухонеми, благотворителни картички, емайлирани значки и афиши с портрета на самия Бендер в шалвари и чалма. На афиша беше написано:

Мръсна, изцапана от пипане чалма се появи веднага след афиша.

— Тази игра аз използувам много рядко — рече Остап. — Представете си, за жреца най-много се хващат такива напредничави хора като завеждащите железопътните клубове. Работа лека, но противна. Мен лично ме отвращава да бъда любимец на Рабиндранат Тагор. А на пророк Самуил се задават едни и същи въпроси: „Защо на пазара няма масло?“ или: „Евреин ли сте вие?“

В края на краищата Остап намери това, което търсеше: тенекиена лакирана кутийка с медни бои и порцеланови панички и две четчици.

— Колата, която върви начело на пробега, трябва да бъде украсена поне с един лозунг — каза Остап.

И на една дълга ивица жълтеникав американ, измъкнат от същата чанта, той нарисува с печатни букви кафяв надпис:

 

 

Закрепиха плаката над автомобила на два пръта. Щом колата потегли, плакатът се огъна под напора на вятъра и доби такъв дързък вид, че не можеше да има повече никакво съмнение от необходимостта да се удари чрез автопробега по лошите пътища и нехайството, а заедно с това може би и по бюрократизма. Пътниците на „Антилопа“ приеха важен вид. Балаганов нахлупи каскета на рижата си глава, който постоянно мъкнеше в джоб. Паниковски изви маншетите си на лявата страна и ги издърпа от ръкавите на два сантиметра. Козлевич се грижеше повече за колата, отколкото за себе си. Преди да тръгнат, той я изми с вода и по грапавите страни на „Антилопа“ заигра слънцето. Самият капитан смигаше весело и закачаше своите спътници.

— Откъм левия борд село! — викна Балаганов, турил длан като стреха над челото си. — Ще спираме ли?

— Зад нас идват пет първокласни коли — рече Остап. — Срещата с тях не влиза в нашите планове. Ние трябва час по-скоро да обираме каймака. Ето защо определям спиране в град Удоев. Тъкмо там трябва и да ни чака варелът с бензина. Дай газ, Казимирович.

— Да отговарям ли на приветствията? — запита загрижено Балаганов.

— Да се отговаря с поклони и усмивки. Устата, моля, да не се отварят. Иначе дявол знае какво ще надрънкате.

Селото посрещна челната кола любезно. Но обикновеното гостоприемство тук носеше доста странен характер. Личеше, че селската общественост бе предизвестена, че ще мине някой, но кой и с каква цел — не знаеше. Ето защо за всеки случай бяха извадени всички сентенции и лозунги, изработени през последните няколко години. От двете страни на улицата стояха ученици с разнокалибрени старомодни плакати:

 

 

Освен това имаше и много плакати, изпълнени предимно с черковнославянски шрифт, с едно и също приветствие:

 

 

Всичко това прелетя бързо покрай пътешествениците. Този път те самоуверено размахваха шапки. Паниковски не се сдържа и въпреки забраната скочи и извика някакво неразбрано, политически неграмотно приветствие. Но поради шума на мотора и виковете на тълпата никой нищо не разбра.

— Хип, хип, ура! — завика Остап.

Козлевич отвори заглушителя и колата изпусна шлейф от син дим, от който тичащите подир автомобила кучета закихаха.

— Как е с бензина? — попита Остап. — Ще стигне ли до Удоев? Остават ни само още тридесет километра. А там — всичко ще докопаме.

— Трябва да стигне — отговори колебливо Козлевич.

— Имайте пред вид — каза Остап, като изгледа строго своята войска, — мародерство няма да допусна. Никакви нарушения на закона. Парада ще командувам аз.

Паниковски и Балаганов се сконфузиха.

— Всичко, което ни трябва, удоевци сами ще ни го дадат. Вие ще видите това ей сега. Пригответе място за подаръците.

Тридесет километра „Антилопа“ пробяга за час и половина. Последният километър Козлевич доста се измъчи, даваше газ и съкрушено клатеше глава. Обаче всички усилия, а също така и виковете и подтикванията на Балаганов не доведоха до нищо. Блестящият финиш, замислен от Адам Казимирович, не успя поради свършването на бензина. Колата позорно спря насред улицата, на сто метра от трибуната, окичена с борови гирлянди в чест на смелите автомобилисти.

Посрещачите с гръмки викове се спуснаха към пристигналия от мъглата на вековете лорен-дитрих. Тръните на славата тутакси се впиха в благородните чела на пътниците. Извлякоха ги грубо из колата и започнаха да ги подхвърлят с такова ожесточение, като че бяха удавници и на всяка цена трябваше да бъдат върнати към живот.

Козлевич остана при колата, а другите поведоха към трибуната, дето по план беше набелязан кратък тричасов митинг. До Остап се провря един млад човек — шофьорски тип — и го запита:

— Как са останалите коли?

— Изостанаха — равнодушно отговори Остап. — Спуквания, счупвания, ентусиазмът на населението. Всичко това забавя.

