Дан Симънс
Падането на Хиперион (38)

38

Днес навлязохме в блатистата пустош, в която познах Кампания и за да отбележим това, имам нов пристъп на кашлица, завършващ с повръщане на повече кръв. Много повече. Самият Лейт Хънт е до мен загрижен, разстроен и след като държи раменете ми по време на спазмите и ми помага да почистя дрехите си с парцали, намокрени в близкия поток, ме пита:

— Какво мога да направя?

— Набери цветя от полето — задъхано отвръщам аз. — Това е направил Джоузеф Севърн.

Той ядосано се извръща, без да разбира, че дори в трескавото си, изтощено състояние, му казвам чистата истина.

Малката карета и умореният кон минават през Кампания с по-болезнено блъскане и друсане отпреди. Късно следобед подминаваме някакви конски скелети покрай пътя, после руините на стар хан, след това по-масивните развалини на виадукт, обраснал с мъх и накрая стълбове, на които се оказва, че са приковани бели пръчки.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Хънт, без да разбира иронията на древния израз.

— Кости на бандити — честно му отговарям аз.

Хънт ме поглежда, сякаш умът ми е обзет от лудост. Навярно е така.

По-късно излизаме от блатистите земи на Кампания и зърваме червен проблясък, който се движи далеч из полята.

— Какво е това? — енергично и с надежда пита Хънт. Зная, че всеки момент очаква да види хора, а в мига след това — и действащ телепортал.

— Кардинал — отвръщам аз, като отново му казвам истината. — Който стреля по птици.

Хънт се консултира с нещастния си, осакатен инфотерм.

— Кардиналът е птица — казва той.

Кимвам и поглеждам на запад, но светлината е изчезнала.

— А също и духовник — пояснявам аз. — Освен това наближаваме Рим, да знаеш.

Хънт се намръщва към мен и се опитва за хиляден път да се свърже с някого по комуникационните ленти на инфотерма си. Следобедът е тих, с изключение на ритмичното скърцане на дървените колела на каретата и трелите на някаква далечна пойна птица. Може би кардинал?

 

 

Влизаме в Рим, когато първите червени отблясъци на спускащата се нощ докосват облаците. Малката карета се клати и друса, когато минава през Латеранската порта и почти незабавно след това се сблъскваме с гледката на Колизея, обраснал в бръшлян и очевидно дом за хиляди гълъби, но невероятно по-внушителен от холосите на руините, както беше заобиколен не от мръсните покрайнини на следвоенен град, а извисяващ се на фона на скупчени малки колиби и открити полета. Виждам центъра на Рим в далечината… пръснати покриви и по-малки развалини по легендарните му седем хълма, но тук властва Колизеят.

— Иисусе — прошепва Лейт Хънт. — Какво е това?

— Костите на бандити — бавно отвръщам аз, страхувайки се да не започне отново ужасната кашлица.

Продължаваме напред, като вдигаме шум из пустинните улици на Рим от XIX в. на Старата Земя. Нощта се спуска, гъста и тежка около нас, светлината угасва и гълъбите се вият над куполите и покривите на Вечния град.

— Къде са всички? — прошепва Хънт. Звучи уплашено.

— Няма ги, защото няма нужда от тях — отвръщам аз. Гласът ми прозвучава остро в тесния сумрак на градските улици. Сега колелата се въртят по павета, едва ли по-равни от случайните камъни по пътя, който току-що напуснахме.

— Това да не е някаква симулация? — пита той.

— Спри колата — заповядвам аз и послушният кон спира. Посочвам един тежък камък до канала. — Ритни го — казвам на Хънт.

Той се намръщва към мен, но слиза, приближава се до камъка и енергично го ритва. Още гълъби се вдигат в небето от камбанариите и бръшляна, уплашени от екота на ругатните му.

— Подобно на д-р Джонсън, ти демонстрира действителността на нещата — заявявам аз. — Това не е нито симулация, нито сън. Или по-скоро, не повече, отколкото е и всичко останало в живота ни.

— Защо ни доведоха тук? — пита съветникът на президента и поглежда към небето, сякаш самите богове го слушат точно над изчезващия пастелен покров на вечерните облаци. — Какво искат?

„Искат да умра — мисля си аз и изведнъж осъзнавам истината така, сякаш получавам удар с юмрук в гърдите. Дишам бавно и плитко, за да избягна пристъп на кашлица, макар и да чувствам как храчките кипват и заклокочват в гърлото ми. — Искат да умра и ти да присъстваш.“

Кобилата възобновява дългия си път, завива надясно в следващата тясна уличка, после пак надясно по по-широк булевард, изпълнен със сенки и с екота на преминаването ни, и накрая спира в основата на огромно стълбище.

