Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Name is Legion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Роджър Зелазни. Името ми е легион

Издателска къща „Пан“, 2000

Редактор: Валери Иванов

Формат: 16/56/84

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: „Балкан прес“ АД

ISBN 954–657–326–4

История

  1. — Добавяне

Част трета
Палачът се завръща у дома

Големи, тлъсти снежинки надолу в нощта — тиха нощ, безветрена нощ. Никога не ги броя за бури, освен ако не духа вятър. Да, но нито стон, нито въздишка. Само студена, равномерна белота, която се стеле надолу зад прозореца, и тишина, потвърдена от изстрели, още по-дълбока в мига, когато стихнат. В главното помещение на хижата единствените звуци бяха сегиз-тогиз пращенето и съскането на пъновете в камината, които се превръщат в пепел.

Седях на стол, извърнат настрани от масата, с лице към вратата. Отляво на пода — сандъче с инструменти. Шлемът беше на масата — изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло. Ако чуя щракването на микропревключвател някъде вътре в него, последвано от жужене, то под мрежата близо до предния край ще светне слаба светлинка и ще започне да примигва учестено. Ако това се случеше, имаше много голяма вероятност да умра.

След като Лари и Бърт излязоха, въоръжени съответно с огнемет и нещо, което приличаше на пушка за слонове, извадих от джоба си черна топка. Освен това Бърт беше помъкнал и две гранати.

Разгънах черната топка и тя се превърна в ръкавица без шевове. Върху дланта й беше залепена бучка от нещо, прилично на влажен маджун. После надянах ръкавицата на лявата си ръка и я изправих, подпрял лакът на облегалката. На масата близо до шлема, до дясната ми ръка лежеше малък лазерен пистолет, на който много-много му нямах вяра.

Ако плеснех по метална повърхност с лявата си ръка, веществото щеше да се залепи за нея и да се отлепи от ръкавицата. След две секунди щеше да избухне, а силата на експлозията щеше да е насочена към повърхността. Това нещо се наричаше тих заряд и притежанието му в по-голямата част от света беше забранено от законите за тайни оръжия и притежание на оръдия за грабеж. Според мен това лепкавото, на което му бяха бъзикали молекулите, беше голяма работа. Само дето от системата на доставка имаше какво да се желае.

До шлема и до пистолета пред ръката ми имаше малко уоки-токи. Целта му беше да мога да предупредя Бърт и Лари, в случай че чуя изщракване на микроключ, последвано от жужене, и видя как лампичката светва и започва да примига учестено. Тогава щяха да разберат, че Том и Клей, с които бяхме загубили връзка, когато започна стрелбата, не са успели да унищожат врага и без съмнение сега лежат безжизнени в станциите си на малко повече от километър южно от нас. Тогава и те щяха да разберат, че по всяка вероятност ще умрат.

Щом чух изщракването, им се обадих. Вдигнах шлема и станах, когато лампичката замига.

Но вече беше твърде късно.

 

 

Четвъртата кръчма, която бях изписал предната година на коледната картичка, изпратена на Дон Уолш, беше Книжарница и бирария „Пийбоди“ в Балтимор, Мериленд. И съответно през последната вечер на октомври седях в най-задната й стаичка на последната маса преди нишата с вратата, която извеждаше към улицата. Отсреща в сумрака облечена в черно жена свиреше на древно право пиано. Отдясно пращеше и бълваше дим огънят в тясна камина, чийто перваз беше претъпкан с какво ли не и надзираван от древен профил, увенчан с еленови рога. Пиех си бирата и се вслушвах в звуците.

Донякъде се надявах, че този път случаят ще е от онези, когато Дон не се вясва никакъв. Имах доста пари, с които щях да издеяня цяла пролет, и много-много не ми се работеше. Лятото бях прекарал по-далеч на север; сега бях пуснал котва в Чесапийк и нямах търпение да продължа в посока към Карибите. Нарастващият хлад и гадният вятър ми подсказваха, че се мотая твърде дълго по тези ширини. И все пак уговорката беше да седя в посочената кръчма до полунощ. Значи още два часа. Изядох един сандвич и пак си поръчах бира. Горе-долу я бях преполовил, когато забелязах Дон да се приближава към входа, преметнал палто през ръка, и да върти глава. Когато цъфна до масата ми с възгласа:

— Рон! Ама това ти ли си? — аз също докарах съответното количество изненада.

Станах и здраво му стиснах ръката.

— Алън! Дето се вика, колко е малък светът. Сядай де, сядай!

Той се настани на стола срещу мен и метна палтото си на стола отляво.

— Какво търсиш тук? — попита той.

— Бях на гости — отвърнах. — Минах да кажа здрасти на този-онзи — и потупах по драскотините и петната по достопочтената повърхност отпреде ми. — А тука ми е последната спирка. След няколко часа тръгвам.

Той се изкиска.

— Какво така чукаш на дърво?

Ухилих се.

— Изразявах привързаност към една от любимите тайни кръчми на Хенри Менкен през сухия режим.

— Че тая кръчма толкова ли е стара?

Кимнах.

— То е ясно де — каза той. — Ти нали си си по миналото… или срещу настоящето. Никога не съм сигурен точно кое от двете.

— Може би и от двете по малко — отвърнах. — Ще ми се Менкен да можеше да се отбие, че да го питам какво мисли за настоящето… Ти какво го правиш?

— Кое?

— Настоящето. Тук и сега.

— О… — той мерна келнерката и си поръча бира. — В командировка съм. Трябва да наема консултант.

— О! Бизнесът как върви?

— Сложно — рече той. — Сложно е.

Запалихме по цигара и след малко бирата му пристигна. Пушихме, пихме и слушахме музика.

Тая песен съм я пял и ще я пея пак: светът е като някое парче, свирено с ускорено темпо. От толкова много промени в живота ми като че ли множеството станаха през последните няколко години. Като ми тръгна така от известно време насам… И имам предчувствието, че ще се чувствам по този начин и след няколко години — тъй де, ако бизнесът на Дон дотогава не се усложнеше дотам, че да ми свършат теглилата.

Дон ръководи втората по големина детективска агенция в света и понякога решава, че ще съм му полезен, тъй като аз не съществувам. Сега не съществувам, защото някога съществувах по времето и на мястото, където се опитахме да композираме щурата песничка на нашето време. Говоря ви за проекта „Централна база данни“ и за това, че бях изиграл значителна роля в този напън да се конструира работен модел на истинския свят, който да води сметка за всичко и всички в него. Доколко успяхме и дали притежаването на подобие на света наистина осигурява на пазителите му по-голям контрол над функциите му, са въпроси, по които бившите ми колеги продължават да спорят, а музиката става все по-писклива и не можеш да видиш картата от набодените по кея карфици. Тогава взех решение и се погрижих да не получа гражданство в този, втория свят, който сега може би вече е по-важен и от първия. Тъй като съм изгнаник в реалността, когато временно пребивавам зад граница, по необходимост съм или укриващ се престъпник, или нелегален имигрант. Мине се, не мине и прескачам, защото пари си трябват и няма как — ходя там да ги изкарвам. Та тука Дон влиза в играта. Хората, чиято самоличност мога да приема, често са му от полза, когато проблемът е по-особен.

За лош късмет в момента май проблемът му пак беше от по-особените, а на мене и на цялата ми банда от аз-ове ни се щеше единствено да успокоим топката и да си се моткаме на воля.

Допихме си питиетата, донесоха ни сметката и платихме.

— Оттук — посочих задната врата. Той нахлузи палтото си и ме последва.

— Тук ли да си поговорим? — попита ме, докато вървяхме по улицата.

— Не е за предпочитане — отвърнах. — Градски транспорт и после разговор на четири очи.

Той кимна и продължи.

След три четвърти час се намирахме в салона на „Протей“ и аз варях кафе. Мразовитите води на залива ни люлееха нежно под безлунното небе. Бях запалил само чифт от малките лампи. Удобно е. Във водата, на борда на „Протей“, тъпканицата, деловитостта, темпото на живота в градовете са приглушени, забавени — фикционализирани — от метафизичното отстранение, което могат да ти създадат няколко метра вода. Ние променяме пейзажа много лесно, но океанът винаги ни се е виждал неизменен и предполагам, че точно в тази връзка се заразяваме с чувство за безвремие, когато и да попаднем сред него. Вероятно това е една от причините да прекарвам толкова време там.

— За пръв път се качвам на борда — отбеляза той. — Уютно е. Много.

— Благодаря… Сметана? Захар?

— И двете.

Седнахме с димящите чаши и го попитах:

— Та казвай какво има.

— Един случай, който засяга два проблема — отвърна той. — Единият попада в кръга на моята компетенция. Другият — не. Казаха ми, че ситуацията била абсолютно уникална и изисквала услугите на много особен специалист.

— Не съм специалист по нищо друго освен по оцеляване.

Той внезапно ме стрелна с очи.

— Винаги съм приемал, че страшно разбираш от компютри — каза той.

Извърнах се. Това си беше удар под кръста. Никога не се бях писал пред него спец в тази област и между нас винаги е имало неизказаната уговорка, че методите ми за манипулиране на обстоятелствата и самоличността ми не се подлагат на обсъждане. От друга страна, на него му беше ясно, че познавам системата и екстензивно, и интензивно. И все пак не ми се говореше за това. Така че вдигнах гарда.

— Компютърджиите с лопата да ги ринеш — рекох му. — По твое време сигурно е било по-друго, но днес започват да преподават компютри на дечицата още от първи клас. Тъй че много ясно, че разбирам. От моето поколение всички разбират.

— Знаеш, че не ти говоря за това — рече ми той. — Не ме ли познаваш достатъчно отдавна, че да съм заслужил поне мъничко доверие? Въпросът изникна единствено във връзка с настоящия случай. Това е.

Кимнах. Реакциите по самата си природа невинаги са уместни, а аз бях инвестирал значителен емоционален капитал в комплект реакции с голяма издържливост. Та казах:

— Добре де, повече разбирам от компютри от първолачетата.

— Благодаря. Оттук можем да тръгнем — и той отпи глътка кафе. — Аз самият съм завършил право и счетоводство, после съм отбил военна, военно-разузнавателна и гражданска служба — в този ред. След което влязох в бизнеса. Колкото разбирам от техника, прихванал съм го по трасето — тук болтче, там катастрофа… Знам много за това, какво могат да правят нещата, но не и как точно работят. В случая не разбирам подробностите, така че искам да се хванеш и да ми ги обясниш, доколкото можеш. Имам нужда от някаква основа и ако успееш да ми я осигуриш, ще знам, че точно ти си човекът за тая работа. Можеш да започнеш като ми обясниш как са работели първите роботи за изследване на космоса — като например онези, които са използвали на Венера.

— Това не са ти компютри — рекох — и ако става дума, те всъщност и роботи не са били. Били са телефакторни уреди.

— Обясни ми разликата.

— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с програма от инструкции. Телефакторът е машина роб, управлявана дистанционно. Телефакторът функционира в обратна връзка с оператора. В зависимост от това, доколко изпипана искаш да бъде, връзката може да бъде аудиовизуална, кинестетична, тактилна, дори обонятелна. И колкото повече задълбаваш в тая посока, толкова по-антропоморфен става дизайнът им.

В случая с Венера, ако си спомням правилно, човекът оператор в орбита е носел екзоскелет, който е контролирал движението на тялото, краката, ръцете и дланите на уреда долу на повърхността и чрез обратна връзка е получавал информация за движението и мощността чрез система от реактивни трансдуктори. Носел е шлем, който контролира телевизионната камера на уреда — естествено, разположена в „главата“ му — и чрез който гледката долу е изпълвала зрителното му поле. Освен това е носел слушалки, свързани с аудиоустройството на уреда. Четох книгата, която той написа по-късно. Разправяше, че през дълги периоди от време забравял кабината, забравял, че е на командирския край на контролната примка, и всъщност му се струвало, че сам крачи наперено из онзи адски пейзаж. Спомням си, че много ме впечатли — бях хлапе и исках да си имам супермъничък телефактор, дето да си е мой и да шляпам из локвите и да се млатя с микроорганизмите.

— Защо?

— Защото на Венера нямаше дракони. Както и да е, те това ти е телефакторен уред — нещо съвсем различно от робота.

— Дотук схващам — каза той. — А сега ми обясни разликата между първите телефакторни уреди и по-късните.

Преглътнах малко кафе.

— Що се отнася до другите планети и спътниците, положението е малко по-завързано — рекох. — Отначало там сме нямали оператори в орбита. Заради икономиката и някои неразрешени технически проблеми. Най-вече заради икономиката. Във всеки случай уредите са били приземявани на набелязаните планети, но операторите все си оставали у дома. Поради това, разбира се, в трансмисиите покрай контролната примка е съществувало разминаване във времето. Изисквало се е известно време да се получава сигналът от терена и още едно забавяне, преди ответният ход да стигне до телефактора. Опитали сме се да го компенсираме по два начина: първия — чрез използването на проста последователност от типа изчакване — ход, изчакване — ход. Вторият е бил по-усложнен и тъкмо тук компютърът се появява на картинката във връзка с контролните примки. Състоял се е в създаване на модели на известните фактори на околната среда, обогатявани по-нататък чрез първоначалните последователности изчакване — ход. На тази база после компютърът преценява ходовете в ограничен обхват. Най-накрая той може да поеме примката и да я управлява чрез комбинация от „предсказан контрол“ и серии изчакване — ход. Обаче при възникване на нещо неочаквано пак се е налагало да викат хора на помощ. Така че на другите планети управлението отначало не е било нито изцяло автоматично, нито изцяло ръчно — и въобще доста незадоволително.

— Добре — той запали цигара. — И следващата стъпка е била?

— Следващата стъпка всъщност не е била крачка напред в техническо отношение. Била е продиктувана от икономиката. Кесиите се поразвързали и вече сме можели да изпращаме хора там. Приземявали сме ги, където можем и в доста случаи — където не можем, после сме изпращали долу телефакторите и сме връщали хората в орбита. Също като едно време. Проблемът с разминаването във времето бил премахнат, тъй като операторът пак командвал парада. Ако щеш, смятай го за завръщане към старите методи. Но все още го прилагаме доста често, да ти кажа, и върши работа.

Той поклати глава.

— Пропусна нещо между компютрите и големите бюджети.

Свих рамене.

— През това време са изпробвани най-различни неща, но никое от тях не се е оказало толкова ефикасно, колкото вече наличното партньорство на човека и компютъра с телефакторите.

— Имало един проект — каза той, — в който се опитали да избегнат проблема с разминаването във времето, като изпратят в комплект компютъра заедно с телефактора. Само дето компютърът не бил точно компютър, а телефакторът — не точно телефактор. Знаеш ли за кой точно проект ти говоря?

Запалих цигара от моите, докато се чудех, после рекох:

— Според мен говориш за проекта „Палач“.

— Точно така. И тук вече започвам да се бъркам. Можеш ли да ми обясниш как точно работи?

— Общо взето, проектът се е провалил — казах.

— Но отначало е вършел работа.

— Очевидно. Но само на лек терен, на Йо. По-късно обаче изгърмял и се наложило да го отпишат като провал, па макар и благороден. Начинанието от самото начало било прекалено амбициозно. Очевидно е станало така, че отговорните фактори са имали възможност да комбинират авангардни проекти — все още в стадий на проучване и изключително нови. На теория всичко се е връзвало така прекрасно, че се поддали на изкушението и навързали твърде много неща наведнъж. Започнал добре, ала по-късно нищо не излязло.

— Но какво е включвала цялата тази работа?

— Боже! Какво ли не е включвала? Компютърът не е бил точно компютър… Добре, да започнем с това. През миналия век трима инженери от университета в Уискънсин — Нордман, Парментие и Скот — разработили устройството, известно като свръхпровеждащ тунелно-възлов невристор. Две тънки метални ивици с дебел изолационен слой помежду им. След свръхохлаждане провежда електрически импулси без съпротивление. Обгради го с намагнетизиран материал, събери ги накуп — милиарди от тях — и какво получаваш?

Той поклати глава.

