Дан Симънс
Падането на Хиперион (8)

8

Мартин Силенъс, Сол Уайнтрауб и консулът залитат нагоре по дюните към Сфинкса, докато Брон Ламиа и Федман Касад се връщат с тялото на отец Хойт. Уайнтрауб се загръща здраво в пелерината си, опитвайки се да скрие бебето от яростта на шибащия пясък и светкавиците. Той гледа как Касад слиза от дюната. Дългите крака на полковника са черни и карикатурни на фона на наелектризирания пясък, ръцете на Хойт висят и леко се поклащат при всяко плъзване, при всяка крачка.

Силенъс крещи, но вятърът отвява думите. Брон Ламиа посочва към една от палатките, все още устояваща на бурята, която бе съборила или отвяла останалите. Скупчват се около палатката на Силенъс. Последен идва полковник Касад, който внимателно внася тялото. Вътре виковете им могат да се чуят над плющенето на фибропластмасовото платнище и напомнящия раздиране на хартия пукот на светкавиците.

— Мъртъв ли е? — вика консулът и смъква наметалото, което Касад е увил около голото тяло на Хойт. Кръстоидите греят с розова светлина.

Полковникът посочва към датчиците, които мигат на повърхността на прилепения до гърдите на свещеника медицински пакет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Лампичките светят в червено, освен жълтото премигване на животоподдържащите влакна и възли. Главата на Хойт се претъркулва назад и сега Уайнтрауб вижда стоногия шев, който свързва разрязаното гърло.

Сол Уайнтрауб се опитва да напипа пулса с ръка, но не го намира. Той се навежда напред и допира ухо до гърдите на свещеника. Не чува сърцето, но червеникавата подутина на кръстоида излъчва горещина до бузата на учения. Той поглежда към Брон Ламиа.

— Шрайка ли?

— Да… струва ми се… не зная. — Тя посочва към древния пистолет, който все още държи в ръка. — Изпразних пълнителя. Дванайсет изстрела в… каквото и да беше това.

— Видя ли го? — пита полковника консулът.

— Не. Влязох в помещението десет секунди след Брон, но не видях нищо.

— Ами шибаните ти войнишки уредченца? — подхвърля Мартин Силенъс. Той се е наместил в задната част на палатката и се е свил почти като плод в утроба. — Нищо ли не показаха всичките онези лайна от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ?

— Не.

От медицинския пакет прозвучава тих сигнал и Касад изважда изпод колана си нов плазмен патрон, вкарва го в отвора на пакета и сяда обратно със свити под себе си крака, като спуска визьора си, за да погледне навън през отвора на палатката. Гласът му е изменен от говорителя на шлема.

— Загубил е повече кръв, отколкото можем да му прелеем тук. Някой друг да носи инвентар за първа помощ?

Уайнтрауб тършува в раницата си.

— Имам основен комплект. Обаче не стига за това. Каквото и да му е разсякло гърлото, е прерязало всичко.

— Шрайка — прошепва Мартин Силенъс.

— Няма значение — казва Ламиа и се обгръща с ръце, за да спре треперенето на тялото си. — Трябва да намерим помощ за него. — Тя поглежда към консула.

— Мъртъв е — казва дипломатът. — Дори корабният лекар няма да го съживи.

— Трябва да опитаме! — изкрещява Ламиа и се навежда напред, за да сграбчи предницата на туниката на консула. — Не можем да го оставим на онези… неща. — Тя посочва към кръстоидите, които светят под кожата на гърдите на мъртвеца.

Консулът разтрива очите си.

— Можем да унищожим тялото. Да използваме пушката на полковника…

— Ще загинем, ако не се измъкнем от тази шибана буря! — вика Силенъс. Палатката трепери, фибропластмасата се удря в главата на поета и се издига при всеки пристъп на вихъра. Пясъкът шиба плата, сякаш точно отпред излита ракета. — Извикай проклетия кораб. Извикай го!

Консулът придърпва раницата си по-наблизо, сякаш пази древния инфотерм, който е в нея. Пот лъщи по страните и челото му.

— Можем да изчакаме бурята да отмине в някоя от Гробниците — предлага Сол Уайнтрауб. — Например, в Сфинкса.

— Заеби това — казва Мартин Силенъс.

Ученият се извърта в тясното пространство и се втренчва в поета.

— Ти измина целия този път, за да откриеш Шрайка. Да не би да искаш да ни кажеш, че си променил решението си сега, когато той се появи?