— Пристигнахме — обявявам аз и с труд слизам от каретата. Краката ми са схванати, гърдите ме болят, а задникът ми е набит. В ума ми пробягва началото на сатирична ода за радостта от пътуването.

Хънт се смъква толкова вцепенено, колкото и аз, и застава в основата на гигантското раздвоено стълбище, скръстил ръце и втренчен в него, сякаш е някаква уловка или илюзия.

— Къде точно се намира това място, Севърн?

Посочвам към открития площад в основата на стълбището.

— Piazza di Spagna — отвръщам аз. Изведнъж ми прозвучава странно, когато Хънт ме нарича Севърн. Разбирам, че името е престанало да е мое, когато сме влезли през Латеранската порта. Или по-точно, че внезапно истинското ми име отново е станало мое. — Преди да минат прекалено много години — продължавам аз, — това място ще бъде наречено „Испанското стълбище“.

Тръгвам по дясната му част. Внезапно замайване ме кара да залитна и Хънт бързо се приближава, за да ме хване под ръка.

— Не можеш да вървиш — казва той. — Прекалено болен си.

Посочвам към една боядисана стара сграда, която загражда отсрещната страна на широкото стълбище и гледа към Piazza.

— Не е далеч, Хънт. Там е нашата цел.

Съветникът на Гладстоун се намръщва към къщата.

— И какво има там? Защо спираме там? Какво ни очаква там?

Не мога да се сдържа да не се усмихна на несъзнателното използване на съзвучие от този най-малко поетичен човек. Изведнъж си представям как седим през дългите нощи в онази мрачна, тежка сграда и аз го уча да съчетава тази техника с мъжка или женска цезура^[1], на удоволствието от замяната на ямба с пирихий или на насладата от честата употреба на спондей^[2].

Закашлям се, продължавам да кашлям и не преставам, докато дланта и ризата ми не се опръскват с кръв.

Хънт ми помага да сляза по стълбите и да пресека площада там, където в сумрака клокочи оформеният като лодка фонтан на Бернини, а после, следвайки показалеца ми, ме въвежда в черния правоъгълник на вратата — вратата към Piazza di Spagna №26. Несъзнателно си мисля за Дантевата „Commedia“ и сякаш виждам фразата „LASCIATE OGNE SPERANZA, VOI CH’INTRARE“ — „О, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка тука оставете“ — изсечена над хладния трегер на входа.

 

 

Сол Уайнтрауб се изправи на входа на Сфинкса и разтърси юмрук към вселената, когато падна нощта. Гробниците засветиха с блясъка на входовете си и дъщеря му не се върна.

Не се върна.

Шрайка я беше взел, бе вдигнал телцето на новороденото на стоманената си длан, а после се бе оттеглил в сиянието, което дори сега отблъскваше Сол като някакъв ужасен, светещ вятър от дълбините на планетата. Сол се притисна към урагана от светлина, но той го задържа така сигурно, както задържащото поле би спряло беглец.

Слънцето на Хиперион беше залязло и сега откъм пустошта задуха хладен вятър, докаран от пустинята от фронт на студен въздух, спускащ се по планините на юг. Сол се обърна да погледне яркочервения прах, който нахлуваше в ослепителната светлина на отварящите се Гробници на времето.

Отварящите се Гробници!

Сол се втренчи в студения блясък и погледна надолу към долината, където светеха другите Гробници, подобно на бледозелени тиквени фенери зад завесата от прах. Светлина и дълги сенки пресичаха дъното на долината, последните цветове на залеза по облаците избледняха и нощта се спусна с виещия вятър.

Нещо се движеше във входа на втората постройка — Нефритената гробница. Сол залитна надолу по стъпалата на Сфинкса, поглеждайки към входа, където беше изчезнал с дъщеря му Шрайка, а после вече бе слязъл от стълбището, тичаше покрай лапите на Сфинкса и се препъваше по изложената на ударите на вятъра пътека към Нефритената гробница.

Нещото, бавно излязло от овалния вход, се очертаваше на лъча светлина от гробницата, но Сол не можеше да види дали е човек или Шрайка. Ако беше Шрайка, щеше да го сграбчи с голите си ръце и да го разтърсва или докато върнеше дъщеря му, или докато един от двама им не умреше.

Не беше Шрайка.

Сол вече можеше да види, че силуетът принадлежи на човек. Сянката залитна и се облегна на входа на Нефритената гробница, сякаш бе ранена или уморена.

Беше на млада жена.

Сол си помисли за Рахил, тук, на това място, преди повече от половин стандартен век — младата археоложка бе проучвала тези артефакти и изобщо не бе предполагала за участта, очакваща я под формата на болестта на Мерлин. Винаги си беше представял как излекуват детето му и как бебето отново започва да расте нормално — детето, което някой ден щеше да бъде Рахил, върната към живота. Ами ако се върнеше като двайсет и шест годишната Рахил, която бе влязла в Сфинкса?