— Е, първо, имаш ситуация, която е невъзможно да се схематизира, като се имат предвид всички пътеки и вътрешни връзки, които могат да се формират. Очевидно е подобна на структурата на мозъка. Ето защо, теоретизират те, такова устройство даже няма нужда да се включва. Вкарваш му данни и го оставяш само̀ да си създаде преференциални пътеки чрез това, че намагнетизираният материал все повече се намагнетизирва всеки път, когато токът мине през него, и по този начин прекратява съпротивлението. Материалът си създава собствени пътища по начин, аналогичен на функционирането на мозъка, когато учи нещо.

В случая с Палача са използвали структура много близка до тази и успели да концентрират над десет милиарда невристорни клетки на извънредно малка площ — около десетина квадратни дециметра. Спрели се на тази вълшебна цифра, защото такъв е и приблизителният брой на нервните клетки в мозъка. Тъкмо това имах предвид като казах, че не било точно компютър. Те всъщност работили в областта на изкуствения интелект, без значение как са го наричали.

— Ако това нещо си е имало собствен мозък — компютърен или псевдочовешки — то е било по-скоро робот, отколкото телефактор, нали?

— И да, и не, и може би — отвърнах. — Тук, на Земята, са го управлявали като телефакторен уред — по дъното на океана, в пустинята, в планинските области — като част от програмирането. Предполагам, че можеш да го наречеш и чиракуване или забавачница. Може би последното даже е най-подходящо. Показвали му как се изследва труден терен и как се изпращат данни. След като усвоял всичко това, на теория можели да го метнат в небето без контролна примка и да го оставят да им докладва какви ги е свършило.

— И на този етап може ли да бъде смятан за робот?

— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с програма от инструкции. Палача сам е вземал решения, нали разбираш. И подозирам, че като са се опитали да създадат такова близко подобие на човешкия мозък по структура и функции, част от това е била и привидно неизбежната случайност на решенията и действията. Това не е била просто машина, която следва програма. Била е твърде сложна. И тъкмо това сигурно я е провалило.

Дон се изкиска.

— Неизбежната свобода на волята?

— Не. Както ти казах, били натъпкали твърде много неща в една торба. По онова време, който ти падне, разполагащ с някакво си там проектче, дето се връзвало, им изглеждал като супертърговец. Например ония, психофизиците, имали някаква джаджа, искали да я пробват и им я включили. На вид Палача е комуникационен уред. Всъщност те са се тревожели да не би това чудо наистина да притежава разум.

— А така ли е било?

— Явно да, в известна степен. Онова, което били стъкмили, за да го подключат към първоначалната телефакторна примка, било устройство, което създавало слабо индуктивно поле в мозъка на оператора. Машината получава и усилва схемите на електрическата активност в… направо да си го кажем, мозъка на Палача, после ги прекарва през сложен модулатор и ги вкарва в индукционното поле в главата на оператора.

Сега вече не съм на своя територия, а съм навлязъл в тази на Вебер и Фехнер, но невронът си има праг, над който се задейства, а под него — не. В един квадратен милиметър от мозъчната кора се тълпят около четирийсет хиляди неврона по такъв начин, че всеки има неколкостотин синаптични свръзки с останалите неврони около него. Във всеки даден момент някой от тях може да е под прага на задействане, докато другите са в кондиция. Сър Джон Екълс веднъж го е нарекъл „критично балансиран“ — готов да се задейства. Ако само един мине прага, това може да предизвика задействането на стотици хиляди други до двайсет милисекунди. Пулсиращото поле служи за осигуряване на такъв тласък достатъчно избирателно, така че операторът да получи представа какво става в мозъка на Палача. И обратно. Палача си има свой собствен вграден вариант на същото нещо. Тогава са смятали, че това до известна степен и ще го очовечи, така че да може по-добре да оценява значението на работата си — да му инсталират нещо като лоялност, така да се каже.

— Според теб не е ли допринесло и това за провала?

— Възможно е. Можеш ли да кажеш, след като няма как да го сравниш с нищо? Ако ти трябват догадки, бих казал „да“. Но това е само догадка.

— Хм-хммм — въздъхна той. — А какви са физическите му възможности?

— Антропоморфен дизайн — казах. — Не само защото отначало е бил управляван като телефактор, но и заради психологическите съображения, които току-що споменах. Можел е да пилотира собствената си ракета. Не е имало нужда от системи за поддържане на живота, разбира се. И той, и ракетата са били захранвани от устройства за ядрен синтез, така че горивото всъщност не е било проблем. Поправял се е сам. Бил е способен да прави разнообразни сложни проби и измервания, да наблюдава, да съставя доклади, да заучава нов материал, да предава данните тук, на Земята. Способен да оцелее кажи-речи навсякъде. Всъщност на външните планети му е била нужна по-малко енергия — по-малко работа за охладителните устройства, които да поддържат в оптимално състояние свръхохладения му мозък в средната част.

— Колко е бил силен?

— Не си спомням всичките му тактико-технически данни. Може би десетина пъти по-силен от човека, що се отнася до вдигане, бутане и тям подобни.

— Изследвал е за нас Йо и се е прехвърлил на Европа.

— Да.

— А после, тъкмо когато сме сметнали, че се е научил как да се справя, взел да се държи странно.

— Май да — казах.

— Отхвърлил пряка заповед да изследва Калисто и хукнал към Уран.

— Да. Години минаха, откакто четох репортажите…

— После започнал да функционира даже още по-зле. Дълги периоди на мълчание се редували с изопачени трансмисии. Сега, като знам повече за това как са го разкрасили, направо ми прилича на човек, на когото му е кипнало.

— Прилича, наистина.

— Но все пак за кратко успял да се стегне. Приземил се на Титания и започнал да изпраща прилични на вид данни от наблюдения. Това обаче продължило съвсем кратко. Пак се смахнал, посочил, че се насочва към самия Уран, и това било. Оттогава — никаква вест от него. Сега, като знам за оная джунджурия за четене на мисли, разбирам защо психиатърът в този край е бил убеден, че никога вече няма да функционира.

— Това не бях го чувал.

— Аз пък съм го чувал.

Свих рамене.

— Беше преди около двайсет години — казах. — И както споменах, мина много време, откакто съм чел нещо по въпроса.

— Корабът на Палача се е разбил или приземил в Мексиканския залив преди два дена.

Просто се облещих насреща му.

— Когато най-после се добрали до него — продължи Дон, — бил празен.

— Не разбирам.

— Вчера сутринта — продължи — собственикът на ресторант Мани Бърнс е бил открит пребит до смърт в офиса на ресторанта си „Мезон Сен Мишел“ в Ню Орлийнс.

— Все още не виждам каква е…

— Мани Бърнс е бил един от четиримата действителни оператори, програмирали, извинявай, „обучили“ Палача.

Мълчанието се проточи и повлече корем по палубата.

— Съвпадение или… — обадих се най-накрая.

— Според клиента ми не е съвпадение.

— Кой е клиентът ти?

— Един от останалите трима. Убеден е, че Палача се е върнал на Земята, за да убие бившите си оператори.

— Известил ли е за страховете си бившите си работодатели?

— Не.

— Защо?

— Защото ще трябва да им съобщи и каква е причината за тези страхове.

— А това е…

— И на мен не пожела да ми каже.

— Как тогава очаква да свършиш работа?

— Каза ми какво точно смята за свършена работа. Искаше да се направят две неща и за никое от двете не беше необходима пълната история на случая. Искаше да му се осигури добра охрана, а Палача да бъде открит и ликвидиран.

— И искаш от мен да свърша второто?

— Точно така. Току-що потвърди мнението ми, че ти си човекът за тази работа.

— Разбирам. Съзнаваш ли, че ако това нещо наистина притежава разум, то ще си е нещо като убийство? Ако не притежава разум, разбира се, ще е само унищожение на скъпа държавна собственост.

— Ти как гледаш на това?

— Като на работа — отвърнах.

— Приемаш ли?

— Преди да взема решение са ми необходими още факти. Като например кой е твоят клиент. Кои са другите оператори? Къде живеят? С какво се занимават? Какво…?

Той вдигна ръка.

— Първо: клиентът ни е почитаемият Джеси Брокдън, висш сенатор от Уискънсин. Разбира се, това е строго поверително.

Кимнах.

— Спомням си, че преди да се отдаде на политиката, беше свързан с космическите програми. Но не знаех точно с какво. Толкова лесно е могъл да си спечели закрилата на държавата…

— За да я получи, очевидно трябва да каже нещо, за което не му се говори. Може би това би навредило на кариерата му. Просто не знам. Не ги ще. Иска нас.

Пак кимнах.

— Ами другите? И те ли ни искат?

— Точно обратното. Те хич не обръщат внимание на Брокдън. Смятат, че нещо го е подгонила параноята.

— Колко добре се познават напоследък?

— Живеят в различни краища на страната и не са се виждали от години. Но от време на време са влизали във връзка.

— Значи тая диагноза е доста неубедителна.

— Едната от тях е психиатър.

— О… И коя точно?

— Казва се Лейла Такъри. Живее в Сейнт Луис и работи в Държавната болница там.

— Значи, никой от тях не се е обърнал към властите — федерални или местни?

— Точно така. Брокдън се свързал с тях, когато чул за Палача. По това време бил във Вашингтон. Веднага подочул, че онова нещо се е върнало и успял да потули работата. Опитал се да се свърже с всички и така научил за Бърнс, после се свърза с мен и се опита да убеди и другите да приемат моите хора да ги пазят. Те обаче хич не му се вързаха. Когато аз говорих с доктор Такъри, тя посочи — съвсем вярно — че Брокдън е много болен човек.

— Какво му е?

— Рак. На гръбнака — вече никой не може да му помогне. Дори ми каза, че според него ще му отнеме може би шест месеца да прокара един закон, който смята за много важен — новия закон за реабилитирането на престъпниците. Признавам, че като ми говореше, си личеше, че го гони някаква паранойка. Но по дяволите! Кого ли не гони? Доктор Такъри обаче не иска убийството на Бърнс да бъде свързвано с Палача. Мисли си, че е било най-традиционен обир, който се е обърнал на лошо — крадецът е бил изненадан, панирал се е, може би са го сварили неподготвен и прочее

— Значи, не я е страх от Палача?

— Каза, че била в по-добро положение — знаела какво става в главата му по-добре от всеки друг — и не се тревожи особено.

— Ами другият оператор?

— Каза, че доктор Такъри може и да знае по-добре от всеки друг какво става в главата на Палача, но той пък познава устройството на мозъка му и също не се тревожи.

— И какво иска да каже с това?

— Дейвид Фентрис е инженер консултант — електроника, кибернетика. Всъщност той има пръст в дизайна на Палача.

Станах и се запътих към кафеварката. Не че изпитвах неудържимо желание за още едно кафе точно в момента. Но навремето познавах Дейвид Фентрис, бях работил с него. А по някое време той беше имал връзки с космическата програма.

Петнайсет години по-стар от мене, Дейв вече работеше над проекта за базата данни, когато се запознахме. Щом работата напредна и доста от нас взеха да се разколебават, Дейв продължаваше да го тресе все същият щур ентусиазъм. Сух и жилав, към метър и осемдесет, с ниско подстригана посивяла коса и сиви очи зад очила с дебели стъкла и рогови рамки, той ту изпадаше в притеснения, ту се стрелкаше като изоглавен насам-натам и същевременно изказваше недовършените си мисли, тъй че бихте могли да го помислите за член на племето на докопалите се до мъничко власт по шуробаджанашка или политическа линия. Но ако го послушате още малко, бихте започнали да си променяте мнението, щом той засъбира всичките си размишления в строга рамка. Когато свърши, в общия случай всеки се чудеше защо още от самото начало не ви е било ясно и на вас и какво прави такъв способен човек на толкова нисък пост. По-късно обаче можеше да ви направи впечатление и това, че когато не беше ентусиазиран по някакъв повод, той изглежда тъжен. Освен това, докато при кратковременни проекти, е добре да се действа „на ура“, то по-крупните начинания, общо взето, изискват повечко спокойствие. Никак не се изненадах, че си беше останал само консултант.

Сега големият въпрос, разбира се, беше: щеше ли той да ме помни? Наистина, бях се променил външно и вътрешно, надявам се, бях по-зрял, а и навиците ми вече не бяха същите. Но щеше ли да е достатъчно, ако ми се наложеше да се срещна с него заради задачата? Умът зад ония рогови рамки беше способен на много странни неща на базата на съвсем малко данни.

— Къде живее? — попитах.

— В Мемфис… Какъв ти е проблемът?

— Просто се опитвам да се ориентирам в географията — обясних. — Сенатор Брокдън още ли е във Вашингтон?

— Не. Върна се в Уискънсин и в момента се е покрил в една хижа в северната част на щата. Четирима от моите хора го пазят.

— Ясно.

Сложих нова доза кафе и седнах. Тая работа изобщо не ми харесваше и реших да не се захващам. Обаче хич не обичам да отрязвам Дон. Неговите задачи се бяха превърнали в много важна част от живота ми, а тази не беше просто редова задачка. Явно за него това беше нещо много важно и той искаше аз да се заема с него. Реших да потърся някакви пробойни, да намеря начин да я омаловажа до проста охрана — а това така или иначе вече беше сторено.

— Странно е все пак — рекох, — че единствено Брокдън го е страх от това нещо.

— Да.

— … И че не посочва никакви причини за това.

— Така си е.

— … Освен това състоянието му и онова, дето го е казал докторът за ефекта върху съзнанието му.

— Не се и съмнявам, че е невротик — рече ми Дон. — Я погледни!

Той се пресегна към палтото си и измъкна оттам наръч листове. Попрехвърли ги, извади единичен лист и ми го подаде.

Беше бланка на Конгреса, на която бе надраскано:

„Дон, налага се да се видим. Чудовището на Франкенщайн току-що се е върнало оттам, където го обесихме, и ме търси. Цялата проклета вселена се опитва да ме смаже. Обади се между 8 и 10 ч. Джес.“

Кимнах, понечих да му го подам обратно, спрях, после все пак му го подадох. Мамка му и пак мамка му, да се продъни в ада дано!

Пийнах кафе. Мислех си, че отдавна съм се отказал да се надявам в такива случаи, но бях забелязал нещо, което веднага ме накара да застана нащрек. В полето, където изписват подобни неща, бях забелязал, че Брокдън се явява член на Ревизионния комитет по програмата „Централна база данни“. Спомних си, че този комитет би трябвало да работи над пакет от препоръки за реформи. Сега в момента не можех да си спомня какви са позициите на Брокдън, по който и да било въпрос, засягащ темата, но… по дяволите! Това беше нещо прекалено голямо, че да мога веднага да го променя.

… Ала то беше единственото истинско чудовище на Франкенщайн, за което ми пукаше и винаги съществуваше възможността… От друга страна, пак по дяволите! Какво щеше да стане, ако го оставех да умре, когато можех да го спася и той да е човекът, който…?

Пак отпих от кафето. Запалих нова цигара.

Можеше да има начин да се изработят нещата така, че Дейв изобщо да не се мярка в картинката. Бих могъл първо да поговоря с Лейла Такъри, после да направя справки за убийството на Бърнс, да следя как се развива работата, да науча нещо повече за ракетата в залива… Можех да постигна нещо — дори и само да отрека теорията на Брокдън — без да се наложи пътищата ни с Дейв да се пресекат.

— Имаш ли техническите данни на Палача? — попитах.

— Ето ти ги.

— Полицейският доклад за убийството на Бърнс?

— Заповядай.

— Адресите на всички замесени и някакви предварителни данни за тях?

— Дръж.

— Мястото или местата, на които мога да те намеря през следващите няколко дена, денонощно? Това може да изисква и някаква координация.

Той се усмихна и се пресегна за писалката си.

— Колко се радвам, че и ти си на този кораб — рече той.

Протегнах се и почуках по барометъра. Поклатих глава.

 

 

Събуди ме телефонен звън, Рефлексът ме пренесе през стаята и включих аудиото.

— Да?

— Господин Дън? Осем часът е.

— Благодаря.

Строполих се в креслото. Аз съм от ония, дето включват бавно. Всяка сутрин ми се налага отново набързо да преминавам през филогенезата. Първичните щения пълзят през сивото ми вещество, за да направят връзка. Бавно протегнах студенокръвен израстък и чукнах с нокти две-три цифри. Изграчих щението си за ядене и много-много кафе на гласа, който се отзова. След половин час вече щях да съм стигнал до ръмжене… После се закандилках към бързоструйните води, за да си подновя контакта с първичното.

