Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 67 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на много правописни и граматически грешки

42

Полковник Федман Касад загиваше в битка.

Като все още се сражаваше се с Шрайка и усещаше Монита само като неясно петно с края на периферното си зрение, Касад със замайване се премести през времето и падна, огрян от слънчева светлина.

Шрайка отдръпна ръце и отстъпи назад, а червените му очи като че ли отразяваха кръвта, оплискала пластокостюма на Касад. Кръвта на Касад.

Полковникът се огледа. Бяха близо до долината на Гробниците на времето, но в друго време, в далечно време. Вместо пустинни скали и голи дюни, на половин клик в долината се виждаше гора. На югозапад, приблизително там, където по времето на Касад бяха лежали руините на Града на поетите, се издигаше жив град, а кулите, укрепленията и засводените му галерии меко грееха на привечерната светлина. Между града в края на гората и долината, ливади с висока, зелена трева се вълнуваха на лекия ветрец, който повяваше откъм далечния Брайдъл Рейндж.

От лявата страна на Касад както винаги се простираше долината на Гробниците на времето, само че сега скалните стени бяха съборени, разядени от ерозия или свличане, и покрити с висока трева. Самите Гробници изглеждаха нови, построени едва наскоро и около Обелиска и Монолита все още се виждаха скелите. Всички надземни Гробници блестяха като ярко злато, сякаш излъскани от скъпоценния метал. Вратите и входовете бяха затворени. Около гробниците имаше тежка и неразгадаема машинария — тя обкръжаваше Сфинкса и от нея в различни посоки излизаха масивни кабели и тънки жици. Касад веднага разбра, че е в бъдещето — навярно векове или хилядолетия в бъдещето — и че Гробниците всеки момент ще бъдат пренесени назад в собственото му време.

Касад погледна зад себе си.

Няколко хиляди мъже и жени стояха в редица след редица по обраслия с трева склон, където някога се бе извисявала скала. Бяха напълно безшумни, въоръжени и подредени срещу него като боен строй, очакващ своя водач. Около някои искряха пластокостюмни полета, но други носеха само кожа, криле, люспи, екзотични оръжия и сложни оцветявания, които Касад беше виждал при предишното си посещение с Монита на мястото/време, където бе излекуван.

Монита. Тя стоеше между Касад и множеството, полето на пластокостюма искреше около кръста й, ала носеше и лек спортен костюм, като че ли ушит от черно кадифе. На врата й беше завързан червен шал. Тънко като пръчка оръжие висеше на рамото й. Погледът й беше забит в Касад.

Той леко й махна, усещайки сериозността на раните си под пластокостюма, но също виждайки нещо в очите на Монита, което го омаломощаваше от изненада.

Тя не го познаваше. Лицето й отразяваше изненадата, почудата… страхопочитанието?… което се виждаше по лицата на другите. Долината беше смълчана, освен случайното плющене на флагове по копията или тихото шумолене на вятъра в тревата, когато Касад се втренчи в Монита и тя му отвърна.

Полковникът хвърли поглед през рамото си.

Шрайка стоеше неподвижен като метална скулптура на десет метра от него. Висока трева растеше почти до покритите му с остриета и шипове колене.

Зад Шрайка в началото на долината, близо до мястото, където започваше тъмната ивица елегантни дървета, орди Други Шрайкове, легиони Шрайкове, ред след ред от Шрайкове блестяха с остротата на скалпел, огрени от ниското слънце.

Касад разпозна своя Шрайк, Шрайка, само поради близостта му и петната от собствената му кръв по лапите и черупката на нещото. Очите на създанието пулсираха с яркочервена светлина.

— Ти си този, нали? — попита зад него някакъв тих глас.

Касад се завъртя, усети за миг пристъп на замайване. Монита бе спряла само на няколко стъпки от него. Косата й беше толкова къса, колкото си я спомняше от първата им среща, кожата й също толкова мека, очите й също толкова тайнствени с бездните от напръскано с кафяви точици зелено. Касад изпита желание да вдигне длан и нежно да докосне скулата й, да прокара пръст по познатата крива на долната й устна. Но не го направи.

— Ти си този — отново каза Монита и този път това не беше въпрос. — Воина, когото предрекох на хората.

— Не ме ли познаваш, Монита? — Няколко от раните на Касад бяха почти до костта, но никоя от тях не го болеше толкова в този момент.

Тя поклати глава и отметна косата от челото си с болезнено познат жест.

— Монита. Това означава и „Дъщеря на паметта“ и „предупредителката“. Хубаво име.

— Не се ли казваш така?

Тя се усмихна. Касад си спомняше тази усмивка в горската долчинка от първия път, когато се бяха любили.

— Не — тихо отвърна тя. — Още не. Току-що пристигнах тук. Пътуването ми и пазителството ми още не са започнали. — Тя му каза името си.

Касад премигна, вдигна ръка и докосна с длан страната й.

— Ние бяхме любовници — обясни той. — Срещахме се по отдавна забравени бойни полета. Ти беше с мен навсякъде. — Той се огледа. — Всичко води към това, нали?

— Да — отвърна Монита.

Касад се обърна да погледне армията от Шрайкове от другата страна на долината.

— Война ли е това? Няколко хиляди срещу няколко хиляди?

— Война — отвърна Монита. — Няколко хиляди срещу няколко хиляди на десет милиона светове.

Касад затвори очи и кимна. Пластокостюмът му служеше като компрес, защитно поле и инжектор на ултраморфин, но болката и слабостта от ужасните рани не можеше да се издържа още дълго.

— Десет милиона светове — повтори той и отвори очи. — Значи това е последна битка?

— Да.

— И победителят печели Гробниците?

Монита погледна към долината.

— Победителят определя дали затвореният вече там Шрайк ще тръгне сам, за да утъпче пътя за другите… — Тя кимна към армията от Шрайкове. — Или дали човечеството има право на мнение в нашето минало и бъдеще.

— Не разбирам — със свит глас произнесе Касад, — но войниците рядко разбират политическата ситуация. — Той се наведе напред, целуна изненаданата Монита и свали червения й шал. — Обичам те — каза Касад и завърза парчето плат за цевта на щурмовата си пушка. Датчиците показваха, че са останали половината от пулсовия заряд и амунициите.

Федман Касад направи пет крачки, обърна се с гръб към Шрайка, вдигна ръце към хората, все още безмълвни по склона и извика:

— За свободата!

Отвърнаха му три хиляди гласа:

— За свободата! — Ревът не завърши с последната дума.

Полковникът се обърна, вдигнал високо пушката и знамето. Шрайка се придвижи половин стъпка напред, протегна се и разтвори шиповете на пръстите си.

Касад извика и нападна. Отзад го следваше Монита, вдигнала високо оръжието си. Следваха ги хиляди.