Сърцето на Сол биеше толкова силно в ушите му, че заглушаваше яростния вятър около него. Той махна на фигурата, полускрита от прашната буря.

Младата жена му махна в отговор.

Сол се затича напред и измина още двайсет метра, а после спря на трийсет метра от гробницата и извика:

— Рахил! Рахил!

Младата жена, чийто силует се очертаваше на фона на струящата светлина, се отстрани от входа, докосна лице и с двете си ръце, извика нещо, изгубило се сред вятъра и започна да слиза по стълбите.

Сол се затича, запрепъва се по скалите, загубил пътеката, слепешком пресече дъното на долината, без да обръща внимание на болката от удара на коляното му в някакъв нисък камък, пак намери правилната пътека, изтича до основата на Нефритената гробница и я пресрещна, докато тя изплуваше от конуса бликаща светлина.

Жената падна точно, когато Сол стигна подножието на стълбите. Той я подхвана и нежно я положи на земята, а наветият пясък стържеше в гърба му. Приливите на времето ги обгърнаха в невидим въртоп от шемет и deja vu.

— Това си ти — каза тя и вдигна ръка, за да докосне страната на Сол. — Значи е истина. Върнах се.

— Да, Брон — отвърна Сол, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно и отметна сплъстените къдри от лицето на Брон Ламиа. Хвана я здраво, сложил ръка на коляното си, подпря главата й и изви гръб, за да я заслони по-добре от вятъра и пясъка. — Всичко е наред, Брон — тихо промълви той, закривайки я, а очите му блестяха от сълзи на разочарование, които не би допуснал да се отронят. — Всичко е наред. Ти се върна.

 

 

Мейна Гладстоун се изкачи по стълбите на пещероподобния Военен салон и излезе в коридора, където дълги ивици плътен перспекс разкриваха гледката от планината Олимп до платото Тарзис. Далече долу валеше и от позицията си, почти на дванайсет клика в небето на Марс, тя виждаше блясъка на светкавиците и завесите от статично електричество, когато бурята се разрази над високите степи.

Помощничката й Седептра Акаси излезе в коридора и мълчаливо застана до президента.

— Все още нищо за Лейт или Севърн? — попита Гладстоун.

— Нищо — отвърна Акаси. Лицето на младата чернокожа жена се осветяваше и от бледата светлина на слънцето, и от играта на светкавиците под тях. — Властите на Техноцентъра казват, че може да става въпрос за повреда на телепортатора.

Гладстоун се усмихна без никаква топлота.

— Да. А можеш ли да си спомниш някой портал да се е повреждал през живота ни, Седептра? Където и да е в Мрежата?

— Не, г. президент.

— Техноцентърът не чувства нужда от хитрост. Очевидно си мислят, че могат да отвлекат когото си поискат без да им се държи сметка. Смятат, че се нуждаем от тях твърде много в затрудненото си положение. И знаеш ли какво, Седептра?

— Какво?

— Те са прави. — Гладстоун поклати глава и се обърна към дългото стълбище, което водеше към Военния салон. — Остават по-малко от десет минути, преди прокудените да обкръжат Божия горичка. Да слезем и да се присъединим към останалите. Срещата ми със съветник Албедо веднага след това ли е?

— Да, Мейна. Не мисля… Имам предвид, някои от нас мислят, че е прекалено рисковано да им се противопоставяме толкова директно.

Гладстоун спря преди да влезе във Военния салон.

— Защо? — попита тя и този път усмивката й беше искрена. — Смяташ ли, че Техноцентърът ще ме накара да изчезна като Лейт и Севърн?

Акаси понечи да отговори, млъкна и вдигна ръце. Гладстоун докосна рамото на по-младата жена.

— Ако го сторят, Седептра, за мен ще е милост. Но не мисля, че ще го направят. Нещата стигнаха твърде далеч и те си мислят, че отделната личност по никакъв начин не може да промени хода на събитията. — Гладстоун отдръпна ръката си и усмивката й изчезна. — И може би са прави.

Без да разговарят, двете слязоха при кръга от очакващи ги военни и политици.

 

 

— Моментът наближава — рече Истинският глас на Светодървото Сек Хардийн.

Отец Пол Дюре бе изтръгнат от мислите си. През изтеклия час отчаянието и гнева му бяха минали през примирение и бяха стигнали до нещо, сходно с удоволствие при мисълта, че няма никакъв избор, нито пък някакви задължения. Дюре седеше в общително мълчание с водача на Храмерското братство, наблюдаваше залязващото слънце на Божия горичка и появата на безбройни звезди и светлини, които не бяха звезди.

