Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 67 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на много правописни и граматически грешки

39

Двете стаи на втория етаж в къщата на Piazza di Spagna са малки, тесни, с високи тавани и — освен слабите лампи, които горяха във всяко помещение, сякаш запалени от призраци в очакване на посещение на други призраци — съвсем мрачни. Леглото ми е в по-малката от двете стаи: в онази, която гледа към площада, макар че всичко, което мога да видя от високите прозорци през нощта, е мрака, усилен от дълбоките сенки и подчертан от непрестанното клокочене на невидимия фонтан на Бернини.

Камбани бият на всеки кръгъл час от една от двете камбанарии на Piazza di Spagna, църквата, която се свива в мрака като голяма, рижа котка в основата на стълбището навън и всеки път, щом чуя траурния звън да отбелязва първите часове на утрото, си представям призрачни ръце да дърпат изгнилите въжета на камбаните. Или навярно изгнили ръце да дърпат призрачни въжета — не зная кое видение подхожда на страховитите ми фантазии през тази безкрайна нощ.

Треската ме е налегнала, усойна, тежка и вцепеняваща като дебело, напоено с вода одеяло. Кожата ми от друга страна гори, а после е студена и влажна на пипане. На два пъти ме сграбчват пристъпите на кашлицата — първият кара Хънт да дотърчи от дивана в другата стая и аз виждам как очите му се разширяват при вида на кръвта която бях повърнал върху завивките. Вторият пристъп ме задушава ужасно и аз залитам до легена на бюрото за да изплюя по-малко количество черна кръв и тъмна слуз. Втория път Хънт не се събужда.

Да се върна тук. Да измина целия път до тези мрачни стаи, до това зловещо легло. Почти си спомням как се събуждам тук, като по чудо излекуван, „истинският“ Севърн, как д-р Кларк и дори малката синьора Ангелети се въртят във външната стая. Онзи период на оздравяване от смъртта — онзи период на осъзнаване, че не бях Кийтс, не бях на истинската Земя, че това не беше през века, през който бях затворил очи в онази последна нощ… че не бях човек.

 

 

Някъде след два заспивам и докато спя, сънувам. Никога преди това не съм сънувал този сън. Сънувам, че бавно се издигам през инфоравнината, през инфосферата, към и в мегасферата и накрая стигам на място, което не познавам, което никога не съм сънувал… място на безгранични пространства, спокойни, неописуеми цветове, място без хоризонти, без тавани, без подове или твърди площи, които да могат да се нарекат земя. Мисля за него като за мегасферата, защото незабавно усещам, че това равнище на взаимосвързана реалност обхваща всички разновидности и прищявки на усещания, които съм изпитвал на Земята, всички бинарни анализи и интелектуални удоволствия, които съм чувствал да се носят от Техноцентъра през инфосферата и най-вече, усещане за… за какво? За простор? Свобода? „Потенциал“ би могла да е думата, която се опитвам да намеря.

Сам съм в тази мегасфера. Цветове се носят над, под, през мен… понякога се разтварят на неясни пастели, понякога се сливат в подобни на облаци фантазии, а друг път, рядко, се явяват в по-твърди обекти, форми, отделни фигури, които могат или не могат да са човешки на външен вид — гледам ги като дете, което гледа облаци и си представя слонове, крокодили от Нил и огромни бойни лодки, плаващи от запад на изток в Езерния район през един пролетен ден.

След малко чувам звуци: влудяващото клокочене на фонтана на Бернини на площада, гълъби, които тропат по первазите над прозореца ми, Лейт Хънт, който тихо стене насън. Но над и под тези звуци чувам нещо по-потайно, не толкова истинско, а безкрайно по-заплашително.

Нещо голямо идва оттам. Напрягам се да видя през пастелния мрак — нещо се движи точно отвъд обсега ми на зрение. Зная, че то знае името ми. Зная, че държи живота ми на едната си длан и смъртта ми — в другия си юмрук.

Няма къде да се скрия в това пространство извън пространството. Не мога да избягам. Прелъстителната песен на болката продължава да се издига и затихва от света, който оставих назад — ежедневната болка на всеки човек навсякъде, болката на онези, които страдат от току-що започналата война, особената, концентрирана болка на онези, увиснали на ужасното дърво на Шрайка и, най-силната от всички, болката, която изпитвам за и от поклонниците и онези други, чиито живот и мисли сега споделям.

Струва си да се втурна да приветствам приближаващата съдбовна сянка, ако ще ми дари свобода от тази песен на болката.

 

 

— Севърн! Севърн!

За миг си мисля, че викам самият аз, точно както бях правил и преди в тези стаи, зовейки Джоузеф Севърн през нощта, когато болката и треската надхвърляха способността ми да ги понасям. И той винаги беше там: Севърн с неговата тромава, добродушна несръчност и с онази нежна усмивка, която често исках да изтрия от лицето му с някаква малка гадост или забележка. Трудно е да си добър, когато умираш — бях водил донякъде благороден живот… защо тогава съдбата ми бе да продължавам да играя тази роля, когато страдах именно аз, когато именно аз изкашлях разкъсаните остатъци от дробовете си в мръсни кърпички?

— Севърн!

Това не е моят глас. Хънт ме разтърсва за раменете и вика името на Севърн. Разбирам, че си мисли, че вика моето име. Отмятам ръцете му и потъвам обратно във възглавниците.

— Какво има? Какво става?

— Стенеше — казва помощникът на Гладстоун. — Викаше.

— Кошмар. Нищо повече.

— Обикновено сънищата ти са нещо повече от сънища — отбелязва Хънт. Той оглежда тясната стая, осветена от единствената лампа, която е донесъл със себе си. — Какво ужасно място, Севърн.

