Дан Симънс
Падането на Хиперион (3)

3

Шестима възрастни и едно бебе във враждебна местност. Огънят им изглежда твърде малък пред спускащия се мрак. Над и зад тях като стени се издигат хълмовете на долината, а по-близо, скрити в мрака на самата долина, огромните сенки на Гробниците сякаш припълзяват като призраци на влечуги от някаква допотопна епоха.

Брон Ламиа е уморена, боли я всичко и е много раздразнителна. Плачът на бебето на Сол Уайнтрауб я кара да скърца със зъби. Тя знае, че другите също са уморени — през последните три нощи никой не е спал повече от няколко часа, а току-що изтеклият ден беше изпълнен с напрежение и непреодолени страхове. Тя поставя последното парче дърво в огъня.

— Там, откъдето ги взехме, няма повече — изръмжава Мартин Силенъс. Огънят осветява отдолу сатирските черти на поета.

— Зная — казва Ламиа, прекалено уморена, за да вложи гняв или каквато и да е друга енергия в гласа си. Дървото е от един склад, оставен от поклоннически групи от минали години. Трите им малки палатки са разположени в район, традиционно използван от поклонниците през последната им нощ преди да се изправят срещу Шрайка. Близо са до Гробницата на времето, наречена Сфинкса. Черната сянка на нещо, което може и да е крило, скрива част от небето.

— Ще използваме фенера, когато огънят догори — обажда се консулът. Дипломатът изглежда по-уморен от останалите. Трепкащата светлина хвърля червени отблясъци по тъжното му лице. Беше се облякъл в дипломатическа униформа за този ден, но сега пелерината и триъгълната шапка изглеждат толкова изцапани и повяхнали, колкото и самият консул.

Полковник Касад се връща до огъня и вдига нощния визьор на шлема си. Касад е в пълно бойно снаряжение и активираният хамелеонов полимер разкрива само лицето му, което се носи на два метра над земята.

— Нищо — казва той. — Никакво движение. Никакви топлинни следи. Никакви шумове, освен вятъра. — Касад обляга многоцелевата си щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на скалата и сяда при другите. Нишките на бронята му се дезактивират в матовочерно, не много по-прозрачно отпреди.

— Мислите ли, че Шрайка ще дойде през нощта? — пита отец Хойт. Свещеникът се е завил в черното си наметало и изглежда толкова част от нощта, колкото и полковник Касад. Слабичкият глас на мъжа е напрегнат.

Касад се навежда напред и разбърква огъня с палката си.

— Няма откъде да разберем. За всеки случай ще остана на пост.

Изведнъж и шестимата вдигат поглед, когато обсипаното със звезди небе се сгърчва и безшумно разцъфтява в оранжеви и червени светлини, които затъмняват звездите.

— През последните няколко часа не се беше случвало често — отбелязва Сол Уайнтрауб, люлеейки бебето си. Рахил е престанала да плаче и сега се опитва да хване късата брада на баща си. Уайнтрауб целува мъничката й ръчичка.

— Пак проверяват отбраната на Хегемонията — казва Касад. От разбъркания огън се посипват искри, а към небето се издигат въгленчета, като че ли в опит да се присъединят към по-ярките пламъци там.

— Кой победи? — пита Ламиа, имайки предвид беззвучната космическа битка, която бе изпълвала небето с насилие през цялата предишна нощ и голяма част от деня.

— На кого му пука? — подхвърля Мартин Силенъс. Той рови в джобовете на коженото си палто, сякаш може да намери там пълна бутилка. Не намира. — На кого му пука? — отново промърморва той.

— На мен — уморено отвръща консулът. — Ако прокудените разкъсат отбраната, могат да унищожат Хиперион, преди да открием Шрайка.

Силенъс подигравателно се засмива.

— О, това би било ужасно, нали? Да умреш, преди да откриеш смъртта? Да бъдеш убит, преди да бъдеш определен за убиване? Да си отидеш бързо и безболезнено, вместо да се гърчиш завинаги на тръните на Шрайка? О, ужасна мисъл.

— Млъквай — казва Брон Ламиа и в гласа й отново няма емоция, но този път не е лишен от заплаха. Тя поглежда към консула. — И къде е Шрайка? Защо не го намерихме?