Дюре се беше чудил на изолирането на храмера от хората му в такъв решителен момент, но това, което знаеше за храмерската теология, му помогна да разбере, че последователите на Муира биха посрещнали този миг на потенциално унищожение в уединение на най-свещените платформи и в най-тайните кътчета на най-свещените им дървета. А откъслечните забележки на Хардийн, скрит в качулката на робата си, накараха Дюре да осъзнае, че Истинският глас е във връзка с другарите си храмери посредством инфотерм или импланти.

И все пак това беше спокоен начин да дочака края на света, седнал високо в най-голямото известно в галактиката дърво, заслушан как шумоли топлият вечерен ветрец сред милиони акри листа, докато гледа блещукането на звездите и профучавалото на двойните луни по кадифеното небе.

— Помолихме Гладстоун и властите на Хегемонията да не оказват съпротива, да не допускат бойни кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ в системата — каза Сек Хардийн.

— Разумно ли е? — попита Дюре. По-рано Хардийн му беше разказал за съдбата на Небесна врата.

— Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ още не е достатъчно организирана, за да окаже сериозна съпротива — отвърна храмерът. — Така поне нашият свят има някакъв шанс да бъде третиран като невоюващ.

Отец Дюре кимна и се наведе напред, за да вижда по-добре високата фигура в сенките на платформата. Меките блестящи сфери в клоните под тях бяха единственото им осветление, освен звездите и луната.

— И все пак вие приветствахте тази война. Сътрудничехте на властите от култа към Шрайка за предизвикването й.

— Не, Дюре. Не на войната. Братството знаеше, че тя трябваше да бъде част от Великата промяна.

— А какво е това? — попита Дюре.

— Великата промяна ще настъпи тогава, когато човечеството приеме ролята си на част от естествения порядък на вселената, вместо ролята на рак.

— Рак ли?

— Това е древна болест, която…

— Да — прекъсна го Дюре. — Знам какво означава. Но защо сравнявате болестта с човечеството?

В съвършено модулирания глас с лек акцент на Сек Хардийн се доловиха нотки на раздразнение.

— Разпространили сме се из галактиката като метастази в живо тяло, Дюре. Размножаваме се, без да мислим за безбройните форми на живот, които трябва да загинат или да бъдат изтласкани, за да можем да се развъждаме и процъфтяваме ние. Премахваме конкурентните форми на разумен живот.

— Като например?

— Например сенешайските емпати на Хеброн. Блатните кентаври на Градина. Цялата екология на Градина беше унищожена, Дюре, за да могат няколко хиляди души заселници да живеят там, където някога са процъфтявали милиони местни форми на живот.

Дюре докосна страната си със свит пръст.

— Това е един от недостатъците на тераформирането.

— Ние не тераформирахме Вихрушка — бързо възрази храмерът, — и все пак юпитерските форми на живот там бяха подложени на ловуване до изчезването им.

— Но никой не е доказал, че зеплените са били разумни — каза Дюре, усещайки неубедителността на собствения си глас.

— Те пееха — отвърна храмерът. — На хиляди километри разстояние в атмосферата те разговаряха помежду си с песни, в които имаше и смисъл, и любов, и печал. И въпреки това бяха подложени на ловуване до унищожаването им, подобно на големите китове на Старата Земя.

Дюре скръсти ръце.

— Съгласен съм, извършвани са несправедливости. Но сигурно има по-добър начин да бъдат поправени от това да подкрепите жестоката философия на култа към Шрайка… и да допуснете да продължи тази война.

Качулката на храмера се залюля назад-напред.

— Не. Ако това бяха само човешки несправедливости, биха могли да се намерят и други средства. Но голяма част от болестта… голяма част от лудостта, която доведе до унищожаването и опустошаването на светове… дойде от греховната симбиоза.

— Симбиоза ли?

— На човечеството и Техноцентъра — отвърна Сек Хардийн. Дюре никога не бе чувал храмера да говори с толкова суров глас. — На интелекта на човека и неговата машина. Кой от двата паразитира върху другия? Нито една част от симбионта вече не може да каже. Но това е зло, то е дело на Анти-природата. И още по-лошо, Дюре, това е еволюционна задънена улица.

Йезуитът се изправи и се приближи до парапета. Погледна навън над потъналия в мрак свят от върхове на дървета, разстлали се като облачен покров в нощта.

— Сигурно има по-добър начин от прибягването до Шрайка и междузвездната война.

— Шрайка е катализатор — отвърна Хардийн. — Той е пречистващ огън, когато гората се е задръстила и е допуснала да заболее от свръхпланиране. Ще настъпят тежки времена, но резултатът ще е нов растеж, нов живот и разцвет на видове… не само навсякъде другаде, но и в обществото на самите хора.

