Николай Теллалов
10⁻⁹ (30) (Нано)

3.

Телевизорът на стената в хола бе като отворен прозорец. Разбира се, Атанас можеше да избере панекран, сякаш да се озове вътре в предаването, или да прожектира даден канал направо в очните нерви. Всяко предаване имаше набор от настройки за начина му на представяне. Атанас предпочете режим на стереотелевизия като повече отговарящ на навиците му.

Избра най-масовия, най-гледания канал. Състоеше се главно от различни състезания и реклами (сред които една сащиса Атанас; ставаше дума за нимпланти за алпинистки поход в комплект със смартоборудване. „Гарантирано изкачване на Еверест и другите осемхилядници“ — вероятно покорителите на великите планински върхове вече наброяваха милиони). Съдейки по съдържанието му, главната страст на повечето хора беше да участват в чудати спортни състезания, като не забравяха традиционния футбол. Любопитното беше, че състезателите даваха на зрителите достъп до индивидуалните си усещания. Атанас настръхна от подобно на отвращение и срам чувство. Стриптийз на качествено ново ниво. Да позволиш на куп хора да усещат потта по кожата ти и сърбежа в слабините, докато тичаш по терена, гонейки една глупава топка… Нима толкова е паднала летвата на понятията за интимност?

Другото масово увлечение беше авторски шоута от най-различен характер. Те много бързо дотегнаха на Атанас и той смени програмата. Новинарски канал, който се гледаше от по-малко от десет процента от зрителите. Беше далеч по-приемлив от всичко останало.

Тази сутрин Атанас стана рано и седна да закуси на масата в хола, разсеяно хвърляйки по едно око към екрана. При това избягваше да се втренчва в другия Атанас, неподвижно седящ на стол до камината със затворени очи. Въпреки това присъствието на двойника го смущаваше и му пречеше да се съсредоточава в новините. Сепваше се, когато дочуеше нещо интересно, ала мислите му неволно се връщаха към собствения му репликант, създаден от Лидия направо от пръстта, която снощи домъкна с кофи.

Андроидката смяташе, че двойникът трябва да отиде в съда и да прикрие доколкото може бягството им.

По телевизора се спомена нещо за космоса и Атанас се помъчи да се концентрира върху съобщението, ала то бе кратко и той не успя да вникне в същността му. Дори не беше сигурен дали е чул правилно. Вестта се отнасяше до вероятна гибел на астрополис, каквото и да означаваше това.

Последваха други съобщения. Поредното революционно откритие в палеонтологията — специални изследователски наномашини проникнали до разположено дълбоко в земята вкаменено находище от кости на динозаври, идентифицирани са над осемстотин нови вида от измрелите праисторически чудовища, уточнени са още повече детайли от външния им вид, какви са били приживе, изказани са хипотези за навиците им…

Глобалното повишаване на средните температури е спряно. Отделената от асемблерните маси топлина за последните трийсет години…

Атанас хвърли кос поглед към репликанта. Седеше като манекен, неподвижно, дори май не дишаше. Впрочем, нямаше нужда да диша. Беше наистина манекен, повърхностен репликант на оригиналния образ. Само горният слой от корпуса имитираше плът.

И отново телевизорът забърбори за космоса. Този път Атанас съумя да се съсредоточи. Докато гледаше с нарастващо внимание екрана, от горния етаж слезе Лидия, която го целуна по тила, а после отиде до репликанта, за да го активира и зареди с програма за действие. Атанас дори не обърна глава подире й — по телевизора говореха нещо май наистина важно.

„Службата за противометеоритна защита съобщава за присъствие на единайсет астероида на висока земна орбита от 60 хиляди километра. Обектите били открити случайно, заради нищожното си албедо. Според говорителя на така наречената Астероидна стража те не представляват заплаха за Земята. Говорителят отказа коментар на забележката на кореспондента ни, че въпросните небесни тела очевидно са позиционирани така, че да покриват цялата орбитална сфера около планетата на съответната височина, а това може да е дело единствено на косможителите. Говорителят отказа коментар и на предположението на колега от друг новинарски канал, че това може да е агресивен акт от страна на Блока. Преди да закрие пресконференцията, говорителят заяви само, че присъствието на астероидите край Земята няма връзка с инцидента, за който съобщихме късно вечерта вчера, а именно — гибел на отдалечен на приблизително две астрономически единици астрополис, според обсерваториите — вследствие на ядрена експлозия. Независими астрономи оценяват общата маса на дребните планетоиди край Земята на около 15 трилиона тона. Говорителят също така подмина въпроса дали това са всички орбитиращи около нашата планета обекти или има други, неоткрити…“

— Готов е — каза Лидия и астероидите мигом се изгубиха от съзнанието на Атанас. Той намали звука и се озърна.