 

 

По-късно, по време на клането в долината, Монита и неколцина други от Избраните воини намериха тялото на Касад, все още сграбчил в смъртна прегръдка разбития Шрайк. Внимателно вдигнаха полковника, пренесоха го до очакващата ги палатка в долината, измиха и се погрижиха за смазаното му тяло и го отнесоха през множеството в Кристалния монолит.

Там тялото на полковник Федман Касад беше положено в ковчег от бял мрамор и в краката му бяха поставени оръжия. Огромен огън изпълни въздуха в долината със светлина. Всички в долината, мъже и жени, се движеха с факли, докато други хора се спускаха през лазурното небе, някои с летящи машини, прозрачни като балони, други с криле от енергия или обгърнати от зелени и златни кръгове.

По-късно, когато изгряха звездите и заблестяха ярко и студено над изпълнената със светлина долина, Монита се сбогува и влезе в Сфинкса. Множеството запя. В полята наоколо малки гризачи се щураха сред паднали знамена и разпръснати останки от черупки и брони, метални шипове и стопена стомана.

Към полунощ тълпата престана да пее, задъхана и се насочи обратно. Гробниците на времето заблестяха. Яростни приливи на антиентропна сила отблъскваха хората все по-назад — към изхода на долината, през бойното поле, обратно в града, който меко проблясваше в нощта.

Огромните Гробници в долината заискриха, изсветляха от злато до бронз и поеха дългото си пътуване назад.

 

 

Брон Ламиа подмина блестящия Обелиск и се запрепъва срещу стената от бушуващ вятър. Пясък разкъсваше кожата й и дереше очите й. По върховете на скалите изпращя статична светкавица и подсили зловещия блясък около Гробниците. Брон скри с длани лицето си и продължи напред, като гледаше между пръстите си, за да следва пътеката.

Младата жена видя златна светлина, по-дълбока от блясъка, който се носеше през разбитите прозорци на Кристалния монолит и се процеждаше навън над вихъра от пясък по дъното на долината. В Монолита имаше някой.

Брон се беше заклела да отиде право в двореца на Шрайка, да направи каквото може, за да освободи Силенъс, а сетне без да се отклонява да се върне при Сол. Но сега в гробницата беше видяла силуета на човешка фигура. Касад все още го нямаше. Сол й бе казал за мисията на консула, но навярно дипломатът се беше върнал, докато бушуваше бурята. Отец Дюре бе в неизвестност.

Брон се приближи до блясъка и спря до назъбения вход на Монолита.

Пространството вътре беше огромно и внушително — издигаше се почти на сто метра до почти небесния покрив. Отвътре стените бяха прозрачни и нещо, което сякаш бе слънчева светлина, ги превръщаше в тъмно злато и кехлибар. Силната светлина падаше върху сцената в центъра на обширното пространство пред нея.

Федман Касад лежеше в някакъв каменен ковчег. Беше облечен в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а широките му, бледи длани бяха скръстени на гърдите му. Оръжия, непознати на Брон, с изключение на щурмовата пушка на полковника, бяха отрупани в краката му. Лицето на Касад беше мрачно в смъртта, но не по-мрачно, отколкото бе и в живота. Изражението му беше спокойно. Нямаше съмнение, че е мъртъв — смъртната тишина висеше наоколо като тамян.

Но в Гробницата имаше друг човек, чийто силует бе зърнала отдалече и който сега привличаше вниманието на Брон.

Млада 25–30 годишна жена беше коленичила до ковчега. Носеше черен спортен костюм, имаше къса коса, прекрасна кожа и големи очи. Брон помнеше историята на войника, разказана по време на дългото им пътуване до долината, помнеше подробностите за призрачната любима на Касад.

— Монита — прошепна Брон.

Младата жена беше паднала на едно коляно и протегнала дясната си ръка, за да докосне камъка до тялото на полковника. Около ковчега премигваха виолетови задържащи полета и някаква друга енергия — мощна вибрация във въздуха — пречупваше светлината около Монита, така че сцената бе обгърната в мъгливо сияещ ореол.

Младата жена вдигна глава, втренчи се в Брон, изправи се на крака и кимна.

Брон понечи да пристъпи напред — в ума й вече бяха изникнали безброй въпроси, — но приливите на времето в гробницата бяха прекалено силни и я отблъснаха обратно с вълни на замайване и deja vu.

Когато Брон вдигна поглед, ковчегът беше там, Касад лежеше под силовото си поле, но Монита я нямаше.

Брон изпита желание да побегне обратно към Сфинкса, да намери Сол, да му разкаже всичко и да чака, докато бурята отслабне и настъпи утрото. Но над стържещия вой на вятъра й се стори, че все още чува писъците от тръненото дърво, невидимо зад завесата си от пясък.

Тя вдигна високо яката си и тръгна обратно сред бурята по пътеката към двореца на Шрайка.

 

 

Масивната скала се носеше в пространството като рисунка на планина, цялата в стърчащи зъбери, остри като ножове хребети, абсурдно вертикални стени, тесни первази, просторни скални тераси и покрити със сняг върхове, широки толкова, че на тях да застане само един човек — и то единствено при положение, че вместо две, има едно стъпало.

Реката се извиваше откъм космоса, пресичаше многопластовите задържащи полета на половин клик от планината, минаваше през тревистата низина на най-широката скална тераса, после падаше сто или повече метра в бавен водопад до следващата тераса, след това се разклоняваше в изкуствено насочени потоци към пет-шест по-малки ручеи и водопади, които се спускаха по лицето на планината.

Трибуналът заседаваше върху най-високата тераса. Седемнайсет прокудени — шестима мъже, шест жени и петима с неопределен пол — седяха в каменен кръг, разположен в още по-широкия кръг на заградената от скали трева. Консулът беше в центъра и на двата кръга.

— Вие знаете — каза Фрийман Ченга, Говорител на избираемите граждани от клана на Волните от Транставрийския рояк, — че ние знаем за вашето предателство, нали?

— Да — отвърна консулът. Носеше най-хубавия си тъмносин боло костюм, кафеникаво-червена пелерина и триъгълна дипломатическа шапка.

— Съзнавате факта, че убихте Фрийман Андил, Фрийман Илям, Кордуел Бетц и Мизенспешт Торене.

— Знаех името на Андил — тихо отвърна консулът, — ала не бях представен на техниците.

— Но ги убихте?

— Да.

— Без предизвикателство или предупреждение?

— Да.

— Убихте ги, за да вземете устройството, което бяха доставили на Хиперион. Машината, която ви казахме, че ще унищожи така наречените приливи на времето, ще отвори Гробниците на времето и ще освободи Шрайка от оковите му.

— Да. — Погледът на консула като че ли беше насочен към нещо над рамото на Фрийман Ченга, някъде много, много далеч.