— Тежки времена — унесено повтори Дюре. — И вашето Братство копнее да види как умират милиарди хора, за да се изпълни това… пресяване?

Храмерът стисна юмруци.

— Това няма да стане. Шрайка е предупреждение. Нашите прокудени братя се стремят единствено да установят контрол над Хиперион и Шрайка достатъчно дълго, за да ударят Техноцентъра. Това ще е хирургическа операция… унищожаването на един симбионт и прераждането на човечеството като равностоен партньор в цикъла на живота.

Дюре въздъхна.

— Никой не знае къде се намира Техноцентърът — рече той. — Как могат прокудените да го ударят?

— Ще го сторят — каза Истинският глас на Светодървото, но в гласа му се долавяше по-малко увереност, отколкото допреди това.

— И да не би нападението над Божия горичка да е част от сделката? — попита свещеникът.

Беше ред на храмера да се изправи и разтъпче, първо до парапета, а после обратно до масата.

— Няма да нападнат Божия горичка. Именно това ви задържах да видите. После трябва да го докладвате на Хегемонията.

— Те ще разберат веднага дали прокудените са нападнали — озадачено рече Дюре.

— Да, но няма да разберат защо светът ни е бил пощаден. Вие трябва да отнесете това съобщение. Да им обясните истината.

— По дяволите — каза отец Пол Дюре. — Уморен съм всеки да ме използва за пратеник. Откъде знаете всичко това? За идването на Шрайка? За причината за войната?

— Има пророчества… — започна Сек Хардийн. Дюре удари с юмрук по парапета. Как би могъл да обясни манипулациите на едно създание, което бе в състояние — или поне беше агент на сила, която бе в състояние — да манипулира самото време?

— Ще видите… — отново започна храмерът и сякаш за да подчертае думите му, долетя силен, мек звук, почти като че ли милион скрити хора бяха въздъхнали, а сетне и тихо простенали.

— Мили Боже — възкликна Дюре и погледна на запад, където сякаш слънцето изгряваше от мястото, на което бе залязло преди по-малко от час. Горещ вятър прошумоля сред листата и облъхна лицето му.

Пет разцъфнали и извити навътре гъбовидни облака се издигаха над западния хоризонт и превръщаха нощта в ден, докато накрая изкипяха и изчезнаха. Дюре инстинктивно беше скрил очите си, докато не разбра, че експлозиите бяха толкова далеч, че макар и ярки, колкото местното слънце, нямаше да го ослепят.

Сек Хардийн свали качулката си и горещият вятър разроши дългата му, странно зеленикава коса. Дюре се втренчи в издължените, фини и смътно азиатски черти на мъжа и разбра, че те са изкривени от шок. Шок и неразбиране. Качулката на Хардийн шептеше от комуникационните повиквания и микрокипежа от развълнувани гласове.

— Експлозии на Сиера и Хокайдо — прошепна сам на себе си храмерът. — Ядрени експлозии. От корабите в орбита.

Дюре си спомни, че Сиера е континент, затворен за външни хора, на по-малко от осемстотин километра от Светодървото, на което стоеше. Помисли си, че си спомня, че Хокайдо е свещеният остров, на който растяха и се подготвяха потенциалните дърволети.

— Нещастни случаи? — попита той, но преди Хардийн да може да му отговори, небето беше разсечено от ярка светлина, когато един или повече тактически лазери, плазмени бомби и ядрени копия дадоха откос от хоризонт до хоризонт, изчезвайки и проблясвайки като прожектори през покрива на световната гора, която представляваше Божия горичка. И там, където минаваха лъчите на ядрените копия, изригваха пламъци.

Дюре се олюля, когато един широк сто метра лъч премина като торнадо през гората на по-малко от километър от Светодървото. Древната гора избухна в пламъци и образува коридор от огън, който се издигна на десет километра в нощното небе. Още един лъч разсече хоризонта. Нов откос от огън и дим се устреми към фалшивите звезди.

— Те обещаха — задъхано изрече Сек Хардийн. — Прокудените братя обещаха!

— Имате нужда от помощ! — извика Дюре. — Помолете Мрежата за незабавна помощ.

Хардийн сграбчи ръката на свещеника и го издърпа към ръба на платформата. Стълбите отново бяха на мястото си. На платформата под тях искреше телепортал.

— Пристигнали са само предните части на флотата на прокудените — надвика храмерът шума на обхванатата в пламъци гора. Пепел и дим изпълваха въздуха, носейки се сред горещи въгленчета. — Но ексцентричната сфера ще бъде унищожена всяка секунда. Вървете!