Дипломатът се втренчва в огъня.

— Не знам. Защо трябва да знам?

— Навярно Шрайка го няма — предполага отец Хойт. — Навярно, като сте унищожили антиентропните полета, сте го освободили завинаги. Навярно е отнесен да мъчи хората някъде другаде.

Консулът поклаща глава и не казва нищо.

— Не — възразява Сол Уайнтрауб. Бебето спи, притиснато до рамото му. — Ще бъде тук. Чувствам го.

Брон Ламиа кимва.

— И аз. Той чака. — Тя изважда няколко консервирани дажби от раницата си, издърпва ушенцето за подгряване и ги раздава.

— Зная, че разочарованието е вътъкът на света — намесва се Силенъс. — Но това е смешно, майка му стара. Всички са готови, а смъртта не идва.

Брон Ламиа се намръщва, но не казва нищо и известно време се хранят в мълчание. Пламъците на небето избледняват и гъсто разположените звезди отново просветват, но въгленчетата продължават да се издигат нагоре, сякаш се опитват да избягат.

 

 

Обгърнат в сънено-мъглявата бъркотия на двойно отдалечените мисли на Брон Ламиа, аз се мъча да преподредя събитията, последвали предишния ми сън за живота им.

Пеейки, поклонниците се спуснаха в долината преди зазоряване, а светлината от битката на милиард километра в небето хвърляше сенките им пред тях. През целия ден изследваха Гробниците на времето. Всеки момент очакваха да умрат. След няколко часа, когато слънцето изгря и ужасният пустинен студ отстъпи мястото си на жегата, страхът и тържествуването им изчезнаха.

Дългият ден беше тих, с изключение на стърженето на пясъка, отделни викове и постоянния, почти подсъзнателен стон на вятъра край скалите и гробниците. Касад и консулът носеха уреди за измерване силата на антиентропните полета, но Ламиа първа забеляза, че от тях няма нужда, че приливите и отливите на времето могат да се усетят като леко гадене, подсилено от чувство за дежавю, което не изчезваше.

Най-близо до входа на долината беше Сфинкса. След това идваше Нефритената гробница, чиито стени бяха прозрачни само в утринния и привечерния сумрак. После, на по-малко от сто метра нататък, се издигаше гробницата, наречена Обелиска. Сетне поклонническата пътека се разширяваше към най-голямата от всички гробници, разположена в центъра и наречена Кристалния монолит, чиято повърхност не беше украсена, нито пък имаше отвор, а плоският й покрив се огряваше сутрин от слънцето едновременно с върховете на скалите. Следваха трите Пещерни гробници, чиито входове се виждаха само поради изтърканите пътеки, които водеха към тях. Накрая, почти на километър нататък в долината, беше така нареченият дворец на Шрайка, чиито остри ръбове и стърчащи върхове напомняха за шиповете на създанието, за което се твърдеше, че обитава долината.

През целия ден бяха ходили от гробница на гробница, без да се осмеляват да се разделят и групата спираше преди да влезе в онези постройки, в които можеше да се влезе. Сол Уайнтрауб беше обзет от силно вълнение, когато видя и влезе в Сфинкса, същата гробница, в която преди двайсет и шест години дъщеря му се бе заразила с болестта на Мерлин. Уредите, поставени от университетския й екип продължаваха да стоят на триноги пред гробниците, макар че никой от групата не можеше да каже дали все още работеха и извършваха измерванията си. Проходите в Сфинкса бяха тесни и напомняха на лабиринт, както предполагаха разпечатките от инфотерма на Рахил, а редиците от светлинни глобуси и електрически лампи, оставени от различни изследователски групи, сега бяха тъмни и изчерпани. Поклонниците използваха фенерчета и нощния визьор на Касад, за да проучат гробницата. Нямаше и следа от помещението, в което се бе намирала Рахил, когато стените около нея се бяха затворили и беше започнала болестта й. Имаше само останки от някога мощни приливи на времето. Нямаше и следа от Шрайка.

Всяка гробница им предлагаше своя миг на ужас, на безпомощно и страшно очакване, само за да бъде заменено от час или повече на разочарование — прашните, празни помещения изглеждаха точно така, както и за туристите и поклонниците на Шрайка през изминалите столетия.