— Ние ви обяснихме — продължи Ченга, — че това устройство трябваше да се използва след успешното отблъскване на корабите на Хегемонията. Когато нахлуването и окупацията ни станеха неизбежни. Когато Шрайка би могъл да бъде… контролиран.

— Да.

— И въпреки това убихте нашите хора, излъгахте ни и лично активирахте устройството, години напред във времето.

— Да. — Мелио Арундес и Тео Лейн стояха на една стъпка зад консула с мрачни лица.

Фрийман Ченга скръсти ръце. Беше висока жена от класическия тип на прокудените — плешива, стройна, загърната в царствен, тъмносин летателен костюм, който като че ли поглъщаше светлината. Лицето й беше старо, но почти без никакви бръчки. Очите й бяха тъмни.

— Въпреки, че това беше преди четири ваши стандартни години, мислехте ли, че ще забравим? — попита Ченга.

— Не. — Консулът спусна очи, за да срещне погледа й. Сякаш почти се усмихваше. — Едва ли има култури, които да забравят предателите, Фрийман Ченга.

— И все пак се върнахте.

Консулът не отговори. Застанал до него, Тео Лейн усещаше как лекия ветрец тегли собствената му официална триъгълна шапка. Чувстваше се като в сън. Пътуването насам беше сюрреалистично.

Трима прокудени ги бяха посрещнали в дълга, ниска гондола, което се носеше леко по спокойните води под кораба на консула. Тримата мъже от Хегемонията седнаха по средата й. Прокуденият на кърмата я отблъсна с дълъг прът и корабът се понесе назад по пътя, по който беше дошъл, сякаш течението на невероятната река се беше обърнало. Приближиха водопада, където потокът се издигаше перпендикулярно на повърхността на астероида и Тео наистина затвори очи, но когато миг по-късно ги отвори, долу все още си беше долу и реката като че ли течеше съвсем нормално, въпреки че тревистата сфера на малкия свят висеше на една страна като огромна, извита стена, а звездите се виждаха през двуметровата ивица вода под тях.

После пресякоха задържащото поле, излязоха извън атмосферата и скоростта им нарасна, когато последваха извиващата се ивица вода. Около тях имаше задържаща сфера — логиката и фактът, че не умряха незабавно и драматично, доказваше това, — но ги нямаше обичайното искрено и оптична тъкан, които действаха толкова успокоително на храмерските дърволети или случайната туристическа естествена среда, открита към космоса. Тук бяха само водата, лодката, хората и необятността на космоса.

— Не е вероятно да използват това като форма на транспорт между частите на рояка — с треперещ глас беше казал д-р Мелио Арундес. Тео бе забелязал, че археологът също бе впил побелелите си пръсти в перилата. Нито прокуденият на кърмата, нито двамата, които седяха на носа, бяха отговорили с нещо повече, освен с утвърдително кимване, когато консулът ги беше попитал дали това е обещаният им транспорт.

— Те парадират с реката — тихо бе обяснил консулът. — Използват я, когато роякът почива, но за церемониални цели. Сега са я разгърнали, докато роякът се движи, за ефект.

— За да ни впечатлят с по-високото си технологично равнище ли? — попита Тео, почти беззвучно.

Консулът кимна.

Реката се виеше из космоса, понякога почти удвояваше дължината си в огромни, алогични завои, понякога се увиваше на тесни спирали като фибропластмасово въже, и блестеше на светлината на слънцето на Хиперион, отдалечавайки се в безкрайността пред тях. Отвреме-навреме реката преграждаше слънцето и цветовете бяха великолепни. Тео се задъха, когато погледна речния завой на сто метра над тях и на фона на слънчевия диск видя силуета на риба.

Но дъното на лодката винаги беше долу и те се носеха с почти цислунарна трансферна скорост по водата, в която нямаше нито скали, нито бързеи. Както бе отбелязал няколко минути след началото на пътуването им Арундес, беше като че ли караха кану по края на огромен водопад и се опитваха да се наслаждават на спускането надолу.

Реката мина покрай някои от елементите на рояка, които изпълваха небето като лъжливи звезди: масивни кометни ферми, върху чиито пепеляви повърхности изпъкваха геометричните форми на твърдовакуумни посеви; сферични градове с нулева гравитация, огромни неправилни топки от прозрачна мембрана, напомнящи на невероятни амеби, пълни с енергична флора и фауна; ударни гроздове с дължина десет клика, сраснали се през вековете, чиито най-външни модули, прозрачни кабини и среди приличаха на нещо, откраднато от О’Нийловия „Буундогъл“ и зората на космическата ера; блуждаещи гори, покриващи стотици километри като огромни, носещи се келпови легла, свързани с ударните си гроздове и командни възли чрез задържащи полета, плетеници от корени и ластари — сферичният дървесен вид, който преплита гравитационния вятър, огненозеленото, тъмнооранжевото и стотиците други нюанси на есента на Старата Земя, когато бъде поставен под пряка слънчева светлина; издълбани астероиди, отдавна изоставени от обитателите си, сега използвани за автоматизирано производство и вторична обработка на тежки метали, всеки сантиметър от повърхността на които е покрит със силно ръждясали постройки, комини и скелетни охладителни кули, а блясъкът от вътрешното ядрено топене кара всички тези светове-въглени да приличат на ковачницата на Вулкан; огромни сферични плаващи докове, около които, като атакуващи яйцеклетката сперматозоиди, прелитаха бойни машини с големината на фотонни кораби и крайцери; и накрая, фантастични организми, до които се приближи реката или които доплуваха до нея… организми, които биха могли да са произведени или родени, но вероятно бяха едновременно и двете, с формата на огромни пеперуди, размахващи криле от енергия на слънчевата светлина, насекоми, които бяха космически кораби или обратното, с антени, насочващи се към реката, гондолата и нейните пътници, когато минаваха покрай нас, с многофасетови очи, отразили звездната светлина и по-малки крилати фигури — хора, които влизаха и излизаха от отвора в корема на пеперудите, големи, колкото влекач за щурмови кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

И ето че се появи планината — всъщност цяла верига от планини: някои осеяни с жилищни мехури, други отворени към космоса, но въпреки това гъсто населени, трети свързани помежду си с висящи, дълги по трийсет клика мостове или с по-малки реки, четвърти царствени в своята самота. Много от тях бяха пусти като дзен-градина. Последната планина се издигаше по-високо от Олимп или Хилари на Аскуит. Реката направи предпоследен завой към върха си, а Тео, консулът и Арундес, бледи и мълчаливи, се бяха вкопчили здраво в седалките си, докато се спускаха през последните няколко километра с внезапно осезаема и ужасяваща скорост. Най-сетне, в невероятните последни сто метра, когато реката пръскаше енергия без да намалява скоростта, отново навлязоха в атмосферата и лодката спря в тревистата ливада, където ги чакаше Трибуналът на клана на прокудените, а камъните се издигаха в своя кръг с тишината на Стоунхендж.