— Няма да тръгна без вас — извика йезуитът, сигурен, че гласът му няма да бъде чут сред рева на вятъра и ужасния пукот. Изведнъж, само на няколко километра на изток, се очерта съвършеният син кръг на плазмена експлозия, сви се навътре, а после отново избухна с видими концентрични кръгове на ударна вълна. Дървета с един километър височина се превиваха и пречупваха от първата вълна на взрива, източните им страни избухваха в пламъци, милиони листа се разхвърчаваха наоколо и допълваха почти твърдата стена от останки, устремила се към Светодървото. Зад пламтящия кръг избухна нова плазмена бомба. После трета.

Дюре и храмерът паднаха по стъпалата и бяха отнесени в другия край на долната платформа като листа по тротоар. Хардийн грабна едно горящо стълбче от муирово дърво, хвана Дюре за ръката в желязна хватка и се изправи на крака, насочвайки се към все още искрящия телепортал, подобно на човек, привел се от циклонен вятър.

Полу в безсъзнание, полусъзнаващ, че го теглят, Дюре успя да се изправи на собствените си крака, точно когато Гласът на Светодървото Сек Хардийн го издърпа до ръба на портала. Дюре се вкопчи в рамката му, прекалено слаб, за да се придвижи през последния метър и погледна покрай телепортатора, за да види нещо, което никога нямаше да забрави.

Някога, преди много, много години, близо до любимия си Вилфранш-сюр-Сон, момчето Пол Дюре бе застанало на върха на една скала, на сигурно място в ръцете на баща си и в безопасност в дебелото бетонно убежище, и беше наблюдавало през тясното прозорче как четирийсетметрово цунами се устремява към брега, където живееха.

Тази цунами, тук, на Божия горичка, беше висока три километра, бе направена от пламък и се носеше като че ли със светлинна скорост през безпомощните върхари на гората към Светодървото, Сек Хардийн и Пол Дюре. Унищожаваше всичко, до което се докоснеше. Носеше се с невероятен рев, издигаше се по-нависоко и все по близо, докато не изличи света и небето с пламък и шум.

— Не! — изкрещя отец Пол Дюре.

— Вървете! — извика Истинският глас на Светодървото и натика йезуита през телепортала в мига, в който платформата, стволът на Светодървото и робата на храмера избухнаха в пламъци.

Телепорталът се затвори още докато Дюре залиташе през него и свивайки се, отряза тока на обувката му. Както падаше, Дюре усети, че тъпанчетата му се пръсват и че дрехите му тлеят. Удари тила си в нещо тежко и отново пропадна в още по-пълен мрак.

Гладстоун и другите гледаха в ужасено мълчание, докато гражданските спътници предаваха векторни образи от смъртните гърчове на Божия горичка.

— Сега трябва да ги ударим — надвика адмирал Сингх пукота на пламтящите гори. Мейна Гладстоун си помисли, че може да чуе писъците на човешките същества и безбройните дървесни видове, които живееха в храмерските гори.

— Не можем да ги допуснем по-близо! — извика Сингх. — Разполагаме само с дистанционните устройства, за да взривим сферата.

— Да — отвърна Гладстоун, но макар че устните й помръднаха, тя не чу нито звук.

Сингх се обърна и кимна на полковника от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос. Полковникът докосна тактическия си комутатор. Пламтящите гори изчезнаха, гигантският холос стана съвсем тъмен, но звукът на писъците някак си продължаваше да се чува. Гладстоун разбра, че това е звукът на кръвта, пулсираща в ушите й.

Тя се обърна към Морпурго.

— Колко време… — Президентът прочисти гърлото си. — Генерале, колко време остава до нападението на Mare Infinitum?

— Три часа и петдесет и две минути, г. президент — отвърна генералът.

Гладстоун се обърна към бившия командир Уилям Аджънта Лий.

— Готова ли е вашата спецчаст, адмирале?

— Да, г. президент — отвърна Лий с пребледняло под загара лице.

— Колко кораба ще вземат участие в удара?

— Седемдесет и четири, г. президент.

— И ще ги ударите встрани от Mare Infinitum?

— Точно в Ойортния облак, г. президент.

— Добре — рече Гладстоун. — Успешен лов, адмирале.

Младият мъж прие пожеланието като сбогуване и напусна помещението. Адмирал Сингх се наведе и прошепна нещо на генерал Ван Цайдт.

Седептра Акаси се наведе към Гладстоун и каза:

— Силите за сигурност на Правителствения дом докладват, че някакъв мъж току-що се е телепортирал в охраняемия терминал с остарял код за приоритетен достъп. Мъжът е ранен и е отведен в лазарета в източното крило.

— Лейт? — попита Гладстоун. — Севърн?

— Не, г. президент — отвърна Акаси. — Свещеникът от Пацем. Пол Дюре.

Гладстоун кимна.