Очите на Силенъс проблясват изпод ниско нахлупената му барета.

— Не ви казвам нищо друго, освен че искам онзи негов проклет кораб тук и то веднага.

— Това може би е добра идея — обажда се полковник Касад.

Консулът поглежда към него.

— Щом има шанс да спасим живота на Хойт, трябва да го използваме.

Самият консул изпитва болка.

— Не можем да си тръгнем — отвръща той. — Не можем да си тръгнем сега.

— Така е — съгласява се Касад. — Няма да го използваме за тази цел. Но корабният лекар е в състояние да помогне на Хойт. А и можем да изчакаме края на бурята вътре.

— И евентуално да разберем какво става там горе — казва Брон Ламиа и махва с палец към покрива на палатката.

Бебето Рахил пискливо проплаква. Уайнтрауб я залюлява, като държи главичката й в широката си длан.

— Съгласен съм — кима той. — Ако Шрайка иска да ни намери, на кораба може да го направи също толкова лесно, колкото и тук. Ще внимаваме никой да не си тръгне. — Той докосва гърдите на Хойт. — Колкото и ужасно да звучи, информацията, която ще ни даде корабният лекар за това как действа този паразит, може да бъде безценна за Мрежата.

— Добре — съгласява се консулът. Той изважда от раницата си древния инфотерм, слага длан върху диска и прошепва няколко фрази.

— Идва ли? — пита Мартин Силенъс.

— Потвърди командата. Ще се наложи да съберем багажа си, за да го пренесем. Казах му да се приземи точно над входа на долината.

Ламиа с изненада открива, че се е разплакала. Тя избърсва страните си и се усмихва.

— Какво е толкова смешно? — пита консулът.

— При цялото това положение — отвръща тя, като изтрива бузи с опакото на дланта си, — единственото, за което мога да мисля сега, е колко хубаво би било да взема един душ.

— Нещо за пиене — прибавя Силенъс.

— Убежище от бурята — допълва Уайнтрауб. Бебето суче мляко от биберон.

Касад се навежда напред и главата и раменете му се подават извън палатката. Той вдига оръжието си и сваля предпазителя.

— Датчиците — пояснява полковникът. — Нещо се движи точно зад дюната. — Визьорът се обръща към тях, отразява бледата и скупчена група и още по-бледото тяло на Ленар Хойт. — Отивам да проверя какво става — казва Касад. — Чакайте тук, докато корабът не пристигне.

— Не излизай — спира го Силенъс. — Да не стане като в един от онези шибани древни холоси на ужаса, в които те излизат един по един… хей!

Поетът млъква. Входът на палатката се превръща в триъгълник от светлина и шум. Федман Касад го няма.

 

 

Палатката започва да се събаря — коловете и въжетата поддават, когато пясъкът се мести около тях. Скупчени заедно, крещейки, за да надвикат рева на вятъра, консулът и Ламиа завиват тялото на Хойт в наметалото му. Лампичките на медицинския пакет продължават да мигат с червена светлина. Кръвта е престанала да тече от грубия стоног шев.

Сол Уайнтрауб поставя своето четиридневно дете в бебешка носилка на гърдите си, загръща пелерината си около него и се привежда, за да излезе.

— Нито следа от полковника! — вика той. Докато гледа, ярка мълния удря протегнатото крило на Сфинкса.

Брон Ламиа се приближава до входа и вдига тялото на свещеника. Удивена е колко леко е то.

— Хайде да отнесем отец Хойт в корабния лазарет. После някой от нас ще се върне, за да потърси Касад.

Консулът ниско нахлупва триъгълната си шапка и високо вдига яката си.

— Корабът има дълбочинен радар и сензори за засичане на движение. Той ще ни каже къде е отишъл полковникът.

— И Шрайка — добавя Силенъс. — Да не забравяме домакина си.

— Да вървим — казва Ламиа и се изправя на крака. Налага й се да се приведе срещу вятъра, за да може да върви напред. Свободните краища на наметалото на Хойт се развяват и плющят покрай нея, а собственото й наметало се вее назад. Тя открива пътеката на краткотрайното проблясване на светкавиците и тръгва напред към началото на долината, като поглежда зад гърба си единствено, за да види дали другите я следват.

Мартин Силенъс се отдалечава от палатката, взима Мьобиусовия куб на Хет Мастийн и вятърът отвява лилавата му барета. Силенъс застава там и внушително ругае, спирайки едва, когато устата му започва да се пълни с пясък.