В добавка към нормалния ми адреналин и кръвната ми захар предната нощ не бях спал много. След като Дон си тръгна, бях хлопнал кепенците, бях си натъпкал джобовете с най-необходимото, слязох от „Протей“, замъкнах се до летището и хванах самолет, който ме изтърси в Сейнт Луис в замрелите малки нощни часове. По време на полета не можах да спя — размишлявах над случая и накрая реших, че ще започна с Лейла Такъри. Щом пристигнах, си взех стая в мотела на летището, поръчах си крайно неразумен час на събуждане и паднах мъртъв.

Докато закусвах, разгледах списъка с факти, даден ми от Док. В момента Лейла Такъри бе неомъжена — беше се развела с втория си съпруг преди малко повече от две години, беше на четирийсет и шест години и апартаментът й се намираше близо до болницата, в която работеше. Към списъка бе прикрепена и снимка вероятно отпреди десет години. На нея се виждаше брюнетка със светли очи точно на границата между пищна и дебела, с гъзарски очила, забучени върху вирнат нос. Беше публикувала сума ти книги и статии със заглавия, пълни с алиенации, роли, транзакции, социални контексти и отново и пак алиенации.

Нямах време да мина през обичайната си процедура и да се превърна в нов-новеничък индивид с издържаща на проверка биография. Само име и сюжет — това беше. Но този път ми се струваше, че няма нужда от друго. Един път и приблизителната честност да ми се стори най-разумния подход.

Взех обществен транспорт до блока й. Не бях се обадил предварително по телефона, защото е по-лесно да откажеш на глас, отколкото на жив човек.

Според данните днес беше ден, в който тя приемаше пациенти в дома си. Очевидно това си беше нейна идея: да разруши образа на институция, който внушава алиенация, да премахне съпротивлението, като превърне сеансите в нещо, което повече прилича на ходене на гости и тъй нататък. Не исках да ми отдели чак толкова много време — бях решил, че ако се стигне дотам, Дон би могъл да свърши работа — и бях сигурен, че посещенията на колегите пациенти са разпределени така, че да й остава време да си поеме дъх. Inter alia, така да се каже.

Току-що бях намерил името и номера на апартамента й сред звънците на входа, когато една възрастна жена ме подмина и отключи входната врата. Погледна ме и я задържа, така че влязох, без да звъня. Пак въпрос на излъчване.

Взех асансьора до етажа на Лейла — втория — намерих вратата и почуках. Вече се готвех да почукам втори път, когато тя се открехна.

— Кажете? — обади се тя и аз си коригирах преценката за това, кога е направена снимката. Съвсем същата си беше.

— Доктор Такъри, моето име е Дън — представих се аз. — Имам доста сериозен проблем и вие можете да ми помогнете.

— Какъв точно проблем?

— Свързан е с едно устройство, известно като Палача.

Тя въздъхна и по лицето й пробягна гримаса. Стисна дръжката на вратата.

— Идвам отдалече, но бързо ще ви отърва от себе си. Просто бих искал да ви задам няколко въпроса.

— За правителството ли работите?

— Не.

— За Брокдън?

— Не, идвам по съвсем друга линия.

— Добре — кимна тя. — Точно в момента провеждам групова терапия. Вероятно ще свърша до половин час. Ако не възразявате, изчакайте ме във фоайето, ще ви се обадя, щом приключа. И ще поговорим.

— Това ме устройва — съгласих се аз. — Благодаря.

Тя кимна и затвори. Слязох надолу по стълбището.

След една цигара време се сетих, че дяволът намира работа на безделниците и му благодарих за подсказаната идея. Върнах се на входа и прочетох през стъклото имената на неколцина обитатели на петия етаж. Качих се с асансьора и почуках на една врата. Още преди да отворят, бях изложил на показ бележника и писалката си.

— Да? — нисичка, към петдесетте и любопитна.

— Госпожо Глънц, казвам се Стивън Фостър. Правя проучване за Североамериканската лига на потребителите. Бих желал да ви платя, ако ми отделите няколко минутки и ми отговорите на няколко въпроса във връзка с продуктите, които използвате.

— Защо…? Да ми платите ли казахте?

— Да, госпожо. Десет долара. Десетина въпроса. Ще ви отнеме само минутка-две.

— Добре — тя отвори вратата. — Няма ли да влезете?

— Не, благодаря. Това ще отнеме толкова малко време, че влязъл-невлязъл, вече ще трябва да излизам. Първият въпрос засяга праховете за пране…

След десет минути пак бях във фоайето, а трийсетте долара за анкетите прибавих към списъка на разходите, който си водех. Когато ситуацията е заредена с непредсказуеми събития и си играя на импровизацийки, обичам да си покривам непредвидените разходи.

Изниза се още около четвърт час, а после вратата на асансьора се отвори и разтовари трима — млад, пак млад и на средна възраст, облечени във всекидневно облекло, които се кикотеха на нещо си.

Едричкият от отсамната страна се приближи към мен и ми кимна.

— Ти ли си тоя, дето чака за доктор Такъри?

— Аз съм.

— Каза да се качваш.

— Благодаря.

Пак се качих на нейния етаж. Почуках и тя отвори, кимна ми да вляза и ме настани в удобно кресло в дъното на всекидневната.

— Искате ли кафе? Прясно е. Сварих повече, отколкото ми беше нужно.

— Чудесно. Благодаря.

След малко тя донесе две чаши, подаде ми едната и се настани на дивана отляво. На подноса имаше сметана и захар, но аз дори не ги погледнах и отпих.

— Заинтересувахте ме — каза тя. — Говорете.

— Добре. На мен ми обясниха, че телефакторният уред, известен като Палача, който вероятно притежава изкуствен разум, се е завърнал на Земята…

— Това е само хипотеза — каза тя, — освен ако вие не знаете нещо повече от мен. Съобщиха ми, че ракетата на Палача се е завърнала и се е разбила в залива. Няма доказателства, че в нея е имало някой.

— Но това все пак е разумен извод.

— На мен ми изглежда също толкова разумно Палача да е изпратил ракетата на евентуално място за среща преди много години, а тя едва сега да е пристигнала и в този момент да се е задействала програмата за обратно навлизане в атмосферата и да я е приземила.

— Защо ще връща ракетата и ще се изолира там?

— Преди да отговоря на въпроса ви, бих искала да знам защо толкова ви интересува. Журналист ли сте?

— Не — отвърнах. — Пиша научни статии — специализирани, популярни и всичко помежду им. Но сега не готвя нищо за публикация. Помолиха ме да съставя доклад за психологическата страна на случая.

— Кой ви е помолил?

— Частна детективска агенция. Искат да знаят какво би могло да повлияе на мисленето на това създание, възможното му поведение — ако наистина се е върнало. Доста поработих по въпроса и схванах, че има вероятност неговата нуклеарна личност да е съставена от личностите на четиримата му оператори. Така че ми се стори редно да осъществя личен контакт с вас и да чуя мнението ви за това, какво би могло да представлява то. Насочих се първо към вас по очевидни причини.

Тя кимна.

— Онзи ден с мен говори някой си господин Уолш. Той работи за сенатор Брокдън.

— О? Аз никога не се бъркам в бизнеса на работодателя си извън рамките на онова, което той иска от мен. Но възнамерявам да посетя сенатор Брокдън, както и някой си Дейвид Фентрис.

— Казаха ли ви за Мани Бърнс?

— Да. Колко жалко!

— Очевидно точно това е паникьосало Джеси. В момента той… как точно да го кажа… той се е вкопчил в живота и се опитва да осъществи страшно много неща за времето, което му остава. Всеки миг за него е скъп. Чувства как оная с косата му диша във врата. И тогава корабът се връща и един от нас е убит. От онова, което знаем за Палача, последното, което сме чували за него е, че е започнал да действа ирационално. Джеси е направил връзка и в неговото състояние страхът му е понятен. Няма нищо лошо да му се вдъхне кураж, ако това ще му позволи да завърши работата си.

— Но вие не виждате никаква заплаха?

— Не. Аз бях последната, която наблюдаваше Палача, преди връзката да се прекъсне и тогава разбрах какво е станало. Първото, което той беше научил, беше как да организира възприятията си и моторната си активност. От съзнанието на операторите му в неговия мозък бяха прехвърлени множество други модели, но те бяха твърде сложни, за да имат някакво значение в началото. Също като дете, което е научило наизуст нещо смешно. Там си е, в главата му, и толкова. Някой ден обаче то може и да стане важно за него. Дори би могло да го вдъхнови за действие. Но първо детето трябва да порасне. А сега си помислете за такова дете, чиято глава е препълнена от конфликтуващи помежду си модели — мнения, склонности, спомени — никой от тях не го безпокои особено, докато то все още е дете. Но достигне ли някаква степен на зрялост — а не забравяйте, че тези модели идват от четири различни индивидуалности, всички те са много силни и са натоварени сами по себе си с вградени в тях чувства. Опитайте се да си представите конфликтите и противоречията, когато някой е едновременно четирима души…

— Защо не са се сетили за това предварително? — попитах.

— А! — усмихна се тя. — Отначало не оценяваха до каква степен може да бъде чувствителен невристорният мозък. Предполагаше се, че операторите ще трупат данни линейно и това ще продължи, докато се достигне критическа маса, съответстваща на построяване на модел или картина на света, която ще служи за отправна точка на развитието на собственото съзнание на Палача. И като че ли наистина нещата вървяха така.

Но онова, което се случи всъщност, беше феномен, подобен на импринтинга. Вторичните характеристики на личността на операторите извън дидактичните ситуации също са се наслагвали. Те не са започнали да функционират веднага и затова не са били забелязани. Останали са латентни, докато съзнанието му не се е развило достатъчно, за да ги разбира. А тогава вече е било твърде късно. Палача изведнъж се е сдобил с четири допълнителни личности и не е бил способен да ги координира. И когато се е опитал да ги отдели една от друга, това го е довело до шизоидно състояние; а когато се е опитал да ги интегрира, е изпаднал в кататония. И накрая се е люшкал между тези две алтернативи. После просто млъкна. Според мен е преживял еквивалента на епилептичен припадък. В крайна сметка хаотичните токове, които са протекли през намагнетизирания материал, са изтрили разума му и в резултат се е получил неговият еквивалент на смърт или идиотизъм.

— Схващам — казах. — А сега просто заради играта — според мен алтернативите на това са успешно интегриране на целия този материал или изпадане в устойчива шизофрения. Според вас какво ще е поведението му и при двете възможности?

— Добре, ще ви кажа — съгласи се тя. — Както вече споменах обаче, според мен съществуват физически ограничения за това Палача да поддържа съществуването на няколко личностни структури продължително време. Но ако това се случи, той ще продължи като самостоятелна личност, като поне отначало тя се придружава и от копия на личностите на четиримата оператори. Ситуацията ще е радикално различна от подобно шизоидно състояние при човека с това, че допълнителните личности са валидни образи на действителни индивидуалности, а не генерирани от самия него комплекси, които са придобили автономия. Те могат да продължат да се развиват, могат да дегенерират, могат да стигнат до такава степен на конфликт, че тя да доведе до унищожението или коренното изменение на коя да е от тези личности или на всичките. С други думи, не е възможно да се предполага какво ще представлява онова, което ще остане.

— Мога ли аз да предположа нещо?

— Давайте!

— След значителен период на мъчително безпокойство той успява да ги овладее. Отстоява себе си. Побеждава квартета от демони, който го е разкъсвал, като в този процес развива всепоглъщаща омраза към самите индивиди, отговорни за случилото се. За да се освободи напълно и да отмъсти за себе си, за да достигне пълен катарзис, той решава да ги издири и унищожи.

Тя се усмихна.

— Току-що елиминирахте „устойчивата шизофрения“, дето я измислихте, и се прехвърлихте на това как Палача успява да се пребори и да стане напълно автономен. Това е съвсем различна ситуация, независимо с какво я натоварвате.

— Добре, поемам отговорността. Но какво ще кажете за извода ми?

— Вие твърдите, че ако успее да се справи, той ще ни мрази нас, четиримата. Това според мен е нечестен опит да се призове духа на Зигмунд Фройд: Едип и Електра в едно същество, тръгнало да избие всичките си родители, виновниците за всичките му напрежения, тревоги и мании, заклеймени във впечатлителната му душица на млада и беззащитна възраст. Е, това дори и Фройд не се е сетил как да го кръсти. Как ли да го наречем?

— Комплекс на Хермада? — предложих.

— Хермада ли?

— Хермафродит бил обединен в едно тяло с нимфата Салмада. Току-що направих същото и с имената им. Това същество би имало четирима родители, срещу които да въстане.

— Хитро — усмихна се тя. — Макар да няма друга полза от свободните изкуства, те поне подсказват въздействащи метафори на мисленето, което изместват. Но точно тази не е оправдана и е прекалено антропоморфна. Значи, питате ме за моето мнение. Добре. Ако Палача изобщо успее да се справи, то би могло да се дължи само на разликите между невристорния и човешкия мозък. От собствения си професионален опит знам, че човек не може да премине през подобна ситуация и да постигне стабилност. Ако Палача е успял, то е трябвало да разреши всички противоречия и конфликти, да е овладял и проумял ситуацията така идеално, че не вярвам онова, което е останало от него, да е способно на такава омраза. Страхът, несигурността — всичко, което подхранва омразата, щеше да бъде анализирано, преработено, превърнато в нещо по-полезно. Вероятно щеше да има отвращение и някаква възможна проява на независимост, на себеутвърждаване. Това е едната причина, поради която предположих, че е върнал кораба празен.

— Значи според вас, ако Палача днес съществува като мислещ индивид, това е единственото възможно отношение, което би имал към бившите си оператори: да не иска никога повече да си има работа с вас?

— Точно така. Съжалявам за вашия комплекс на Хермада. Но в този случаи трябва да се вгледаме в мозъка, не в душата. И виждаме две неща: шизофренията би го унищожила, а успешното разрешение на проблема би изключило отмъщението. И в двата случая няма причини за тревога.

Как ли бих могъл да вмъкна следващия си въпрос тактично? Реших, че няма да мога.

— Всичко това дотук е прекрасно — казах. — Но ако изключим чистата психология и чистата физика, не може ли да съществува някаква специфична причина за това той да желае смъртта ви — тоест, някакъв прост, старомоден мотив за убийство, основаващ се повече на събития и не толкова на това как точно му щрака акълът?

Невъзможно ми беше да разгадая изражението й, но като се имаше предвид какво работи, друго и не очаквах.

— Какви събития? — попита ме тя.

— Нямам представа. Тъкмо затова питам.

Тя поклати глава.

— Боя се, че и аз не се сещам.

— В такъв случай това май е достатъчно — рекох. — Не се сещам за какво друго бих могъл да ви попитам.

Тя кимна.

— А аз не се сещам какво повече бих могла да ви кажа.

Допих си кафето и оставих чашата на подноса.

— В такъв случай ви благодаря, че ми отделихте време, както и за кафето. Много ми помогнахте.

Станах. Тя също.

— Какво смятате да правите сега?

— Още не съм решил — отвърнах. — Искам докладът ми да е най-добрият възможен. Вие можете ли да ми предложите нещо?

— Предполагам, че няма какво повече да научите и че съм ви дала всички възможни конструкции, които фактите предполагат.

— Според вас Дейвид Фентрис не би могъл да ме осветли допълнително по някой въпрос?

Тя изсумтя, после въздъхна.

— Не. Мисля, че той надали би могъл да ви съобщи нещо, което да ви е от полза.

— Какво искате да кажете? От начина, по който го изрекохте…

— Знам. Не че исках да… Някои хора намират утеха в религията. Други… Знаете как е. Други по-късно в живота си затъват в религията, ама яко. За тях тя далеч не е това, което би трябвало да бъде. Тя сякаш превзема целия им начин на мислене.

— Фанатизъм?

— Не точно. Погрешно насочен устрем, форма на мазохизъм. По дяволите! Не би трябвало да поставям задочно диагнози… нито пък да влияя на мнението ви. Забравете онова, което казах. Когато се срещнете с него, сам си изградете мнение.

