Дан Симънс
Падането на Хиперион (26)

26

Когато Брон Ламиа беше дете, баща й — сенатор, а домът им — разположен на няколко свята, макар и за кратко, от Лусус до гористите чудеса на Административно жилищния комплекс на Тау Сети Сентър, тя бе гледала древния, плоскообразен анимационен филм на Уолт Дисни „Питър Пан“. След прожекцията, момичето беше прочело книгата и двете едновременно бяха завладели сърцето му.

В продължение на месеци петгодишното според стандартното време момиче бе чакало Питър Пан да пристигне някоя нощ и да я отведе. Беше оставяла знаци, посочващи пътя към спалнята й под покритата с шинди капандура. Беше напускала дома си, докато родителите й спяха и бе лежала върху меката трева на моравите в Еленовия парк, загледана в млечносивото небе на ТС², мечтаейки за момчето от Царството на мечтите, което някоя нощ щеше да я отведе със себе си на втората звезда отдясно, чак до сутринта. Тя щеше да бъде негова спътница, майка на изчезналите му момчета, отмъстителка на злия Хук и най-вече, новата Уенди на Питър… новото приятелче на детето, което никога нямаше да порасне.

И сега, двайсет години по-късно, Питър най-сетне беше дошъл за нея.

Ламиа не изпита болка, а само внезапен вледеняващ пристъп на изместване, когато стоманеният нокът на Шрайка проникна в невралния шунт зад ухото й. После вече не беше там и летеше.

Вече бе влизала през инфоравнината в инфосферата. Само преди седмици нейно време, Брон беше пътувала в матрицата на Техноцентъра с любимия си киберманиак, наивния Биби Сърбринджър, за да помогне на Джони да открадне обратно възстановената личност на киборга си. Бяха проникнали в периферията и откраднаха личността, но им бе попречил алармен сигнал и Биби беше загинал. На Ламиа никак не й се искаше отново да влиза в инфосферата. Но сега беше там.

Изживяването не приличаше на нищо от това, което бе изпитвала с проводниците или възлите на инфотерма си. Беше като цялостна симулация — сякаш бе в пълноцветна холограма с обгръщащ я стереозвук. Беше като да е там.

Питър най-сетне бе дошъл да я отведе.

Ламиа се издигна над кривата на планетния лимб на Хиперион и видя елементарните канали на микровълнов инфопоток и теснолъчева комуникационна връзка, които минаваха за ембрионна инфосфера там. Не спря да проникне в нея, защото следваше оранжевата нишка в небето към истинските булеварди и магистрали на инфоравнината.

Космосът на Хиперион беше пълен с ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ и рояци на прокудените, донесли със себе си сложните гънки и решетки на инфосферата. Ламиа виждаше с нови очи хилядите равнища на инфопоток на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, развълнуван зелен океан от информация, пронизан от червените вени на секретни канали и въртящите се лилави сфери с яхналите ги черни фаги, които представляваха ИИ-ти на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Този псевдопод на огромната мегаинфосфера на Мрежата изтичаше от нормалното пространство през черните тунели на корабните телепортатори, по разширяващите се фронтове на вълните на застъпващите ги мигновени вълнения, които Ламиа разпозна като избухвания от десетки векторни предаватели.

Тя спря, внезапно изпитала неувереност къде да отиде, по кой булевард да поеме. Сякаш бе летяла и несигурността й беше застрашила магията — заплашвайки да я захвърли на земята на толкова много километри отдолу.

Тогава Питър пое ръката й и я понесе нагоре.

— Джони!

— Здравей, Брон.

Образът на собственото й тяло се появи в същата секунда, в която тя видя и почувства неговия. Беше Джони, такъв, какъвто го бе видяла за последен път — нейният клиент и любим — Джони с остри скули, кафяви очи, плътен нос и здрава челюст. Кафеникаво-червените му къдри все още падаха върху яката му и лицето му си беше изпълнено с решителна енергия. Усмивката му все още я караше да се разтапя вътрешно.

Джони! Тогава тя го прегърна и почувства прегръдката, почувства силните му ръце върху гърба си, докато се носеха високо над всичко, почувства гърдите си, притиснати до гръдта му, докато той отвръщаше на прегръдката й с изненадваща сила за ниския му ръст. Целунаха се и нямаше съмнение, че това ставаше в действителност.