Опитвам да се усмихна.

— Струва ми двайсет и осем шилинга на месец. Седем скудо. Пладнешки обир.

Хънт ми се намръщва. Студената светлина кара бръчките му да изглеждат по-дълбоки от обикновено.

— Виж, Севърн, зная, че си киборг. Гладстоун ми каза, че си възстановена личност на поет на име Кийтс. Сега очевидно всичко това… — той безпомощно махва към стаята, сенките, издължения правоъгълник на прозорците и високото легло — … всичко това е някак си свързано с положението. Но как? Каква игра играе тук Техноцентърът?

— Не съм сигурен — казвам му истината аз.

— Но познаваш това място, нали?

— О, да — изричам с чувство.

— Кажи ми — моли ме Хънт и именно сдържаността му до този момент да не ме разпитва толкова много, ме кара да му кажа.

Разказвам му за поета Джон Кийтс, за раждането му през 1795 г., за краткия му и често нещастен живот и за смъртта му от „туберкулоза“ през 1821 г. в Рим, далеч от приятелите и единствената му любов. Разказвам му за инсценираното ми „оздравяване“ точно в тази стая, за решението ми да приема името Джоузеф Севърн — художникът, останал с Кийтс до смъртта му — и накрая му разказвам за краткото си съществуване в Мрежата, когато слушах и наблюдавах, прокълнат да сънувам живота на поклонниците на Шрайка на Хиперион и другите.

— Сънища ли? — пита Хънт. — Искаш да кажеш, че дори сега сънуваш това, което става в Мрежата?

— Да. — Разказвам му сънищата за Гладстоун, за унищожаването на Небесна врата и Божия горичка, и обърканите видения от Хиперион.

Хънт се разхожда напред-назад в тясната стая и хвърля дълга сянка върху грубата стена.

Ти можеш ли да се свързваш с тях?

— С тези, които сънувам ли? С Гладстоун? — За миг се замислям. — Не.

— Сигурен ли си?

Опитвам се да му обясня.

— Аз дори не участвам в тези сънища, Хънт. Нямам… нито глас, нито присъствам… няма начин да се свържа с онези, които сънувам.

— Но понякога сънуваш това, което мислят?

Съзнавам, че е истина. Близо до истината.

— Усещам това, което чувстват те…

— Тогава не можеш ли да оставиш някаква следа в ума им… в паметта им? Да им съобщиш къде сме?

— Не.

Хънт се стоварва върху стола в основата на леглото ми. Изведнъж изглежда много стар.

— Лейт — казвам аз, — дори да можех да се свързвам с Гладстоун или другите — което не мога, — каква полза от това? Казах ти, че това копие на Старата Земя е в Облака на Магелан. Дори при квантов скок с хокингова скорост ще са нужни векове, за да успее някой да стигне при нас.

— Можем да ги предупредим — възразява Хънт и гласът му е толкова уморен, че звучи почти потиснато.

— Да ги предупредим за какво? Всички най-ужасни кошмари на Гладстоун се осъществяват пред очите й. Мислиш ли, че сега вярва на Техноцентъра? Точно затова той би могъл да ни отвлече така явно. Събитията се развиват прекалено бързо, за да може Гладстоун или който и да било в Хегемонията да се справи с тях.

Хънт разтърква очи, после подпира нос на пръстите си. Погледът му не е особено приятелски.

— Наистина ли си възстановена личност на поет?

Не отвръщам нищо.

— Кажи някакви стихове. Докажи ми.

Поклащам глава. Късно е, и двамата сме уморени и уплашени, а сърцето ми още не е престанало бясно да тупти от кошмара, който беше нещо повече от кошмар. Няма да позволя на Хънт да ме ядоса.

— Хайде — настоява той. — Покажи ми, че си новата, подобрена версия на Бил Кийтс.

— Джон Кийтс — тихо го поправям аз.

— Както и да е. Хайде, Севърн. Или Джон. Или както би трябвало да те наричам. Кажи някакви стихове.

— Добре — съгласявам се аз, като отвръщам на погледа му. — Слушай.

Имаше едно лошо момче.

Ех, че лошо момче беше то.

И нищо друго не правеше,

а само стихове драскаше.

                Веднъж то взе

                мастилница

                в едната ръка

                и писалка,

                колкото палка —

                в другата.

                И развълнувано

                пое

                през море

                към планини

                и фонтани

                и ями

                и стълбове,

                и призраци,

                и вещици.

                И пишеше,

                увито в палтото си,

                когато времето

                бе студено —

                страхуваше се от подагра

                и голо.

                когато времето

                беше топло.

                О, колко е прекрасно,

                когато решим

                да последваме нечий нос

                на север,

                на север.

                Да последваме нечий нос

                на север!

— Не зная — казва Хънт. — Това не ми звучи като да е написано от поет, чиято репутация е устояла хиляда години. — Свивам рамене. — Тази нощ за Гладстоун ли сънува? Какво се случи, та стенеше?

— Не. Не беше за Гладстоун. Беше… истински кошмар за една промяна.

Хънт се изправя, взима лампата и се готви да отнесе единствената светлина от стаята. Чувам фонтана на площада и гълъбите на первазите.

— Утре — заявява той, — ще разберем всичко това и ще измислим начин да се върнем. Щом те могат да ни телепортират тук, значи трябва да има начин да се телепортираме у дома.

— Да — отвръщам аз, макар да знам, че не е вярно.

— Лека нощ — пожелава ми Хънт. — И никакви кошмари повече, нали?

— Никакви — обещавам, с пълното съзнание, че това е още по-малко вярно.