Тя вдигна глава — преценяваше реакцията ми.

— Е — рекох, — изобщо не съм сигурен, че ще се срещна с него. Но вие събудихте любопитството ми. Как така религията ще влияе на инженерството?

— Говорих с него, след като Джеси ни съобщи за завръщането на ракетата. По онова време бях останала с впечатлението, че според него мътим водата на всемогъщия, като се опитваме да създадем изкуствен разум. Това, че нашето създание е полудяло, си било в реда на нещата, тъй като било творение на човека, несъвършения. Според него като че ли беше уместно то да се завърне, за да си отмъсти като носител на възмездието.

— О — казах.

Тя ми се усмихна. Аз също й се усмихнах.

— Да — кимна тя. — Но може би съм го сварила в лошо настроение. Навярно сам трябва да проверите.

Нещо ми подсказа да поклатя глава — имаше някаква разлика между този негов образ, моите спомени и забележката на Дон, дето Дейв бил казал, че познава мозъка на Палача и затова не е особено загрижен. Някъде между всичко това имаше нещо, което чувствах, че трябва да узная, че трябва да науча, без да ми проличи, че се стремя към него.

И затова рекох:

— Смятам, че това, което научих, засега ми е достатъчно. От мен се изисква да изложа психологическата страна на нещата, а не механичната… нито пък теологичната. Изключително много ми помогнахте. Благодаря ви още веднъж.

Не си прибра усмивката чак до вратата.

— Ако това не ви притеснява много — каза тя, щом излязох в коридора, — бих искала да разбера как ще завърши всичко… всъщност интересува ме всичко интересно, което би могло да се случи.

— Връзката ми със случая приключва с този доклад и аз възнамерявам да го напиша сега. Но все пак бих могъл да получа и по-нататък някаква информация.

— Имате ли телефонния ми номер?

— Сигурно, но…

Имах го, но си го драснах пак — точно под отговорите на госпожа Глънц за праховете за пране.

 

 

Когато се движех по строго определен маршрут, за разнообразие хващах прекрасни връзки. Отправих се направо към летището, намерих полет за Мемфис, купих си билет и се качих последен на самолета. Цялата разлика беше може би три минутки. Нямаше време дори да мина през мотела и да им кажа, че освобождавам стаята… Карай. Добрата докторица ме беше убедила, че, ща не ща, Дейвид Фентрис е следващият, да му се не види. Имах твърде силното чувство, че Лейла Такъри далеч не ми е разказала всичко. Трябваше да рискувам, да видя с очите си как се е променил този човек, да се опитам да схвана по какъв начин тези промени са свързани с Палача. По ред причини усещах, че биха могли да са свързани.

Слязох от самолета в хладен, облачен следобед, почти веднага хванах транспорт и тръгнах да търся офиса на Дейвид.

Щом поех през града, ме обзе чувството, че наближава буря. На запад продължаваха да се трупат черни облаци. По-късно, когато застанах пред сградата, където работеше Дейв, първите няколко капки вече пръскаха по мръсната тухлена фасада. Но за нейното освежаване това далеч не би било достатъчно, както и за която и да било фасада в района. Все си мислех, че е редно Дейв да се е издигнал поне малко.

Изтръсках капките и влязох.

Портиерът ме насочи, асансьорът ме качи, краката ми ме заведоха до вратата му. Почуках. След малко пак почуках и пак зачаках. И пак нищо. Така че натиснах дръжката, вратата се оказа отключена и влязох.

Озовах се в малка празна чакалня със зелен килим. Имаше и едно прашно бюро. Приближих се и надникнах зад пластмасовата преграда отзад.

Мъжът беше с гръб към мен. Почуках по преградата. Той ме чу и се обърна.

— Да?

Погледите ни се срещнаха — неговият отново зад рогови рамки, все така трескав; стъклата бяха по-дебели, косата му — оредяла, бузите — малко по-хлътнали.

Немият му въпрос трептеше във въздуха и нищо в погледа не подсказа, че ме е познал. Беше се навел над купчина чертежи. На съседната маса се мъдреше изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло.

— Казвам се Дън, Джон Дън — представих се аз. — Търся Дейвид Фентрис.

— Аз съм Дейвид Фентрис.

— Радвам се да се запознаем — приближих се до него. — Участвам в проучване на един проект, над който навремето сте работили…

Той се усмихна, кимна и стисна протегнатата ми ръка.

— Палача, разбира се. Радвам се да се запознаем, господин Дън.

— Да, Палача. Работя върху доклад…

— И ви е нужно мнението ми за това, доколко е опасен. Седнете — той махна към стола до бюрото. — Чай ще пиете ли?

— Не, благодаря.

— Аз мисля да пийна един.

— Е, в такъв случай…

Той стана да приготви чая.

— Сметана нямам. Съжалявам.

— Няма нищо… Как познахте, че става въпрос за Палача?

Дейвид се усмихна и ми подаде чашата.

— Защото се е върнал — рече ми той — и е единственото нещо, с което съм бил свързан и което е повод за толкова много тревоги.

— Имате ли нещо против да поговорим за това?

— До известна степен не.

— До каква?

— Ако стигнем до нея, ще ви кажа.

— Бива… Та доколко е опасен Палача?

— Бих казал, че е безобиден — рече той — освен за трима души.

— Преди време — за четирима?

— Точно така.

— И защо?

— Защото се занимавахме с нещо, което не беше наша работа.

— А именно…?

— Например, опитвахме се да създадем изкуствен разум.

— Защо да не ви е било работа?

— Човек с вашето име не би трябвало да ми задава подобен въпрос.

Засмях се.

— Ако бях проповедник — отбелязах, — щях да изтъкна, че Библията не го забранява, освен ако тайничко не сте му се и кланяли.

Той поклати глава.

— Не е толкова просто, ясно и категорично. Откакто Великата книга е била написана, времената са се променили и в нашия сложен век не може да минете с чисто фундаментален подход. Говорех ви за нещо малко по-абстрактно. За форма на възгордяване, подобна на класическото високомерие — да се поставяш наравно със Създателя.

— Вие… възгордял ли се бяхте?

— Да.

— Сигурен ли сте, че не е било просто въодушевление от амбициозния проект, който е вървял добре?

— О, то беше много силно. Проява на същото това възгордяване.

— Май си спомням нещо за това, че човекът бил създаден по образ и подобие Божие, и нещо друго, че трябвало да се опита да оправдае това. Струва ми се, че упражняването на нечии способности с подобна на вашата цел би било стъпка в правилната посока — акт на подчинение на Божествения идеал, ако искате.

— Обаче не искам. Човекът не е способен да твори наистина. Той може само да пренарежда вече сътвореното. Само Господ Бог може да твори.

— Тогава няма от какво да се притеснявате.

Той се намръщи. След малко заговори.

— Не. Но когато го знаеш и продължаваш да се опитваш, това вече е самонадеяност.

— Наистина ли сте мислели така, когато сте се занимавали с проекта? Или това ви е дошло наум после?

Той продължаваше да се мръщи.

— Вече не съм сигурен.

— Тогава на мене ми се струва, че един милостив бог би бил склонен да ви дари с привилегията на съмнението.

Той пусна крива усмивка.

— Не е зле, Джон Дън. Но според мен Страшния съд вече е започнал и може би сме погубили четирима души за нищо.

— Значи според вас Палача е ангелът-унищожител?

— Понякога. Един вид. Според мен е бил пратен обратно, за да накаже.

— Питам се — започнах, — ако Палача е имал пълен достъп до необходимото оборудване и е успял да създаде още едно устройство като самия себе си, според вас дали той ще носи същата вина като тази, която ви тормози?

Той поклати глава.

— Не ми излизайте с йезуитски хитрости, Дън. Не съм се отдалечил чак толкова от фундаменталното. Освен това бих си признал, ако съм сгрешил и ако има и други сили, които го водят към същата крайна цел.

— Като например?

— Казах ви, че когато стигнем определен етап, ще ви съобщя. Стигнахме го.

— Добре — кимнах. — Но това, така да се каже, ме изправя срещу сляпа стена, нали разбирате. Хората, за които работя, биха желали да ви предпазят. Те искат да спрат Палача. Надявах се да ми кажете още нещичко — ако не заради самия вас, то заради другите. Те навярно не споделят философските ви схващания, а и вие току-що признахте, че може и да грешите… Между другото, голям брой теолози смятат отчаянието също за грях.

Той въздъхна и потърка носа си, както често го бях виждал да прави много-много отдавна.

— Все пак вие с какво точно се занимавате? — попита той.

— Лично аз ли? Пиша научни статии. В момента съставям доклад за това устройство за агенцията, която иска да ви охранява. Колкото по-добър е моят доклад, толкова по-големи ще са и техните шансове.

Известно време мълча, после се обади.

— Доста такива статии чета, но името ви не ми е познато.

— Повечето от статиите ми са в областта на петрохимията и морската биология.

— О… Значи е доста странно, че са се спрели на вас, нали?

— Всъщност не. Бях свободен, а шефът познава работата ми и знае, че съм добър.

Той се огледа из стаята към нещо, което отчасти бе скрито зад купчина картони и в което изведнъж разпознах терминал за свръзка. Добре. Ако сега решеше да ме провери, нищичко нямаше да остане от Джон Дън. Но моментът хич не беше удобен за проявяване на малко любопитство, след като бе споделил с мен чувството си за грях. Сигурно и той си е помислил същото, защото повече не погледна нататък.

— Нека го кажа така… — започна той най-накрая и гласът му зазвуча като този на стария Дейвид Фентрис в най-добра спортна форма. — По една или друга причина аз вярвам, че той иска да унищожи бившите си оператори. Ако така е решил Всемогъщия, то няма какво повече да се каже. Ако обаче не е, въпреки всичко не желая никаква външна охрана. Покаях се и сам трябва да се справя и с останалото. Ще спра сам Палача — тук, на място, — преди да пострада още някой.

— Как? — попитах.

Той кимна към блещукащия шлем.

— С това.

— Как? — повторих.

— Телефакторните вериги на Палача са си цели и недокоснати. Трябва да е така: те са интегрална част от него. Не би могъл да ги прекъсне, без сам да се повреди. Ако се приближи на половин километър оттук, телефакторното устройство ще се активира. Шлемът ще издаде силен жужащ звук и зад онази мрежа в предната част ще започне да примигва лампичка. Тогава ще си сложа шлема и ще поема контрола над Палача. Ще го доведа тук и ще демонтирам мозъка му.

— Как ще го демонтирате?

Той посегна към чертежите, които разглеждаше, когато влязох.

— Ето, вижте — първо се сваля гръдната пластина. Има четири подустройства, които трябва да се разединят. Ето тук, тук, тук и тук.

Той ме погледна.

— Това обаче трябва да се извърши в определена последователност, иначе може да стане горещо. Първо това, после тези двете. И накрая това.

Когато отново вдигнах поглед, сивите очи се впериха в моите.

— Мислех, че разбирате най-вече от петрохимия и морска биология.

— От нищо не разбирам „най-вече“. Пиша си статиите на теми всякакви, а и поразгледах тези чертежи, когато приех задачата.

— Разбирам.

— Защо не се обадите в космическата агенция? — опитах се да напипам почвата. — Оригиналното телефакторно оборудване разполага с мощ и обхват…

— Разглобено е отдавна… Мислех, че работите за правителството?

Поклатих глава.

— Извинявайте. Не съм искал да ви заблуждавам. Свързан съм с частно детективско бюро.

— Мдааа… Значи, Джеси. Не че има значение. Можете да му кажете, че тъй или иначе за всичко са се погрижили.

— Ами ако не сте прав за свръхестественото — рекох, — но пък сте прав за другото? Да предположим, че той се появи при обстоятелства, когато според вас би трябвало да се съпротивлявате? Нека предположим, че не сте следващият в неговия списък? Да предположим, че преди вас се насочи към някой друг? Щом сте толкова чувствителен на тема вина и грях, не мислите ли, че вие ще сте отговорен за тази смърт — а можете да я предотвратите просто като ми кажете още няколко неща? Ако се безпокоите за поверителността…

— Не — прекъсна ме той. — Не можете да ме подмамите да приложа принципите си в хипотетична ситуация — така само ще стане по вашему, нищо повече. Не и когато съм сигурен, че няма да стане така. Каквито и мотиви да движат Палача, аз съм следващият. Ако аз не мога да го спра, то той няма как да бъде спрян, докато не завърши делото си.

— Откъде знаете, че сте следващият?

— Погледнете картата — посочи ми Дейвид. — Приземил се е в залива. Мани е бил най-близо, в Ню Орлийнс. Естествено, бил е пръв. Палача може да се движи под вода като управляемо торпедо, ето защо е логично да тръгне по Мисисипи, за да не се набива на очи. И като продължи по нея, следвам аз — в Мемфис. После очевидно идва ред на Лейла — по-нагоре, в Сейнт Луис. Едва най-накрая ще се чуди как да стигне до Вашингтон.

Сетих се за сенатор Брокдън в Уискънсин и реших, че няма да има време да се сблъска с този проблем. Достъпът и до четиримата беше сравнително лесен, имайки предвид, че ще пътува по реката.

— Но как ще разбере къде се намирате?

— Добър въпрос. В ограничен обхват той някога можеше да улавя мозъчните ни вълни — изучил ги е из основи и е способен да ги различава. Не зная в какъв обхват би могъл да ги улови днес. Може би е в състояние да конструира усилвател и да го разшири. Но да не се увличаме толкова; според мен той просто се е консултирал с Централния национален указател. Телефонни кабини колкото щеш, дори и по реката. Може да е влязъл в някоя нощем и да се е поразровил из указателя. Със сигурност разполага с достатъчно информация за идентифициране, както и с инженерни умения.

— Тогава според мен най-доброто за всички вас би било да се преместите по-далече от реката, докато този въпрос не се уреди. Това нещо не би могло да крачи през полята достатъчно дълго, без някой да го забележи.

Той поклати глава.

— Ще си намери начин. Той е изключително изобретателен. Нощем с палто и шапка направо ще мине за човек. А не му трябва нищо от нещата, нужни на човека. Може да изкопае дупка, да се зарови вътре и да остане под земята до мръкнало. Може цяла нощ да тича без почивка. Няма такова място, докъдето да не стигне изненадващо бързо. Не, трябва да го чакам тук.

— Нека го кажа съвсем директно — рекох. — Ако сте прав за това, че той е Божественият отмъстител, бих казал, че ако се опитате да му видите сметката, това понамирисва на богохулство. От друга страна, ако не е, то според мен сте виновен за това, че поставяте другите под заплаха като премълчавате информация, която би ни позволила да им осигурим много по-ефикасна защита от онази, която бихте им дали вие.

Той се разсмя.

— Ще трябва да свикна да живея и с тази вина, както те живеят със своята. След като съм направил, каквото съм могъл, те заслужават онова, което ще получат.

— Аз пък си мислех — рекох, — че дори и Господ не съди хората, преди да са умрели — ако ви трябва още една проява на самонадеяност за вашата колекция.

Той спря да се смее и се вгледа в лицето ми.

— Начинът ви на говорене и мислене ми е познат отнякъде. Срещали ли сме се и преди?

— Съмнявам се. Щях да ви запомня.

Той поклати глава.

— Успявате да притесните мисълта на човека по начин, който смътно ми напомня нещо. Тревожите ме, сър.

— Това и възнамерявах.

— В града ли сте отседнали?

— Не.

— Ще ми дадете ли телефонен номер, по който да се свържа с вас? Ако ми дойде още нещо наум, ще ви се обадя.

— Ще ми се това да стане още сега, щом ще ви идва.

— Не, трябва да си помисля. Къде бих могъл да ви намеря по-късно?

Дадох му името на мотела в Сейнт Луис, където все още фигурирах като гост. Можех да се обаждам там и да питам дали са оставили някакви съобщения за мен.

— Добре — кимна той и мина зад преградата.

Станах и го последвах. На вратата спрях.

— Още нещо… — казах.

— Да?

— Ако той наистина се появи и вие наистина го спрете, бихте ли се обадили да ми кажете?

— Да, непременно.

— Благодаря тогава… И късмет.