— Ако са направили това, за да ме впечатлят — беше прошепнал Тео, когато лодката се блъсна в тревистия бряг, — успяха.

 

 

— Защо се върнахте в рояка? — попита Фрийман Ченга. Жената се заразхожда напред-назад, като се движеше се при минималното привличане с грацията, характерна за родените в космоса.

— Президент Гладстоун ме помоли — отвърна консулът.

— И дойдохте, макар да знаехте, че ще загубите собствения си живот?

Консулът беше прекалено възпитан и дипломатичен, за да свие рамене, но изражението му изрази същото чувство.

— Какво иска Гладстоун? — попита друг прокуден, мъжът, който беше представен от Ченга като Говорителят на избираемите граждани Кордуел Минмън.

Консулът повтори петте точки на президента.

Говорител Минмън скръсти ръце и погледна към Фрийман Ченга.

— Сега ще отговоря — заяви Ченга. Тя погледна към Арундес и Тео. — Вие двамата ще слушате внимателно в случай, че мъжът, който зададе тези въпроси, не се върне на кораба заедно с вас.

— Един момент — каза Тео и пристъпи напред, за да погледне по-високата от него прокудена, — преди да издадете присъда, трябва да имате предвид факта, че…

— Тишина — нареди Говорител Фрийман Ченга, но Тео вече беше млъкнал, след като консулът бе поставил ръка на рамото му.

— Сега ще отговоря на тези въпроси — повтори Ченга. Далеч над нея беззвучно проблясваха десетки малки бойни кораби, които ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ наричаха улани, прелитащи като ято риби в зигзаги с 300 g.

— Първо — рече Ченга, — Гладстоун пита защо нападаме Мрежата. — Тя замълча, погледна към останалите шестнайсет прокудени от събранието и продължи: — Не я нападаме. Освен този рояк, който се опитва да окупира Хиперион, преди да са се отворили Гробниците на времето, нито един от останалите не напада Мрежата.

И тримата представители на Хегемонията бяха пристъпили напред. Дори консулът бе загубил лустрото си от замаяно спокойствие и целият трепереше от възбуда.

— Но това не е вярно! Ние видяхме…

— Видях векторните образи от…

— Небесна врата е унищожена! Божия горичка е опожарена!

Тишина — заповяда Фрийман Ченга. И в настъпилото мълчание продължи: — Само този рояк се сражава с Хегемонията. Останалите ни рояци са там, където далекообхватните детектори на Мрежата ги бяха поставили отначало… и се отдалечават от Мрежата, за да избягнат бъдещи провокации, като нападенията над Бреша.

Консулът разтри лице, сякаш се събуждаше от сън.

— Но тогава кой…?

— Точно така — кимна Фрийман Ченга. — Кой би имал способността да извърши такава измама? А и мотив да напада милиарди хора?

— Техноцентърът ли? — задъхано попита консулът.

Планината бавно се въртеше и в този момент те навлязоха в нощта. По планинската тераса подухна ветрец и надипли робите на прокудените и пелерината на консула. Над тях звездите като че ли избухваха в блясъци. Огромните скали на Стоунхенджовия кръг сякаш грееха с някаква вътрешна топлина.

Тео Лейн застана до консула, уплашен, че по-възрастният мъж може да припадне.

— Имаме само вашата дума — каза на говорителя на прокудените Тео. — Това е безсмислено.

Ченга не мигна.

— Ще ви покажем доказателство. Трансмисионни локатори на Празнотата, Която Обвързва. Реално-времеви звездни изображения от останалите ни рояци.

— Празнотата, Която Обвързва ли? — повтори Арундес. В обикновено спокойния му глас се долавяше възбуда.

— Онова, което наричате векторно излъчване. — Говорител Фрийман Ченга се приближи до най-близкия камък и прокара длан по грубата му повърхност, сякаш поемаше топлина от вътрешната му жар. Над тях затанцуваха звездни полета.

— Отговарям на втория въпрос на Гладстоун — продължи тя. — Не знаем къде се намира Техноцентърът. Бягаме от него, бием се с него, търсим го и се страхувахме от него от векове, но не сме го открили. Вие трябва да ни дадете отговора на този въпрос! Ние сме обявили война на тази паразитна общност, която наричате Техноцентър.

Коленете на консула сякаш се подкосиха.

— Нямаме представа. Властите в Мрежата търсят Техноцентъра отпреди Хеджира, но той е неуловим като Елдорадо. Не сме откривали тайни светове, нито големи астероиди, натъпкани с хардуер, а на световете в Мрежата няма и следа от него. — Той уморено махна с лявата си ръка. — Доколкото знаем, вие криете Техноцентъра в един от рояците си.

— Не е вярно — отвърна Говорител Кордуел Минмън.

Най-после консулът сви рамене.

— Хеджира мина покрай хиляди светове по време на Великото проучване. Всичко, което не стигаше поне до 9.7 по тяхната десетобална, основана на Земята, скала, биваше пренебрегвано. Техноцентърът можеше да е навсякъде по онези първи траектории на полети и изследване. Но не го открихме… а ако го направим, то ще е години след унищожаването на Мрежата. Вие бяхте последната ни надежда да го намерим.

Ченга поклати глава. Високо над тях върхът улавяше светлината на изгрева, докато границата между тъмно и светло се движеше надолу по ледените склонове към тях с почти плашеща бързина.

— Трето, Гладстоун попита за изискванията ни за прекратяване на огъня. Освен този рояк, в тази система, ние не сме тези, които атакуват. Ще сключим примирие веднага, щом Хиперион бъде под наш контрол… което ще стане много скоро. Току-що ни информираха, че нашите експедиционни сили са завладели столицата и космодрума.

— Вървете по дяволите — изруга Тео, свил юмруци, въпреки волята си.

— Ще го направим — съгласи се Фрийман Ченга. — Кажете на Гладстоун, че сега ще се присъединим към вас в обща битка срещу Техноцентъра. — Тя погледна към смълчаните членове на Трибунала. — Тъй като сме на много години път от Мрежата обаче, а не вярваме на вашите контролирани от Техноцентъра телепортатори, помощта ни трябва непременно да дойде под формата на отплата за унищожаването на вашата Хегемония. Ще бъдете отмъстени.

— Това е успокояващо — сухо рече консулът.

— Четвърто, Гладстоун пита дали ще се срещнем с нея. Отговорът е „да“… ако тя, както твърди, иска да дойде в системата на Хиперион. Запазихме телепортатора на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ точно за такава възможност. Ние няма да пътуваме с телепортатор.

— Защо? — попита Арундес.