— Хайде — вика Уайнтрауб, сложил длан върху рамото на поета. Сол усеща как пясъкът шиба лицето му и разрошва късата му брада. С другата ръка покрива гърдите си, сякаш пази нещо безкрайно ценно. — Ако не побързаме, ще изгубим от поглед Брон. — Двамата си помагат взаимно да тръгнат напред срещу вятъра. Коженото палто на Силенъс яростно се развява, докато заобикаля, за да вземе баретата си от неизложената на вихъра страна на дюната, където е паднала.

Консулът тръгва последен, понесъл и собствената си раница, и тази на Касад. Миг, след като напуска малкото им убежище, коловете поддават, платът се раздира и палатката отлита в нощта, обкръжена от ореол от статично електричество. Той изминава със залитане триста метра нагоре по следата, като от време на време съзира двамата мъже пред себе си, но по-често загубва пътеката и трябва да прави кръгове, за да я намери отново. Гробниците на времето се виждат зад него, когато пясъчната буря мъничко отслабва и светкавиците проблясват почти без прекъсване една след друга. Консулът вижда Сфинкса, все още сияещ от постоянните електрически удари, прозрачните стени на Нефритената гробница зад него, а зад тях — Обелиска, без никаква светлинка, вертикална, чисто черна сянка на фона на скалните стени. След това Кристалния монолит. Няма и следа от Касад, макар и от движещите се дюни, навяващия пясък и внезапните мълнии да му се струва, че се движат много неща.

Забелязвайки широкия вход на долината и връхлитащите облаци ниско над него, консулът вдига поглед, като почти очаква да види как синята ядрена светлина на кораба му се снижава през тях. Бурята е ужасна, но космическият му кораб се е приземявал и при по-лоши условия. Той се пита дали вече не е кацнал и дали другите не го чакат да пристигне в подножието му.

Но когато стига до седловината между скалните стени при входа на долината, вятърът отново го връхлита и той вижда другите четирима, скупчени заедно в началото на широката равнина, ала кораб няма.

— Не трябва ли вече да е тук? — вика Ламиа, когато консулът приближава до групичката.

Той кима и прикляка, за да извади инфотерма от раницата си. Уайнтрауб и Силенъс застават зад него и се навеждат отгоре, за да го заслонят донякъде от навяващия пясък. Консулът изважда инфотерма и се оглежда. От бурята му се струва, че сякаш са в някаква безумна стая, чиито стени и таван се променят с всеки изминал миг — първо се затварят на няколко метра разстояние около тях, в следващата секунда отстъпват в далечината, а таванът се понася нагоре, както в сцената, в която стаята и коледната елха се уголемяват за Клара в „Лешникотрошачката“ на Чайковски.

Консулът слага длан върху диска, навежда се напред и прошепва в гласовия отвор. Древният уред му прошепва в отговор, а думите едва се чуват от стърженето на пясъка. Той се изправя и поглежда другите.

— Не позволяват на кораба да тръгне.

Разнася се протестен ропот.

— Какво искаш да кажеш с това „не позволяват“? — пита Ламиа, когато останалите млъкват.

Консулът свива рамене и поглежда към небето, сякаш синята огнена опашка все още може да предизвести за пристигането на кораба.

— Не му е било дадено разрешение от космодрума в Кийтс.

— Не каза ли, че имаш разрешително от шибаната кралица? — вика Мартин Силенъс. — Лично от старата Гладстоун?

— Разрешителното от Гладстоун беше в паметта на кораба — отвръща консулът. — И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, и властите на космодрума знаеха това.

— Тогава какво, по дяволите, се е случило? — избърсва лицето си Ламиа. Сълзите, които проля в палатката, са оставили тесни кални бразди в пласта пясък по бузите й.

Консулът свива рамене.

— Гладстоун е отменила първоначалното разрешително. Тук има съобщение от нея. Искате ли да го чуете?

За миг никой не отговаря. След седмицата на пътуването им, мисълта да влязат във връзка с някой извън тяхната група им се струва толкова нелепа, че отначало не могат да я възприемат — сякаш светът извън поклонничеството е престанал да съществува, с изключение на експлозиите в нощното небе.

— Да — отвръща Сол Уайнтрауб, — дай да го чуем. — Внезапното затишие на бурята кара думите да прозвучат много високо.