Накрая денят завърши в разочарование и умора. Сенките на източните скали се спуснаха над Гробниците и долината като завеса след провалила се пиеса. Дневната жега беше изчезнала и силният пустинен студ бързо се завърна с вятър, който миришеше на сняг и на високите върхове на Брайдъл Рейндж, двайсет километра на югозапад. Касад предложи да си устроят лагер. Консулът им показа пътя към традиционното място, където поклонниците на Шрайка чакаха през последната нощ, преди да се срещнат със създанието, което търсеха. Равният участък до Сфинкса, осеян с отпадъци от изследователски групи и поклонници, се хареса на Сол Уайнтрауб, който си представяше как дъщеря му бе лагерувала там. Никой не възрази.

Сега, когато се беше спуснал пълен мрак и догаряше последното парче дърво, усещах как шестимата се доближават… не само до топлината на огъня, а един до друг… привлечени от тънките, но осезаеми струни на споделените изживявания по време на пътуването им с левитационния кораб „Бенарес“ нагоре по реката на път за крепостта Хронос. Нещо повече, усещах единство, по-осезаемо от емоционалните връзки. Отне ми време, но скоро разбрах, че групата е свързана в микросфера на споделени данни и мрежа от усещания. На свят, чиито примитивни регионални инфопредавания бяха прекъснати от първите далечни прояви на сражението, участниците в тази група бяха свързали инфотермите и биомониторите си, за да споделят информация и да се наблюдават помежду си колкото се може по-добре.

Макар че входните бариери бяха очевидни и здрави, нямах проблем да мина покрай, през и под тях, събирайки ограничени, но многобройни данни — пулс, кожна температура, активност на мозъчните вълни, достъп на запитване, инфоинвентар — които ми позволиха да вникна донякъде в това, което всеки един от поклонниците мислеше, чувстваше и вършеше. Касад, Хойт и Ламиа имаха импланти и потокът на мислите им беше лесно осезаем. В този миг Брон Ламиа се чудеше дали не е било грешка да търсят Шрайка. Нещо я човъркаше, точно под повърхността, но постоянно и настойчиво. Чувстваше се сякаш изпуска нещо важно, което можеше да съдържа решението на… на какво?

Брон Ламиа винаги бе мразила мистериите — това беше една от причините да остави удобния и спокоен живот и да стане частен детектив. Но каква мистерия? Беше разгадала единствено убийството на своя клиент киборг… и любим… и бе дошла на Хиперион, за да изпълни последното му желание. И все пак усещаше, че това глождещо я съмнение не беше свързано с Шрайка. Тогава с какво?

Ламиа поклати глава и разбърка тлеещия огън. Тялото й беше здраво — пригодено да издържа на стандартната гравитация на Лусус от 1,3 g — и тренирано, за да постигне още по-голяма сила, но не бе спала няколко дни и беше много, много уморена. Смътно осъзна, че някой говори.

 

 

— … просто да вземем душ и да намерим малко храна — казва Мартин Силенъс. — Навярно ще можем да използваме комуникационното ти устройство и векторната връзка, за да разберем кой печели войната.

Консулът поклаща глава.

— Още не. Корабът е за спешни случаи.

Силенъс обхваща с жест нощта, Сфинкса и усилващия се вятър.

— Мислиш ли, че това не е спешен случай?

Брон Ламиа разбира, че обсъждат възможността консулът да докара кораба си от Кийтс.

— Сигурен ли си, че липсата на алкохол не е спешният случай, който имаш предвид? — пита тя. Силенъс й хвърля поглед.

— Ще навреди ли, ако имаме нещо за пиене?

— Не — отвръща консулът. Той разтърква очи и Ламиа си спомня, че дипломатът също е пристрастен към алкохола. Но отговорът му на предложението да докара кораба е отрицателен.

— Ще чакаме дотогава, докато трябва.

— Ами векторния предавател? — пита Касад.

Консулът кима и изважда древния инфотерм от малката си раница. Уредът е принадлежал на баба му Сайри, а преди това — на нейните предци. Консулът докосва диска.