Репликантът стоеше. Нещо повече — пиеше чай, замислено втренчен в телевизора.

Наистина ли така изглеждам отстрани? Хм. Не е толкова зле.

— Ще го усетят ли? — попита приятелката си.

— Не веднага. Не очакват някой да ти е дал репликатори за построяване на физически двойници. Сега ще му направя смартмобил и след двайсет минути може да потегля… Ако искаш, ще го отпратя навън. Струва ми се, че те… нервира.

Атанас усети, че тя бе на път да каже „притеснява“. Прокашля се.

— Значи, по принцип, не е нещо съвсем изненадващо, двойниците, нали? — поиска да узнае.

— Не е, когато ги правят за сексуални играчки или домашна прислуга. Разкрият ли го, веднага ще се досетят, че гласиш нещо още по-незаконно от пращане на двойник на обществено място.

Атанас се поколеба и реши да не задълбава. Уточни делово:

— Колко време имаме?

— Половин час да стигне до Съдебната палата. Според процедурата разпитът на свидетелите ще започне около двайсет минути след началото на заседанието. Двойникът ти ще помоли да е последен, защото адвокатът-настойник уж е ангажиран, така може да ни спечели един час. Но нататък само пет минути — и е разобличен, защото не е много сложно програмиран.

— Не можа ли…

— Не! По закон двойникът подлежи на унищожение. Ако му дам повече ресурси за интелектуални операции, ще е близък до осъзнаване, което е равнозначно да съм пратила на смърт живо същество! Нека дизасемблират обикновен компютър, а не да убият примитивен и ограничен ИИ.

— О… прости, наистина не съобразих къде е границата…

Лидия стисна ръката му. Продължи:

— След разобличаването има най-много двайсет минути за реагиране и пристигане на полицейски патрул дотук. Значи — два часа преднина. При повече късмет — два часа и половина. Започне ли разпитът, ще изключа позициониращата система на телесния ти смартуер, това може да ги пообърка за кратко къде всъщност се намираш. Но със сигурност ще насочат насам група за задържане. Моментално ще потърсят Филип. И той няма да има друг изход, освен да ни издаде.

След кратко мълчание Атанас попита:

— Нарочно е било, нали? Да вземеш лицето на Мария Магдалина. Имала си намерението да „съгрешиш“. Да се разбунтуваш против правилата.

— Имах. Но намерението не би се превърнало в действие, ако не бях срещнала човека-повод да… съгреша. — Звънко се разсмя. — Без грях няма светици, нали?

* * *

Балонът изглеждаше повече от чудато. Издуваше се нагоре, черен и лъскав като стопен катран от гърловината на гондолата, потрепваше, плашещо тънък като сапунен мехур, но само на два човешки боя височина започваше да мами очите, защото ставаше прозрачен като целофан, увил букет от синкави цветя с бели стебла и листа — небето и облаците. А малко по-нависоко сякаш се разтваряше в синевата, украсена с белите къделки. Оптичният камуфлаж, да, напомни си Атанас.

За негова изненада, въпреки че асемблирането на апарата за бягство в космоса вървеше в ускорено темпо, наномашините отделяха удивително малко топлина, а и тя се насочваше към загряването на въздушно-водородната смес в балона.

— Конструирах термоасемблери — обясни Лидия, — които отнемат повечето топлина от основната функционална маса.

— Досещах се за такава възможност — кимна Атанас.

— Принципно е възможно да се постигне почти идеален баланс между отделящите и абсорбиращите топлина репликатори — добави тя. — Тогава трансформации на съществуващи смарт-обекти, при положение че става под определена гранична скорост на преобразяване, както и механосинтезът като цяло, ще протичат практически без екзотермични ефекти. Ако ще е необходимо форсиране на процеса, излишната топлина ще се отвежда от инфрачервени микролазери. Въпрос на по-прецизен интерфейс за управление на асемблерите…

Атанас кимна. Двойникът беше отлетял преди по-малко от трийсет минути, гондолата бе почти завършена. Лидия каза, че най-пипкавото е изграждането на сложната камуфлажна структура на бронята на апарата — там не трябваше да има никакви грешки в кристалната решетка, нито един дефект сред безбройните редици атоми и молекули… От последното уточнение на Атанас леко му се замая главата, когато се опита да си го представи. Беше… повече от впечатляващо. При това в уж нищожни физически размери.

Не са чак нищожни, рече си, надничайки през люка в подалата се от почвата като антрацитена грудка гондола. Нищожното изгражда огромното… Изведнъж се засмя. Лидия обърна лице към него. През последните няколко часа кожата й бе станала удивително, чак неестествено гладка — андроидката пренастройваше тялото си за бягството.

— Помислих си за приказката „Дядо вади ряпа“ — каза Атанас, хилейки се.

Тя отвърна на усмивката.