Протегнах импулсивно ръка. Той я стисна и се усмихна леко.

— Благодаря ви, господин Дън.

А сега? Сега, сега, сега…

Дейв не можех да го разубедя, а Лейла Такъри ми бе казала всичко, което възнамеряваше да ми каже. Все още нямаше смисъл да се обаждам на Дон — нямаше какво толкова да му кажа.

На връщане към летището премислих всичко. Часовете преди вечерята винаги ми се бяха стрували най-подходящи за разговори с всякакви официални лица, също както нощем е най-добре да се върши мръсната работа. Биеше на психология, но си беше вярно. Не ми се щеше да пропилявам останалата част от деня, ако имаше с кого още да си поговоря, преди да се обадя на Дон. Попрелистих папката и реших, че има с кого.

Мани Бърнс имаше брат, Фил. Зачудих се доколко ли ще си струва да се срещам с него. Бих могъл да пристигна в Ню Орлийнс в достатъчно прилично време, да науча каквото можеше да ми каже, да се обадя на Дон и после да реша дали има какво да проверявам във връзка със самата ракета.

Небето над мен беше сиво и капеше. Нямах търпение да потъна в просторите му. Затова реших да действам. Не можех да се сетя в момента с какво друго бих могъл да се захвана.

На летището си взех билет — беше време за нова бърза връзка.

Докато търчах към самолета, очите ми мернаха полупознато лице на ескалатора отсреща. Рефлексът, запазен за такива случаи, като че се задейства и у двамата, защото и той се огледа подире ми и веждата му трепна по същия начин — изненадано и изпитателно. И после изчезна. Ала не можех да се сетя кой е. Полупознатото лице се превръща в познато явление в едно пренаселено, мобилно общество. Понякога си мисля, че най-накрая това ще е единственото, което ще остане от нас: черти на лица, някои — малко по-настоятелни от други, отпечатани върху течението на телата. Момче от провинцията в големия град, толкова отдавна Томас Уулф сигурно се е чувствал по същия начин, когато е измислил думата „човекорой“. Може би беше някой, с когото се бях срещал за кратко, или просто някой — или пък някой, който прилича на някого, когото съм подминавал достатъчно пъти също като днес.

Докато летях в негостоприемното небе над Мемфис, размишлявах над едновремешните разсъждения за изкуствения интелект, или ИИ, както му викаха учените глави. Когато се заговореше за компютри, винаги ми се струваше, че на идеята за ИИ се обръща много повече внимание от необходимото според мен. Отчасти това беше въпрос на семантика. Думата „интелект“ влачи след себе си какви ли не асоциации с нематериален характер. Предполагам, че се дължи на факта, че по време на първите дискусии и догадки за ИИ тя започна да звучи така, сякаш потенциалът за интелект открай време го е имало в тези играчки и за да бъде създаден, се иска само да се открият необходимите процедури и програми. Погледнато по този начин — а така гледаха мнозина — това поражда едно тревожно чувство за deja vu, а именно витализма. Философските битки на деветнайсти век не бяха чак толкова назад във времето, за да бъдат забравени, а доктрината, която твърдеше, че животът се поражда и поддържа от някакъв жизнен принцип отделно от физичните и химичните сили и че животът е самоподдържащ се и самоеволюиращ, се бе борила яростно, преди Дарвин и последователите му да започнат да жънат триумф след триумф за материалистичния възглед. Но после витализмът един вид успя да се промъкне отново на сцената, когато в средата на миналия век се разпалиха дискусиите за ИИ. На пръв поглед Дейв беше станал негова жертва и бе започнал да вярва, че е помогнал да бъде създаден несанкциониран съсъд и той да бъде изпълнен с нещо, предназначено само за онези неща, които се появяваха на сцената в глава първа на книга „Битие“.

С компютрите не беше толкова зле, колкото с Палача обаче, защото човек винаги можеше да изтъкне като аргумент това, че без значение колко сложна е програмата, в основата си тя е продължение на волята на програмиста и че операциите, извършвани от машините, представят само функциите на интелекта, а не самия пълноправен интелект, подкрепен от собствена воля. Пък и Гьодел винаги беше под ръка за теоретичен cordon sanitaire с неговата демонстрация на вярно, но механично недоказуемо предположение.

Ала Палача беше нещо съвсем друго. Той бе разработен по модела на мозъка и поне отчасти обучен като човек; и за да бъде затлачена още повече темата, що се отнася до витализма и подобните му, той е бил поставен в пряк контакт с няколко човешки съзнания, от които е могъл да се сдобие кажи-речи с всичко — включително и с искрата, извела го на пътя към новооткритото му „аз“, каквото и да е то. В какво го е превърнало това? В самостоятелно същество? В пукнато огледало, отразяващо пропуканата човечност? И двете? Или нито едно от двете? Не бих могъл да кажа, разбира се, но се зачудих до каква ли степен неговото „аз“ е наистина негово собствено. Очевидно се беше сдобил с голям брой функции, но беше ли способен да изпитва истински чувства? Можеше ли например да изпитва нещо като любов? Ако не, значи то все пак беше само сбор от комплексни способности, а не нещо, което влачи подире си всичките асоциации с нематериален характер, които превръщаха думата „интелект“ в толкова щекотлив термин в дискусиите за ИИ. А ако беше способен на, да речем, нещо като любов, и ако аз бях на мястото на Дейв, нямаше да се чувствам виновен, задето съм помогнал за създаването му. Щях да се гордея — а не да се възгордея, за което той се тревожеше — но и да се чувствам смирен. А бе, всъщност не знам доколко интелигентен щях да се чувствам, защото все още не знам точно какво е това интелект, по дяволите!

 

 

Когато се приземихме, залезното небе беше чисто. Бях успял да пристигна, преди слънцето окончателно да залезе и само след малко цъфнах на прага на Фил Бърнс.

Позвъних и ми отвори момиче на седем-осем годинки. Тя впери в мен големите си кафяви очи, без да каже и дума.

— Бих искал да поговоря с господин Бърнс — рекох.

Тя се обърна и се скри зад ъгъла.

Един набит мъж по анцунг и потник, с олисяло чело и много розов, пристъпи след малко в коридора и се втренчи в мен. В лявата си ръка държеше вестник.

— Какво искате? — попита той.

— Отнася се за брат ви — отвърнах.

— И?

— Ами чудя се дали не бих могъл да вляза? Малко е сложно…

Той отвори вратата. Но вместо да ме пусне вътре, той излезе навън.

— Нека разговаряме тук.

— Добре, няма да ви бавя. Просто исках да разбера дали брат ви някога е говорил с вас за устройство, с което преди време е работил и което се нарича Палача.

— Ченге ли си?

— Не.

— Тогава какво те бърка това?

— Работя за частно детективско бюро, което се опитва да издири устройство, някога свързано с проекта. Очевидно то се е появило в тази област и има вероятност да бъде много опасно.

— Я ми покажи някакъв документ за самоличност.

— Не нося.

— Как се казваш?

— Джон Дън.

— И според тебе, когато брат ми умря, е бил откраднал устройството? Виж сега какво ще ти кажа…

— Не. Не става въпрос за кражба — отвърнах. — Освен това не смятам, че е било у него.

— Ами какво тогава?

— Това устройство е било… един вид робот. Тъй като Мани е бил специално обучаван за това, той вероятно е разполагал с начин да разпознае присъствието му. Има вероятност дори да го е привлякъл. Искам просто да разбера дали някога е споменавал нещо за него. Опитваме се да го издирим.

— Брат ми беше уважаван бизнесмен, а на мене ми е много неприятно да слушам обвинения. Пък да не говорим колко ми е неприятно да ги слушам точно след погребението му. Смятам да извикам ченгетата — нека те ти зададат някой и друг въпрос.

— Чакайте малко! Ако ви кажа, че имаме причини да вярваме, че вероятно точно това устройство е убило брат ви?

Розовият му цвят се превърна в алено, а мускулите на челюстта му изведнъж изпъкнаха. Не бях подготвен за пороя от псувни, който последва. Стори ми се даже, че се готви да ми фрасне един.

— Чакай малко — обадих се аз, когато той спря да си поеме дъх. — Какво толкова съм казал?

— Ти или си правиш гавра с мъртвеца, или си по-тъп, отколкото изглеждаш!

— Да кажем, че съм тъп. А сега ми обясни защо.

Той откъсна страница от вестника, сгъна я, намери някаква статия и ми я тикна под носа.

— Защото са го хванали оня, дето го е убил, затова — изръмжа той.

Прочетох я. Просто, стегнато, по същество. Последната новина на деня. Заподозрян прави признание. Нови доказателства го потвърждават. Човекът е арестуван. Изненадан крадец, сащисал се и удрял твърде силно и твърде много пъти. Прочетох го пак.

Кимнах и му върнах вестника.

— Виж какво, извинявай — рекох. — Наистина не знаех.

— Измитай се оттук — отвърна ми той. — Хайде, движение!

— Готово.

— Чакай малко!

— Какво?

— Това момиченце, дето ти отвори… дъщеричката му е.

— Много съжалявам.

— Аз също. Но знам, че татко й не е взел тъпото устройство.

Кимнах и му обърнах гръб.

Чух как вратата се затръшна зад мен.

 

 

След вечеря си взех стая в малък хотел, поръчах си питие и влязох под душа.

Изведнъж случаят бе престанал да ми се вижда чак толкова спешен. Сенатор Брокдън без съмнение щеше да е доволен да научи, че първоначалната му преценка за събитията е била неправилна. Лейла Такъри щеше да ми се усмихне, като че иска да ми каже „Нали ви казах!“, когато й се обадя да й съобщя новината — сега се чувствах длъжен да го направя. Дон можеше да реши да продължи да търси апарата, а можеше да реши да не го търси повече — сега, когато заплахата вече не беше толкова голяма. Предполагах, че щеше да зависи от това какво мисли сенаторът по въпроса. Щом нещата не бяха вече толкова спешни, Дон можеше да поиска да прехвърли задачата на някой от своите по-малко обременяващи във фискално отношение служители. Докато се бършех с хавлията, усетих, че си свирукам. Почти се бях отървал.

По-късно с чаша в ръка се спрях, преди да набера номера, който Дон ми беше дал и вместо него набрах номера на мотела в Сейнт Луис. Просто професионализъм — можеше да има някое съобщение, което да си струва да бъде включено в доклада ми.

На екрана се появи женско лице, а на него — усмивка. Зачудих се дали ще се усмихва винаги, когато чуе звън на звънец или с напредване на пенсионната възраст рефлексът постепенно изчезва. Сигурно е много тежко — да те е страх да дъвчеш дъвка, да се прозяваш или да си бъркаш в носа.

— Хотелът на летището — каза тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Обажда се Дън. Настанен съм в стая 106 — представих се. — В момента не съм в града и се чудех дали няма някакви съобщения за мен.

— Само момент — тя провери нещо отляво. — Да — погледна листчето, което държеше. — Имате съобщение на запис. Но е доста странно. То е за някой друг, който трябва да го получи чрез вас.

— О? И за кого е?

Тя ми каза и се наложи да упражня самообладанието си.

— Ясно — кимнах. — Ще го доведа по-късно и ще му го пусна. Благодаря.

Тя се усмихна пак, изчурулика за довиждане и прекъсна връзката.

Значи, Дейв в крайна сметка ме беше разпознал… Кой друг би могъл да разполага с този номер и истинското ми име?

Можеше да й кажа едно-две изречения и да й наредя да ги предаде. Само дето не бях много сигурен дали ще си мълчи при предаването, ако в този момент животът за нея е по-скучен от обикновеното. Налагаше се да се върна там, колкото е възможно по-бързо и лично да се погрижа това да бъде изтрито.

Отпих голяма глътка и измъкнах папката за Дейв. Проверих какъв е телефонът му — всъщност, имаше два телефонни номера — и си прекарах петнайсет минути в опити да се свържа с него. Късмет — никакъв.

Добре. Сбогом, Ню Орлийнс, сбогом, покой. Този път се обадих на летището и направих резервация. После гаврътнах питието, приведох се в ред, събрах си малкото багаж и тръгнах да освобождавам стаята. Здравей, централа…

По време на полетите си този ден бях размишлявал над идеите на Тейяр дьо Шарден за продължението на еволюцията в областта на артефактите и ги сравнявах с тези на Гьодел за неспособността на машините да вземат решения, играех си епистемологични игрички, сякаш Палача беше пул, чудех се, размишлявах, дори се надявах — надявах се истината да е по-благородното предположение: че Палача, разумният, се е завърнал и е с ума си, че убийството на Бърнс всъщност е било нещо такова, каквото май бе излязло в действителност, че провалилият се експеримент всъщност е бил успешен в друг смисъл, триумф, ново звено във веригата на съществуването… А Лейла не бе успяла да ме обезкуражи съвсем, що се отнася до способностите на невристорния мозък в това отношение… Сега обаче си имах собствени проблеми — и дори най-окуражаващото философско видение не може да се сравни със зъбобола, ако случайно те заболи зъб.

И съответно Палача беше минал в трета глуха и мислите ми бяха насочени предимно към мене самия. Разбира се, съществуваше възможността той наистина да се е появил, Дейв да го е спрял и да се е обадил да ми докладва, както беше обещал. Но беше използвал името ми.

Нямаше как да си правя кой знае какви планове, преди да съм разбрал за какво точно ми се е обадил. Не ми изглеждаше много вероятно такъв отявлено религиозен човек като Дейв изведнъж да е решил да се захване с изнудване. От друга страна, той беше от хората, които изведнъж ги прихваща ентусиазмът и веднъж бе преживял неочакван прелом. Трудно беше да се каже… Техническата му подготовка плюс познанията му за програмата на базата данни го поставяха в необикновено силна позиция, ако решеше да ме прецака.

Не обичах да мисля за някои неща, които съм извършил, за да запазя статута си на несъществуващ човек; особено не ми харесваше да си мисля за тях във връзка с Дейв, когото не само продължавах да уважавам, но и да харесвам. Тъй като личните ми интереси доминираха, а нямах възможност да правя планове, мислите ми задълбаха в по-обща бразда.

Преди много-много време Карл Манхайм е бил този, който е отбелязал, че радикалните, революционни и прогресивни мислители са склонни да използват механични метафори за държавата, докато тези с консервативен уклон правят растителни аналогии. Казал го е цяло поколение преди появата на кибернетиката и екологичното движение да си пробият път през пустошта на общественото съзнание. Ако не друго, струваше ми се, че тези две явления още повече изясняват различията между две гледни точки, които въпреки че вече не се свързваха задължително с политическите позиции, с които ги свързва Манхайм, наистина представляват и по мое време феномен, който продължава да съществува. Има хора, които разглеждат обществените/икономическите/екологичните проблеми като нарушения във функционирането, които могат да бъдат поправени чрез прости ремонти, заменени, модернизирани — линеен поглед, който приема дори нововъведенията като прости добавки. А има и хора, които понякога се чудят дали изобщо да се помръднат, защото съзнанието им следи събитията в посока на второстепенните и третостепенни ефекти, докато те се натрупват и се оплождат кръстосано из цялата система… Засягам крайностите. Кибернетиците си имат примките с многобройните им обратни връзки, макар че никога не е ясно как разбират точно какви, кои и колко да инсталират, а еколозите гещалтисти очертават линии, които представят точки на намаляващи завръщания, въпреки че понякога е също толкова трудно да се проумее как определят своите ценности и приоритети.

Разбира се, всеки от тях има нужда от останалите — земеделците и гайкаджиите. Ако не друго, те служат един на друг за взаимна проверка. И макар от време на време равновесието да се нарушава, през последните два века гайкаджиите държат фронта. Ала днешните гайкаджии могат да бъдат също толкова консервативни в политическо отношение, колкото и земеделците, за които говори Манхайм, и тъкмо от тях се боях най-много в момента. Те бяха онези, които видяха в програмата за базата данни в сегашната й форма прост пенкилер за сума ти болести и носител на куп добрини. Тя не само не успя да изцери никоя от болестите обаче, а и породи цял куп нови. Макар и да имаме нужда и от двата вида хора, ще ми се повече хора да бяха заинтересувани от това, да копаят градината на държавата, вместо да ремонтират основно мотора й, след като програмата беше въведена официално. Тогава нямаше да бъда беглец от една форма на съществуване, която намирах за противна, и нямаше да се кося дали мой бивш колега е разкрил самоличността ми.