— С това мога да предавам, но не и да приемам.

Сол Уайнтрауб е оставил спящото си дете в отвора на най-близката палатка. Сега той се обръща към огъня.

— И за последен път прати съобщение, когато пристигнахме в Крепостта, нали?

— Да.

Тонът на Мартин Силенъс е саркастичен.

— И се предполага, че трябва да вярваме на този… на един изповядал се предател?

— Да. — Гласът на консула е дестилат от чиста умора.

Слабото лице на Касад се носи в мрака. Тялото, краката и ръцете му се различават само като чернота на вече тъмния фон.

— Но ще свърши работа, за да повикаме кораба, ако се наложи, нали?

— Да.

Отец Хойт се загръща по-здраво в наметалото си, за да не се развява от усилващия се вятър. Пясък стърже във вълната му и в плата на палатките.

— Не се ли страхуваш, че властите на космодрума или ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще преместят кораба или че ще тършуват из него? — пита той консула.

— Не. — Главата на консула помръдва съвсем леко, сякаш е прекалено уморен, за да я поклати нормално. — Пропускът ни е лично от Гладстоун. Освен това генерал-губернаторът ми е приятел… ми беше приятел.

Другите се бяха запознали с наскоро повишения губернатор на Хегемонията малко след кацането — Тео Лейн се бе сторил на Брон Ламиа човек, захвърлен в събития, прекалено мащабни за възможностите му.

— Вятърът се усилва — отбелязва Сол Уайнтрауб. Той се обръща, за да закрие бебето с тялото си от летящия пясък. Все още вперил очи във вихъра, ученият казва: — Чудя се дали Хет Мастийн е някъде там?

— Търсихме навсякъде — отвръща отец Хойт. Гласът му е приглушен, защото е свел глава в гънките на наметалото си.

Мартин Силенъс се разсмива.

— Извини ме, свещеник — обажда се той, — но ти си пълно лайно. — Поетът се изправя и отива до края на светлия кръг около огъня. Вятърът разрошва козината на палтото му и отнася думите му в нощта. — В скалните стени има хиляди скривалища. Кристалният монолит крие входа си от нас… но от един храмер? А освен това, видяхте стълбището към лабиринта в най-дълбокото помещение в Нефритената гробница.

Хойт вдига поглед, примижавайки от летящите прашинки пясък.

— Мислиш ли, че е там? В лабиринта?

Силенъс пак се разсмива и вдига ръце. Копринената тъкан на свободната му блуза се надипля и развява.

— Откъде да зная бе, Padre^[1]? Знам само, че Хет Мастийн сега може да е там, да ни гледа и да чака, за да се върне и да си поиска нещата. — Поетът посочи към куба на Мьобиус в центъра на малката им купчинка багаж. — Или вече да е мъртъв. Или пък още по-лошо.

— По-лошо ли? — пита Хойт. Лицето на свещеника се е състарило за последните няколко часа. Очите му са дълбоко вдлъбнати огледала от болка, а усмивката му е изкривена.

Мартин Силенъс се връща при тлеещия огън.

— По-лошо — отвръща той. — Може да се гърчи на стоманеното дърво на Шрайка. Където ще бъдем ние след мал…

Брон Ламиа внезапно се изправя и сграбчва поета за ризата. Тя го повдига от земята, разтърсва го и го спуска, докато лицето му не се изравнява с нейното.

— Още един път — тихо казва Брон, — и ще направя така, че много да те заболи. Няма да те убия, но ще ти се иска да съм го направила.

Поетът показва сатирската си усмивка. Ламиа го пуска и му обръща гръб. Касад се намесва:

— Уморени сме. Прибирайте се всички. Аз ще остана на стража.

 

 

Сънищата ми за Ламиа са смесени със сънищата на Ламиа. Не е неприятно да споделяш женски сънища и мисли, дори на жена, отделена от мен от бездна във времето и културата, много по-огромна от всички предполагаеми разлики между половете. По странен и някак си огледален начин тя сънуваше мъртвия си любим, Джони, прекалено малкия му нос и прекалено упоритата му челюст, прекалено дългата му коса, падаща на къдрици над яката му и очите му — онези прекалено изразителни, прекалено откровени очи, очи, които прекалено свободно одухотворяват едно лице, което би могло, с изключение на очите, да принадлежи на всеки един от хилядите селяни, родени в радиус от един ден езда около Лондон.