После взе приготвения малък сак със скромен багаж. Направо не е за вярване с колко вещи сме намислили да скочим във вакуумните дълбини на космическия океан…

— Реших, че ще искаш да си вземеш оригинала — произнесе Лидия. Беше отворила сака и му показваше какво има вътре. Най-отгоре лежеше снимка с олющена рамка. Стара семейна фотография.

Този път мъката не го стисна за гърлото, само през сърцето повя лек тъжен ветрец, нежен и деликатен като крилцата на траурните дронове пеперуди на гробището. Но не пое риска да отвори уста и да потвърди гласно. Ограничи се с кимване.

Лидия го погали по бузата и се гмурна в гондолата — буквално скочи вътре като във вода, изящно, ловко и точно като рибка. Съвсем скоро и той щеше да е в състояние толкова прецизно да управлява тялото си. Е, като потенциал. Навикът щеше да се изгради по-бавно и постепенно…

Изникна куха мисъл дали ще остане ЧОВЕК при това положение — с кожа-скафандър, частично редуцирани вътрешни органи, нови технически макроимпланти вместо тях, с нанокомпютърна мрежа под черепа… Наистина кухо хрумване. Не тялото определя човешкото. Пък и антропоидната форма се запазва, поне формално. Ала все пак, що е то човек? Месо или Мисъл?…

А може би дори е време да престанем да сме хора, просветна му изведнъж. Може би човешкото е било просто какавидата на съществата, в които да се превърнем в крайна сметка?…

Би трябвало да съм щастлив и горд, че ми се е паднало да съществувам във времето на това събитие, разсъждаваше Атанас. Навярно стотици милиарди хора са живеели на земята преди този момент и никой от тях не е имал късмета да го дочака — преобразяването. Предците са платили с живота, мечтите и труда си за този дар, който сега лежи ей така, непотърсен от повечето им объркани от промяната потомци…

Нещо отвътре го разтърси и Атанас изгуби повече от четвърт минута, преди да отдели двете емоции, едната от които бе смътна тревога. И щом го осъзна, инстинктивно се озърна, за да потърси причината. За щастие, не задълба да я търси в себе си.

Защото не идеше отвътре.

— Лидия — повика полугласно. — Лиде, нормално ли е по това време да излиза мъгла?

Мъглата пълзеше по склоновете, шупваше по пътеката, провираше се между оголващите се есенни храсти и дървета, приближаваше се към оградата на къщата. И наглед бе уж обикновена, само дето тук и там блесна нереално отчетлива дъга на местата, случайно докоснати от пробил облаците слънчев лъч…

Мъглата втасваше и в нея Атанас привидя странни сенки, чудовищни сенки.

— Наноаерозол! — прошепна подалата глава през люка Лидия. Оттам, където беше, не можеше да види мъглата, но над Атанас пърхаше неин дрон-наблюдател, сиво като врабче колибри.

Атанас се вцепени. Насили се да помръдне. Завъртането му към Лидия се оказа по-бавно, мудно, тегаво, като че затруднено от съпротивлението на сякаш превърнатия в сироп въздух.

— Бягай…

Само това успя да изстиска от гърлото си.

Тя го гледаше с разширени очи.

— Бягай!

Не смееше да извика.

— Може да не са те видели, бягай! Умолявам те…

Прегъна се непохватно в кръста, сниши се и за една твърде кратка и безпаметна секунда си стиснаха ръцете. Не остана време за целувка. Лидия се накани нещо да каже, но той пак изхриптя „бягай!“ и конвулсивно се изправи. Дори не сколаса да забележи как любимата му се подчини на призива — само нещо изшумоли в тревата, сякаш андроидката се бе превърнала в чевръсто подплашено гущерче.

Дано не са я забелязали…

Трябва да ги задържа…

Мъглата плъзна стремителни псевдоподии към балона, оформи купол от тънка пара над двора, но спря на метри от оградата. От мътилката бавно изникваха сенките на чудовищата.

Вероятно ги наричаха завроходи, а това, което пристъпи и протегна зъбата муцуна към втрещения Атанас, навярно се именуваше „тиранотанк“. Хълбоците бяха украсени със сякаш естествени шарки, оформящи емблемата на Панфедерацията. Нокти, мускули, дъх — като в най-добрите филми за динозаври. Наистина смазващ психологически ефект. Атавистичните страхове от най-старите кътчета на нервната система сковаваха тялото по-сигурно от пранги и белезници. И в същото време — заплашително, но не директно агресивно поведение на чудовището, така че да не се тласне жертвата към границата, отвъд която е паниката и естествената реакция — спасяване през глава, хукване накъдето видят, а те не виждат добре от потреса, очите…

Под челната кост на грамадната глава на тиранозавъра прозираше малка кабина като кокпит на самолет.

