Дан Симънс
Падането на Хиперион (14)

14

— Подремнахте ли? — попита Лейт Хънт, докато се качвахме на телепортаторната приемна на „Върхарите“.

— Да.

— Сънищата ви са били приятни, надявам се? — каза Хънт, без да прави усилие да скрие нито сарказма, нито мнението си за онези, които сънуват, докато правителството се труди.

— Не съвсем — отвърнах аз и се огледах, докато се качвахме по широкото стълбище към етажа, където щеше да се проведе вечерята.

В една Мрежа, в която изглежда всеки град във всяка провинция във всяка страна на всеки континент се гордееше с по един четиризвезден ресторант, където истинските гастрономи наброяваха десетки милиони и небцата опитваха екзотични ястия от двеста свята, дори в една Мрежа, толкова изтощена от кулинарни триумфи и ресторантски успехи, „Върхарите“ беше нещо изключително.

Разположен на върховете на десетина от най-високите дървета на един свят на дървесни гиганти, „Върхарите“ заемаше няколко акра от горните клони на повече от половин километър над земята. Стълбището, по което се качвахме с Хънт, широко тук четири метра, се изгубваше пред огромни клони с размерите на булеварди и листа, големи като платна, а дънерът — осветен от прожектори и видим през процепите в листака — беше по-отвесен и масивен от планински склон. „Върхарите“ имаше десетки платформи по горните си етажи, подредени по ранг, привилегированост, богатство и власт. Особено власт. В общество, в което милиардерите са едва ли не нещо обикновено, в което един обяд във „Върхарите“ можеше да струва хиляда марки и да е достъпен за милиони хора, абсолютното условие за обществено положение и привилегированост беше властта — валута, която никога не се обезценяваше.

Събирането тази вечер трябваше да е на най-горната платформа — широка, извита и направена от водно дърво (тъй като върху муировото дърво не можеше да се стъпва), с изглед към избледняващото лимоненожълто небе и към меките оранжеви светлини на храмерските дървесни къщи и молитвени домове, които проблясваха далеч сред зелено-червеникаво-кехлибарените стени на леко полюшващия се листак. На вечерята имаше шейсетина души. Познах сенатор Колчев, чиято бяла коса сияеше на светлината на японските фенери, както и съветник Албедо, генерал Морпурго, адмирал Сингх, председателстващия Денцел-Хиат-Амин, говорителя на Всеобема Гибънс, още десетина сенатори от такива влиятелни светове в Мрежата, като Сол Дракони Септем, Денеб Драй, Нордхолм, Фуджи, Ренесансите, Метаксас, Мауи-Обетована, Хеброн, Нова Земя и Иксион, а също и група по-дребни политици. Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, беше тук, блестящ в ръждивокафявата си кадифена официална туника, но не виждах други хора на изкуството. Забелязах Тирена Уингрийн-Фийф от другата страна на претъпканата платформа — издателката-филантроп все още стоеше изправена в тълпата, облечена в рокля от хиляди копринено-тънки венчелистчета от кожа, черно-синята й коса се издигаше високо, оформена като приливна вълна, но роклята беше оригинална „Тедекай“, гримът бе театрален, но не интерактивен и видът й беше по-смекчен, отколкото преди приблизително пет-шест десетилетия. Тръгнах към нея през тълпата от гости, които се разхождаха по предпоследната платформа, атакуваха многобройните барове и очакваха да бъдат поканени на вечеря.

— Джоузеф, скъпи — извика Уингрийн-Фийф, когато изминах последните няколко метра, — как така са те поканили на такава мрачна церемония?

Усмихнах се и й предложих чаша шампанско. Вдовстващата императрица на литературната мода ме познаваше единствено поради едноседмичното си посещение на фестивала на изкуствата на Есперанс миналата година и поради приятелството ми с такива известни в цялата Мрежа имена, като Салмуд Бреви III, Милон Де Хавр и Ритмет Корбър. Тирена беше динозавър, който отказва да се превърне в изкопаемо — китките, дланите и вратът й щяха да сияят синкаво от постоянните пулсенови процедури, ако не бе гримът. Беше прекарала десетилетия в краткоскокови междузвездни пътувания или невероятно скъпи криогенни сомнии в курорти, прекалено изключителни, за да имат имена. В резултат, Тирена Уингрийн-Фийф се бе задържала на социалната сцена с желязна хватка в продължение на повече от три века и не показваше признаци да я напуска. С всяка двайсетгодишна сомния богатството и легендарността й нарастваха.