Трети прокуден, който не им бе представен, един от облечените в кожа и красиво оцветен мъж, отговори:

— Устройството, което наричате телепортатор, е отвратително… осквернение на Празнотата, Която Обвързва.

— А, по религиозни причини — кимна разбиращо консулът.

Екзотично разголеният и покрит с кожа прокуден твърдо поклати глава.

— Не! Телепортаторната мрежа е яремът на шията на човечеството, договорът за робуване, който ви обрече на вегетиране. Ние няма да допуснем това.

— Пето — продължи Фрийман Ченга, — Гладстоун споменава, че бомбата на смъртта е само груб ултиматум. Но както вече казахме, тя не е насочена срещу който трябва. Силите, които помитат вашата слаба и разрушаваща се Мрежа, не са клановете на Дванайсетте побратимени рояка.

— Разполагаме само с вашата дума за това — наблегна консулът. Погледът му, забит в очите на Ченга, беше твърд и предизвикателен.

— Не разполагате с думата ми за нищо — възрази Говорител Ченга. — Клановите старейшини не дават думата си на роби на Техноцентъра. Но това е истината.

Консулът изглеждаше разсеян, когато леко се обърна към Тео.

— Трябва незабавно да предадем на Гладстоун това съобщение. — После отново погледна Ченга. — Могат ли моите приятели да се върнат на кораба, за да предадат вашия отговор, Говорител?

Ченга кимна и махна с ръка да приготвят гондолата.

— Няма да се върнем без теб — каза Тео на консула и застана между него и най-близките прокудени, сякаш за да защити по-възрастния мъж със собственото си тяло.

— Да — рече консулът, като докосна рамото на Тео. — Ще се върнете. Трябва.

— Той е прав — намеси се Арундес и издърпа настрани генерал-губернатора, преди той да може да се обади отново. — Прекалено важно е, за да рискуваме да не го предадем. Ти върви. Аз ще остана с него.

Ченга махна към двама от по-едрите екзотични прокудени.

— И двамата ще се върнете на кораба. Консулът ще остане. Трибуналът още не е решил съдбата му.

Арундес и Тео пристъпиха напред с вдигнати юмруци, но облечените в кожи прокудени ги хванаха и ги отведоха с нищожното усилие на възрастни, които се справят с малки, но непослушни деца.

Консулът гледаше как ги наместват в гондолата и изпита непреодолимо желание да им махне, когато лодката се отдалечи на двайсет метра по спокойния поток, скри се зад завоя на терасата, а после отново се появи, изкачвайки водопада към черния космос. След минути изчезна в блясъка на слънцето. Той бавно се обърна кръгом, като очите му се спираха на всеки от седемнайсетте прокудени.

— Да свършваме с това — каза консулът. — Чакам този момент от много отдавна.

 

 

Сол Уайнтрауб седеше между огромните лапи на Сфинкса и гледаше как бурята отслабва. Ревът на вятъра заглъхваше във въздишка, а сетне и в шепот, завесите от прах изтъняваха и се разкъсваха, за да открият звездите и накрая дългата нощ се успокои в ужасна тишина. Гробниците блестяха по-ярко отпреди, но от сияещия вход на Сфинкса не се показваше нищо, а Сол не можеше да влезе — напорът от ослепителна светлина беше като хиляди непреодолими пръсти в гърдите му и навел се напрегнато колкото можеше повече, ученият не бе в състояние да се приближи на повече от три метра от отвора. Каквото и да стоеше, да се движеше или чакаше вътре, беше скрито от погледа му в блестящата светлина.

Сол седна и се хвана за каменното стълбище, когато приливите на времето го задърпаха, започнаха да го привличат и го накараха да заплаче от измамното сътресение на deja vu. Целият Сфинкс като че ли се люлееше и тресеше под силния напор на разширяващи се и свиващи се антиентропни полета.

Рахил.

Сол не би могъл да си тръгне, докато имаше и най-малък шанс дъщеря му да е жива. Легнал върху студения камък, заслушан как воят на вятъра утихва, Сол виждаше да се появяват хладните звезди, наблюдаваше двубоя между метеоритната опашка и лазерното копие на орбиталната война, знаеше в сърцето си, че войната е загубена, че Мрежата е в опасност, че докато гледа, загиват огромни империи, че през тази безкрайна нощ се решава съдбата на човешкия род… и не го беше грижа.

Сол Уайнтрауб се вълнуваше за дъщеря си.

И още докато лежеше там, студен, брулен от ветровете и приливите на времето, измъчен от изтощение и празен от глад, Сол почувства как върху него се спуска някакъв покой. Беше дал дъщеря си на едно чудовище, но не защото Бог му бе заповядал да го направи, не защото го беше пожелала съдбата или страхът, а единствено защото тя му се бе явила насън и му бе казала, че всичко е наред, че точно така трябва да постъпи, че го изисква обичта помежду им — между него, Сара и Рахил.

„Накрая — помисли си Сол, — след логиката и надеждата, именно сънищата и любовта на най-скъпите ни същества представляват Авраамовия отговор към Бога.“

Инфотермът му вече не работеше. Може да беше изминал час или пет часа, откакто бе дал умиращото си дете на Шрайка. Сол се отпусна на земята, все още стискащ камъка, откакто приливите на времето бяха накарали грамадата на Сфинкса да се люлее като малко корабче в развълнувано море и се загледа в звездите и битката над него.

Искри се носеха по небето и ярко просветваха като свръхнови, когато ги откриваха лазерните копия, а после падаха като дъжд от стопени отломки — отначало бял, сетне червен и син пламък, който избледняваше в мрака. Сол си представяше горящи бойни кораби, виждаше отряди на прокудените и морски пехотинци на Хегемонията, загиващи в стенанието на атмосфера и топящ се титан… опитваше се да си представи това… и не успяваше. Ученият разбра, че космическите битки, походите на флотите и падането на империите са отвъд въображението му, скрити от източниците на неговото състрадание или разбиране. Тези неща бяха за Тукидид, Тацит, Катон и Уу. Сол се бе срещал със сенатора си от света на Бърнард, беше се виждал с нея няколко пъти в неговия и на Сара опит да спасят Рахил от болестта на Мерлин, но не можеше да си представи участието на Фелдщайн в мащабите на междузвездната война — или в каквото и да било много по-голямо от освещаването на нов медицински център в столицата Басард или от настървеното й скандиране по време на едно рали в Кроуфордския университет.

Никога не се бе срещал с настоящия президент на Хегемонията, но като учен, беше изпитвал удоволствие от финото й проиграване на речите на такива класически фигури, като Чърчил, Линкълн и Алварес-Темп. Ала сега, докато лежеше между лапите на огромния каменен звяр и плачеше за дъщеря си, Сол не можеше да си представи какво е било в ума на онази жена, когато е вземала решения, които щяха да спасят или обрекат милиарди, да спасят или предадат най-огромната империя в историята на човечеството.