Лицето, което сънуваше, беше моето. Гласът, който чуваше в съня си, беше моят. Но в правенето на любов, което сънуваше — спомняйки си сега — аз изобщо не бях участвал. Опитвах се да избягам от съня й, стига да успеех да намеря свой собствен. Щом трябваше да съм воайор, можех да постигна същия успех в бъркотията от изфабрикувани спомени, които минаваха за мои собствени сънища.

Но не ми бе позволено да сънувам свои собствени сънища. Още не. Подозирам, че съм роден — и отново прероден от смъртното си ложе — просто, за да сънувам сънищата на моя мъртъв и далечен двойник.

Оттеглих се от самия себе си, преустанових опитите си да се събудя и засънувах.

 

 

Брон Ламиа бързо и рязко се събужда, стресната от приятния сън от някакъв шум или движение. В продължение на един дълъг миг не може да се ориентира. Тъмно е, чува се шум — не механичен, — по-силен от повечето звуци в лусуския кошер, където живее. Тя е пияна от умора, но знае, че се е събудила след съвсем малко сън. Сега е сама в тясно, ограничено пространство, в нещо, което напомня огромен спален чувал.

Израснала на свят, където затворените пространства означават сигурност от опасния въздух, вятър и животни, където много хора страдат от агорафобия при редките си сблъсъци с откритото пространство, но малцина знаят какво означава клаустрофобия, Брон Ламиа все пак реагира като клаустрофоб: опитва се да си поеме въздух, блъска настрани походното легло и капаците на палатката в панически стремеж да избяга от малкия пашкул от фибропластмаса, пълзи на длани, ръце и лакти, докато под пръстите си не усеща пясък и не вижда над себе си небето.

Всъщност не небе, разбира тя, когато внезапно осъзнава и си спомня къде е. Пясък. Блъскаща, бушуваща, яростна буря от песъчинки, които жилят лицето й като иглички. Лагерният огън е угаснал и е затрупан с пясък. Пясък се е натрупал откъм подветрената страна и на трите палатки, чиито стени се развяват и плющят като оръдейни изстрели на вятъра, а около лагера са израснали дюни от новонавят пясък, образуващи бразди и хребети в завета на палатките и багажа им. Никой не мърда в другите палатки. Тази, която беше споделяла с отец Хойт, е полусвлечена и съвсем затрупана от издигащите се дюни.

Хойт.

Значи неговото отсъствие я беше събудило. Дори в съня, някаква част от съзнанието й бе усещало тихото дишане и почти недоловимите стонове на спящия свещеник, докато той се бореше с болката си. По някое време през последния половин час Хойт беше излязъл. Навярно преди не повече от няколко минути. Брон Ламиа знаеше, че дори докато бе сънувала Джони, тя наполовина беше усетила шумоленето и плъзгащия се звук над стърженето на пясъка и рева на вятъра.

Ламиа се изправя на крака и засенчва очи от пясъчната буря. Много е тъмно, звездите са скрити зад високите облаци и вихрушката, но някакво бледо, почти електрическо сияние изпълва въздуха и се отразява в скалите и повърхността на дюните. Брон разбира, че то наистина е електрическо, че въздухът е изпълнен със статично електричество, което кара къдриците й да се изправят и да се гърчат като косите на Медуза. Статичните заряди пълзят по ръкавите на туниката й и се носят над палатката като огньове на Св. Елм^[2]. Когато очите й се настройват към мрака, Ламиа разбира, че движещите се дюни са нажежени до бяло. Четирийсет метра на изток гробницата, наречена Сфинкса, представлява пращящо, пулсиращо очертание в нощта. Вълни електричество се движат покрай разперените израстъци, често наричани криле.

Брон Ламиа се оглежда, не забелязва следа от отец Хойт и решава да повика помощ. Тя разбира, че гласът й няма да се чуе от рева на вятъра. За миг се чуди дали свещеникът просто не е отишъл в друга палатка или до примитивния клозет на двайсет метра на запад, но нещо й казва, че случаят не е такъв. Поглежда към Сфинкса и — за някаква съвсем малка частица от секундата — като че ли зърва фигурата на мъж с развяващо се като знаме черно наметало, с приведени срещу вятъра рамене на фона на статичното сияние на гробницата.