— Вие с капитанската кола ли сте? — не се махаше шофьорът-любител. — Клептунов с вас ли е?

— Клептунов аз отстраних от пробега — рече Остап недоволен.

— Ами професор Песочников? С пакарда ли е?

— С пакарда.

— Ами писателката Вера Круц? — любопитствуваше полушофьорът. — Иска ми се нея да видя! Нея и другаря Нежински. И той ли е с вас?

— Знаете ли — рече Остап, — уморен съм от пробега.

— А вие със стъдибейкъра ли сте?

— Можете да считате нашата кола за стъдибейкър — каза Остап злобно, — но досега тя се наричаше лорен-дитрих. Доволен ли сте?

Но шофьорът-любител не беше доволен.

— Извинете — възкликна той с юнашко нахалство, — но нали в пробега не участвуват никакви лорен-дитрихи! Четох във вестника, че има два пакарда, два фиата и един стъдибейкър.

— Вървете на майната си с вашия стъдибейкър! — изрева Остап. — Кой е този Стъдибейкър? Ваш роднина ли е Стъдибейкър? Баща ви ли е Стъдибейкър? Какво се лепнахте за мен? Казват му на руски, че стъдибейкърът в последния момент е заменен с лорен-дитрих, а той усуква! Стъдибейкър!

Разпоредителите отдавна бяха избутали юношата, но Остап дълго още размахваше ръце и мърмореше.

— Специалисти! Да ги изтрепеш такива специалисти! Стъдибейкър му се дощяло!

Председателят на комисията по посрещането на състезателите-автомобилисти наниза в своята приветствена реч такава дълга верига от приставни изречения, че не можа да се измъкне от тях цял половин час. През всичкото това време капитанът на пробега беше много неспокоен. От високата трибуна той следеше подозрителните движения на Балаганов и Паниковски, които много живо щъкаха сред тълпата. Бендер им хвърляше страшни погледи и в края на краищата можа да прикове със своите сигнализации на едно място децата на лейтенант Шмид.

— Радостен съм, другари — заяви Остап в отговор на речта, — че нарушихме с автомобилната сирена патриархалната тишина на град Удоев. Автомобилът, другари, не е разкош, а превозно средство. Железният кон идва само да смени селското конче. Ще организираме серийно производство на съветски моторни коли. Чрез автопробега ще ударим по лошите пътища и нехайството. Свършвам, другари. След като похапнем, ние ще продължим нашия далечен път.

Докато тълпата, застанала неподвижно пред трибуната, слушаше думите на капитана, Козлевич разви широка дейност. Той напълни резервоара с бензин, който, както казваше Остап, се оказа от най-хубавия, взе безсрамно в запас три големи бидона от горивото, смени вътрешните и външни гуми и на четирите колелета, задигна помпата и дори крика. Така той напълно опустоши не само базата, но и операционния склад на удоевската секция на Автодор.

Пътят до Черноморск беше осигурен с материали. Наистина нямаха пари, но това не безпокоеше капитана. В Удоев пътешествениците се нахраниха прекрасно.

— За джобни пари не трябва да мислим — каза Остап, — те се търкалят по пътя и ние ще ги вземаме, когато и както е удобно.

 

Между древния Удоев, основан през 794 година, и Черноморск, основан през 1794 година, лежаха хиляда години и хиляди километри обикновен и шосеен път.

През тези хиляда години на магистралата Удоев — Черно море са се появявали различни фигури.

Движили са се по нея пътуващи търговци със стоки на византийски търговски фирми. Насреща им от бучаща гора излизал Соловей-разбойник, груб мъж с астраганен калпак. Задигал той стоките, а търговците изписвал в разход. Тътрели се по този път завоеватели със своите дружини, минавали са селяни, с песни се мъкнели странници.

Животът на страната се променял с всяко столетие. Променяло се облеклото, усъвършенствувало се оръжието, усмирени били картофените бунтове. Хората се научили да бръснат брадите си. Излетял първият балон. Били изобретени железните близнаци — параходът и локомотивът. Забръмчали моторните коли.

А пътят си останал същият, какъвто бил при Соловей-разбойник. Изгърбен, покрит с вулканична кал или засипан с прах, отровен като праха против дървеници, пътят на татковината ни се е проточил покрай села, градчета, фабрики и колхози, проточил се е като хилядакилометров капан. От двете му страни сред жълтеещи се осквернени треви се валят скелетите на талиги и измъчени, издъхващи автомобили.

Може би емигрантът, обезумял от продаването на вестници сред асфалтовите полета на Париж, си спомня руския междуселски път с очарователната подробност на родния пейзаж: в локвичка се оглежда месецът, гръмко се молят щурците и подрънква празната кофа, закачена за селската талига.

Но на светлината на месеца е дадено вече друго предназначение. Месецът ще може отлично да блести върху гудроненото шосе. Автомобилните сирени и клаксони ще заместят симфоничния звън на селската кофичка. А щурци ще могат да се слушат в специални резервати; там ще бъдат построени трибуни и гражданите, подготвени от встъпителното слово на някой побелял щурцовед, ще могат до насита да се наслаждават на песните на любимите насекоми.