— Ще се срещна с него след срещата си с Албедо — заяви тя на помощничката си. После се обърна към групата и съобщи: — Освен ако някой не иска да добави нещо към това, което казахме, ще се оттеглим за трийсет минути и ще обсъдим отбраната на Аскуит и Иксион, когато се съберем отново.

Групата се изправи, когато президентът и антуражът й минаха през постоянния свързващ портал, водещ в Правителствения дом и излезе през вратата в срещуположната стена. Щом Гладстоун се скри от поглед, ропотът на спорове и шокирани възклицания се възобнови.

 

 

Мейна Гладстоун се отпусна на кожения си стол и затвори очи точно за пет секунди. Когато отново ги отвори, групичката помощници все още стоеше там — някои изглеждаха разтревожени, други нетърпеливи, но всички очакваха следващата й дума, следващата й заповед.

— Излезте — тихо рече тя. — Хайде, починете си малко. Вдигнете си краката за десет минути. През следващите двайсет и четири, а може би и четирийсет и осем часа, няма да има повече почивка.

Групата излезе — някои бяха на границата да възразят, а други — да припаднат.

— Седептра — каза Гладстоун и младата жена се върна в кабинета. — Зачисли двама от личните ми стражи към свещеника, който току-що пристигна, Дюре.

Акаси кимна и си отбеляза на факстефтера.

— Каква е политическата ситуация? — поинтересува се Гладстоун и разтри очите си.

— Всеобема е в хаос — отвърна Акаси. — Има фракции, но още не са се слели в ефективна опозиция. Сенатът е друга история.

— Фелдщайн ли? — попита Гладстоун, изричайки името на сърдитата сенаторка от света на Бърнард. Оставаха по-малко от четирийсет и два часа преди светът на Бърнард да бъде нападнат от прокудените.

— Фелдщайн, Какинума, Петерс, Сабенсторафем, Ришо… дори Судет Чиър иска оставката ви.

— Ами съпругът й? — Гладстоун имаше предвид сенатор Колчев, най-влиятелната личност в Сената.

— Все още нито дума от сенатор Колчев. Официално или частно.

Гладстоун почука с нокътя на палеца си по долната си устна.

— Колко време, според теб, остава на това правителство, преди да ни свалят с вот на недоверие, Седептра?

Акаси, една от най-проницателните политически сътруднички, работили някога за Гладстоун, отвърна на погледа на шефа си.

— Седемдесет и два часа, но от страна на улиците, г. президент. Там са вотовете. Тълпата просто още не знае, че е тълпа. Някой трябва да заплати за това, което става.

Гладстоун разсеяно кимна.

— Седемдесет и два часа — промълви тя. — Повече от достатъчно. — Вдигна поглед и се усмихна. — Това е всичко, Седептра. Почини си малко.

Помощничката кимна, но лицето й изразяваше истинското й мнение за това предложение. Когато вратата се затвори зад нея, в кабинета стана съвсем тихо.

Гладстоун поседя замислена за миг, подпряла брадичка на юмрука си. После каза към стените:

— Установете контакт със съветник Албедо, моля.

Двайсет секунди по-късно въздухът от срещуположната страна на широкото бюро на президента се замъгли, заискри и се втвърди. Представителят на Техноцентъра изглеждаше красив както винаги. Късата му сива коса блестеше на светлината, а откритото му, честно лице беше загоряло.

— Г. президент — започна холографската проекция, — Съвещателната комисия и предсказателите на Техноцентъра продължават да предлагат услугите си в това време на огромна…

— Къде е Техноцентърът, Албедо? — прекъсна го Гладстоун.

Усмивката на съветника не потрепна.

— Съжалявам, г. президент, какъв беше въпросът?

— Техноцентърът. Къде е?

Добродушното лице на Албедо изрази леко удивление, но не и враждебност, не и видима емоция, освен зашеметена безпомощност.

— Сигурно знаете, г. президент, че политиката на Техноцентъра още от Отделянето е да не разкрива местоположението на… хм… физическите елементи на Техноцентъра. В друг смисъл, Техноцентърът не е никъде, тъй като…

— Тъй като съществувате на инфоравнинните и инфосферни взаимосвързани реалности — с безизразен глас изрецитира Гладстоун. — Да, слушам тези лайна през целия си живот, Албедо. Също и баща ми, и неговият баща преди това. Сега задавам директен въпрос. Къде е Техноцентърът?

Съветникът слисано и със съжаление поклати глава, сякаш някое дете задаваше за хиляден път въпроса: „Защо небето е синьо, татко?“.