Те се скупчват и приклякат около стария инфотерм, като поставят отец Хойт в центъра на кръга. В мига, в който го оставят сам, около тялото му започва да се образува малка дюна. Всички датчици светят в червено, с изключение на мониторите за спешни измервания, които блестят с кехлибарен оттенък. Ламиа зарежда нов плазмен патрон и проверява дали осмозната маска, филтрираща чистия кислород и задържаща пясъка, е здраво прикрепена върху устата и носа на Хойт.

— Добре — кимва тя.

Консулът включва диска.

Посланието представлява векторно съобщение, записано от кораба преди десетина минути. Въздухът се замъглява от колоните данни и сферичнообразния колоид, типичен за инфотермите отпреди Хеджира. Образът на Гладстоун искри, лицето й се изкривява странно, а след това и почти комично, когато милиони песъчинки прелитат през проекцията. Дори и при пълна мощност, гласът й почти се загубва сред рева на бурята.

— Съжалявам — казва познатият образ, — но още не мога да позволя на космическия ви кораб да се приближи до Гробниците. Изкушението да си тръгнете би било твърде силно, а значението на мисията ви трябва да стои над всички останали фактори. Моля ви, разберете, че съдбата на безброй светове може би зависи от вас. Моля ви, повярвайте, че надеждите и молитвите ми са с вас. Край на съобщението.

Образът се нагъва сам в себе си и изчезва. Консулът, Уайнтрауб и Ламиа продължават да гледат в мълчание. Мартин Силенъс се изправя, запраща шепа пясък в празния въздух, там, където допреди секунди се е виждало лицето на Гладстоун и изкрещява:

— Мамка ти, шибана, мръсна, политическа, морална, паралитична лайняна кучка! — Той изритва пясък във въздуха. Другите обръщат очи към него.

— Е, това наистина много ни помогна — тихо казва Брон Ламиа.

Силенъс размахва ръце с отвращение и се отдалечава, все още ритайки дюните.

— Има ли нещо друго? — пита консула Уайнтрауб.

— Не.

Брон Ламиа кръстосва ръце и се намръщва към инфотерма.

— Забравих как каза, че работи това нещо. Как преодоляваш смущенията?

— С теснолъчево предаване към джобен комуникационен спътник, който пуснах, когато слязохме от „Игдразил“ — отвръща консулът.

Ламиа кима.

— Значи, когато докладваш, просто пращаш кратки съобщения до кораба, а той препраща векторни послания до Гладстоун… и твоите познати сред прокудените.

— Да.

— Корабът може ли да отлети без разрешително? — пита Уайнтрауб. По-възрастният мъж е седнал с високо вдигнати колене и облегнати върху тях ръце в класическата поза на пълна умора. Гласът му също е много изтощен. — Просто да пренебрегне забраната на Гладстоун?

— Не — отвръща консулът. — Когато Гладстоун е казала „не“, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са поставили задържащо поле клас три над бомбоубежището, където паркирахме кораба.

— Свържи се с нея — предлага Брон Ламиа. — Обясни й положението.

— Опитах. — Консулът взима инфотерма в ръце и го прибира обратно в раницата. — Никакъв отговор. Освен това, в първото съобщение споменах, че Хойт е тежко ранен и че имаме нужда от медицинска помощ. Исках корабният лазарет да е подготвен за него.

— Ранен — повтаря Мартин Силенъс и се връща към мястото, където са се скупчили останалите. — Глупости. Нашето падре е мъртво като кучето на Гленън-Хайт. — Той размахва палец към завитото с наметало тяло — всички мониторни датчици са червени.

Брон Ламиа се навежда по-близо и докосва бузата на Хойт. Студена е. И неговият инфотермен биомонитор, и медицинският пакет започват да цвъртят предупреждения за загиване на мозъка. Осмозната маска продължава да вкарва чист кислород в дробовете му и стимулаторите на медицинския пакет все още движат тях и сърцето, но цвъртенето се усилва до писък, а после се успокоява в равен, ужасяващ тон.

— Загубил е твърде много кръв — обажда се Сол Уайнтрауб. Той докосва лицето на мъртвия свещеник, сам затворил очи и свел глава.

— Чудесно — казва Силенъс. — Шибана работа. А според собствената му история, Хойт ще се разложи и отново ще се възроди, благодарение на проклетото кръстоидно нещо… на двете проклети неща — този тип добре е застраховал възкръсването си… И после ще дойде, олюлявайки се назад, като някое видиотено издание на призрака на Хамлетовото татенце. Какво ще правим тогава?

— Млъквай — скастря го Брон Ламиа. Тя е завила тялото на Хойт с мушама, която е донесла от палатката.