На Сол не му пукаше. Той искаше обратно дъщеря си. Искаше Рахил да е жива, въпреки цялата логичност на обратното.

Лежал между каменните лапи на Сфинкса, на един обсаден свят в една опустошена империя, Сол Уайнтрауб избърса сълзите от очите си, за да вижда по-добре звездите и си спомни стихотворението на Йейтс „Молитва за моята дъщеря“:

Отново вие бурята и полускрито,

със клепки спуснати и в люлката повито,

детенцето ми кротко спи. Прегради няма,

освен на Грегъри гората и някакъв гол хълм,

за сриващите купите сено и покривите вихри,

родени в Атлантика.

Цял час вървя, шептя молитви

и страшен мрак е сграбчил моите мисли.

 

 

Цял час вървя и моля се за туй дете

и чувам как бурята по кулата реве

и под на моста арките, и вой

сред брястовете над потока, превърнал се в порой.

И във възбуда силна си представям,

че бъдните години са настанали,

танцуват в ритъм яростен на барабан

от смъртоносната невинност на морето…

Всичко, което искаше Сол, разбираше той сега, бе отново да има същата онази възможност да се тревожи за бъдещите години, от които се бои и ужасява всеки родител. За да не позволи детството, юношеството и трудните младежки години да й бъдат откраднати и унищожени от болестта.

Сол беше прекарал живота си в желание да върне невъзвратими неща. Спомняше си деня, когато бе видял Сара да сгъва бебешките дрешки на Рахил и да ги слага в сандък на тавана, помнеше сълзите й и собственото си чувство за загуба за детето, което все още имаха, но което беше загубено за тях по простата стрелка на времето. Сега вече Сол знаеше, че могат да се върнат твърде малко неща, освен чрез спомените — че Сара е мъртва и не може да се върне, че детските приятели и свят на Рахил са изчезнали завинаги, че дори обществото, което беше напуснал само преди няколко седмици от неговото време, е в процес да изчезне, без някога да може да се върне.

И замислен за това, легнал между хищните лапи на Сфинкса, сега, когато вятърът беше стихнал и лъжливите звезди бяха изгорели, Сол си спомня част от едно друго и далеч по-злокобно стихотворение на Йейтс:

Да, явно идва ново откровение;

да, явно идва Второто пришествие.

Пришествие! Тъкмо да викна, в миг

пред моите очи Spiritus Mundi

ражда огромна твар: там, сред пустинята.

гигант с човешки лик и с лъвско тяло,

с очи свирепи, голи като слънцето,

размърдва хълбок, а около него

пустинни птици гневно вият сенки.

Отново пада мрак. Но вече знам,

че двайсет века мъртъв сън са сринати

в суров кошмар от нова детска люлка —

и кой зъл звяр, дочакал своя час,

пълзи към Витлеем да се роди?[1]

 

 

Сол не знае. Сол отново открива, че не го е грижа. Сол иска обратно дъщеря си.

 

 

Единодушието във Военния съвет изглежда щеше да се взриви.

Мейна Гладстоун седеше начело на дългата маса и изпитваше особеното и не неприятно усещане за откъснатост, което се дължи на прекалено малко сън през прекалено дълъг период. Да затвори очи, дори за миг, означаваше да се плъзне по черния лед на умората, затова тя не затвори очи, дори когато започнаха да горят и когато жуженето на съвещания, разговори и спешни обсъждания избледня и се отдалечи зад дебели завеси от изтощение.

Съветът заедно беше наблюдавал как блестящите въгленчета на Спецчаст 181.2 — щурмовата група на командир Лий — бяха изгасвали едно по едно, докато не останаха само десетина от първоначалните седемдесет и четири да се носят към центъра на напредващия рояк. Крайцерът на Лий беше сред оцелелите.

По време на това беззвучно изтребление, на това абстрактно и странно привлекателно представяне на непоносима и прекалено истинска смърт, адмирал Сингх и генерал Морпурго бяха завършили мрачната си оценка на войната.

— … ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Новия Бушидо са предназначени за ограничени конфликти, неголеми схватки, предписани граници и скромни цели — обобщаваше Морпурго. — С по-малко от половин милион мъже и жени, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не могат да се сравняват с армиите на една от националните държави на Старата Земя преди хиляда години. Роякът може да ни залее с чисти цифри, да унищожи флотите ни и да ни победи с аритметика.

Сенатор Колчев се намръщи от мястото си на срещуположния край на масата. Лусианецът беше много по-активен в съвещанията и обсъжданията от Гладстоун — към него се насочваха въпроси по-често, отколкото към нея — почти сякаш всички в стаята подсъзнателно знаеха, че властта се променя, че се предава факела на лидерството.

„Не още“ — помисли си Гладстоун, почука брадичка с пръстите си и се заслуша как Колчев подлага генерала на кръстосан разпит.

— … от падане и защита на важни светове в списъка на втората вълна — Тау Сети Сентър, разбира се, но също задължително и промишлени светове като Ренесанс Две, Фуджи, Денеб Фир и Лусус?

Генерал Морпурго сведе поглед и започна да рови сред листовете си, сякаш за да скрие внезапния изблик на гняв в очите си.

— Сенаторе, остават по-малко от десет стандартни дни, докато втората вълна завърши списъка с целите си. Ренесанс Две ще бъде атакуван след деветдесет часа. Това, което казвам, е, че с настоящата големина, структура и технология на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ е съмнително дали бихме могли да задържим и една система… да речем, ТС2.

Сенатор Какинума се изправи.

— Това е неприемливо, генерале.

Морпурго вдигна очи.

— Съгласен съм, сенаторе. Но е истина.

Президент pro tem[2] Денцел-Хиат-Амин седеше и клатеше посивялата си глава.

— Това е безсмислено. Нямало ли е планове за защита на Мрежата?

Адмирал Сингх се обади от мястото си:

— Най-добрите оценки на заплахата показваха, че ще имаме най-малко осемнайсет месеца, ако рояците изобщо прибегнеха до нападение.

Министърът на дипломацията Персов си прочисти гърлото.

— И… ако трябваше да отстъпим тези двайсет и пет свята на прокудените, адмирале, колко време щяхме да имаме, докато първата или втората вълна щяха да са в състояние да нападнат другите светове от Мрежата?

Сингх не трябваше да се обръща към бележките или инфотерма си.

— В зависимост от целта им, г. Персов, най-близкият свят от Мрежата — Есперанс — щеше да е на девет стандартни месеца от най-близкия рояк. Най-далечната цел — системата Дом — щеше да е на около четиринайсет години с хокингов двигател.