Вътре седеше полицай с шлем, пред гърдите му бледо святкаха холограмни графики. Тиранотанкът отвори паст, лъхна горещ въздух с миризма на мърша, но не чак толкова автентичен и интензивен, че да предизвика повръщане. Дизайнерите не са се скъпили на подробности, не са пестили детайли — дори свиването и разширяването на зениците на чудовището, лигите по кинжалните зъби…

Животинската част в Атанас се сви в очакване на оглушителен рев, но между кошмарните зъби премина нормално силен човешки глас, който звучеше малко сърдито, много внушително и достатъчно безстрастно:

— Господине, арестуван сте за незаконно боравене с нелегален смартуер. Моля, предайте се доброволно, което ще се вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство…

Трябва да ги задържа… Но как?!

Почувства странен сърбеж в главата и тялото си. Аха, опитват се да вземат под контрол наноимплантите му, използвайки вградените в нанопродуктите кодове за лицензиране. Да-да. И все пак… не усеща ли известно отпускане, сънлива тежест в главата и крайниците?…

— Господине, изберете от опциите на смартуера си позволяване на външен контрол. Отказът ще се третира като съпротива и ще ви въздействаме с масивен шок.

Преодолимо е, те нямат власт над него. Трябва обаче да ги задържи още малко, докато Лидия се измъкне. Но — как, как?… По дяволите, само губя време!… В опит да спечели няколко мига, той колебливо вдигна ръце — предавам се, ето.

Сети се внезапно какво трябва да направи. Новият интерфейс, разбира се!… Ала в същия миг от устата на тиранозавъра срещу Атанас бликна бистра лепкава течност, а отнякъде отстрани го халоса като преса нещо подобно на токов удар. Едновременно с това той закрещя наум към нимплантите си:

„Максимална защи…“

* * *

„… та!“

Отвори очи. Намираше се затворен в кристална прозрачна сфера, ръцете, краката, гърбът и главата бяха фиксирани от прозрачни ластари, част от черупката.

Напъна се и не можа да помръдне. Подвижни оставаха най-вече очите. Свали поглед надолу.

Очакваше да е гол, но не позна. Само обувките липсваха. И дрехите бяха придобили началния си вид — бели, обикновени. Като униформа на санитар в клиника за душевноболни. В лудница.

Отпред, на нивото на очите, зеленееше надпис от квадратно изписани букви. Май че бяха гравирани във вътрешността на черупката.

ПОДГОТОВКА ЗА НАНОАПЕРЕЗИС

Напъна се пак, но нищо не постигна.

Момент. Трябва да опитам чрез нимплантите…

Опитът предизвика остра болка, която го прониза като шиш. Имаше чувството, че нечия ръка е провлачила през всеки нерв шепа грапави дълги пружинки — от главата към петите и обратно.

— Не оказвайте съпротива! — чу студен женски глас. Глас на създание от женски пол, което е най-безчувствената кучка на света. Буквите по кристалната обвивка дублираха репликата, пулсираха в червено. — Не се мъчете да активирате незаконния си смартуер! Намирате се в режим на подготовка за наноаперезис и можете да предизвикате само нежелани болезнени усещания за себе си.

Атанас затвори очи. По дяволите. Усещаше, че е безнадеждно да се бори. Знаеше, че въпреки това трябва да се бори. Заради себе си, да съхрани достойнството си. Ала нямаше желание.

Дано Лидия им е избягала…

— Наноаперезис, процедурата започва.

Погледна надписа.

НАНОАПЕРЕЗИС НА НЕЗАКОНЕН СМАРТУЕР — 0% завършено

След малко процентът стана един. Два. Три. Ставаше мъчително бавно. Атанас отново затвори очи. Чувстваше се разсеян, но никакви други усещания не изпитваше. Не може просто така нищо да не чувствам. Вслуша се в себе си. Не. Нищо.

23% завършено

Нищо освен желание за сън. Вяло му се противопостави. Постепенно обаче забрави да се пази, но не заспа. Намираше се в плитка дрямка. Сякаш твърде уморен, за да заспи наистина.

— Наноаперезис приключен! — обади се синтетичният глас на мръсницата-програма. — Реимплантиране на смартуер стандартен пакет, съобразен с ограниченията на статуса на арестант и обвиняем в тежки престъпления.

След незнайно колко време:

— Реимплантация приключена. Резорбция на предпазната изолираща сфера. Арестант Атанасов, молим за извинение за причинени ви неприятни усещания. Можете да се движите.

Беше в килия. Висок таван, заоблени ъгли. Мека кремава тапицерия навсякъде. Част от нея свети — бяла светлина. Няма врата. От пода е пораснала маса със стол пред нея. Прозрачни.

Обходи килията, после седна. Постави ръце на плота и оброни тежката си глава върху опакото на китките. Как ми се спи. Колко искам да заспя.