— Г. президент, просто не е възможно да отговоря на този въпрос по начин, който да създаде представа в човешките триизмерни координати. В известен смисъл ние… Техноцентърът… съществува в Мрежата и извън нея. Ние плуваме в инфоравнинната реалност, която вие наричате инфосфера, но що се отнася до физическите елементи… това, което предците ви наричаха „хардуер“, смятаме за необходимо да…

— Да го пазите в тайна — довърши Гладстоун. Тя скръсти ръце. — Съзнавате ли, съветник Албедо, че в Хегемонията ще има хора… милиони хора… твърдо убедени, че Техноцентърът… вашата Съвещателна комисия… е предала човечеството?

Албедо направи жест с ръце.

— Това ще бъде нежелателно, г. президент. Нежелателно, но разбираемо.

— Предполагаше се, че вашите предсказания ще бъдат съвсем понятни, съветник. И въпреки това твърде късно ни казахте за унищожението на световете от тази флота на прокудените.

Тъгата, изписала се на красивото лице беше почти убедителна.

— Г. президент, трябва да ви припомня, че Съвещателната комисия ви предупреди, че приемането на Хиперион в Мрежата внася случайна променлива, която дори Комисията не би могла да отчете.

— Но това не е Хиперион! — с повишен глас изръмжа Гладстоун. — Гори Божия горичка. Небесна врата е превърната на сгурия. Mare Infinitum очаква следващия удар! Каква полза от Съвещателната комисия, щом не може да предскаже нашествие от такава величина?

— Ние предсказахме неизбежността на войната с прокудените, г. президент. Предсказахме също огромната опасност от отбраната на Хиперион. Трябва да ми повярвате, че включването на планетата в каквото и да било предсказателно уравнение снижава относителния фактор толкова, че…

— Добре — въздъхна Гладстоун. — Трябва да поговоря с някой друг от Техноцентъра, Албедо. Някой в неразгадаемата ви йерархия на интелекти, който наистина има власт да взима решения.

— Уверявам ви, че представлявам всички елементи на Техноцентъра, когато…

— Да, да. Но искам да разговарям с една от… Силите, както, предполагам, ги наричате. С един от по-старшите ИИ. Трябва да разговарям с някой, който може да ми каже защо Техноцентърът отвлече моя художник Севърн и помощника ми Хънт.

Лицето на холоса изглеждаше шокирано.

— Уверявам ви, г. Гладстоун, в името на четирите века на нашия съюз, че Техноцентърът няма нищо общо със злополучното изчезване на…

Гладстоун се изправи.

— Точно затова трябва да разговарям с някоя Сила. Времето за уверения свърши, Албедо. Време е за честен разговор, ако някой от видовете ни има намерение да оцелее. Това е всичко. — Тя насочи вниманието си към факстефтера върху бюрото си.

Съветник Албедо се изправи, кимна за сбогом и изчезна с искрено.

Гладстоун включи личния си телепортал, каза кода на лазарета в Правителствения дом и понечи да мине през рамката. В мига, преди да докосне непрозрачната повърхност на енергийния правоъгълник, тя спря, помисли за това, което правеше и за пръв път в живота си изпита страх да мине през телепортал.

Ами ако Техноцентърът искаше да я отвлече? Или да я убие?

Изведнъж Мейна Гладстоун разбра, че Техноцентърът има власт над живота и смъртта на всички пътуващи чрез телепортатори граждани в Мрежата… което означаваше всички граждани с някаква власт. Не беше задължително Лейт и киборгът Севърн да са били отвлечени, прехвърлени някъде… единствено силният навик да мисли за телепортаторите като за сигурен транспорт създаваше подсъзнателното убеждение, че са отишли някъде. Помощникът й и загадъчният киборг лесно биха могли да бъдат прехвърлени… в нищото. Превърнати на пръснати атоми из вселената. Телепортаторите не „телепортираха“ хората и вещите — подобна представа беше глупава, — но дали не беше по-глупаво да се довериш на устройство, което пробиваше дупки в тъканта на време-пространството и позволяваше на човек да минава през „люковете“ на черни дупки? Дали не беше глупаво да се довери на Техноцентъра да я пренесе в лазарета?

Гладстоун си помисли за Военния салон… три гигантски помещения, свързани с постоянно активирани, прозрачни телепортали… но въпреки това три отделни помещения, отдалечени поне на хиляда светлинни години действително пространство, десетилетия действително време, дори с хокингов двигател. Всеки път, когато Морпурго, Сингх или някой друг се придвижваше от холокартата до чертожната дъска, той пресичаше огромни бездни от пространство и време. Единственото, което трябваше да стори Техноцентърът, за да унищожи Хегемонията или който и да е неин гражданин, беше да побърника в телепорталите, да допусне малка „грешка“ в насочването.

„По дяволите всичко това“ — помисли си Мейна Гладстоун и мина през портала, за да се срещне с Пол Дюре в лазарета на Правителствения дом.