И тогава, докато гледах светлините под себе си, се зачудих… Гайкаджия ли съм аз, защото искам да променя установения ред и да го направя по-приемлив за анархистичната ми природа? Или бях растение, което си мечтае да е гайкаджия? Не можех да реша. Градината на живота като че ли никога не се ограничава с лехите, изкопани от философите за нейно удобство. Може би трябваше още някой и друг трактор, за да стане номерът.

 

 

Натиснах копчето.

Лентата започна да се върти. Екранът остана празен; чух гласа на Дейв — попита за Джон Дън, стая 106, и му отговориха, че не отговаря. После го чух да казва, че иска да остави съобщение за някого чрез Дън, че Дън знаел за какво става въпрос. Момичето го попита иска ли и картина. Той я помоли да я включи. Последва пауза. После тя му каза да остави съобщението. Картина не се появи. Нито пък говор. Чуваше се само дишането му и леко драскане. Десет секунди. Петнайсет…

— Пипна ме — изхриптя той най-накрая и отново повтори името ми. — … Трябваше да ти кажа все пак, че се сетих кой си… Не беше нещо определено — нещо конкретно, което си казал… Просто общият ти стил — на мислене, на говорене — електрониката — всичко — чувството, че те познавам отнякъде, все повече и повече ме притесняваше… Проверих те в петрохимията… и в морската биология… щеше ми се да разбера с какво всъщност си се занимавал през всички тези години… Сега вече никога няма да разбера. Но исках… да знаеш… че не си успял… да ме преметнеш.

Последва отново четвърт минута тежко дишане, а след това — продрана кашлица. После сподавен глас:

— Казах твърде много… твърде бързо… твърде скоро… всичко е свършено…

Тогава се появи и картината. Седеше прегърбен пред екрана, отпуснал глава на ръце, оплескан с кръв. Очилата му ги нямаше, той присвиваше очи и мигаше. Дясната половина на главата му беше същинска каша, а на лявата му буза и на челото му имаше дълбоки рани.

— … Промъкна се при мен… докато те проверявах — успя да каже той. — Трябваше да ти съобщя какво съм научил… Все още не знам… кой от нас е прав… Моли се за мен!

Ръцете му се отпуснаха и дясната се плъзна напред. Главата му се килна надясно и картината угасна. Когато пуснах записа още веднъж, забелязах, че удря копчето за прекъсване на връзката с юмрук.

После го изтрих. Записът беше направен малко повече от час, след като си бях тръгнал. Ако се беше обадил и за помощ, ако някой бе отишъл при него веднага, шансовете му пак не ми се струваха добри. Ала дори и да бяха отишли…

Обадих се на номера, който ми беше дал Дон, от обществена кабина, свързах се с него след известно забавяне, казах му, че Дейв е много зле, ако не и по-лошо, че при него трябва да се изпрати лекарски екип от Мемфис, ако вече не са изпратили, и че се надявам да му се обадя пак и да му кажа, накратко, сбогом.

После се опитах да се свържа с Лейла Такъри. Чаках дълго, но никой не вдигна. Зачудих се колко ли време трябва на управляемо торпедо да се придвижи от Мемфис до Сейнт Луис, ако плува срещу течението на Мисисипи. Според мен не беше моментът да прелиствам точно тази част от техническите данни на Палача. Вместо това тръгнах да търся транспорт.

На входа на блока позвъних на звънеца й. Пак никакъв отговор. Ето защо звъннах на госпожа Глънц. Тя като че ли беше най-простодушната от тримата, които бях разпитал наужким за анкетата.

— Да?

— Пак съм аз, госпожо Глънц — Стивън Фостър. Имам два-три допълнителни въпроса, които искам да ви задам във връзка с днешната анкета, ако можете да ми отделите мъничко време.

— Ами че мога — отвърна тя. — Добре. Качвайте се.

Вратата избръмча и влязох. Качих се надлежно до петия етаж, като пътьом измислих въпросите. Бях планирал тази маневра предния път, докато чаках, само за да си подсигуря прост начин за проникване в сградата, ако изведнъж възникне непредвидена нужда от това. Повечето пъти подобни ходове така и си остават неизползвани, но понякога много опростяват нещата.

След пет минути и половин дузина въпроси слязох на втория етаж и бръкнах в ключалката на Лейла с чифт метални късчета, с които понякога е много неудобно да те хванат.

След половин минута превъртях ключалката. Надянах чифт супертънки ръкавици, които си нося сгънати в единия джоб, отворих вратата и влязох. Веднага затворих след себе си.

Тя лежеше на пода и шията й бе извита под гаден ъгъл. Една от нощните лампи още светеше, макар и прекатурена. Няколко дреболии бяха съборени от масата, рафт със списания — изсипан, една възглавница на канапето беше изместена. Кабелът на телефона бе изтръгнат.

Жужене изпълваше въздуха. Потърсих откъде идва.

Забелязах на стената отражение на мигаща лампичка: светва — угасва, светва — угасва…

Бързо се приближих.

Беше изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло, търкулната в креслото, на което по-рано същия ден бях седял аз. Същата апаратура, каквато бях видял в работилницата на Дейв не чак толкова отдавна, макар сега да ми се струваше, че е било преди много-много време. Уред, който усещаше присъствието на Палача. И, надяваме се, можеше да го контролира.

Аналогии и впечатления: лице, гледано през мокро стъкло; шепот в шумен терминал; масаж на скалпа с електрически вибратор; „Викът“ на Едвард Мунк; гласът на Има Сумак, който се издига, издига, издига; стопяването на снега; пуста улица, осветена сякаш през мерника на снайпер, който някога използвах, бързо движение покрай угасналите витрини на тротоара, напиращо чувство за физическа сръчност, смесено с усещането за огромна сила, странен набор от сетивни канали, централно неугасващо слънце, което ме захранва с постоянен поток от енергия, спомен за тъмни води, преминаване, проблясък, ехолокация, нуждата да се върна там, на това място, да се ориентирам отново, да вървя на север; Мунк и Сумак, Мунк и Сумак, Мунк и Сумак… Нищо.

Тишина.

Жуженето бе престанало, лампата — угаснала. Цялото преживяване бе продължило само няколко мига. Нямаше време да се опитвам да упражня какъвто и да било контрол, макар че някакво смътно впечатление, сродно на биологична обратна връзка, ми намекваше накъде трябва да вървя, как трябва да мисля, за да постигна целта си. Чувствах, че при по-добър шанс бих могъл да управлявам това нещо.

Свалих шлема и се приближих до Лейла.

Коленичих до нея и направих няколко прости проби, но вече знаех какво ще покажат. Освен счупения врат, тя бе получила и няколко лоши удара по главата и раменете. Сега вече никой не можеше да направи нищо за нея.

После набързо претърсих апартамента й. Нямаше някакви явни признаци за влизане с взлом — макар че щом аз можех да се справя с тая ключалка, какво да кажем за някого, дето оръдията на труда са му вградени.

В кухнята намерих амбалажна хартия и канап и превърнах шлема в колет. Беше време да се обадя пак на Дон и да му кажа, че в ракетата наистина е имало пътник и че речният трафик по платното в посока север вероятно е опасен.

 

 

Дон ми беше казал да занеса шлема в Уискънсин — на летището щял да ме чака мъж на име Лари, който да ме откара с частен самолет до хижата. Така и стана.

Освен това разбрах — всъщност това никак не ме изненада — че Дейвид Фентрис е мъртъв.

Температурите бяха ниски и по пътя нататък започна да вали сняг. Бях твърде леко облечен. Лари ме зарадва, че в хижата ще мога да се преоблека с по-топли дрехи, макар че вероятно нямаше да се разхождам много-много навън. Дон им бе казал, че трябва да се навъртам колкото се може по-близо до сенатора и че само те четиримата ще патрулират.

Лари беше любопитен какво точно се е случило досега и дали съм виждал Палача с очите си. Според мен не ми беше работа да го информирам за неща, за които Дон не го бе направил, та може да съм се държал малко троснато. Оттогава не си говорим много-много.

Бърт ни посрещна на площадката за приземяване. Том и Клей бяха пред сградата и наблюдаваха пътя и гората. Всички те бяха на средна възраст, много тренирани на вид, много сериозни и тежко въоръжени. Лари ме заведе вътре и ме запозна с възрастния господин.

Сенатор Брокдън седеше в тежко кресло в далечния ъгъл на стаята. Ако се съди по разположението на мебелите, най-вероятно доскоро креслото се е намирало до прозореца на отсрещната стена, на която самотно висеше акварел с жълти цветя. Краката на Сенатора бяха отпуснати върху възглавничка и завити с червено одеяло на карета. Беше облечен с тъмнозелена риза, косата му бе много бяла и носеше очила за четене без рамки, които махна, щом влязохме.

Той отметна глава назад, присви очи и бавно задъвка долната си устна, докато ме разглеждаше. Когато се приближихме, лицето му остана все така безизразно. Мъж с едър кокал, вероятно през по-голямата част от живота си е бил доста якичък. Сега имаше отпуснатия вид на наскоро отслабнал човек и нездрав цвят на кожата. Очите му бяха бледосиви.

Не стана.

— Значи вие сте човекът — той ми протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Как искате да ви наричам?

— Може и Джон.

Сенаторът направи незабележим знак на Лари и той излезе.

— Навън е студено. Сипи си едно, Джон. Бутилката е на полицата — и посочи вляво. — И вземи донеси и на мене едно. Два пръста бърбън във водна чаша. Това е.

Кимнах, отидох и налях питиетата.

— Седни — махна към стола до него, щом му подадох чашата. — Но първо дай да я видим тая играчка, дето си я донесъл.

Разопаковах шлема и му го подадох. Той сръбна глътка и остави чашата си. Взе шлема с две ръце, заразглежда го, смръщил вежди, и го завъртя на всички страни. Вдигна го и го сложи на главата си.

— Размерът ми пасва — усмихна се той за първи път и за миг лицето му се превърна в познатото ми от новините. Усмихнат или намръщен — почти винаги беше или едното, или другото. Не бях го виждал така грохнал по никоя от медиите.

Той свали шлема и го пусна на пода.

— Добра изработка — рече той. — Едно време не бяха такива завързани. Но щом го е правил Дейвид Фентрис… Да, той ни каза за него — вдигна чаша и отпи. — Ти очевидно си единственият, който се е вредил да го използва. Какво ще кажеш? Ще свърши ли работа?

— Бях в контакт само за две-три секунди, така че просто имам някакво чувство, не по-надеждно от предчувствие. Но да, имам чувството, че ако разполагах с повече време… ще мога да работя с него.

— Кажи ми тогава защо Дейв не се е спасил.

— В съобщението, което ми беше оставил, посочваше, че вниманието му е било отвлечено от компютърния терминал. Шумът от него вероятно е заглушил жуженето.

— Защо не си запазил съобщението?

— Изтрих го поради причини, които нямат връзка със случая.

— Какви причини?

— Мои лични.

Лицето му от бледо стана червендалесто.

— Човек може да си навлече доста неприятности, ако укрива доказателства и пречи на правосъдието.

— Значи двамата с вас имаме нещо общо, нали, сър?

Погледът му срещна моя — досега така ме бяха гледали само онези, които не ми мислят нищо добро. Задържа го върху мен цели четири удара на сърцето, после въздъхна и като че ли се отпусна.

— Дон каза, че имало ред теми, свързани с тебе, които не трябва да засягам — рече той най-накрая.

— Точно така.

— Не изпадна в предателски откровения, но все пак трябваше да ми каже нещичко за тебе, нали разбираш.

— Ясно.

— Той май много те цени. И все пак се опитах сам да разбера за тебе това-онова.

— И…?

— Не можах — а източниците, които обикновено използвам за такива работи, ги бива много.

— Е…?

— Ами позамислих се, позачудих се… Фактът, че моите източници не можаха да изровят нищо, сам по себе си е интересен. Може би дори показателен. Аз съм в по-добра позиция от повечето хора и зная, че преди години далеч не всички приеха въвеждането на закона за регистрацията. Ала не беше нужно много време за голяма част от тези индивиди — вероятно би трябвало да кажа „повечето“ — да се издадат, че съществуват и да бъдат надлежно въведени в системата. Имаше три големи категории: онези, които не бяха разбрали, онези, които не одобряваха и възпрепятстваните от незаконния си начин на живот. Не се опитвам да те поставя в някоя от категориите или да те съдя. Но знам, че съществуват известен брой несъществуващи личности, които вървят през обществото, без да хвърлят сянка, та ми хрумна, че и ти може да си от тях.

Близнах питието си.

— Ами ако съм? — попитах.

Той ми се усмихна за втори път, този път по-гадничко и не каза нищо.

Станах, прекосих стаята и застанах там, където смятах, че се е намирало креслото му преди. Загледах се в акварела.

— Според мен не би издържал на разпит — обади се той.

Не му отговорих.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Вие какво искате да кажа?

— Можеш да попиташ какво смятам да направя във връзка с тебе.

— Какво смятате да правите във връзка с мене?

— Нищо — отвърна той. — Ела тук и седни.

Кимнах и се върнах.

Той се вгледа в лицето ми.

— Възможно ли е преди малко едва-едва да си се сдържал да не прибегнеш към насилие?

— С четирима телохранители отвън?

— С четирима телохранители отвън.

— Не — казах.

— Добър лъжец си.

— Тук съм, за да ви помогна, сър. Без въпроси. Такава беше уговорката, доколкото разбрах. Ако има някаква промяна, бих искал да ми кажете.

Той забарабани с пръсти по одеялото.

— Нямам желание да те затруднявам — каза той. — Въпросът е, че имам нужда от човек точно като тебе, и бях сигурен, че Дон може да ми го намери. Заради необикновената ти маневреност и славата ти на компютърен спец заедно с докачливостта ти по определени въпроси си струваше да те чакам. Има сума ти неща, за които бих искал да те разпитам.

— Карайте.

— Още не. По-късно, ако ни остане време. Всичко това ще е допълнителен материал за доклад, над който работя. Много по-важно — лично за мен — е онова, което искам да ти кажа.

Намръщих се.

— С годините — продължи той — научих, че най-подходящият човек, който ще си държи устата затворена за твоите работи, е човекът, на когото правиш същата услуга.

— Имате натрапчивото желание да признаете нещо ли?

— Не зная дали трябва да бъде наречено точно „натрапчиво желание“. Може би да, може би не. Както и да е, обаче някой от онези, които съм наел да ме защитават, трябва да знае всичко открай докрай. Нещо някъде може да се окаже от полза — а ти си идеалният избор да ме изслушаш.

— Приемам — кимнах. — Аз няма да ви издам, така както и вие няма да ме издадете.

— Имаш ли някакви подозрения относно това защо цялата тази работа толкова ме тревожи?

— Да — казах.

— Да чуем.

— Използвали сте Палача и сте извършили нещо — или много неща — незаконни, неморални, каквито и да са. Това очевидно не трябва да се разчуе. Само вие и Палача знаете за какво става дума. Според вас е било много позорно, когато машината е осъзнала в пълна степен събитието и е претърпяла срив, който би могъл да доведе накрая до решение да бъдете наказан, задето сте я използвали по този начин.

Той се втренчи в чашата си.

— Позна.

— Всички ли бяхте замесени?

— Да, но когато това се случи, операторът бях аз. Нали разбираш… ние — аз — убихме човек. Беше… Всъщност всичко започна с едно празненство. Същия следобед ни съобщиха, че проектът е минал. Всичко вървеше добре и накрая го бяха одобрили окончателно. Трябваше да се полее още същия петък. С Лейла, Дейв и Мани вечеряхме заедно. Бяхме в страхотно настроение. След вечерята продължихме купона и най-накрая, кой знае как, се озовахме пак в инсталацията.