Не беше много удобно за седене. Още по-малко — за спане.

Мислеше, че ще го изведат за съда от килията, дори разчиташе на това. Естествено, не за да се помъчи да бяга. Просто помещението за изолация му бе дотегнало. Дремна на пресекулки, но не се почувства по-добре.

Само след няколко часа се разочарова горчиво — съдът започна на място, едва ли не внезапно. Просто стената пред арестанта изведнъж просветля и се превърна в екран. Слисан, Атанас надничаше в подобие на заседателна зала с други екрани по стените. Замаян, той пропусна встъпителните думи, понеже не го накараха да стане при появата върху екраните на правосъдните чиновници. Съзнанието му сякаш се включи със закъснение, за да чуе:

— … Адам Дензъл Шкловски, известен също с никнейм Ален Делон, Аргирос Долянос, Архиепископ на Дижон, АлаДин номер Пет, Адски Демагог и АД, обвинен сте по раздел трети, параграфи…

Атанас потърси с очи подсъдимия. Нанодилърът не приличаше на Ален Делон, а по-скоро на Луи дьо Финес, само че млад. Млад, но елегантно маскиран като старец. Нанодилърът очевидно е обичал да прави впечатление с външността си — естетично грозна, незабележима в първия момент, но незабравима впоследствие. Той тъжно се усмихна на Атанас. Когато заговори, устните му не мърдаха в синхрон с чуваните думи. Машинен превод в реално време, досети се Атанас. И после си спомни, че подсъдимият не е в същата сграда, дори не в същия град, а на хиляди километри, в бившата Канада.

Подсъдимият не се призна за виновен, макар да се съгласи, че е нарушил закони „без морална стойност“. Канеше се да каже още нещо, ала го прекъснаха. Намеси се човек от друг екран, който посочи към Атанас:

— Ваша чест, процедурно уточнение. Свидетелят няма адвокат-настойник, на какъвто има право.

Лицата на съдиите се втренчиха в Атанас, който със закъснение разлепи устни:

— Аз… Искам адвоката си Филип Кремен.

— Невъзможно — сухо проговори един тип, май че беше прокурорът. — Филип Кремен се оттегли в тримесечна доброволна стаза.

— Ще ви назначим служебен защитник, който, ако не възразявате, ще пази интересите ви на процеса, в който сте обвиняем — безразлично промълви съдията. Атанас едва сега забеляза, че е облечен с тога и екранът му заемаше централна позиция в „залата“.

След няколко разменени реплики, по време на които Атанас се разсея, започна разпитът.

— Познавате ли обвиняемия Адам Д. Шкловски? — поиска да научи прокурорът.

Атанас се поколеба едва миг.

— Не! — заяви твърдо. Стори му се, че обвинителят се стъписа.

— Отричате ли, че сте получавали послания от него във вид на електронна поща? — тонът на прокурора все още бе равен и сдържан.

— Отричам.

Атанас почувства окуражаващ прилив на весел яд. Обвинителят обаче игнорира отговора и продължи настъпателно:

— От него ли получихте техносеме за построяване на апарат за излаз в космоса?

Атанас сви рамене.

— Не.

Прокурорът не се предаваше:

— От него ли получихте код за разбиване на лиценза на телесния ви смартуер?

— Не.

Настъпи пауза. Обвинителят картинно въздъхна.

— Атанасов. Доказателствата са против вас. Осъзнавате ли, че към обвиненията ви ще бъде добавено и лъжесвидетелство?

— Осъзнавам — бавно отвърна Атанас, — че ме карате да клеветя човек, когото за първи път виждам.

— Запознайте свидетеля с доказателствата — с лек оттенък на недоволство поиска прокурорът.

Атанас се престори, че разглежда изникналите във въздуха холографски страници.

— Ще промените ли показанията си? — запита обвинителят.

— Не.

Прокурорът вдигна ръце. Защитникът на Шкповски нямаше въпроси и съдията отегчено заяви, че разпитът е приключил. И сега какво? — запита се Атанас с интерес. Забеляза, че Адам леко му кимна. Сякаш искаше да каже: кураж, приятел. Нямаше смисъл да им се опъваш и да си създаваш излишни проблеми, но ти благодаря за жеста.

Атанас понечи също да му кимне, но закъсня — екранът на събрата му по печална съдба угасна. В следващия миг се смениха и лицата на другите екрани. Комай никой тук не обичаше да протака нещата и отново го свариха неподготвен.