— Още ли живееш на онази мрачна, малка планета, на която те посетих миналата година? — попита тя.

— Есперанс — уточних аз, с пълното съзнание, че на нея й е добре известно точно къде живее всеки важен художник на този маловажен свят. — Не, изглежда засега съм се преместил на ТС².

Г. Уингрийн-Фийф направи гримаса. Смътно долавях, че група от осем до десет от обичайните лепки напрегнато ни наблюдаваха, чудейки се кой е този нахакан младеж, дръзнал да навлезе във вътрешната й орбита.

— Колко е ужасно — рече Тирена, — че трябва да живееш на свят, който се състои от бизнесмени и държавни чиновници. Надявам се, че скоро ще ти позволят да избягаш!

Вдигнах чашата си и се чукнах с нея.

— Исках да те питам — казах аз, — не си ли била ти издател на Мартин Силенъс?

Вдовстващата императрица свали чашата си и се втренчи в мен със студен поглед. За миг си представих Мейна Гладстоун и тази жена, вкопчени в битка на воля. Потръпнах и зачаках отговора й.

— Скъпо мое момче — рече тя, — това е толкова древна история. Защо безпокоиш хубавата си млада глава с такива праисторически глупости?

— Интересувам се от Силенъс — отвърнах аз. — От поезията му. Просто съм любопитен дали все още поддържаш контакт с него.

— Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф — цъкна г. Уингрийн-Фийф, — никой не е чувал за бедния Мартин от десетилетия. Ами че клетият човек трябва да е ужасно стар!

Не отбелязах пред Тирена, че когато тя е била издателка на Силенъс, поетът е бил много по-млад от нея.

— Странно е, че го споменаваш — продължи тя. — Старата ми фирма, „Транслайн“, наскоро ми съобщи, че имат намерение да издадат някои от творбите на Мартин. Не зная дали изобщо са се свързали с неговото имение.

— Неговите книги за „Умиращата Земя“ ли? — попитах аз, спомняйки си за изпълнените с носталгия за Старата Земя томове, които беше продавал с такъв успех и толкова отдавна.

— Не, което е още по-странно. Струва ми се, че обмисляха да отпечатат неговите „Cantos“^[1] — отвърна Тирена. Тя се засмя и извади канабисова цигара, пъхната в дълго, абаносово цигаре. Един от свитата й побърза да я запали. — Такова странно решение — поклати глава тя, — като се има предвид, че абсолютно никой не прочете песните, докато клетият Мартин беше жив. Е, винаги съм казвала, че нищо не е по-полезно за кариерата на един човек на изкуството, от малко смърт и неизвестност. — Издателката се засмя — остри, тихи звуци като метал, който реже камък. Пет-шестима от свитата й се засмяха заедно с нея.

— По-добре провери дали Силенъс е мъртъв — препоръчах й аз. — Песните ще се четат повече, ако са завършени.

Тирена Уингрийн-Фийф странно ме изгледа, звънецът за вечерята прозвуча сред вълнуващите се листа, Спенсър Рейнълдс предложи на грандамата ръката си и хората започнаха да се качват по последното стълбище към звездите. Пресуших шампанското си, оставих празната чаша върху парапета и тръгнах да се присъединя към стадото.

 

 

Президентът и нейният антураж пристигнаха малко след като седнахме и Гладстоун произнесе кратка реч, навярно двайсетата й за този ден, като не се броеше сутрешното й излизане пред Сената и Мрежата. Първоначалната причина за вечерята беше събиране на средства за Фонда за подпомагане на Армагаст, но речта на Гладстоун скоро се насочи към войната и необходимостта от енергичното и ефикасното й провеждане, като лидерите от всички части на Мрежата трябваше да спомогнат за поддържане на единството.