Ламиа се носеше на една ръка разстояние от него, с ръце върху раменете му. Лицата и на двама им бяха осветени от зелено-лилавия блясък на огромния инфосферен океан над тях.

— Действително ли е това? — Тя чу собствения си глас и диалект във въпроса, макар да знаеше, че само си го е помислила.

— Да. Толкова действително, колкото може да е която и да било част от инфоравнинната матрица. Ние сме на ръба на мегасферата в космоса на Хиперион. — В гласа му все още се усещаше онзи едва доловим акцент, който тя намираше за толкова омаен и влудяващ.

— Какво стана? — С думите, тя му предаваше образите на появата на Шрайка, на внезапното, ужасно проникване на острия му пръст.

— Да — помисли Джони, като я прегърна по-силно. — Някак си ме е освободил от Шрьоновата уредба и ни е включил директно в инфосферата.

— Мъртва ли съм, Джони?

Лицето на Джони Кийтс се усмихна надолу към нея. Той леко я разтърси, нежно я целуна и я завъртя така, че двамата да могат да виждат гледката над и под тях.

— Не, не си мъртва, Брон, макар че може да си прикачена към някаква странна животоподдържаща система, докато инфоравнинният ти аналог се скита тук с мен.

— Ти мъртъв ли си?

Той отново й се усмихна.

— Вече не, макар че животът в Шрьонова уредба изобщо не е толкова лош. Това е като да сънуваш нечии сънища.

— Аз те сънувах.

Джони кимна.

— Мисля, че това не бях аз. Сънувах същите сънища… разговори с Мейна Гладстоун, правителствени съвети на Хегемонията…

— Да!

Той стисна ръката й.

— Подозирам, че са реактивирали друг киборг на Кийтс. Някак си бяхме в състояние да се свързваме през всичките тези светлинни години.

— Друг киборг ли? Как? Ти унищожи матрицата на Техноцентъра, освободи личността…

Любимият й сви рамене. Носеше надиплена риза и копринена жилетка в стил, който не беше виждала никога досега. Потокът от данни по булевардите над тях обагри и двама им с трепкаща неонова светлина, когато полетяха натам.

— Подозирах, че имат повече подсигуровки, отколкото заедно с Биби успяхме да намерим по време на онова толкова плитко проникване в периферията на Техноцентъра. Това няма значение, Брон. Ако има друго копие, тогава той съм аз, а не вярвам, че той може да е враг. Хайде, ела да поразгледаме.

Ламиа се дръпна за миг, когато той я притегли нагоре.

— Какво да разгледаме?

— Това е нашият шанс да разберем какво става, Брон. Шанс да се доберем до дъното на много мистерии.

Тя усети нетипичната боязън в собствения си глас/мисъл.

— Не съм сигурна, че ми се иска, Джони.

Той се завъртя, за да я погледне.

— Това ли е детективът, когото познавах? Какво е станало с жената, която не можеше да устоява на тайни?

— Тя преживя някои тежки моменти, Джони. Можах да се обърна назад и да разбера, че детективската ми професия е — в голямата си част — реакция към самоубийството на баща ми. Все още се опитвам да разнищя подробностите около смъртта му. Междувременно в действителния живот бяха наранени много хора. Включително и ти, мили мой.

— Разнищи ли ги?

— Какво?

— Подробностите около смъртта на баща ти?

Ламиа се намръщи към течната маса на инфосферата, която се отдръпваше и прииждаше над тях.

— Там горе чакат много отговори, Брон. Ако имаш смелостта да отидеш да ги погледнеш.

Тя отново хвана ръката му.

— Можем да загинем там.

— Да.

Ламиа спря и погледна надолу към Хиперион. Светът беше тъмна крива с няколко изолирани джоба инфопоток, които блестяха като лагерни огньове в нощта. Огромният океан над тях кипеше и пулсираше от светлина и инфопоточен шум — и Брон разбра, че това е най-малкото продължение на мегасферата. Тя разбра… тя почувства… че преродените им инфоравнинни аналози сега могат да посетят места, за които никой киберманиак не беше и мечтал.

Брон знаеше, че заедно с Джони може да проникне в мегасферата и Техноцентъра до дълбини, до които никога не бе достигал човек. И се страхуваше.

Но най-сетне беше с Питър Пан. И царството на мечтите я зовеше.

— Добре, Джони. Какво чакаме?

Те се издигнаха към мегасферата.