— Достатъчно време, за да бъде реорганизирана икономиката за войната — рече сенатор Фелдщайн. Светът на Бърнард, където беше избрана, разполагаше с по-малко от четирийсет стандартни часа живот. Фелдщайн се бе заклела да бъде с тях, когато настъпи краят. Гласът й беше точен и безстрастен.

— Звучи разумно. Да отрежете загубите си. Дори при загубата на ТС2 и още двайсетина светове, Мрежата би могла да произведе невероятни количества материал за войната… дори за девет месеца. През годините, които ще са нужни на прокудените да проникнат напред в Мрежата, щяхме да сме в състояние да ги победим само чрез промишлено производство.

Министърът на отбраната Имото поклати глава.

— Има незаменими суровини, които ще са изгубени по време на първата и втората вълна. Това ще подейства унищожително на икономиката на Мрежата.

— Имаме ли някакъв избор? — попита сенатор Петерс от Денеб Драй.

Всички очи се обърнаха към лицето, което седеше до ИИ съветник Албедо.

Сякаш за да се подчертае важността на момента, до заседанието на Военния съвет беше допусната една нова ИИ личност и й бе поверено представянето на така тромаво наречения „жезъл на смъртта“. Съветник Нансен беше висок, загорял мъж, спокоен, внушителен, убедителен, заслужаващ доверие и пропит с онова рядко срещано обаяние на лидерството, което караше хората и да го харесват, и да го уважават.

Мейна Гладстоун едновременно се страхуваше и ненавиждаше новия съветник. Имаше чувството, че с тази проекция ИИ експертите целяха да предизвикат точно такава реакция на доверие и покорство, с които усещаше, че другите на масата вече се отнасят към него. А посланието на Нансен, боеше се тя, означаваше смърт.

Жезълът на смъртта съществуваше като технология на Мрежата от векове — създаден от Техноцентъра и ограничен до личния състав на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и някои специализирани сили за сигурност, като тази от Правителствения дом и Преторианците на Гладстоун. Той не изгаряше, не взривяваше, не стреляше, не стопяваше и не изпепеляваше. Не издаваше звук, не излъчваше видими лъчи и нямаше звукови отпечатъци. Просто караше целта да умре.

Ако целта беше човек, естествено. Обхватът на жезъла на смъртта беше ограничен — не повече от петдесет метра, — но в този обхват човекът умираше, а другите животни и собственост оставаха непокътнати. Аутопсиите показваха объркани синапси, но никакви други увреждания. Жезлите на смъртта просто караха човек да престане да съществува. Офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ги носеха като късобойно лично оръжие и като символи на власт от поколения.

Сега съветник Нансен съобщи, че Техноцентърът е разработил усъвършенствано устройство, което използва принципа на жезъла на смъртта в по-голям мащаб. Колебаели се да разкрият съществуването му, но при надвисналата и ужасна опасност от нахлуването на прокудените…

Разпитването беше енергично и понякога цинично, като военните бяха по-скептично настроени от политиците. Да, устройството на жезъла на смъртта би могло да ни избави от прокудените, но какво би станало с населението на Хегемонията?

Ще бъдат преместени в убежища на един от лабиринтните светове, беше отвърнал Нансен, повтаряйки стария план на съветник Албедо. Пет километра скала ще ги защитят от всички ефекти на разширяващата се вълна на жезъла на смъртта.

Докъде се разпространяват тези смъртоносни лъчи?

Ефектът им отслабва под смъртоносно равнище на разстояние точно под три светлинни години, спокойно и уверено отвърна Нансен, като продавач в магазин. Достатъчно широк радиус, за да избави която и да е система от атакуващия рояк. Достатъчно малък, за да запази всичко, освен най-близките съседни звездни системи. Деветдесет и два процента от световете в Мрежата нямаха съседни обитаеми светове на по-малко от пет светлинни години.

Ами онези, които не могат да бъдат евакуирани? — бе попитал Морпурго.

Съветник Нансен се беше усмихнал и бе разтворил длан, сякаш за да покаже, че там няма нищо скрито. Не активирайте устройството, преди вашите власти да са сигурни, че всички граждани на Хегемонията са евакуирани или скрити в убежища, беше казал той. В края на краищата, това ще зависи изцяло от вашия контрол.

Фелдщайн, Сабенсторафем, Петерс, Персов и много от другите веднага се бяха ентусиазирали. Едно тайно оръжие, което да сложи край на всички тайни оръжия. Прокудените можеха да бъдат предупредени… можеше да се уреди демонстрация.

Съжалявам, беше казал съветник Нансен. Когато се усмихваше, зъбите му бяха толкова бисерни, колкото и одеждите му. Демонстрация не може да има. Оръжието действа като жезъл на смъртта само в много широк район. Няма да бъде повредено имуществото, няма да има взривен ефект, нито пък измерима ударна вълна над неутринно равнище. Само мъртви нашественици.

За да се демонстрира, беше обяснил съветник Албедо, трябва да го използвате поне срещу един рояк на прокудените.

Възбудата на Военния съвет не се бе понижила. Отлично, каза Говорителят на Всеобема Гибънс, изберете един Рояк, изпитайте устройството, съобщете резултатите на другите рояци и им дайте едночасов срок да прекратят нападението. Не ние провокирахме тази война. По-добре да загинат милиони врагове, отколкото да се води война, която ще отнеме живота на десетки милиарди през следващото десетилетие.

Хирошима, бе подхвърлила Гладстоун — единственият й коментар за деня. Беше казано прекалено тихо, за да го чуе някой друг, освен помощничката й Седептра.

Морпурго беше попитал: „Знаем ли, че убийствените лъчи ще се дезактивират на три светлинни години? Изпитвали ли сте го?“

Съветник Нансен се усмихна. Ако кажеше „да“, значи някъде имаше купища мъртви хора. Ако кажеше „не“, надеждността на устройството щеше да бъде поставена под сериозно съмнение.

— Сигурни сме, че ще работи — отвърна Нансен. — Симулационните ни опити бяха убедителни.

„ИИ от Киевския екип са казали същото за телепортаторната ексцентричност — помисли си Гладстоун. — Онази, която е унищожила Земята.“ Но не изрече нищо на глас.

И все пак Сингх, Морпурго, Ван Цайдт и техните специалисти оспориха оръжието на Нансен, като показаха, че Mare Infinitum не може да се евакуира достатъчно бързо и че единственият свят от първата вълна, който има свой собствен лабиринт, е Армагаст, разположен на една светлинна година от Пацем и Свобода.

Честната, услужлива усмивка на съветник Нансен не изчезна.

— Искате демонстрация и това действително е съвсем разумно — тихо заговори той. — Трябва да покажете на прокудените, че няма да търпите нашествието им, като се съсредоточите върху минимална загуба на човешки живот. И трябва да намерите убежище за местното население. — Той замълча и скръсти ръце на масата. — Какво ще кажете за Хиперион?