Докато говореше, аз гледах навън от парапета. Лимоненожълтото небе беше станало тъмнооранжево, а после бързо избледня в тропичен здрач, сякаш се бе спуснала дебела, синя завеса. Божия горичка имаше шест малки луни, пет от които се виждаха от тази височина и докато гледах как изгряват звездите, четири от луните бързо се движеха по небето. Тук въздухът беше богат на кислород, почти упоителен и носеше тежкия аромат на влажна растителност, който ми напомни за сутрешното ми посещение на Хиперион. Но на Божия горичка не се допускаха никакви ЕМПС-та, плъзгачи или каквито и да било летящи машини — петрохимични емисии или следи от ядрено-клетъчни двигатели никога не бяха замърсявали тези небеса — и отсъствието на градове, магистрали и електрическо осветление караше звездите да изглеждат достатъчно ярки, за да се съревновават с японските фенери и светлинните глобуси, които висяха по клоните и стълбовете.

След залез-слънце ветрецът отново се беше надигнал и сега цялото дърво леко се полюляваше. Широката платформа спокойно се поклащаше, като кораб в тихо море и при всяко от леките поклащания, стълбовете и подпорите от водно и муирово дърво тихо проскърцваха. Виждах светлините, които просветваха из далечните върхари и знаех, че много от тях идват от „стаи“ — съвсем малко от хилядите бяха наети от храмери, — които човек можеше да добави към разположеното си на много светове и свързано чрез телепортатори жилище, ако имаше един милион марки начална цена за подобна екстравагантност.

Храмерите не си мърсяха ръцете с ежедневни финансови операции във „Върхарите“ или в агенциите за даване под наем, а просто бяха установили строги, неизменни екологични условия за всяка подобна сделка, но печелеха от стотиците милиони марки, които те им носеха. Помислих си за техния междузвезден кораб „Игдразил“, еднокилометрово дърво от най-свещената гора на планетата, задвижвано от Хокингови ексцентрични генератори и защитавано от най-сложните силови и ергови полета, които можеше да носи. По някакви необясними причини храмерите се бяха съгласили да пратят „Игдразил“ на евакуационна мисия, която беше просто прикритие за нахлуването на спецчастта на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

И както се случваше обикновено, когато безценни предмети се използват за лоши цели, „Игдразил“ беше унищожен в орбита около Хиперион — или от нападение на прокудените, или от някаква друга, още неопределена сила. Как ли бяха реагирали храмерите? Каква ли цел ги бе накарала да рискуват един от четирите съществуващи дърволета? И защо капитанът на дърволета им — Хет Мастийн — беше избран за един от седемте поклонници на Шрайка, а после изчезна, преди вятърната гемия да стигне до Брайдъл Рейндж на брега на Тревното море?

Имаше твърде много въпроси, а войната бе започнала едва преди няколко дни.

Мейна Гладстоун свърши с речта си и побърза да се наслади на чудесната вечеря. Включих се в ръкоплясканията от учтивост и махнах на един келнер да напълни чашата ми. Първото блюдо беше класическа салата от имперския период и аз ентусиазирано се заех с нея. Набучвайки на вилицата си парче кресон, аз си спомних как генерал-губернатор Тео Лейн ядеше бекон с яйца и солена херинга, докато дъждът тихо валеше от лазурното небе на Хиперион. Дали това не беше сън?

— Какво мислите за войната, г. Севърн? — попита Рейнълдс, реалностният художник. Седеше през няколко стола от мен, от другата страна на широката маса, но гласът му се чуваше добре. Видях как Тирена вдига вежди към мен от мястото си, на три стола от дясната ми страна.

— Какво може човек да мисли за войната? — казах и отново отпих от виното. Беше доста добро, макар че нищо в Мрежата не можеше да се сравни със спомените ми за френското Бордо. — Войната не моли за преценка — продължих аз, — а само за оцеляване.

— Точно обратното — възрази Рейнълдс, — подобно на толкова много други неща, в които човечеството се е усъвършенствало след Хеджира, войната почти се е превърнала във форма на изкуството.

— Във форма на изкуството — въздъхна някаква жена с късо подстригана кестенява коса. Инфосферата ми каза, че това е г. Судет Чиър, съпруга на сенатор Гейбриъл Фьодор Колчев и също така самостоятелна могъща политическа сила. Г. Чиър носеше синьо-златиста рокля от ламѐ и изражението й издаваше интерес. — Войната като форма на изкуството, г. Рейнълдс! Каква очарователна идея!