Приставът обяви:

— Гледа се дело номер 7 за септември месец година трийсет и първа от Пробива. Обвиняем Атанасов, Атанас Атанасов, регион Европа. Обвинен по раздел три, параграфи…

Атанас се отнесе. Слабо го вълнуваха точките на обвинението. Все пак даваше ухо и с радост, която потисна, за да не му проличи, разбра, че името на Лидия не фигурира в документите по процеса, нито като съучастник, нито като свидетел дори. Отпусна се. Всичко останало според него бяха бели кахъри. Тормозеше го само едно — дали са се запазили направените досега синапсограми. Май ще трябва да попитам адвоката си…

През почивката попита защитника си, някой си господин Фогел, за това. Онзи го погледна странно от екрана си.

— Запазени са, естествено, те са лична собственост…

— Чудесно! — не се сдържа Атанас.

— … но нямате нимплант за четенето им. Можете да си го купите… след време.

— Не може ли сега? Имам пари.

Служебният адвокат доста сносно изрази съчувствие, докато попарваше надеждите на своя клиент:

— Вече нямате. Сметката ви е нулирана в качеството на глоба за деянията ви.

— Вече? Без да съм признат за виновен? — учуди се Атанас.

— Всъщност… вече произнесоха присъдата — виновен сте. Трябваше да внимавате.

Атанас почувства някаква кухина в гърдите.

— Но тогава… защо обявиха почивка?

— Признаха ви за виновен — търпеливо повтори адвокатът Фогел. — След почивката ще ви кажат какво ще е наказанието.

— Каквото и да е то, оспорете го! — поиска веднага Атанас. Вече се сърдеше на пристъпа си на малодушие. Признат за виновен, чудо голямо… пред съвестта си не съм виновен. Дреме ми!

Ала явно му дремеше. Иначе не би се чувствал толкова неуютно и гузно, все едно се е изложил на публично място. Пусти навици на цивилизован човек…

— Добре, но… — внимателно промълви защитникът.

— Оспорвайте и толкоз! — тросна се Атанас. — Нали имам право на апелация?

Фогел почти възнегодува на саркастичния тон на осъдения:

— Естествено!

— Ще обжалваме, докато можем — заяви Атанас непреклонно.

— Надали ще е възможно… Целя просто отлагане на наказанието, не оправдаване.

Атанас почувства лицето си горещо, пламнало.

— Очевидно сте некадърен да ми го осигурите! — изсъска.

Адвокатът се изчерви. Може би също като клиента си — от яд.

— Хванат сте с неопровержими улики… — започна пуфтейки.

— Край на срещата — обяви безполовият глас на надзирателя.

Адвокатът вдигна глава, вслушваше се в нещо, недостъпно за подсъдимия. Погледна към Атанас, надникна му в очите.

— Наказанието ви е определено. Безсрочна принудителна стаза с меко форматиране на съзнанието. Аз… ще обжалвам, както искате, но не разчитайте на много… Евентуално можем да постигнем отмяна на форматирането, но двайсет и пет години ефективна стаза не ви мърда…

— Край на срещата — повтори бездушно машинният надзирател.

— Направете каквото можете! — провикна се Атанас към постепенно помръкващия екран. След секунда вече беше даже и формално сам. Екраните по стените се превърнаха в част от тапицерията на килията.

Вслуша се в настъпилата тишина. Избърса потта от челото си. Потропа с пръсти по плота на прозрачната маса. Стегнатото му зло лице изведнъж грейна за миг, пропука се от усмивка. Така и нищо не питаха за Лидия! Все наблягаха на това да си признае, че е взел техносемето от Адам Шкловски! Не посочиха да е имал съучастник! Не са я хванали! Ех, животът е хубав! Овладя лицето си. Надяна си мрачна маска.

Каза, кой знае защо адресирайки репликата си към тавана:

— Искам вода.

Гласов отговор не последва, но се случи нещо по-добро. Отвори се процеп в стената, през него като върху дълъг прозрачен език се появи чаша с вода.

Атанас я изпи на един дъх.

— Още.

С тази вече не бързаше, пресуши я на малки глътки. Върна чашата върху „езика“ и проследи как се прибира. Стана и се разходи из помещението. Сети се, спря и попита, неволно снишавайки тон:

— А как стои въпросът с тоалетната?

Звуков сигнал го накара да се обърне и да види как част от стената се отваря като мембрана и открива ниша с тоалетна чиния, мивка и дори душ-слушалка. Ухили се без веселие. Махна с ръка: затвори, ясна работа… След около двайсет обиколки по периметъра на килията си — ръцете на кръста, леко прегърбен, къси крачки — му хрумна да провери докъде може да си позволи да капризничи.

— Ей, надзирател! Гладен съм. Пържени картофи — поръча след кратък размисъл.

Ядец. Езикът от процепа му поднесе постна и безвкусна каша. Запрати чинията в стената.

— Картофи! — изкрещя пак към тавана, въпреки че не беше ясно от коя точка го наблюдават. Може би отвсякъде.

Този път предизвика надзирателя да реагира.

— Не ви се полагат.