Нощта напредваше, все повече и повече абсурдни неща ни се виждаха все по-малко нелепи — знаете как става. Решихме — не помня вече кой точно го предложи — че и Палача трябва да се включи в празненството. В крайна сметка купонът наистина си беше в негова чест. Не мина много време и това вече ни се виждаше съвсем справедливо; започнахме да обсъждаме как да го включим. Нали разбираш, ние бяхме в Тексас, а Палача — в Космическия център в Калифорния. Нямаше начин да се съберем заедно. От друга страна, телеоператорната станция беше точно срещу нас, делеше ни един коридор. Най-накрая решихме да го активираме и да се редуваме като оператори. Той вече имаше рудиментарно съзнание и според нас беше уместно всеки да се свърже с него и да му съобщи добрата новина. Така и направихме.

Той въздъхна, отпи пак и ме погледна.

— Дейв беше пръв. Той го активира. После… Е, нали ти казах, всичките бяхме в настроение и на градус. Отначало нямахме намерение да извеждаме Палача извън лабораторията, но Дейв реши да го изведе за мъничко — да му покажел небето и да му кажел, че в края на краищата наистина ще полети нататък. После Дейв изведнъж го прихвана ентусиазмът да надхитри пазачите и алармената система. Беше игра и всички се включихме. Всъщност, направо се блъскахме кой да поеме управлението. Но Дейв на го пускаше и ние поехме контрола, чак когато той вече беше извел Палача извън сградата, в пустошта около Центъра.

Когато Лейла успя да го убеди да й даде да се пробва и тя, настроението беше поспаднало. Играта беше свършила. И тя измисли нова игра: закара Палача до близкото градче. Беше късно, а сетивното оборудване работеше идеално. Бе предизвикателство — да преминеш през града, без да те забележат. Тогава всички вече имаха предложения какво да правим по-нататък и тези предложения ставаха все по-смахнати. После Мани пое контрола и не искаше да ни каже какво прави — не ни позволи да го следим. Каза, че щяло да бъде по-забавно да изненада следващия. Виж сега, той беше по-важна клечка от всички нас, взети заедно, и остана подключен толкова време, че започнахме да се изнервяме. Известно напрежение винаги действа отрезвяващо и според мен всички май започнахме да усещаме с каква кретения сме се захванали. Не само че можеше да прецака кариерата и на четиримата — това едно на ръка — но щяхме да издъним целия проект, ако ни хванеха, че си играем игрички със скъпата апаратура. Или поне на мен ми се въртяха такива мисли в главата, а освен това бях сигурен, че Мани действа под напора на безкрайно човешкото желание да натрие носа на другите.

Започнах да се потя. Изведнъж ми се прииска просто да върнем Палача там, където му е мястото, да го изключим — това все още беше възможно, преди да му монтират последните вериги — да заключим станцията и да забравим напълно за станалото. Започнах да натискам Мани да спре да си играе и да ми предаде управлението. Най-накрая се нави.

Сенаторът допи бърбъна си и ми протегна чашата.

— Би ли я поосвежил, ако обичаш?

— Няма проблем.

Налях му пак, сипах и на себе си, седнах на стола и зачаках.

— И така, аз го поех — продължи той. — Поех го и къде мислиш, че ме беше натресъл тоя идиот? Намирах се в някаква сграда и още мигнал-немигнал, вече разбрах, че е банка. В Палача са монтирани какви ли не уреди и Мани очевидно бе успял да го прекара през входа, без алармата да се задейства. Стоях точно пред главния трезор. Очевидно той е смятал, че това трябва да е моето предизвикателство. Потиснах желанието си да изляза навън през най-близката стена и да побягна. Вместо това се върнах при входната врата и погледнах навън — не видях никого. Започнах да се измъквам. Щом излязох навън, лъчът ме освети. Беше джобно фенерче. В другата ръка държеше пистолет. Паникьосах се. Ударих го… Рефлекс. Когато удрям, удрям с всичка сила. Само че него го фраснах със силата на Палача. Трябва да е починал на мига. Побягнах и не спрях, чак докато не се озовах в малкия парк край Центъра. Наложи се другите да ме измъкват от апаратурата.

— Те наблюдаваха ли какво стана? — попитах.

— Да, някой включи картината на страничния екран няколко секунди след като поех управлението. Май беше Дейв.

— Опитаха ли се да ви спрат, докато бягахте?

— Не. Ами всъщност аз не забелязвах нищо освен онова, което сам правех. Но после ми казаха, че били толкова шокирани, че можели само да гледат, докато съм рухнал.

— Разбирам.

— После Дейв пое управлението и премина обратно по първоначалното си трасе, върна Палача в лабораторията, изчисти го и го изключи. Заключихме станцията. Внезапно бяхме съвсем изтрезнели.

Той въздъхна, облегна се назад и дълго мълча.

После каза:

— Ти си единственият, на когото някога съм го разказвал.

Отпих от чашата си.

— После отидохме у Лейла — продължи той, — а за останалото можеш да се досетиш. Каквото и да направим, не можем да съживим човека, решихме ние, но ако кажем на някого какво се е случило, това щеше да провали много скъпа и важна програма. Не че бяхме престъпници, които си търсят оправдание. Беше лудория, каквато се случва веднъж в живота и която случайно беше завършила трагично. Ти какво би направил на наше място?

— Не знам. Сигурно същото. И аз съм се плашил.

Той кимна.

— Именно. Ами това е.

— Има и още, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Палача? Казахте, че той вече е притежавал съзнание. Вие сте го усещали и той е усещал вас. Трябва да е реагирал някак на всичко това. Как?

— Мамка ти — тросна ми се той.

— Извинявайте.

— Семеен ли си?

— Не.

— Водил ли си някога детенце на зоопарк?

— Да.

— Тогава може би преживяването ти е познато. Когато синът ми беше на около четири години, един следобед го заведох във Вашингтонския зоопарк. Сигурно обиколихме всичките клетки до последната. От време на време той казваше по нещо, питаше за това и онова, смя се на маймуните, мечките много му харесаха — сигурно защото са му приличали на големи, много големи играчки. Но знаеш ли кое беше най-хубавото? Онова, което го накара да скача, да сочи с пръстче и да вика: „Виж, татко! Виж!“

Поклатих глава.

— Една катеричка, която се беше надвесила от клон — каза той и се засмя тихичко. — Незнанието кое е важно, кое не е. Неадекватни реакции. Невинност. Палача беше дете и до момента, в който аз поех управлението, единственото, което бе разбрал от нас, беше, че това е игра; той се забавляваше заедно с нас и толкова. А после се случи нещо страшно… Надявам се никога да не узнаеш какво е да причиниш ужасна гадост на дете, което те държи за ръката и се смее… Той почувства всичко, което почувствах и аз и което е чувствал и Дейв, докато го водеше обратно.

Дълго мълчахме.

— Ние… му нанесохме травма — поклати глава той най-накрая. — Или както там е префърцунената дума. Това е, което се случи онази нощ. Трябваше да мине известно време, за да окаже въздействие, но не изпитвам и капка съмнение, че тази е причината за кризата, която той по-късно изживя.

Кимнах.

— Разбирам. И според вас той иска да ви убие заради това?

— А ти не би ли искал същото? — отвърна ми той. — Ако си започнал живота си като предмет и ние сме те превърнали в личност, а после пак те използваме като предмет, не би ли искал и ти да ни убиеш?

— Лейла май беше поставила доста непълна диагноза.

— Не, беше се сетила за всичко. Но го бе изтълкувала погрешно. Не я беше страх. Наистина, това за него е било само игра, която е играел — заедно с другите. Спомените му вероятно не са чак толкова лоши. Всъщност аз бях истинският виновник. Лейла е била убедена, че той ще иска да отмъсти само на мен. Очевидно не е била права.

— Но тогава не разбирам защо убийството на Бърнс не я е притеснило. Не се е знаело дали е бил паникьосан хулиган или Палача.

— Единственото, което мога да кажа е, че като много горда жена — а тя си беше точно такава — се е придържала упорито към своята диагноза, въпреки очевидните доказателства.

— Това не ми харесва. Но сте я познавали вие, не аз, а както се оказва, по отношение на това тя е била права в оценката си. Ала нещо друго ме притеснява също толкова много — шлемът. След като Палача е убил Дейв, той си е направил труда да отнесе шлема във водонепроницаемата си камера чак до Сейнт Луис, само за да го зареже на следващото местопрестъпление. В това няма капка смисъл.

— Всъщност има — възрази сенаторът. — Тъкмо до това щях да стигна след малко, но и сега мога да ти го кажа. Разбираш ли, Палача не притежава гласово устройство. Ние общувахме с него чрез апаратурата. Дон спомена, че разбираш от електроника…

— Разбирам.

— Е, накратко казано, искам да поогледаш тоя шлем и да ми кажеш дали някой е бърникал в него.

— Трудничко ще е — отвърнах. — Не знам какво е било първоначалното му устройство и не съм чак такъв гений на теорията, че просто като погледна нещо, да знам дали може да функционира като телеоператор.

Той прехапа устна.

— Все пак ще ти се наложи да се пробваш. Може да има някакви физически признаци — драскотини, прекъсвания, нови свръзки, знам ли. Ти си по тези работи. Огледай за такива неща.

Само кимнах и го изчаках да продължи.

— Според мен Палача е искал да говори с Лейла — каза той. — Или защото тя е психиатър и той е знаел, че функционира зле на равнище, което надхвърля механичното, или може би защото в известен смисъл я смята за своя майка. В края на краищата друга жена в екипа нямаше, а от нашите умове той имаше представа какво е майка наред с всичките асоциации за грижа и утеха. Или може би е искал да говори с нея и по двете причини. Според мен е взел шлема тъкмо с тази цел. Трябва да е разбрал за какво служи от директната връзка с мозъка на Дейв, докато е бил при него. Искам да огледаш шлема, защото е възможно Палача да е разрушил веригите за контрол и да е оставил само комуникационните. Според мен той е отнесъл шлема в това състояние при Лейла, за да я убеди да си го сложи. Тя се е уплашила — опитала се е да избяга, да се съпротивлява, да извика помощ — и той я е убил. Шлемът вече не му е бил нужен, затова го е зарязал и се е махнал. Очевидно на мен няма какво да ми каже.

Замислих се и кимнах.

— Добре де, прекъснатите вериги мога да ги позная — рекох. — Ако ми кажете къде е сандъчето с инструментите, по-добре веднага да се захващам.

Той ми махна, сякаш искаше да каже: „Стой си на мястото.“

— По-късно установих кой е убитият пазач — продължи сенаторът. — Всички направихме анонимни дарения на вдовицата. След това съм помагал на семейството, грижил съм се за тях — по същия начин — и досега…

Не го поглеждах.

— … Нямаше какво друго да направя — завърши той.

Продължавах да мълча.

Сенаторът допи питието си и ми се усмихна едва-едва.

— Кухнята е там — посочи с палец. — Отзад има килер с инструменти. И сандъчето е там.

— Добре.

Станах. Оставих шлема и тръгнах към вратата като минах пак покрай мястото, където бях застанал по-рано.

— Чакай! — повика ме той.

Спрях.

— Защо преди малко застана там? Какво му е толкова специалното на това място?

— Какво искате да кажете?

— Много добре знаеш.

Свих рамене.

— Все някъде трябваше да застана.

— Изглеждаш ми от онези хора, които си имат по-основателни причини за нещата, които правят.

Погледнах стената.

— В случая не е така.

— Настоявам.

— Всъщност не ви трябва да знаете.

— Но аз настоявам да знам.

— Добре де. Исках да разбера какви цветя обичате. Така де, клиент сте ми все пак. — Минах през кухнята, влязох в килерчето и затърсих сандъчето.

 

 

Седях на стол, обърнат настрани, така че да съм с лице към вратата. В главната стая на хижата единствените звуци, които се чуваха, бяха съскането и цвърченето на пъновете в камината, които се превръщаха в пепел.

Само студена, равномерна белота, която се стеле зад прозореца, и тишина, потвърдена от изстрели, още по-дълбока в мига, когато стихнат… Но нито стон, нито въздишка. Никога не го броя за буря, ако няма вятър.

Големи, тлъсти снежинки се спускат в нощта — тихата нощ, безветрена нощ…

Доста време мина, откакто пристигнах тук. Сенаторът дълго разговаря с мен. Беше разочарован от това, че не можах да му кажа кой знае какво за субкултурата на не-личностите, която той вярваше, че съществува. Всъщност самият аз не бях сигурен дали съществува, макар че от време на време ми се струваше, че съм навлизал в периферията й. Ала на мен вече не ми се ще да се приобщавам към нищо и не смятах да споделям с него догадките си в това отношение. Казах му какво мисля за Централната база данни, когато ме попита, и някои от нещата, които изрекох, не му харесаха. Тогава ме обвини, че съм искал да разруша всичко, без да предлагам по-добра алтернатива.

Умът ми се върна назад през умората, времето, лицата, снега и пространството — много, много пространство — към предната вечер в Балтимор. Кога ли беше това? Накара ме да се сетя за „Култът на надеждата“ на Менкен. Не можех да му дам верния отговор, исканата от него алтернатива, по която би могло да се работи, защото такава може би няма. Функцията на критиката не трябва да се бърка с функцията на реформата. Но ако в дъното назряваше съпротива с нелегално движение, което търсеше да намери начин да бъдат надхитрени архиварите, може би това начинание щеше да се окаже също толкова ефективно и благоприятно в крайна сметка, колкото и, да речем, Сухия режим. Опитах се да го накарам да прозре това, но не мога да кажа колко от онова, което му наприказвах, успя да му влезе в главата. Най-накрая той окапа и се качи горе, за да си вземе хапчето и да се заключи за през нощта. Дори да се беше разтревожил от това, че не намерих нищо нередно като прегледах шлема, не го показа.

Така че седях там, шлемът, уоки-токито и пистолетът бяха на масата, сандъчето с инструментите — до стола, черната ръкавица — на лявата ми ръка.

Палача идваше — не се съмнявах.

Бърт, Лари, Том, Клей, шлемът можеха да го спрат, а можеха и да не го спрат. Нещо в целия случай ме притесняваше, но бях твърде уморен, за да мисля за друго освен за непосредствената ситуация и да се опитвам да остана нащрек, докато чакам. Страхувах се да взема стимулант, да пийна нещо или да запаля цигара, тъй като централната ми нервна система трябваше да бъде част от оръжието. Гледах как снегът прелита на парцали.

Когато чух изщракването, извиках на Бърт и Лари, грабнах шлема и се изправих. Лампата започна да примигва.

Но вече беше твърде късно.

Щом вдигнах шлема, чух изстрел отвън и след като той отекна, ме обхвана злокобно предчувствие. Тези мъже не ми се струваха от ония, които биха започнали да стрелят, без да се появи мишена.

Дейв ми беше казал, че обхватът на шлема е приблизително половин километър. Значи, като се има предвид забавянето между активирането на шлема и момента, когато по-близката двойка телохранители беше забелязала Палача, той явно се движеше много бързо. Прибавете към това и възможността обхватът на мозъчните му вълни да е много по-голям от този на шлема. А после допуснете и възможността Палача да е използвал този фактор, докато сенатор Брокдън е лежал, все още буден, и се е тревожел. Заключение: Палача можеше да знае къде седя с шлема на глава, да е разбрал, че там го чака най-опасното оръжие, и да ме удари като гръм, преди да успея да се справя с механизма.

Нагласих го на главата си и се опитах да се докарам до напълно неутрално положение.

И пак онова чувство, че гледам света през мерника на снайпер с всички странични усещания. Само дето светът се състоеше от фасадата на хижата; Бърт пред вратата с пушка на рамо; Лари отляво — ръката му току-що се е отпуснала, след като е хвърлил граната. Мигом разбираме, че не е улучила. Огнеметът, към който сега посяга, щеше да се окаже безполезен още преди да натисне спусъка.

Следващият откос на Бърт рикошира отляво в гръдната пластина. Ударът ни накара да се олюлеем. Третият куршум не уцели. Четвърти нямаше, защото изтръгнахме пушката от ръцете му, метнахме я настрани, изфучахме покрай него и се врязахме във входа.

Вратата се разцепи на трески, разхвърча се и Палача влезе.