Спенсър Рейнълдс беше малко по-нисък от средния за Мрежата ръст, но много по-красив. Косата му бе къдрава, късо подстригана, кожата му изглеждаше бронзова от благосклонното слънце и леко позлатена от фина телесна боя, дрехите и оформеното му от АРНист лице бяха скъпи и пищни без да прехвърлят границата, а поведението му издаваше спокойна увереност, за каквато мечтаеха всички мъже и маниери, които малцина притежаваха. Остроумието му беше очевидно, вниманието му към другите — искрено, а чувството му за хумор — легендарно.

Открих, че веднага намразвам кучия син.

— Всичко е форма на изкуството, г. Чиър, г. Севърн — усмихна се Рейнълдс. — Или поне трябва да стане. Минали сме точката, където войната може да бъде просто грубиянско налагане на политиката с други средства.

— Дипломация — обади се генерал Морпурго, който седеше от дясната страна на Рейнълдс.

— Моля, генерале?

— Дипломация — повтори той. — И е „продължение на“, а не „налагане на“.

Спенсър Рейнълдс се поклони и сви ръката си на тръба. Судет Чиър и Тирена тихо се изсмяха. Образът на съветник Албедо се наведе напред от лявата ми страна и каза:

— Фон Клаузевиц, струва ми се.

Хвърлих поглед към съветника. Един преносим прожекционен апарат, не много по-голям от сияещите паяжини, които прелитаха сред клоните, висеше на два метра над и зад него. Илюзията не беше толкова съвършена, колкото в Правителствения дом, но бе далеч по-пълна, отколкото който и да е частен холос.

Генерал Морпурго кимна към представителя на Техноцентъра.

— Както и да е — рече Чиър. — Идеята за войната като изкуство е изключително блестяща.

Довърших салатата и един келнер бързо отнесе чинията, заменяйки я с тъмносива супа, чийто вид не можах да определя. Вдигаше пара, леко ухаеше на канела и море и беше възхитителна.

— Войната е съвършена среда за човека на изкуството — започна Рейнълдс, вдигнал високо прибора за салатата си като жезъл. — И не само за онези… занаятчии, които са учили така наречената военна наука. — Той се усмихна на Морпурго и другия офицер от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ от дясната страна на генерала, сякаш искаше да им каже, че присъстващите правят изключение. — Единствено този, който иска да погледне зад бюрократичните ограничения на тактиката и стратегията и демодираната „воля за победа“, може истински да борави артистично с една толкова сложна среда като войната в съвременната епоха.

— Демодираната воля за победа ли? — повтори офицерът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Инфосферата ми прошепна, че това е командир Уилям Аджънта Лий, морски герой от конфликта на Мауи-Обетована. Изглеждаше млад — навярно към средата на петдесетте — и рангът му предполагаше, че младостта му се дължи на годините, прекарани в пътуване между звездите, а не на пулсеновите процедури.

— Разбира се, че е демодирана — изсмя се Рейнълдс. — Мислите ли, че скулпторът иска да победи глината? Художникът атакува ли платното? По същия начин орелът или Томасовата сова нападат ли небето?

— Орлите са изчезнали — промърмори Морпурго. — Навярно е трябвало да нападнат небето. То ги е предало.

Рейнълдс отново се обърна към мен. Келнери вдигнаха изоставената му салата и донесоха супата, която аз привършвах.

— Г. Севърн, вие сте художник… поне илюстратор — рече той. — Помогнете ми да обясня на тези хора това, което искам да кажа.

— Не зная какво искате да кажете. — Докато чаках следващото блюдо, аз почуках по чашата си. Напълниха я незабавно. От челното място на масата, на почти десет метра разстояние, чувах Гладстоун, Хънт и няколко души от Фонда за подпомагане да се смеят.

Спенсър Рейнълдс не изглеждаше изненадан от невежеството ми.

— За да може расата ни да постигне истинско сатори, за да се изкачим на това следващо равнище на съзнанието и еволюцията, което провъзгласяват толкова много от философите ни, всички аспекти на човешките стремежи трябва съзнателно да са насочени към изкуството.

Генерал Морпурго продължително отпи от чашата си и изсумтя:

— Включително и такива физически функции, като хранене, възпроизводство и отделяне на изпражнения, предполагам.

— Най-вече такива функции! — възкликна Рейнълдс. Той разпери ръце и обхвана с жеста си дългата маса и многобройните й наслади. — Това, което виждате тук, е животинското изискване за превръщане на мъртви органични елементи в енергия, основният акт на поглъщане на друг живот, но „Върхарите“ са го превърнали в изкуство! При цивилизованите човешки същества възпроизводството отдавна е заменило грубия си животински произход със същината на танц. Отделянето трябва да се превърне в чиста поезия!

— Ще си спомня това следващия път, когато ми се присере — рече Морпурго.

Тирена Уингрийн-Фийф се изсмя и се обърна към мъжа в червено-черни дрехи от дясната й страна.

— Монсиньор, вашата църква… католическата, раннохристиянската, нали?… нямате ли някаква възхитителна стара доктрина за това как човечеството може да постигне по-високо еволюционно положение?

Всички се обърнахме, за да погледнем дребния, спокоен мъж в черна роба и странна малка шапчица. Монсиньор Едоуард, представител на почти забравената раннохристиянска секта, сега ограничена на планетата Пацем и няколко колониални планети, беше в списъка на гостите поради участието му в проекта за подпомагане на Армагаст и досега тихо се бе занимавал със супата си. Той вдигна поглед с леко изненадано изражение на лицето си, набръчкано от десетилетията излагане на природните стихии и тревогите.

— Ами, да — отвърна той, — учението на Св. Тейлхард пише за еволюция към точката Омега.

— Точката Омега сходна ли е с нашата дзен-гностична идея за практическо сатори? — попита Судет Чиър.

Монсиньор Едоуард замислено погледна супата си, сякаш в този момент беше по-важна от разговора.

— Всъщност, не е много сходна — отвърна той. — Св. Тейлхард е чувствал, че целият живот, всяко равнище на органично съзнание е част от предопределената еволюция към крайното сливане с Божествеността. — Той леко се намръщи. — Позицията на Тейлхард е била променяна много през миналите осем века, но общото е, че разглеждаме Иисус Христос като въплътен пример на това как би могло да изглежда това крайно съзнание върху човешката плоскост.

Прочистих гърлото си.

— Йезуитът Пол Дюре не е ли писал подробно върху хипотезата на Тейлхард?

Монсиньор Едоуард се наведе, за да погледне край Тирена и впи поглед право в мен. Върху това интересно лице се четеше изненада.

— Ами, да — потвърди той, — но съм удивен, че сте запознат с труда на отец Дюре.

Отвърнах на погледа на човека, който бе приятел на Дюре, дори когато беше пратил йезуита в изгнание на Хиперион заради измяна. Спомних си за друг бежанец от Нови Ватикан, младия Ленар Хойт, който лежеше мъртъв в една от Гробниците на времето, докато кръстоидните паразити, носещи мутиралата ДНК и на Дюре, и на самия него, изпълняваха зловещата си цел — възкресяването. Как този отвратителен кръстоид би могъл да се вмести във виждането на Тейлхард и Дюре за неизбежната, милостива еволюция към Божествеността?

Спенсър Рейнълдс очевидно си мислеше, че разговорът е излязъл извън неговата област вече прекалено дълго.

— Въпросът е — каза той и дълбокият му глас заглуши другите разговори около половината маса, — че войната, подобно на религията или на всяко друго човешко усилие, което канализира и организира човешката енергия в такъв мащаб, трябва да изостави инфантилната си погълнатост от буквализма Ding an sich^[2] — обикновено изразяван чрез робско очарование от саможертвата — и се отдаде на пир в артистичното измерение на собствената си професия. Последният ми проект…

— А каква е целта на вашия култ, монсиньор Едоуард? — попита Тирена Уингрийн-Фийф, като открадна топката на разговора от Рейнълдс без да повишава глас или да сваля погледа си от свещеника.

— Да помогне на човечеството да познае и служи на Бога — отвърна той и довърши супата си с внушително сърбане. Архаичният дребен свещеник погледна към проекцията на съветник Албедо. — Чух слухове, съветник, че Техноцентърът преследва странно сходна цел. Вярно ли е, че се опитвате да създадете свой собствен Бог?

Усмивката на Албедо беше съвършено пресметната да изразява добродушие, без никаква следа от снизходителност.

— Не е тайна, че елементи на Техноцентъра работят от векове, за да създадат поне теоретичен модел на така наречения изкуствен интелект, който да е много над собствените ни бедни интелекти. — Той неодобрително махна с ръка. — Това едва ли е опит за сътворяване на Бог, монсиньор. По-скоро е научен проект, изследващ възможностите, с които първо са се занимавали вашите Св. Тейлхард и отец Дюре.