Вече нямаше съмнение, че пазачът му е компютър, даже не ИИ — кой би хабил един изкуствен разум за надзираване, след като неосъзнаваща се програма би свършила работа? Задачата си е направо елементарна, дори двойникът му, синтезиран от Лидия (фигурираше сред точките на обвинението), би се справил…

— Майната ви тогава — рече уморено. Наистина внезапно се почувства отпаднал. — Искам да спя. Това също ли не ми се полага?

В отговор от стената се плъзна плосък прозрачен нар. Атанас го огледа критично. Легна. Нарът се огъваше леко, нагаждаше се към тялото, издутина под бузата заместваше възглавница.

— Завивка? — заяде се отново.

— Температурата е в границите на нормалното. Не се нуждаете от завивка — каза надзирателят.

— Искам завивка! Нуждая се психологически от завивка! — настоя почти истерично Атанас, съжалявайки, че няма как да опъне нервите на тъмничаря си. — Ис-кам завив-ка! Ис-кам завив-ка! — заскандира пискливо, но бързо се отказа, доскуча му.

За негова изненада, след дълга пауза сервизният процеп зейна пак и „езикът“ му поднесе тънко одеяло, също кремаво на цвят като пода и стените. Кой знае защо това накара затворника да изпита лек срам. Ала недостатъчно, за да не стисне зъби и да задържи непроизволното машинално „благодаря“.

Не, няма да благодаря. Няма за какво. Тикнаха ме в дранголник, а аз ще благодаря, така ли? Ще имат да вземат! Взе одеялото със сприхаво движение и се наметна. После притвори очи и се усмихна горчиво. Усети през спуснатите клепачи, че светлината помръкна, без да угасва напълно.

Глупаво се държа, призна си той. Просто се ерча, за да си вдъхна кураж. Това е то.

А тук наистина бързо действат, рече си, задрямвайки. Не като едно време…

Не беше сигурен дали експедитивното съдопроизводство го възхищава или възмущава.

* * *

Раздялата е травмиращо човешката психика преживяване. Може да се спести. Личността е състояние, нагласа. Едно и също съзнание притежава множество личности-състояния. Инхибиране на страдащата личност, изпъкване на емоционално хладната и делова личност, личността-амбиция — и болката ще намалее, времето на раздялата ще мине незабелязано. Не, тази болка е малка ценност. Парадокс. Човешкото себеусещане е парадоксално. Възможно е да се страда и да се живее с този товар. Полузабрава, емоционално загърбване, без загуба на усещането за болката. Така вече може. Така всъщност се справят хората.

Аз не съм човек. Нещо повече съм. Нещо различно. Но искам да постигна човечност, за да я има като част от мен. Обикновено нещо сложносъставно е повече от чистата сума на частите си. Но при определени условия всяка част може да е по-богата от цялото. Искам да постигна и това.

Но най-важното — харесва ми да съм влюбена, харесва ми да съм обичана, харесва ми да обичам… а значи трябва да се примиря със страданието. Иначе щастието се оценява аналитично, а не емоционално и престава да е щастие, а комфорт. Щастието е като самия живот, то е винаги на ръба на провала си, в перманентно неравновесие, за разлика от комфорта.

Животът е неравновесна система. Той за кратко постига динамична стабилност, ала тя не е вечна. Смъртта е равновесие и термодинамично проста система. Аз не искам да съм мъртва. Аз съм жива и жива желая да остана още дълго.

И предпочитам реалното щастие, близостта с любимия, вместо структурно породено състояние на задоволство от съществуването си. Затова няма да пренастройвам техносинаптичните си вериги. Само ще притъпя малко тъгата, така че да съм в състояние да действам.

Няма да мисля за Наско. Малка е вероятността да му сторят нещо непоправимо. Първо трябва да се спася, за да измисля как да спася него. Затова го послушах, когато ми извика да бягам.

Вероятно е нищо да не измисля, освен да го чакам. Не съм готова да обърна света наопаки, за да го освободя. Прави ли това обичта ми по-безлика? Не. Просто не съм заслепена от страст и емоции, макар че допускам да ми влияят, те са сокът на любовта. Не съм готова обаче да причиня зло на множество хора, за да платя с това добруването на Атанас. Защото, когато го осъзнае, той ще страда. И защото любовта не се нуждае от жертвоприношения. Да, има нужда от саможертва, често всяка секунда, докато трае тя. Но не и да руши около себе си.

Освен може би понякога… ако много се налага… Налага ли се и сега?…

Не знам. Уплашена съм.

… Тя се промъкваше с доста по-ниска скорост от предишната, вече не вдигаше вихрушки подире си. Бе незабележима, където и да застанеше — сред дървета и на открито. В момента бе черна, матова. Манекен със загатнати черти на лицето. Нещо я накара да запази белезите на пола, който бе избрала за себе си. Не целеше специално да е грациозна и стройна, просто необходимостта да е подвижна и бърза наложи външните форми на тялото й. Хищниците, които се промъкват и бягат, са грациозни. Такива са и повечето им жертви — по същата причина, само че те, естествено, не преследват, а се спасяват.