Жуженето около масата се усили.

— Той не е истински свят от Мрежата — обади се Говорител Гибънс.

— И все пак вече е в Мрежата и телепортаторът на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ е още на мястото си! — извика Гариън Персов, министър на дипломацията, очевидно привлечен от идеята.

Суровото изражение на генерал Морпурго не се измени.

— Ще бъде там само още някой и друг час. Засега пазим ексцентричната сфера, но тя може да падне всеки момент. Голяма част от самия Хиперион вече е в ръцете на прокудените.

— Но евакуиран ли е личният състав на Хегемонията? — попита Персов.

— Да, с изключение единствено на генерал-губернатора — отвърна Сингх. — В бъркотията не са успели да го открият.

— Жалко — не особено убедително каза министър Персов, — но въпросът е, че останалото население се състои предимно от местни жители на Хиперион, с лесен достъп до лабиринта там, нали?

Барбра Дан-Гидис, министър на икономиката, чийто син бе управител на плантация за фибропластмаса близо до Порт Романс, каза:

— След три часа? Невъзможно.

Нансен се изправи.

— Не мисля, че е така — рече той. — Можем да пратим векторно предупреждение до оставащите власти от Автономния съвет в столицата и те са в състояние незабавно да започнат евакуацията. Лабиринтът на Хиперион има хиляди входове.

— Столицата Кийтс е обсадена — изръмжа Морпурго. — Цялата планета е под атака.

Съветник Нансен тъжно кимна.

— А скоро ще бъде подложена и на клане от варварите прокудени. Изборът е труден, дами и господа. Но устройството ще работи. Нашествието в космоса на Хиперион просто ще престане да съществува. На планетата могат да бъдат спасени милиони и ефектът върху щурмовите сили на прокудените навсякъде другаде ще бъде значителен. Знаем, че така наречените Побратимени рояци ползват векторни комуникации. Унищожаването на първия рояк, нападнал космоса на Хиперион — Хиперионския рояк — може да бъде отлично средство за предотвратяване на по-нататъшното клане. — Нансен отново поклати глава и се огледа с почти родителска загриженост. Такава болезнена искреност не би могла да се симулира. — Решението трябва да бъде ваше. Можете да използвате оръжието или да се откажете. Техноцентърът изпитва болка да отнеме който и да е човешки живот… или да съдейства за това. Но в този случай, когато е изложен на опасност животът на милиарди… — Нансен отново разтвори ръце, за последен път поклати глава и седна на мястото си, очевидно оставяйки решението на човешките умове и сърца.

Бръмченето на разговорите около дългата маса се усили. Дебатите станаха почти буйни.

— Г. президент! — извика генерал Морпурго.

Във внезапната тишина, Гладстоун вдигна поглед към холографските образи в мрака над тях. Роякът в системата на Mare Infinitum падаше към океанския свят като кървав порой, насочен към малка синя сфера. Оставаха само три от оранжевите въгленчета на Спецчаст 181.2 и още докато смълчаният Съвет наблюдаваше, две от тях изгаснаха. После изчезна и последното.

Гладстоун прошепна в инфотерма си:

— Комуникационна служба, някакво последно съобщение от адмирал Лий?

— Нито едно до командния център, г. президент — беше отговорът. — Само стандартната векторна телеметрия по време на битката. Очевидно не са стигнали центъра на рояка.

Гладстоун и Лий бяха таяли надежди да пленят прокудени, да ги разпитат и да установят самоличността на врага им без никакви съмнения. Сега този млад мъж с такава енергия и способности беше мъртъв — мъртъв по заповед на Мейна Гладстоун — и бяха прахосани седемдесет и четири кораба.

— Телепортаторът на Mare Infinitum е унищожен с плазмени бомби — докладва адмирал Сингх. — Предни елементи на рояка навлизат в цислунарния отбранителен периметър.

Никой не се обади. Холографиите показваха приливната вълна от кървавочервени светлини, която поглъщаше системата на Mare Infinitum. Последните оранжеви въгленчета около този златен свят премигаха и изгаснаха.

Няколкостотин от корабите на прокудените останаха в орбита и навярно превръщаха елегантните плаващи градове и океански ферми на Mare Infinitum в горящи останки, но по-голямата част от кървавата вълна изчезна от прожектирания над тях регион.

— Системата Аскуит е на три стандартни часа и четирийсет и една минута — монотонно произнесе един техник до дисплея.

Сенатор Колчев се изправи.

— Нека подложим Хиперионската демонстрация на гласуване — рече той, като привидно се обърна към Гладстоун, но всъщност говореше към присъстващите.

Мейна Гладстоун почука долната си устна.

— Не — каза накрая тя, — няма да има гласуване. Ще използваме устройството. Адмирале, подгответе фотонния кораб, въоръжен с устройството, за прехвърляне в космоса на Хиперион, а после излъчете съобщения до планетата и прокудените. Дайте им три часа. Министър Имото, пратете кодирано векторно съобщение до Хиперион и им кажете, че трябва да… повтарям, трябва… веднага да потърсят убежище в лабиринта. Кажете им, че се изпитва ново оръжие.

Морпурго избърса потта от лицето си.

— Г. президент, не можем да си позволим да рискуваме устройството да попадне във вражески ръце.

Гладстоун погледна съветник Нансен и се опита изражението й да не издаде нищо от това, което чувстваше.

— Съветник, може ли това устройство да бъде настроено така, че автоматично да се взриви, ако корабът ни бъде пленен или унищожен?

— Да, г. президент.

— Направете го. Обяснете всички необходими устройства за безопасност на съответните експерти от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. — Тя се обърна към Седептра. — Подготви ми предаване за цялата Мрежа, което да започне десет минути, преди устройството да бъде взривено. Трябва да разкажа на хората за това.

— Разумно ли е…? — започна сенатор Фелдщайн.

— Необходимо е — отвърна Гладстоун. Тя се изправи и трийсет и осемте души в стаята се изправиха секунда по-късно. — Отивам да поспя няколко минути, докато хората ви работят. Искам устройството готово, доставено в системата и населението на Хиперион предупредено незабавно. Искам да подготвите случайностни планове и приоритети за преговорно уреждане на въпроса, докато се събудя след трийсет минути.

Президентът погледна към групата, като знаеше, че така или иначе, през следващите двайсет часа повечето от хората там щяха да паднат от власт. Така или иначе, това беше последният й ден като президент.

Мейна Гладстоун се усмихна.

— Съветът е разпуснат — каза тя и се телепортира в частния си апартамент, за да подремне.

Бележки

[1] „Второто пришествие“. Пр. В. Трендафилов — Бел.пр.

[2] Временно (лат.) — Бел.пр.