— Но вие смятате, че е възможно да насочите собствената си еволюция към такова по-висше съзнание, нали? — попита командир Лий, морският герой, който беше слушал внимателно. — Да създадете абсолютен интелект по същия начин, по който ние някога създадохме вашите груби предци от силикон и микрочипове?

Албедо се засмя.

— Страхувам се, че нищо не е толкова просто или грандиозно. И когато казвате „вие“, командире, моля ви, запомнете, че аз съм само личност в един сбор от интелекти, не по-малко различни, отколкото човешките същества на тази планета… всъщност, в самата Мрежа. Техноцентърът не е монолитен. Има толкова много различни философии, вярвания, хипотези — религии, ако щете — колкото и във всяко различно общество. — Той скръсти ръце, сякаш се наслаждаваше на някаква несподелена с другите шега. — Макар че предпочитам да мисля за опита за създаване на Абсолютен Интелект по-скоро като за хоби, отколкото като за религия. Това е нещо по-скоро като да строиш корабчета в бутилка, командире, или да изчисляваш колко ангела ще се съберат върху главичката на една карфица, монсиньор.

Групата учтиво се засмя, с изключение на Рейнълдс, който несъзнателно се мръщеше — несъмнено обмисляше как да възстанови контрола над разговора.

— Ами слуха, че Техноцентърът е създал съвършено копие на Старата Земя в търсенето на Абсолютния Интелект? — попитах аз и сам се изумих от въпроса.

Усмивката на Албедо не потрепна, добродушният поглед не се поколеба, но за една наносекунда в проекцията се долови нещо. Какво ли? Шок? Ярост? Развеселеност? Нямах представа. Той можеше тайно да се свърже с мен през тази вечна секунда, предавайки огромни количества данни по собствената ми връзка с Техноцентъра или по невидимите коридори, които бяхме запазили за себе си в лабиринтната инфосфера, която човечеството смяташе за толкова проста. Или да ме убие, свързвайки се с тези богове на Техноцентъра, които контролираха средата за съзнание като моето — би било толкова просто, колкото за един директор на институт да нареди на лаборантите да упоят завинаги омразната лабораторна мишка.

Разговорите около цялата маса престанаха. Дори Мейна Гладстоун и групичката й от свръхважни персони гледаха към нас.

Съветник Албедо се усмихна по-широко.

— Какъв възхитително странен слух! Кажете ми, г. Севърн, как може който и да е… особено организъм като Техноцентъра, който вашите коментатори нарекоха „безплътна група от мозъци, програми, избягали от веригите си и прекарващи повечето си време във вадене на интелектуален мъх от несъществуващите си пъпове“… как може който и да е да построи „съвършено копие на Старата Земя“?

Погледнах към проекцията и през нея, като едва сега проумях, че съдовете и храната на Албедо също са проектирани — съветникът се беше хранил, докато говореше.

— И — продължи той, очевидно истински развеселен — на разпространителите на този слух дали им е хрумвало, че едно „съвършено копие на Старата Земя“ всъщност би било самата Старата Земя? Каква би била ползата от подобно усилие за изследването на теоретичните възможности за създаване на усилена ИИ матрица?

След като не отговорих, над цялата средна част на масата надвисна тежко мълчание.

Монсиньор Едоуард си прочисти гърлото.

— Като че ли — каза той, — всяко… хм… общество, способно да създаде точно копие на който и да е свят — но особено на свят, унищожен през тези четири века, — не би имало нужда да търси Бога, защото самото то би било Бог.

— Точно така! — засмя се съветник Албедо. — Това е безумен слух, но е възхитителен… наистина възхитителен!

Смях на облекчение изпълни празнотата на мълчанието. Спенсър Рейнълдс започна да разказва за следващия си проект — опит да накара самоубийците да координират скоковете си от мостове на десетки светове, докато Всеобема ги наблюдава, — а Тирена Уингрийн-Фийф открадна вниманието, като прегърна с ръка монсиньор Едоуард и го покани след вечеря на голото плувно парти в плаващото й имение на Mare Infinitum^[3].

Видях, че съветник Албедо се е втренчил в мен, навреме се обърнах, за да забележа любопитните погледи на Лейт Хънт и президента, а после се извъртях и се загледах в келнерите, които носеха блюда върху сребърни подноси.

Вечерята беше отлична.