 

 

Монита издърпа ранения Касад настрани от Шрайка и изглежда задържа създанието при залива с протегната ръка, докато измъкна син жезъл от колана на пластокостюма си и го завъртя зад гърба си.

Насред въздуха увисна пламтящ златен овал с два метра височина.

— Остави ме да отида — промълви Касад. — Нека го довършим.

Кръв се стичаше от местата, където Шрайка бе пробил с нокти огромни цепнатини в костюма на полковника. Десният му крак висеше, сякаш полуотсечен — Касад не можеше да се отпуска върху него и единствено фактът, че се бие с Шрайка, почти вдигнат от създанието в безумна пародия на танц, беше държал Касад изправен по време на битката.

— Остави ме да отида — повтори Федман Касад.

— Млъквай — рече Монита, а после продължи по-меко: — Млъкни, моя любов.

Тя го изтегли през златния овал и двамата изплуваха в сияещата светлина.

Въпреки болката и изтощението, Касад беше смаян от гледката. Не бяха на Хиперион, той бе сигурен в това. Огромна равнина се простираше до хоризонт, много по-отдалечен, отколкото допускаше логиката или опитът. Ниска, оранжева трева — ако изобщо беше трева — растеше по низините и ниските хълмове, като мъх по гърба на някаква огромна гъсеница, а неща, които биха могли да са дървета, се издигаха като въглеродни скулптури. Стволовете и клоните им напомняха рисунки на Ъшър в бароковата си неправдоподобност, а листата им представляваха бъркотия от тъмносини и виолетови овали, които хвърляха отблясъци към небе, оживяло от светлина.

Но не от слънчева светлина. Още докато Монита го отнасяше от затварящия се портал — Касад не мислеше за него като за телепортатор, защото чувстваше, че ги е пренесъл през времето, освен през пространството — и се приближаваше към гъсталаците на онези невероятни дървета, Касад вдигна очи към небето и усети нещо близко до почуда. То беше ярко като ден на Хиперион, като лусианска търговска улица по пладне, като лято на платото Тарзис на Марс, сухата родна планета на Касад, но това не беше слънчева светлина — небето бе осеяно със звезди, съзвездия, звездни купове и една галактика, толкова претъпкана със слънца, че между светлините почти нямаше ивици мрак. Беше като в планетариум с десет прожектора, помисли си Касад. Като в центъра на галактиката.

Центърът на галактиката.

Група мъже и жени в пластокостюми се появи от сянката на Ъшъровите дървета и обкръжи Касад и Монита. Един от мъжете — гигант дори според марсианските стандарти на полковника — го погледна, вдигна глава към Монита и макар Касад да не чуваше и усещаше нищо по радиото и теснолентовия приемник на пластокостюма си, той знаеше, че двамата разговарят.

— Лягай долу — каза Монита и положи Касад върху кадифено-оранжевата трева. Той се опита да се изправи, да каже нещо, но и тя, и гигантът докоснаха гърдите му с длани и полковникът се отпусна по гръб, така че погледът му се изпълни с бавно поклащащите се виолетови листа и звездното небе.

Мъжът отново го докосна и пластокостюмът на Касад се дезактивира. Той се помъчи да седне и да се покрие, когато осъзна, че е гол пред малката събрала се тълпа, но твърдата ръка на Монита го задържа на място. Сред болката и объркването си смътно усещаше, че мъжът докосва ранените му ръце и гърди, че прокарва посребрената си длан по крака му, по разсеченото му ахилесово сухожилие. Полковникът чувстваше хлад където и да го докоснеше гигантът, а после съзнанието му се понесе като балон, високо над жълтеникаво-кафявата равнина и вълнистите хълмове, към плътния звезден покров, където го очакваше една огромна фигура, тъмна като издигащ се над хоризонта буреносен облак, масивна като планина.

— Касад — прошепна Монита и полковникът се понесе обратно. — Касад — допряла устни до страната му, отново го повика тя. Пластокостюмът му беше активиран и се бе слял с нейния.

Полковник Федман Касад седна до нея. Той поклати глава, разбрал, че отново е облечен в живачна енергия и се изправи на крака. Нямаше болка. Чувстваше, че тялото му гори на десетината места, където бяха излекувани раните и дълбоките разрези. Вмъкна длан в собствения си костюм, прокара плът върху плът, прегъна коляно и докосна петата си, но не усети да има белези.

Касад се обърна към гиганта.

— Благодаря ви — рече той, без да знае дали мъжът може да го чуе.

Гигантът кимна и отстъпи при останалите.

— Той е… нещо като доктор — поясни Монита. — Лечител.

Касад почти не я чу, насочил вниманието си към другите хора. Бяха човешки същества — в сърцето си знаеше, че са такива, — но изумително различни: пластокостюмите им не бяха целите сребристи като на Касад и Монита, а варираха в цяла палитра цветове, меки и органични, като кожата на някое диво животно. Единствено недоловимото енергийно искрено и замъглените черти на лицата проникваха през повърхността на костюмите. Анатомията им беше различна като оцветяването: огромното като на Шрайк тяло на лечителя, масивното му чело и водопадът от тъмножълтеникав енергиен поток, който можеше да е грива… жената до него, не по-едра от дете, но очевидно зряла жена, със съвършени пропорции и мускулести бедра, малки гърди и двуметрови вълшебни криле, които излизаха от гърба й — и то не просто декоративни криле, защото когато ветрецът надипли оранжевата прерийна трева, жената се затича за кратко, протегна ръце и грациозно се издигна във въздуха.

Зад няколко високи, стройни жени със сини пластокостюми и дълги, ципести пръсти стояха група ниски мъже, бронирани и със спуснати визьори като морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, готови за битка във вакуум, но Касад усещаше, че бронята е част от тях. Над главите им се издигаха рой крилати мъже и между тях в някакъв сложен код премигваха тънки, жълти лъчи лазерна светлина. Лазерите като че ли излизаха от окото, разположено на гърдите на всеки един от тях.

Касад отново поклати глава.

— Трябва да тръгваме — каза Монита. — Шрайка не може да ни последва тук. Тези воини си имат достатъчно работа и без да трябва да се справят с тази конкретна проява на Господаря на болката.

— Къде сме? — попита Касад.

Със златен жезъл от колана си Монита предизвика появата на виолетов овал.

— Далеч в бъдещето на човечеството. В едно от разклоненията на бъдещето ни. Именно тук са били създадени и спуснати в миналото Гробниците на времето.

Касад отново се огледа. Нещо много голямо се движеше на фона на небето, скриваше хиляди звезди и хвърляше сянка през малкото мигове преди да изчезне. Мъжете и жените вдигнаха за кратко очи, а после се върнаха към работата си: беряха някакви малки неща от дърветата, скупчваха се да гледат ярки енергокарти, появяващи се, когато някой от мъжете леко махваше с пръст, излитаха към хоризонта със скоростта на хвърлено копие. Един нисък, закръглен индивид с неопределен пол се зарови в меката почва и се виждаше само като едва доловима линия повдигната почва, която очертаваше бързи концентрични кръгове около групата.

— Къде е това място? — отново попита Касад. — Какво е това? — Изведнъж неясно защо почувства, че очите му се насълзяват, сякаш беше свил зад непознат завой и се бе оказал у дома, в Тарзиския проект за презаселване, отдавна починалата му майка му махаше от прага, а забравените му приятели, братя и сестри го чакаха да поиграят заедно скутбол.

— Ела — рече Монита. Настойчивостта в гласа й не можеше да се сбърка. Тя дръпна Касад към блестящия овал. Полковникът наблюдаваше хората и звездния купол, докато не пристъпи през овала и гледката изчезна от очите му.

Излязоха в мрака и филтрите в пластокостюма на Касад само за миг се приспособиха към зрението му. Бяха в основата на Кристалния монолит в долината на Гробниците на времето на Хиперион. Беше нощ. Над главите им кипяха облаци, бушуваше буря. Единствено пулсиращият блясък на самите Гробници осветяваше сцената. Касад изпита болезнено чувство на загуба за чистото, добре осветено място, което току-що бе напуснал, а после мислите му се насочиха към това, което виждаше.

Сол Уайнтрауб и Брон Ламиа бяха на половин клик разстояние в долината. Сол бе приведен над жената, а тя лежеше недалеч пред Нефритената гробница. Вятърът ги обгръщаше в плътни вихри прах и те не виждаха, че Шрайка се приближава като сянка по пътеката покрай Обелиска.

Федман Касад отстъпи от тъмния мрамор пред Монолита и заобиколи разбитите кристални парчета, които покриваха пътеката. Усети, че Монита все още се е вкопчила в ръката му.

— Ако отново влезеш в бой — каза с мек и настойчив глас в ухото му тя, — Шрайка ще те убие.

— Те са ми приятели — отвърна Касад. Снаряжението и разкъсаната му броня от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ лежаха там, където преди часове ги беше хвърлила Монита. Той затърси около Монолита и намери щурмовата си пушка и патрондаша с гранати, видя, че оръжието все още действа, провери пълнителите и свали предпазителите, отдалечи се от Монолита и се втурна напред да пресрещне Шрайка.

 

 

Събуждам се от шума на течаща вода и за миг повярвам, че съм се събудил от дрямката си до Ладорския водопад по време на разходката си с Браун. Но мракът, когато отварям очи, е толкова ужасяващ, колкото и в съня ми, а водата издава болезнен, капещ звук и това не е грохотът на водопада, който Сауди някой ден щеше да възпее в стихотворението си. Чувствам се ужасно — не просто болен от възпалено гърло, както се прибрах от нашата разходка, след като заедно с Браун безразсъдно се качихме на Скидоу преди закуска, — а смъртно, страшно болен. Тялото ме боли с нещо по-дълбоко от треска, а в гърдите и стомаха ми клокочат храчки и огън.

Изправям се и опипвам пътя до прозореца. Бледа светлина се процежда изпод вратата от стаята на Лейт Хънт и разбирам, че е заспал с все още запалена лампа. За мен това не би било зле, но е твърде късно да светвам сега, когато напипвам пътя си до по-светлия правоъгълник на мрака навън, откъм още по-дълбокия мрак на стаята.

Въздухът е свеж и изпълнен с мирис на дъжд. Разбирам, че звукът, който ме събуди, е бил гръмотевица, когато над покривите на Рим блясва светкавица. Никъде в града не свети. Като се навеждам леко от отворения прозорец, виждам гладките от дъжда стълби над площада и камбанариите на Trinita dei Mondi, мрачно очертани на фона на светкавиците. Вятърът, който духа откъм стълбите, е леден и аз се връщам до леглото, за да се завия с одеяло, преди да придърпам стол до прозореца и да седна там, загледан навън и замислен.

Спомням си брат ми Том през онези последни седмици и дни и неговото изкривено от ужасното усилие да диша лице и тяло. Спомням си майка ми и колко бледа изглеждаше, с почти блестящо в мрака на тъмната стая лице. На сестра ми и мен бе позволено да докоснем влажната й и студена ръка, да целунем трескавите й устни и сетне да се оттеглим. Спомням си, че веднъж незабелязано изтрих устните си и излязох от онази стая, поглеждайки встрани да видя дали сестра ми или другите не са забелязали греховната ми постъпка.

Когато д-р Кларк и италианският лекар отворили трупа на Кийтс по-малко от трийсет часа след смъртта му, те открили, както пише на един свой приятел Севърн „… най-лошата възможна туберкулоза — дробовете бяха изцяло разрушени — клетките бяха съвсем изчезнали“. Нито д-р Кларк, нито италианският лекар не можели да си представят как е живял Кийтс през онези последни два или повече месеца.

Мисля за това, докато седя в тъмната стая, гледам навън тъмния площад и през цялото време слушам кипенето в гърдите и гърлото си, усещам болката като пожар в тялото си и още по-ужасната болка от виковете в ума ми: виковете на Мартин Силенъс на дървото, страдащ, защото написа стиховете, които бях прекалено слаб и страхлив да довърша; виковете на Федман Касад, докато се готви да умре в лапите на Шрайка; виковете на консула, докато го принуждават повторно да извърши предателство; виковете на хиляди храмери, които оплакват смъртта и на света си, и на техния брат Хет Мастийн; виковете на Брон Ламиа, докато мисли за мъртвия си любим, моето копие; виковете на Пол Дюре, докато лежи и се бори с изгарянията и шока от спомени, отлично съзнавайки очакващите го кръстоиди на гърдите му; виковете на Сол Уайнтрауб, докато блъска с юмрук по земята на Хиперион и зове детето си, а в ушите му все още кънти бебешкият плач на Рахил.

— По дяволите — тихо казвам аз и удрям с юмрук по камъка и хоросана на рамката на прозореца. — По дяволите.

След малко, точно когато първите бегли лъчи предизвестяват зазоряването, аз се отдръпвам от прозореца, намирам леглото си и лягам само за миг, за да затворя очи.

Генерал-губернатор Тео Лейн се събуди от звуците на музика. Той премигна и се огледа, разпознавайки близкия хранителен резервоар и корабното болнично отделение, сякаш от някакъв сън. Тео разбра, че е в мека, черна пижама и че е спал на леглото за прегледи в болничното отделение. Изтеклите дванайсет часа започнаха сами да се съшиват от разпокъсаните му спомени: изваждат го от лечебния резервоар, слагат му сензори, консулът и някакъв друг мъж се навеждат над него, задават му въпроси — той им отвръща, като че ли наистина е в съзнание, а после отново заспива, сънува Хиперион и горящите му градове. Не, не е било сън.

Тео седна и почувства, че едва не се понася от леглото. Намери дрехите си чисти и спретнато подредени на съседната лавица и бързо се облече, като чуваше, че музиката продължава да се носи, ту се извисяваше, ту почти заглъхваше, но се носеше непрекъснато, с акустична натрапчивост, която предполагаше, че е на живо, а не запис.

Тео мина по късото стълбище до лекарския пулт и спря изненадан, щом разбра, че корабът е отворен, балконът разпънат, а задържащото поле очевидно изключено. Гравитацията беше минимална: достатъчна, за да го задържи до пулта, но не много по-силна — навярно 20% или по-малко от тази на Хиперион, може би една шеста от стандартната.

Корабът беше отворен. Ярка слънчева светлина струеше през отворената врата към балкона, където консулът свиреше на древния инструмент, наричан от него пиано. Тео позна археолога, Арундес, облегнат на отвора на корпуса с чаша в ръка. Консулът свиреше нещо много старо и сложно — ръцете му представляваха замъглено петно върху клавишите. Генерал-губернаторът се приближи още, понечи да прошепне нещо на усмихнатия Арундес, но после шокирано спря и зяпна.

Зад балкона, трийсет метра надолу, силната слънчева светлина падаше върху яркозелена ливада, простираща се до прекалено близкия хоризонт. На ливадата седяха и лежаха в свободни пози групички хора, очевидно заслушани в импровизирания концерт на консула. Но какви хора!

Тео виждаше високи и стройни хора, които приличаха на естетите от Епсилон Еридани, бледи и голи в тънките си сини роби, но до и зад тях седеше и слушаше удивително множество от човешки типове — по-разнообразни, отколкото някога беше виждала Мрежата: хора, покрити с козина и люспи; хора, с тела на пчели и съответни очи, с многофасетови рецептори и антени; хора, крехки и тънки като скулптури от тел, с огромни черни криле, излизащи от тънките им рамене и обвити около тях като пелерина; хора, очевидно от светове с по-силна гравитация, ниски, набити и мускулести като бикове, пред които лусианците изглеждаха крехки; хора, с къси тела и дълги ръце, покрити с оранжева козина и единствено бледните им, чувствителни лица ги различаваха от холоси на отдавна изчезналите орангутани от Старата Земя; други, които приличаха повече на лемури, орли, лъвове, мечки или антропоиди, отколкото на хора. И все пак Тео някак си веднага разбра, че това са човешки същества, шокиращи, колкото и разликите помежду им. Съсредоточените им погледи, свободните им пози и стотици други недоловими човешки черти — чак до начина, по който майката с криле на пеперуда люлееше в ръцете си своето пеперудоподобно дете — свидетелстваха за обща човечност, която Тео не можеше да отрече.

Мелио Арундес се обърна, усмихна се на изражението на Тео и прошепна:

— Прокудени.

Зашеметен, Тео Лейн можа само да поклати глава и да се заслуша в музиката. Прокудените бяха варвари, а не тези красиви и понякога ефирни създания. Пленените прокудени от Бреша, като се оставеха настрана труповете на мъртвите войници, бяха от един тип — високи, да, стройни, да, но решително по-стандартни за Мрежата от това смайващо разнообразие.

Тео отново поклати глава, когато изпълнението на консула се извиси до кресчендо и завърши с една окончателна нота. Стотиците същества в полето отдолу започнаха да аплодират и ръкоплясканията им прозвучаха високо и меко в редкия въздух. Тео ги наблюдаваше да се изправят, протягат и тръгват в различни посоки… някои бързо прекрачваха объркващо близкия хоризонт, други разгъваха осемметрови криле и отлитаха. Но трети се насочиха към основата на кораба на консула.

Консулът се изправи, видя Тео и се усмихна. Той потупа по-младия мъж по рамото.

— Тео, идваш тъкмо навреме. Скоро ще започнем преговорите.

Тео Лейн премига. Трима прокудени кацнаха на балкона и свиха огромните си криле зад себе си. Всеки от мъжете имаше гъста козина с различни знаци и ленти, а кожите им бяха органични и убедителни, като на диво животно.

— Възхитително, както винаги — каза най-близкият прокуден на консула. Лицето му беше лъвско — широк нос и златисти очи, обградени от жълто-кафеникава козина. — Последното изпълнение беше Моцартовата „Фантазия в ре минор“, нали?

— Да — отвърна консулът. — Фрийман Ванц, бих искал да ви представя г. Тео Лейн, генерал-губернатор на Хегемонския протекторатен свят Хиперион.

Погледът на лъва се насочи към Тео.

— Имам чест — рече Фрийман Ванц и протегна покритата си с козина ръка.

Тео я стисна.

— За мен е удоволствие да се запознаем, сър. — Чудеше се дали всъщност все още не е във възстановителния резервоар и не сънува всичко това. Слънчевата светлина по лицето му и твърдата длан в неговата доказваха обратното.

Фрийман Ванц се обърна към консула.

— От името на Общността ви благодаря за концерта. Изтекоха ужасно много години, откакто сме ви слушали да свирите, приятелю. — Той хвърли поглед наоколо. — Можем да преговаряме тук или в някой от административните дворове, по ваш избор.

Консулът се поколеба само за миг.

— Ние сме трима, Фрийман Ванц. Вие сте много. Ще дойдем при вас.

Главата на лъва кимна и погледна към небето.

— Ще пратим лодка да ви вземе. — Заедно с другите двама, той се приближи до парапета и отскочи, пропадна няколко метра, разгъна сложните си криле и полетя към хоризонта.

— Иисусе — прошепна Тео. Той сграбчи ръката на консула. — Къде сме?

— В рояка — отвърна консулът и затвори капака на пианото. Влезе вътре, изчака Арундес и прибра балкона.

— И за какво ще преговаряме? — попита Тео. Консулът разтри очи. Сякаш почти или изобщо не беше спал през всичките дванайсет часа, докато Тео бе подложен на лечение.

— Това зависи от следващото послание на президент Гладстоун — отвърна консулът и кимна към холоямката, замъглена от предавателните колони. В момента на корабния едновременен дисплей се декодираше векторно съобщение.

 

 

Мейна Гладстоун влезе в лазарета на Правителствения дом и бе придружена от очакващите я лекари до нишата за възстановяване, където лежеше отец Пол Дюре.

— Как е той? — попита тя първия лекар, личният доктор на президента.

— Изгаряния от втора степен по около една трета от тялото му — отвърна д-р Ирма Андронева. — Загубил е веждите си и малко коса… пък и поначало не е бил с много… и има някои радиационни изгаряния от трета степен по лявата страна на лицето и тялото. Завършихме епидермалното възстановяване и му направихме ДНК-шаблонни инжекции. Не изпитва болки и е в съзнание. Проблем са кръстоидните паразити на гърдите му, но не представляват пряка опасност за пациента.

— Радиационни изгаряния от трета степен — повтори Гладстоун, като спря за миг пред помещението, където чакаше Дюре, за да не може да я чуе. — Плазмени бомби ли?

— Да — отвърна друг лекар, когото президентът не можа да познае. — Сигурни сме, че този човек се е телепортирал от Божия горичка секунда-две преди да бъде прекъсната телепортаторната връзка.

— Добре — рече Гладстоун и застана до плаващата платформа, върху която лежеше Дюре. — Искам да разговарям с господина насаме, моля.

Лекарите се спогледаха, махнаха на една механична сестра да се прибере в стенния си шкаф и когато излязоха, затвориха портала към отделението.

— Отец Дюре? — попита Гладстоун, разпознавайки свещеника от холосите му и описанията на Севърн по време на поклонничеството. Лицето на Дюре беше червено и нашарено, и лъщеше от възстановителния гел и напръсканото болкоуспокоително. Все още беше мъж с удивителна външност.

— Г. президент — прошепна свещеникът и сякаш понечи да се изправи.

Гладстоун леко положи ръка на рамото му.

— Почивайте — каза тя. — В състояние ли сте да ми разкажете какво стана?

Дюре кимна. В очите на възрастния йезуит имаше сълзи.

— Истинският глас на Светодървото не вярваше, че наистина ще нападнат — дрезгаво промълви той. — Сек Хардийн си мислеше, че храмерите имат някакъв договор с прокудените… някаква спогодба. Но те нападнаха. Тактически копия, плазмени бомби, ядрени експлозиви, струва ми се…

— Да — рече Гладстоун, — наблюдавахме от Военния салон. Трябва да знам всичко, отец Дюре. Всичко от момента, когато влязохте в Пещерната гробница на Хиперион.

Очите на Пол Дюре се забиха в лицето на Гладстоун.

— Знаете за това?

— Да. И за повечето други неща до този момент. Но трябва да науча повече. Много повече.

Дюре затвори очи.

— Лабиринтът…

— Какво?

— Лабиринтът — с по-силен глас повтори той. Прочисти гърлото си и й разказа за пътуването си през тунелите с трупове, за прехвърлянето на кораба на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и за срещата си със Севърн на Пацем.

— И сте сигурен, че Севърн е тръгнал насам? Към Правителствения дом? — попита Гладстоун.

— Да. Заедно с вашия помощник… Хънт. И двамата искаха да се телепортират тук.

Гладстоун кимна и предпазливо докосна необгорялата част от рамото на свещеника.

— Отче, тук събитията се развиват много бързо. Севърн липсва, също и Лейт Хънт. Трябва ми съвет относно Хиперион. Ще останете ли с мен?

Дюре погледна объркан за миг.

— Трябва да се върна обратно. Обратно на Хиперион, г. президент. Сол и другите ме чакат.

— Разбирам — успокоително каза Гладстоун. — Веднага щом има начин да се върнете, ще ви помогна да го направите. В момента обаче Мрежата е под брутална атака. Милиони загиват или има опасност да загинат. Трябва ми вашата помощ, отче. Мога ли да разчитам на вас дотогава?

Пол Дюре въздъхна и се отпусна обратно.

— Да, г. президент. Но нямам представа как…

Чу се тихо почукване и Седептра Акаси влезе, за да подаде на Гладстоун лист с някакво съобщение. Президентът се усмихна.

— Казах, че събитията се развиват бързо, отче. Ето нещо ново. Съобщение от Пацем, в което се казва, че Колегията на кардиналите се е събрала в Сикстинската капела… — Гладстоун вдигна вежди. — Забравила съм, отче, това истинската Сикстинска капела ли е?

— Да. Църквата я пренесе камък по камък и фреска по фреска на Пацем след Голямата грешка.

Гладстоун сведе поглед към съобщението.

— … се е събрала в Сикстинската капела и е избрала нов понтифик.

— Толкова скоро? — промълви Пол Дюре. Той отново затвори очи. — Предполагам, усещали са, че трябва да бързат. Пацем е… какво?… само на десет дни пред нахлуващата вълна на прокудените. И все пак, да стигнат до решение толкова бързо…

— Интересува ли ви кой е новият папа? — попита Гладстоун.

— Или Антонио, кардинал Гуардучи, или Агостино, кардинал Рудел, предполагам — отвърна Дюре. — Никой от другите не би могъл да управлява мнозинството в такъв момент.

— Не — рече Гладстоун. — Според това съобщение от епископ Едоуард от Сипа Котапа…

Епископ Едоуард! Извинете ме, г. президент, моля ви, продължавайте.

— Според епископ Едоуард, Колегията на кардиналите за пръв път в историята на Църквата е избрала някой под кардиналски сан. Тук се казва, че новият папа е йезуитски свещеник… някой си Пол Дюре.

Дюре седна изправено, въпреки изгарянията си.

— Какво? — В гласа му се долавяше недоверие. Гладстоун му подаде съобщението. Пол Дюре се втренчи в листа хартия.

— Това е невъзможно. Никога не са избирали понтифик под кардиналски сан, освен символично и това беше единичен случай… това беше Св. Белведере след Голямата грешка и Чудото на… не, не, това е невъзможно.

— Епископ Едоуард се е опитвал да се свърже, според помощничката ми — каза Гладстоун. — Разговорът ще бъде прехвърлен тук веднага, отче. Или може би трябва да кажа, Ваше светейшество. — В гласа на президента нямаше ирония.

Дюре вдигна поглед, прекалено зашеметен, за да отговори.

— Ще наредя да ви свържат — продължи Гладстоун. — Ще уредим връщането ви на Пацем колкото е възможно по-бързо, Ваше светейшество, но бих била благодарна, ако поддържате връзка с мен. Нуждая се от съветите ви.

Дюре кимна и отново погледна съобщението. Един телефон започна да мига на пулта над платформата.

Президент Гладстоун излезе в залата, разказа на лекарите за последните събития, свърза се със службата за сигурност, за да одобри разрешителното за телепортиране на епископ Едоуард и други църковни прелати от Пацем и се прехвърли в стаята си в жилищното крило. Седептра й напомни, че съветът се събира във Военния салон след осем минути. Гладстоун кимна, проследи излизането на помощничката си и се приближи до скритата в стената векторна ниша. Тя активира звукоизолационните полета и набра кода на кораба на консула. Всеки векторен приемник в Мрежата, Периферията, галактиката и вселената би могъл да види съобщението, но единствено корабът на консула можеше да го декодира. Или поне така се надяваше.

Лампичката на холокамерата мигна в червено.

— На основата на автоматичното съобщение от вашия кораб, приемам, че сте решили да се срещнете с прокудените и че те са ви позволили да го направите — започна президентът към камерата. — Приемам също, че сте оцелял след първата среща. — Гладстоун си пое дъх. — От името на Хегемонията съм ви молила да жертвате много през годините. Сега ви моля от името на цялото човечество. Трябва да откриете следното:

Първо, защо прокудените атакуват и унищожават световете от Мрежата? Вие бяхте убеден, Брон Ламиа беше убедена и самата аз бях убедена, че искат единствено Хиперион. Защо са променили решението си?

Второ, къде е Техноцентърът? Трябва да знам дали ще се бием с тях. Забравили ли са прокудените нашия общ враг, Техноцентъра?

Трето, какви са изискванията им за прекратяване на огъня? Готова съм да пожертвам много, за да се избавим от господството на Техноцентъра. Но избиването трябва да се прекрати!

Четвърто, би ли желал водачът на Общността на рояка да се срещне лично с мен? Ще се телепортирам в системата на Хиперион, ако е наложително. Повечето подразделения от флотата ни са се изтеглили оттам, но един скоков кораб и ескортиращите го съдове остават при ексцентричната сфера. Водачът на рояка трябва да реши бързо, защото ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ искат да унищожат сферата и в такъв случай Хиперион ще бъде на три години време-дълг от Мрежата.

Последно, водачът на рояка трябва да знае, че Техноцентърът иска да използваме жезъла на смъртта под формата на взривно устройство, за да спрем нахлуването на прокудените. Мнозина от лидерите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са съгласни. Времето е малко. Ние няма — повтарям, няма — да позволим на прокудените да опустошат Мрежата.

Сега вече зависи от вас. Моля, потвърдете това послание и ми съобщете веднага, щом започнат преговорите. — Гладстоун погледна в диска на камерата, с желанието силата на личността й и искреността й да пресекат светлинните години. — Умолявам ви в името на историята на човечеството да изпълните това.

 

 

Векторното съобщение беше последвано от двуминутно трептящо изображение, показващо смъртта на Небесна врата и Божия горичка. Консулът, Мелио Арундес и Тео Лейн седяха в мълчание, след края на холосите.

— Ще отговорите ли? — попита корабът.

Консулът се изкашля.

— Потвърждавам приемането на съобщението. Прати нашите координати. — Той погледна към срещуположния край на холоямката, където бяха другите двама. — Господа?

Арундес поклати глава, сякаш я прочистваше.

— Очевидно е, че сте бил и по-рано… в рояка на прокудените.

— Да — отвърна консулът. — След Бреша… след като жена ми и синът ми… след Бреша, преди известно време, се срещнах с този рояк за продължителни преговори.

— Хегемонията ли представляваше? — попита Тео. Лицето на червенокосия изглеждаше много по-възрастно и набръчкано от тревога.

— Представлявах фракцията на сенатор Гладстоун — отвърна консулът. — Това беше преди за пръв път да бъде избрана за президент. Групата й ми обясни, че една вътрешна битка на сили в Техноцентъра може да се повлияе от вкарването на Хиперион в Протектората на Мрежата. Най-лесният начин да го постигнем, беше да позволим при прокудените да изтече информация… информация, която щеше да ги накара да нападнат Хиперион и така да предизвикат изпращането там на флотата на Хегемонията.

— И вие направихте това? — В гласа на Арундес не се усещаше вълнение, макар че жена му и големите му деца живееха на Ренесанс Вектор, вече на по-малко от осемдесет часа от вълната на нахлуването.

Консулът се отпусна във възглавниците.

— Не. Разказах на прокудените за плана. Те ме пратиха обратно в Мрежата като двоен агент. Възнамеряваха да завладеят Хиперион, но в момент по техен избор.

Тео се наведе напред, стиснал много силно ръце.

— През всичките тези години на консулство…

— Чаках известие от прокудените — безизразно продължи консулът. — Разбирате ли, те разполагаха с устройство, което щеше да унищожи антиентропните полета около Гробниците на времето. Да ги отвори, когато бъдеха готови. Да позволи на Шрайка да свали оковите си.

— Значи прокудените са направили това — каза Тео.

— Не — отвърна консулът. — Аз го направих. Предадох прокудените, точно както предадох Гладстоун и Хегемонията. Застрелях жената от прокудените, която нагласяше устройството… нея и техниците с нея… и го включих. Антиентропните полета бяха унищожени. Беше подготвено последното поклонничество. Шрайка е свободен.

Тео се втренчи в бившия си наставник. В зелените очи на по-младия мъж имаше повече удивление, отколкото гняв.

— Защо? Защо направи всичко това?

Консулът му разказа, накратко и безстрастно, за баба си Сайри от Мауи-Обетована и за бунта й срещу Хегемонията — бунт, който не загинал заедно с нея и любимия й, дядото на консула.

Арундес се изправи от ямката и се приближи до прозореца срещу балкона. Слънчевата светлина струеше върху краката му и тъмносиния килим.

— Знаят ли прокудените какво сте извършил?

— Вече знаят — отвърна консулът. — Казах на Фрийман Ванц и другите, когато пристигнахме.

Тео започна да се разхожда из ямката.

— Значи тази среща, на която отиваме, може да се превърне в процес?

Консулът се усмихна.

— Или в екзекуция.

Тео спря, свил и двете си ръце в юмруци.

— И Гладстоун е знаела това, когато ви помоли отново да дойдете тук?

— Да.

Тео се извърна настрани.

— Не знам дали искам да ви екзекутират или не.

Мелио Арундес се извърна от прозореца.

— Не каза ли Ванц, че ще пратят лодка да ни вземе?

Нещо в гласа му накара другите двама мъже да се приближат до прозореца. Светът, на който се бяха приземили, беше средно голям астероид, обкръжен от задържащо поле клас десет и бе тераформиран в сфера от поколения вятър, вода и грижливо преустройство. Слънцето на Хиперион залязваше зад прекалено близкия хоризонт и няколкото километра безлична трева се люлееше на бродещия вятър. Под кораба през ливадата бавно течеше широк поток или тясна река, приближаваше хоризонта, а после като че ли политаше нагоре в обърнат с главата надолу водопад, извиваше се през далечното задържащо поле в мрака на космоса и изчезваше в лентичка, прекалено тясна, за да се вижда.

По този безкрайно висок водопад се спускаше някаква лодка и приближаваше повърхността на малкия им свят. До носа и кърмата й се виждаха хуманоидни фигури.

— Боже мой — прошепна Тео.

— Най-добре да се приготвяме — каза консулът. — Това е ескортът ни.

Навън слънцето залязваше с изумителна скорост, пращаше последните си лъчи през завесата от вода на половин километър над покрилата се със сенки земя и ошарваше ултрамариненото небе с дъги с почти плашещ цвят и твърдост.