— Млъквай ти — изкрещява Силенъс. — Имаме си едно чудовище, което се крие наоколо. Лично старият Грендел е някъде там и точи нокти за следващото ядене. Да не би наистина да искате зомбито на Хойт да се присъедини към веселата ни групичка? Помните ли как той описа бикурите? Оставяли са кръстоидите да ги възраждат векове наред и да разговаряш с някой от тях било като да разговаряш с амбулаторна гъба. Наистина ли искате трупът на Хойт да скита заедно с нас?

— Два — обажда се консулът.

— Какво? — Мартин Силенъс се завърта, загубва равновесие и пада на колене до тялото. Той се навежда към възрастния учен. — Какво каза?

— Два кръстоида — отвръща консулът. — Неговия и на отец Пол Дюре. Ако разказът му за бикурите е бил истина, тогава и двамата ще… възкръснат.

— Олеле, Христе, разпнат на пръчка — възкликва Силенъс и сяда върху пясъка.

Брон Ламиа е приключила със завиването на тялото на свещеника. Тя поглежда към него.

— Помня това от разказа на отец Дюре за бикура на име Алфа — казва тя. — Но все пак не разбирам. Законът за запазване на материята трябва по някакъв начин да бъде спазен.

— Ще станат ниски зомбита — обажда се Мартин Силенъс. Той се завива здраво в коженото си палто и удря по пясъка с юмрук.

— Щяхме да научим толкова много неща, ако корабът беше пристигнал — въздъхва консулът. — Автодиагностиката би могла… — Той млъква и посочва. — Вижте. Във въздуха има по-малко пясък. Сигурно бурята…

Проблясва светкавица и започва да вали. Ледени топченца шибат лицата им по-яростно, отколкото го правеше бурята.

Мартин Силенъс започва да се смее.

— Това е шибана пустиня! — изкрещява той към небето. — Сигурно ще се удавим в наводнение.

— Трябва да се измъкнем оттук — заявява Сол Уайнтрауб. Личицето на бебето му се вижда между процепите на наметалото му. Рахил плаче — лицето й е много червено. Прилича на току-що родена.

— Крепостта Хронос? — предлага Ламиа. — На няколко часа е…

— Твърде далече е — отвръща консулът. — Хайде да устроим лагер в някоя от Гробниците.

Силенъс отново се разсмива. После казва:

Кои са тез, що идват жертва днес да сторят?

На кой зелен олтар, о, тайнствен жрец,

ще поведеш ти таз телица в небесата,

със хълбоци копринени, окичени с венец?

— „Да“ ли означава това? — пита Ламиа.

— Това означава едно шибано „защо не“ — смее се Силенъс. — Защо да затрудняваме нашата ледена муза да ни открие? Можем да гледаме как приятелят ни се разлага, докато чакаме. Колко време му трябва, според разказа на Дюре, на един от бикурите, за да се върне в стадото след смъртта, прекъснала пашата му?

— Три дни — отвръща консулът.

Мартин Силенъс плясва челото си с длан.

— О, разбира се. Как можах да забравя? Какво чудесно съответствие с Новия завет. Междувременно може би нашият Шрайк-вълчо ще отнесе неколцина от това стадо. Мислите ли, че падрето ще има нещо против, ако заема един от кръстоидите му просто за всеки случай? Искам да кажа, че той си има един резервен…

— Да вървим — прекъсва го консулът. Дъждът се стича от триъгълната шапка в постоянен поток. — Ще останем в Сфинкса до сутринта. Аз ще нося резервното снаряжение на Касад и куба на Мьобиус. Брон, ти носи нещата на Хойт и раницата на Сол. Сол, пази бебето топло и сухо.

— Ами падрето? — пита поетът и размахва палец към тялото.

— Ти ще носиш отец Хойт — тихо казва Брон Ламиа, като се обръща.

Мартин Силенъс отваря уста, вижда пистолета в ръката на жената, свива рамене и се навежда да вдигне тялото на рамо.

— Кой ще носи Касад, когато го открием? — пита той. — Разбира се, той може да е на достатъчно парчета, че да има за всички…

— Моля те, млъкни — уморено казва Брон Ламиа. — Ако ми се наложи да те застрелям, ще трябва да носим един товар повече. Просто върви.

Начело с консула, Уайнтрауб точно зад него, Мартин Силенъс, препъващ се на няколко метра отзад и Брон Ламиа накрая, групата за пореден път се спуска по седловината в долината на Гробниците.