Съзнанието ми беше изпълнено дотам, че щеше да се пръсне с двойното видение на гладкото метално тяло на прииждащия телефактор и изправения ми собствен образ с настръхнали коси — протегнал напред лява ръка, стиснал лазерния пистолет в дясната, притисната плътно към мен. Спомних си лицето, писъка, бодежите, отново усетих присъствието на силата и екзотичното чувство и се опитах да го овладея докрай, все едно той беше мой, да го направя мой, да го спра, а образът ми замръзна като на снимка отсреща…

Палача забави ход, залитна. Такава инерция не може да секне за миг, но усетих, че тялото реагира правилно. Бях го закачил на въдицата. Сега трябваше просто да го изтегля.

И тогава се разнесе взривът — гръмовно избухване отвън, което разтресе земята, последвано от вихър от камъчета и отломки. Гранатата, разбира се. Но това, че се досетих какво е, не елиминира способността й да отвлича вниманието.

В този миг Палача се окопити и се метна върху ми. Натиснах спусъка на лазерния пистолет — сега това си беше чиста самозащита, надали имаше шанс да овладея отново електрическите му вериги. С лявата си ръка се опитвах да го ударя в средната част, където се намираше мозъкът.

Той блокира ръката ми с ръка и бутна шлема от главата ми. После ми изтръгна пистолета, който беше нажежил до червено половината му лява страна, смачка го и го пусна на земята. В този миг го разтресе ударната вълна на два тежкокалибрени изстрела. Бърт бе успял да се съвземе и стоеше на прага.

Палача се завъртя и се понесе, преди да успея да му лепна глухия заряд.

Бърт пусна още един откос, преди той да сграбчи пушката и да й огъне дулото. Две крачки — и вече беше сграбчил Бърт. Едно бързо движение и той падна на земята. После се обърна отново, направи няколко крачки надясно и се изгуби от погледа ми.

Тръгнах към вратата и стигнах тъкмо навреме, за да го видя, потънал в пламъци, които струяха към него от някаква точка близо до ъгъла на хижата. Вървеше през огъня. Чух хрущене на метал — беше унищожил оръжието. Изскочих навън точно за да видя как Хари се просва на снега.

Палача отново се обърна към мен.

Този път не се втурна. Вдигна шлема, който беше пуснал на снега. После запристъпва с премерена крачка и под такъв ъгъл, че да може да отреже всеки мой опит за бягство към гората. Снежинките падаха помежду ни. Снегът скърцаше под краката му.

Отстъпих назад, вмъкнах се вътре, наведох се и вдигнах здрава тояга от останките на вратата. Той ме последва и почти небрежно сложи шлема на стола до вратата. Придвижих се до средата на стаята и зачаках.

Наведох се леко напред, протегнал и двете си ръце — бях насочил върха на тоягата към фоторецепторите на главата му. Той продължи да се приближава бавно, а аз се загледах в стъпалата му. Както при човека линията им беше перпендикулярна на тази, която свързва горните извивки на ходилата в различни позиции и сочи вектора на най-малкото съпротивление. Търсех начин да го извадя от равновесие чрез бутане или дърпане. За лош късмет въпреки антропоморфния дизайн стъпалата на Палача се разполагаха много надалеч едно от друго, липсваха му човешки мускули, да не споменавам за горна извивка на ходилото, а притежаваше и много по-голяма маса от всички, с които някога съм се бил. Докато обмислях четирите хвърляния от джудо, които владеех най-добре, и няколко второкласни, имах силното чувство, че никое от тях няма да ми помогне особено.

После той пристъпи още по-близо и аз направих лъжливо движение с тоягата към фоторецепторите. Палача забави ход, бутна настрани тоягата и продължи да настъпва; дръпнах се надясно в опит да го заобиколя. Щом се обърна, го огледах — опитвах се да определя вектора му на най-малко съпротивление.

Билатерална симетрия, очевидно високо разположен център на тежестта… Един чист замах с черната ръкавица към мозъчното отделение — само това ми трябваше. После, дори и рефлексите му да ме смажеха мигом, нямаше да му остане нищо друго, освен да ляга и да чака второто пришествие. Той също го знаеше. Личеше по това как засланя с десницата си мястото, където бе разположен мозъкът, по това как отбягва черната ръкавица, когато финтирах с нея.

Идеята в един миг бе проблясък, а в следващия — цяла серия…

Като продължих да се движа в дъга, но по-бързо, аз отново посегнах с тоягата към фоторецепторите. Замахът му я изби от ръката ми и я запрати надалече, но това влизаше в плана. Метнах нагоре лявата си ръка и се приготвих да връхлетя върху му. Той се дръпна назад и наистина връхлетях. Това ще ми струва живота, реших, но без значение как точно ще ме убие, трябва да рискувам.

Навремето не ме биваше много-много като питчър, като кетчър пък бях пълен провал. За батър криво-ляво ставах, но хванех ли веднъж някой удар, после печелех бази като едното нищо…

Палача беше разтворил крака за по-голяма устойчивост. Използвах момента и се плъзнах между тях с краката напред, извит надясно, защото не можех да разчитам да се спра с лявата ръка.

Когато се озовах от другата му страна, скочих на крака, забравяйки болката от сблъсъка на рамото ми с пода. Моментално направих задно салто.

Краката ми попаднаха някъде около кръста му и аз го изритах с всичка сила. Той посегна към мен, но вече бе закъснял. От удара тялото му залитна в обратната посока. Стиснах коленете му с лактите си и го изблъсках напред.

Палача изскърца и се строполи. Разперих ръце и скочих напред, като отново замахнах за удар с лявата ръка. Той се стовари на пода с такава сила, че дъските се пропукаха. Едва успях да измъкна левия си крак, но десният остана затиснат под тялото му, болезнено извит настрани.

С лявата си ръка блокира удара, а с дясната сграбчи юмрука ми още по-здраво. Черната ръкавица падна върху рамото му.

Пуснах заряда, а той стисна ръката ми по-високо и ме блъсна напред. Зарядът избухна, лявата му ръка се откачи и се изтъркули на пода. Страничната пластина под нея се беше поизкорубила и това беше всичко…

Дясната му ръка пусна бицепса ми и ме сграбчи за гърлото. Когато стисна с два пръста сънната ми артерия, успях само да изхъхря „Правиш ужасна грешка“, прощални думи и той ме изключи.

 

 

Светът се върна пред очите ми пулсиращ. Седях в голямото кресло, където по-рано седеше сенаторът, погледът ми не беше фокусиран върху нещо. Настоятелно бръмчене изпълваше ушите ми. Скалпът ме смъдеше. Над веждите ми мигаше някаква светлинка.

— Да, жив си и шлемът е на главата ти. Ако се опиташ да го използваш срещу мен, ще го махна. Точно зад тебе съм. Ръката ми е на ръба на шлема.

— Разбрах. Какво искаш?

— Всъщност много малко. Но разбирам, че трябва да ти кажа някои неща, за да ми повярваш.

— Много правилно си разбрал.

— Тогава ще започна с това, че на четиримата мъже отвън общо взето им няма нищо. Искам да кажа, няма счупени кости и разкъсани органи. Но съм ги вързал по очевидни причини.

— Много мило от твоя страна.

— Не искам да наранявам никого. Дойдох тук, само за да се видя с Джеси Брокдън.

— Така както се видя и с Дейвид Фентрис ли?

— Пристигнах в Мемфис твърде късно, за да се видя с него. Когато отидох там, той беше мъртъв.

— Кой го уби?

— Онзи човек, когото Лейла бе изпратила да й занесе шлема. Един от пациентите й.

Инцидентът веднага нахлу в главата ми и застана на мястото си с гладко, бързо, единствено „щрак“. Стреснатото познато лице на летището, когато напусках Мемфис. Осъзнах откъде беше минал преди незабележим: беше един от тримата мъже, които онази сутрин имаха терапевтичен сеанс при Лейла и които видях на тръгване във фоайето. Мъжът, когото бях подминал в Мемфис, беше онзи, който стоеше откъм моята страна, докато третият ми каза, че мога да се кача.

— Защо? Защо го е направила?

— Знам само, че е говорила с Дейвид по-рано и че е изтълкувала думите му за идващото възмездие и споменаването му за контролния шлем като намек, че той ще го осъществи, а аз ще бъда негово оръдие. Не зная какво точно са си казали. Познавам само чувствата, породени от думите, тъй като ги видях в ума й. Отдавна се уча, че често има голяма разлика между мисли, думи и дела и между предполагаеми намерения, твърдения и действително случило се. Тя изпрати пациента си за шлема и той й го занесе. Върна се при нея превъзбуден — беше го страх, че ще го арестуват и ще го тикнат в затвора. Скараха се. После приближаването ми активира шлема, той го хвърли и я нападна. Знам, че още първият му удар я уби, защото когато това се случи, бях във връзка със съзнанието й. Продължих към сградата с намерение да отида при нея. Но по улиците имаше движение и се забавих в старанието си да не ме забележат. Междувременно ти влезе и сложи шлема. Моментално избягах.

— Толкова бях близо! Ако не се бях спрял на петия етаж да правя фалшивата анкета…

— Разбирам те. Но е нямало как. Ти не би нахлул просто с взлом, когато е имало и по-лесен начин. Не можеш да се обвиняваш за това. Ако беше дошъл час по-късно или ден, без съмнение щеше да се чувстваш по-различно, а тя пак щеше да е все така мъртва.

Но вече ме мъчеше и нова мисъл. Възможно ли беше фактът, че онзи мъж ме видя в Мемфис, да е причината за нервната му възбуда? Дали не се е разтревожил, че тайнственият посетител на Лейла очевидно го е разпознал? Можеше ли това, че е мернал лицето ми сред човекороя, да е довело до финалната сцена?

— Спри! И аз мога да се чувствам също толкова виновен за това, че съм активирал шлема в присъствието на опасен човек на прага на самообладанието. Никой от нас не отговаря за онова, което предизвиква в другите нашето присъствие или отсъствие, особено когато изобщо не подозираме ефекта. Цели години ми трябваха, за да оценя този факт и нямам намерение да го зарязвам. Колко назад ще се разровиш в това търсене на причини? Като е изпратила този мъж за шлема, тя сама е задействала веригата от събития, довели до смъртта й. Но тя е действала от страх и е използвала оръдието, което й е било под ръка — както е смятала, за самозащита. Ала откъде идва този страх? Той се корени във вината, вина за нещо, което се е случило много отдавна. А и онзи акт… Стига! Вината е движеща сила и проклятие на човешката раса от първите дни на нейния разум. Убеден съм, че си я носим до гроб — всички ние. Аз съм продукт на чувството за вина; негов субект; някога — негов роб… Но съм се примирил с него; най-накрая разбрах, че то е необходим елемент на собствената ми мяра за човечност. Аз виждам как ти преценяваш смъртта — на пазача, на Дейв, на Лейла; виждам също и заключенията ти за много други неща: колко глупава, извратена, късогледа и егоистична раса сме ние. Но макар и това в много отношения да е истина, вината е съвсем друго нещо. Без вина човекът нямаше да е по-добър от останалите обитатели на тази планета, без да броим един определен вид китоподобни, за които току-що ми напомни. Погледни към инстинкта, за да можеш да оцениш вярно свирепостта на живота, да си представиш дивия свят, преди в него да нахлуе човекът. За да видиш инстинкта в най-чистата му форма, вгледай се в насекомите. Там ще откриеш война, която продължава вече милион години без нито едно примирие. Въпреки огромните си недостатъци човекът все пак притежава много повече импулсивна доброта от всички други същества, при които инстинктът ръководи по-голямата част от живота им. Импулсът да правиш добро според мен се дължи пряко на способността да изпитваш чувство за вина. Това чувство е свързано и с най-лошото, и с най-доброто у човека.

— И според тебе то ни помага понякога да изберем по-благородната постъпка?

— Да.

— Тогава да разбирам ли, че според тебе ти притежаваш свободна воля?

— Да.

Разсмях се.

— Марвин Мински е казал веднъж, че когато построим разумни машини, що се отнася до тези въпроси, те ще са също толкова твърдоглави и склонни да грешат, колкото и хората.

— Не казвам, че не е бил прав. Но по тези въпроси аз просто ти казах собственото си мнение. Аз самият съм избрал да действам така. Кой може да твърди, че знае това със сигурност?

— Моите извинения. Ами сега? Защо се върна тук?

— Дойдох да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги освободя от всякаква вина, свързана с детството ми, която те все още биха могли да чувстват пред мен. Исках да им покажа, че съм оздравял. Исках да ги видя пак.

— Къде отиваш?

— Към звездите. Макар да нося в себе си образа на човечеството, знам че съм уникален. Може би онова, което искам, е сродно на чувството, което един органичен човек изпитва, когато казва, че е „намерил себе си“. Сега, когато съм пълноправен господар на собственото си същество, искам да го упражнявам. В моя случай това означава да реализирам потенциала, заложен в устройството ми. Искам да се разхождам в други светове. Искам да увисна там, в небето, и да ви разкажа какво виждам.

— Имам чувството, че мнозина биха били щастливи да ти помогнат да се уреди.

— Освен това искам ти да сглобиш гласовото устройство, което съм разработил за себе си. Ти, лично. И искам да ми го монтираш.

— Защо аз?

— Познавал съм по този начин едва неколцина души. В тебе виждам нещо, което ни свързва — начинът ни на живот встрани от другите.

— С радост ще го направя за тебе.

— Ако можех да говоря като вас, нямаше да е нужно баща ми да си слага шлема, за да поговоря с него. Би ли отишъл преди мен да му обясниш, за да не се страхува, когато вляза?

— Разбира се.

— Тогава да вървим.

Станах и го поведох нагоре по стълбите.

 

 

Една вечер точно след седмица седях в „Пийбоди“ и си пийвах бира за сбогом.

Вестниците вече бяха писали за всичко, но Брокдън беше нагласил работата, преди да позволи да се вдигне шум около историята. Палача щеше да получи своя полет към звездите. Аз му бях дал гласа, който искаше, и му бях завинтил отново изтръгнатата ръка. След това бях стиснал другата и му бях пожелал всичко хубаво — тази същата сутрин. Завиждах му — за много неща. Не на последно място и за това, че сигурно беше по-свестен човек от мен. Завиждах му, че в много отношения беше по-свободен, отколкото аз някога бих могъл да бъда, макар да знаех, че носи и окови, каквито не познавах. Усещах някакво родство с него заради онова, което ни свързваше, заради начина ни на живот встрани от другите. Чудех се какво ли би почувствал Дейв, ако бе доживял да го види? Или Лейла? Или Мани? „Бъдете горди — рекох на сенките им — детето ви лека-полека е пораснало и вече е достатъчно голямо, за да ви прости и боя, който е изяло от вас…“

Ала не можех да спра да се чудя. Всъщност ние все още не знаем кой знае какво по въпроса. Дали ако не се бе случило убийството, той никога нямаше да развие пълноценно човешко съзнание? Твърдеше, че е продукт на чувството за вина — на Голямата вина. Голямото престъпление е нейният необходим предшественик. Сетих се за Гьодел и Тюринг, за кокошките и яйцата и реших, че и този въпрос е от онези въпроси… А не бях дошъл в „Пийбоди“ да мисля трезво.

Нямах представа как онова, което съм казал, би могло да повлияе на доклада на Брокдън пред комитета на Централната база данни. Знаех, че няма да ме издаде, защото бе решен да носи собствената си вина до гроб. Нямаше друг избор, ако искаше да стори всички онези добри дела, които според него можеше да извърши. Но тук, в едно от любимите местенца на Менкен, не можех да не си спомня някои неща, които той бе казал за противоречията, като например:

— Дали Хъксли е накарал Уилбърфорс да промени убежденията си?

И:

— Дали Лутер е накарал Лъв X да промени убежденията си?

И реших да не възлагам твърде големи надежди на нищо. По-добре да гледаш живота от позицията на Сухия режим и да си сръбнеш поредната глътка.

Когато всичко свърши, щях да тръгна към кораба си. Имах чувството, че никога не бих могъл да погледна отново звездите както преди. Знаех, че понякога ще се чудя какви ли мисли минават през свръхохладския невристорен мозък там горе и под какви ли незнайни небеса в неизвестни земи някой ден могат да си спомнят за мен. И имах чувството, че тази мисъл трябва да ме прави по-щастлив, отколкото се чувствах.

Край
Читателите на „Името ми е легион“ са прочели и: