Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 67 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на много правописни и граматически грешки

19

Събраха се в началото на долината на Гробниците на времето. Брон Ламиа и Мартин Силенъс бяха натоварени с толкова раници и торби, колкото можеха да носят, а Сол Уайнтрауб, консулът и отец Дюре стояха мълчаливи като съд на патриарси. Първите сенки на следобеда започваха да се протягат на изток по долината към леко блестящите Гробници като пръсти от мрак.

— Все още не съм сигурен, че идеята да се разделим е добра — рече консулът, като потриваше брадичката си. Беше много горещо. Пот се събираше по наболата по страните му брада и се стичаше надолу по шията.

Ламиа сви рамене.

— Знаехме, че всеки един от нас ще трябва да се изправи сам пред Шрайка. Има ли някакво значение, ако се разделим за няколко часа? Трябва ни храна. И тримата можете да дойдете, ако искате.

Консулът и Сол погледнаха към отец Дюре. Свещеникът беше очевидно изтощен. Търсенето на Касад бе пресушило и последните запаси от енергия, които му бяха останали след изпитанието.

— Някой трябва да чака тук в случай, че полковникът се върне — каза Сол. Бебето изглеждаше съвсем мъничко в ръцете му.

Ламиа кимна в знак на съгласие. Тя намести ремъците на раменете и врата си.

— Добре. До крепостта ще стигнем за два часа. На връщане ще ни трябва малко повече време. Като вземем предвид и цял час за натоварване на храната, пак ще се върнем преди да се стъмни. Горе-долу около вечеря.

Консулът и Дюре се ръкуваха със Силенъс. Сол прегърна Брон.

— Върни се жива и здрава — промълви той.

Тя докосна брадясалата страна на мъжа, положи за миг длан върху главичката на бебето, обърна се и с енергична крачка пое към изхода на долината.

— Хей, почакай една шибана минутка да те настигна! — извика Мартин Силенъс и се затича, а по него се раздрънчаха манерки и шишета за вода.

Заедно излязоха от седловината между скалните стени. Силенъс хвърли поглед назад и видя, че другите трима мъже вече са се смалили в далечината, като мънички шарени пръчици сред камъните и дюните до Сфинкса.

— Не върви точно според предвижданията, нали? — попита той.

— Не зная — отвърна Ламиа. Беше се преобула по шорти за пътя и мускулите на късите й, силни крака лъщяха от пот. — Какви са предвижданията?

— Планът ми беше да довърша най-великата поема във вселената и после да се върна у дома — каза Силенъс. Той отпи от последната бутилка, в която имаше вода. — По дяволите, иска ми се да бях донесъл достатъчно вино, за да ни стигне.

— Аз не съм имала план — рече Ламиа, като че ли на себе си. Късите й къдрици се бяха сплъстили от пот и висяха до здравата й шия.

Мартин Силенъс изсумтя нещо, което трябваше да е смях.

— Нямаше да си тук, ако не беше заради онзи твой любовник, киборга…

— Клиент — изръмжа тя.

— Както и да е. Всъщност, именно възстановената личност на Джони Кийтс е смятала, че е важно да дойде на Хиперион. И сега ти си го довлякла дотук… все още носиш Шрьоновата уредба, нали?

Ламиа разсеяно докосна мъничкия неврален шунт зад лявото си ухо. Тънка мембрана от осмозен полимер не позволяваше на пясъка и праха да влизат в щекера.

— Да.

Силенъс отново се изсмя.

— Каква е шибаната полза от това, щом тук няма инфосфера, с която да си взаимодейства, дете? Със същия успех можеше да оставиш личността на Кийтс на Лусус или където и да било другаде. — Поетът спря за миг, за да намести ремъците и раниците. — Я ми кажи, можеш ли самостоятелно да влезеш в личността?

Ламиа се замисли за сънищата си от предишната нощ. Беше чувствала присъствието в тях като Джони… но образите бяха от Мрежата. „Спомени?“

— Не — отвърна тя. — Не мога сама да вляза в Шрьоновата уредба. Тя носи повече данни, отколкото могат да обработят стотина обикновени импланти. А сега защо не вземеш да млъкнеш и да повървиш? — Тя увеличи темпото и го остави да стои там.

Небето беше облачно, зелено и с леко загатване за лазурна глъбина. Осеяното с камъни поле пред тях се простираше на югозапад до пустошта, която в края си отстъпваше място на дюните. Двамата вървяха в мълчание в продължение на трийсет минути, откъснати един от друг от пет метра разстояние и от мислите си. Слънцето на Хиперион висеше малко и ярко от дясната им страна.

— Дюните са по-стръмни — отбеляза Ламиа, когато се заизкачваха с труд по нов хребет и се спуснаха от другата страна. Земята беше гореща и обувките й вече се изпълваха с пясък.

Силенъс кимна, спря и избърса лице с копринена кърпичка. Увисналата му лилава барета висеше ниско над веждата и лявото му ухо, но не го скриваше от слънцето.

— Щеше да е по-лесно, ако бяхме тръгнали по възвишенията на север. До мъртвия град.

Брон Ламиа заслони очи, за да погледне натам.

— Ще загубим поне половин час, ако тръгнем по онзи път.

— Ще загубим повече, ако тръгнем по този. — Силенъс седна върху дюната и отпи от бутилката си с вода. Той свали пелерината си, сгъна я и я натъпка в най-голямата от раниците.

— Какво носиш там? — попита Ламиа. — Раницата изглежда пълна.

— Не е твоя работа, жено.

Ламиа поклати глава, потри бузите си и почувства, че са изгорели от слънцето. Не беше свикнала да прекарва толкова дни на слънце, а атмосферата на Хиперион почти не спираше ултравиолетовите лъчи. Тя бръкна в джоба си за тубичката крем против изгаряне и се намаза.

— Добре — каза Брон. — Ще заобиколим по онзи път. Ще тръгнем по хребета, докато не отминем най-неприятните дюни и после ще пресечем напряко към крепостта.

Планините бяха увиснали на хоризонта и като че ли не се приближаваха. Покритите със сняг върхове дразнеха с обещанието си за студен вятър и прясна вода. Долината на Гробниците на времето зад тях не се виждаше, скрита от дюните и каменистото поле.

Ламиа намести раниците си, обърна се надясно и полу се плъзна, полу тръгна надолу по ронещата се дюна.

 

 

Когато излязоха от пясъка на ниския прещип и острата трева на хребета, Мартин Силенъс не можа да откъсне очи от развалините на Града на поетите. Ламиа беше пресякла вляво от него, като бе избягнала всичко друго, освен камъните на полуразрушените магистрали, заобикалящи града. Други пътища водеха от него към пустошта и изчезваха под дюните.

Силенъс изоставаше все по-назад, докато накрая не спря и седна върху една паднала колона, някога представлявала портал, през който всяка вечер след работа из полята бяха марширували работниците андроиди. Сега тези поля бяха изчезнали. За акведуктите, каналите и магистралите загатваха единствено паднали камъни, хлътвания в пясъка или изтрити от песъчинките пънове на дървета, които някога се бяха надвисвали над воден път или приятна, сенчеста алея.

Мартин Силенъс използва баретата, за да избърше лицето си, докато гледаше руините. Градът все още беше бял… като кости, разкрити от движещите се пясъци, като зъби на землисто-кафеникав череп. От мястото си той виждаше, че много от сградите са същите, каквито ги бе видял за последен път преди повече от век и половина. Амфитеатърът на поетите лежеше полузавършен, но царствен в развалините си, бял римски Колизей, сякаш от друг свят, избуял с пустинни пълзящи растения и фанфарен бръшлян Огромният атрий беше открит към небето, а галериите разрушени — Силенъс знаеше, че това не се дължеше на времето, а на сондите, лазерните копия и гранатите на безполезната охрана на Тъжния крал Били през десетилетията след евакуирането на града. Искаха да убият Шрайка. Искаха да използват електроника и гневни лъчи кохерентна светлина, за да убият Грендел, след като той беше опустошил ливадата.

Мартин Силенъс тихо се засмя и се наведе напред, внезапно замаян от жега и изтощение.

Поетът виждаше огромния купол на Общата зала, където се беше хранил, отначало със стотиците в артистичното братство, сетне поотделно и в тишина с малцината, които не бяха заминали поради собствените си неясни и останали неизвестни причини, след евакуирането на Били в Кийтс, и накрая сам. Наистина сам. Веднъж беше изпуснал една чашка и ехото бе отеквало под изрисувания с лози купол в продължение на половин минута.

„Сам с морлоците — помисли си Силенъс. — Но накрая и тях ги нямаше за компания. Само моята муза.“

Разнесе се внезапна експлозия и от някаква ниша в купчината разбити кули, някога представлявали двореца на Тъжния крал Били, се издигнаха десетки бели гълъби. Силенъс ги гледаше как се въртят и кръжат в свръхнажеженото небе, учуден, че са оцелели през вековете на ръба на небитието.

„Щом аз можах да оцелея, защо и те да не успеят?“ В града се виждаха сенки. Поетът се зачуди дали кладенците все още функционират, дали огромните подземни резервоари, изградени преди да пристигнат човешките разселнически кораби, все още се пълнят със сладка вода. Зачуди се дали дървеното му писалище, антика от Старата Земя, все още е в малката стаичка, в която бе написал повечето от своите „Песни“.

— Какво има? — Брон Ламиа се беше върнала и стоеше до него.

— Нищо — примижа той към нея. Жената приличаше на някакво ниско дърво, маса от тъмни бедра — корени, изгоряла от слънцето кора и замръзнала енергия. Опита се да си я представи уморена… и усилието умори самия него. — Едва сега се сетих — продължи той. — Губим си времето, като се връщаме в крепостта. В града има кладенци. А сигурно и хранителни запаси.

— Ъ-ъ — възрази Ламиа. — С консула помислихме за тази възможност и я обсъдихме. Мъртвият град е бил плячкосван поколения наред. Поклонниците на Шрайка сигурно са изпразнили складовете още преди шейсет-осемдесет години. Кладенците не са сигурни… водата се е променила, резервоарите са замърсени. Ще отидем в крепостта.

Силенъс почувства как в гърдите му се надига гняв към нетърпимата арогантност на жената, към упоритото присвояване на командването във всяка една ситуация.

— Ще отида да проверя — каза той. — Това може да ни спести няколко часа пътуване.

Ламиа застана между него и слънцето. Черните й къдрици блестяха като корона от залеза.

— Не. Ако си загубим времето тук, няма да успеем да се върнем преди да се мръкне.

— Върви тогава — изръмжа поетът, изненадан от собствените си думи. — Уморен съм. Ще проверя склада зад Общата зала. Може да си спомня складове, които поклонниците никога не биха открили.

Той видя как тялото на жената се напряга, докато си мисли дали да го сграбчи, да го изправи на крака и да го захвърли отново върху дюните. До подножието на хълмовете, откъдето започваше дългото изкачване по стълбището към крепостта, оставаше малко повече от една трета от пътя. Мускулите й се отпуснаха.

— Мартин — каза тя, — другите разчитат на нас. Моля те, не проваляй всичко.

Той се изсмя и седна до падналата колона.

— Заеби това — рече поетът. — Уморен съм. Знаеш, че така или иначе ти ще отнесеш деветдесет и пет процента от товара. Стар съм, жено. По-стар, отколкото можеш да си представиш. Нека остана тук да си почина известно време. Може би ще намеря малко храна. Може би ще попиша малко.

Ламиа приклекна до него и докосна раницата му.

— Значи това носиш. Страниците на поемата си. „Песните“.

— Разбира се — отвърна той.

— И все още си мислиш, че близостта на Шрайка ще ти позволи да я довършиш?

Силенъс сви рамене и усети как жегата и замайването се завъртат около него.

— Онова нещо е шибан убиец, метален Грендел, изкован в ада — отвърна той. — Но е моята муза.

Ламиа въздъхна, примижа срещу слънцето, вече спускащо се към планините и после погледна назад към пътя, по който бяха дошли.

— Върни се — тихо каза тя. — В долината. — Жената се поколеба за миг. — Ще дойда с теб, после ще се върна.

Силенъс се усмихна с разтегнати устни.

— Защо да се връщам? За да играя на карти с трима други старци, докато милото чудовище не дойде да ни излапа ли? Не, благодаря, предпочитам да си почина тук и да поработя. Хайде, тръгвай, жено. Можеш да носиш повече от трима поети, взети заедно. — Той с усилие освободи празните си раници и бутилки и й ги подаде. Ламиа стисна плетеницата от ремъци в юмрук, як и здрав като главата на стоманен чук.

— Сигурен ли си? Можем да вървим бавно.

Той се изправи на крака с труд, подтикнат от истински гняв към жалостта и снизхождението й.

— Мамка ти, скапана лусианка такава. В случай, че си забравила, целта на поклонничеството беше да стигнем дотук и да кажем здрасти на Шрайка. Твоят приятел Хойт не го забрави. Касад разбра играта. Шибаният Шрайк сигурно в момента дъвче тъпите му военни кокали. Няма да се изненадам, ако тримата, които оставихме там, вече нямат нужда от храна и вода. Върви. Махай се оттук. Уморих се от компанията ти.

Брон Ламиа остана приклекнала за миг, гледайки го как жестикулира над нея. После се изправи на крака, докосна рамото му за частица от секундата, вдигна раниците и бутилките на гърба си, извърна се и тръгна с по-бързо темпо, отколкото поетът би могъл да поддържа в младежките си години.

— Ще мина по същия път след няколко часа — извика тя, без да се обръща, за да погледне към него. — Стой на края на града. Ще се върнем при Гробниците заедно.

Мартин Силенъс не отговори, докато я гледаше как се смалява и после изчезва в неравните земи на югозапад. Планините искряха в жегата. Той сведе поглед и видя, че тя му е оставила бутилката с вода. Поетът се изплю, нарами бутилката и навлезе в очакващите го сенки на мъртвия град.