На рамото й пада ръка.

Брон Ламиа се обръща, заема приклекнала бойна стойка с протегнат ляв юмрук и изпъната дясна длан. После познава застаналия пред нея Касад. Полковникът е половин път по-висок от нея — и половин път по-едър — и слабата светлина играе по стройното му тяло, когато се навежда по-близо, за да извика в ухото й:

— Той тръгна нататък! — Дългата, черна призрачна ръка се протяга към Сфинкса.

Ламиа кимва, вика в отговор и сама почти не чува гласа си сред ревящия вятър.

— Да събудим ли другите? — Тя е забравила, че Касад е на пост. Никога ли не спеше този човек?

Федман Касад поклаща глава. Визьорът му е вдигнат и шлемът е преобразен във формата на качулка на гърба на бронирания му боен комбинезон. Лицето на Касад изглежда много бледо на фона на сиянието на костюма му. Той посочва към Сфинкса. Многоцелевата му пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ е в извивката на лявата му ръка. От кукичките и опасаните патрондаши на бронята му висят гранати, калъф с бинокъл и по-тайнствени вещи. Той отново посочва към Сфинкса.

Ламиа се навежда напред и извиква:

— Шрайка ли го взе?

Касад поклаща глава.

— Можеш ли да го видиш? — Тя посочва към нощния му визьор и бинокъла.

— Не — отвръща Касад. — Бурята. Заличава топлинните сигнали.

Брон Ламиа се обръща с гръб към бурята, усещайки как песъчинките удрят врата й като иглички от иглометна пушка. Тя пита инфотерма си, но той й казва само, че Хойт е жив и че се движи; по общата лента не се предава нищо друго. Брон се приближава до Касад и гърбовете им образуват стена срещу вихрушката.

— Ще го последваме ли? — вика тя.

Касад поклаща глава.

— Не можем да оставим района неохраняван. Сложих датчици, но… — той посочва към бурята.

Брон Ламиа се връща в палатката, нахлузва ботушите си и излиза с пелерината си за всякакво време и с бащиния си автоматичен пистолет. По-обикновено оръжие, Гиеров зашеметител, е мушнато в джоба на гърдите на пелерината.

— Тогава ще отида аз — казва тя.

Отначало си помисля, че полковникът не я е чул, но после вижда нещо в светлите му очи и разбира, че не е така. Той почуква военния инфотерм на китката си.

Ламиа кима и проверява дали собственият й имплант и инфотерм са настроени на най-голяма лентова широчина.

— Ще се върна — обещава тя и нагазва в растящите дюни. Панталоните й сияят от статичното разреждане и пясъкът като че ли оживява от сребристобели електрически пулсации, носещи се по пъстрата им повърхност.

На двадесет метра от лагера тя вече изобщо не може да го види. След още десет метра над нея се извисява Сфинкса. Няма и следа от отец Хойт — стъпките изчезват за десет секунди от бурята.

Широкият вход на Сфинкса е отворен и е бил отворен, откакто човечеството познава това място. Сега той представлява черен правоъгълник в бледо сияещата стена. Логиката предполагаше, че Хойт е влязъл там, стига да се бе измъкнал от бурята, но нещо съвсем различно от логиката й подсказваше, че не това е целта на свещеника.

Брон Ламиа се влачи покрай Сфинкса, отдъхва си на завет няколко мига, за да изтрие пясъка от лицето ей и отново да подиша свободно, а после продължава напред, следва като бледа, едва видима следа между дюните. Пред нея в млечнозелено свети в нощта Нефритената гробница, а плавните й криви и хребети сияят със зловещ маслен блясък.

Примижавайки, Ламиа отново поглежда и за частица от секундата вижда някого или нещо, очертано на фона на сиянието. После фигурата изчезва — или в гробницата, или скрита в черния полукръг на входа й.

Брон навежда глава и продължава напред, а вятърът я бута и тласка, сякаш я кара да побърза към нещо важно.