В момента Лидия вършеше и едното, и другото.

Зоната преди Граничната бариера улесни придвижването й с това, че минаваше по пресечен терен и беше обрасла с гъста гора. Тук и там се натъкваше на неактивни гнезда от охранителни дронове. Допълнителен обезопасителен пояс. Граничната бариера пази, да. Но в Пентагона, колкото и да са потънали в усещането си за сигурност и неуязвимост, понякога се сещат, че единични мерки за отбрана никога не са достатъчни. Два, три, пет, двайсет бункера винаги е по-добре от един. Също като при настъпателните оръжия. Затова военните посели гнезда на бойни дронове. Покрай тях не може да мине никакъв противник. Освен ако не е изкуствен интелект. Чудат термин. ВСЕКИ интелект е всъщност „изкуствен“, той е продукт на културата. Само че хората съзират в израза „машинен интелект“ нещо необосновано враждебно. Думите винаги са пълни с ирационално отношение към тях, те не са програмни кодове за компютър.

Лидия минаваше покрай засадите, свързани с Граничната бариера и готови да реагират при нарушаването й. Минаваше незабележима, мълниеносно пренастройвайки характеристиките на присъствието си — можеше да го направи с ресурсите си на ИИ. В субективното й време пътят дотук й отне около година. Но пък дроновете-граничари виждаха в нея глиган, сърна, повей на вятър или изобщо не я регистрираха, а ако се случеше да я засекат — по необясними причини решаваха, че това не е съществена информация.

Беше мъчително, дълго и пипкаво.

През дървесните корони от време на време се виждаше странното зарево отпред по небето. Приличаше на северно сияние. Бе Граничната бариера, а освен нея и хоризонталните нанозавеси, висящи в небето над Халифата във вид на тънка и висока облачна пелена. Слоят им засенчваше повърхността от наблюдения от космоса. Поглъщаше денем слънчевата светлина и я предаваше като лазерна с цялата си площ. Затова дните над Халифата нямаха слънце — блещукаше цялото небе. И оставаше слабо да свети и нощем.

Граничните бариери представляват същият вид наносъоръжения. Безброй асемблери, образуващи много слоеве от мрежи с различна гъстота. Някога се е предполагало подобна суспензия на частици наномашини във въздуха да изпълнява ролята на „конструктивна мъгла“, от обема на която да се образуват сгради, мостове, машини… После инженерите сметнаха, че такъв тип конструиране и изграждане е повече зрелищен, отколкото ефективен, репликаторите се разходват разточително, за да устоят на въздушните течения, отделят повече топлина и предизвикват маса странични ефекти при синтезиране на големи обекти. Но, модифицирани с цел да създават непреодолими за макроскопични тела огради, се оказаха сполучливи. Не толкова мащабните им версии формират пропускливи мембрани, които заместват някогашните херметични (ако има нужда от такива) шлюзове за космически станции или врати на помещения с регламентиран достъп. Използват се за куполи на градове-хабитати, изолирани от околната си среда — наричат ги „умна паяжина“. Съответно програмирани, те са в състояние да удържат дори атмосферна обвивка около дребни космически тела, иначе неспособни да го сторят сами с гравитацията си. По едно време имаше проект за оплитане на Луната с такива воали, за да осигурят пълноценна въздушна среда на повърхността й…

Естествено, не се сбъдна — по политически, сиреч ирационални в дългосрочен план причини.

Но пък астрополисите ги използват в по-рехава модификация в качеството на стражеви обвивки, при които компонентите се държат като микроскопични спътници.

… Най-сетне се добра до самата граница. Гората свърши като отрязана с нож. Следваше ивица пустинна, обрасла с ниски храсти и рядка трева земя. Бариерата се диплеше леко отпред като титанични театрални кулиси. Блещукаше меко. Пречеше да се види какво има оттатък.

По една от ципите на Граничната бариера страховито и величествено се полюшваха изписани цитати от Корана — на арабски, разбира се, но придружени от превод на няколкото главни европейски езика. Бяха смразяващи или обидни по съдържание — за да се дразнят и плашат неверниците. Черната фигура спря за малко да ги разгледа. Текстовете бяха внимателно подбрани. В паметта си жената-андроид пазеше пълната версия на свещената книга на исляма, както и останалите сакрални писания на други вероизповедания. Помисли си, че при желание би могла да извлече достатъчно застрашителни фрази дори от Новия завет например.

Без колебание тръгна напред. Активира ускорено мислене и преодоля за няколко секунди обективно и няколко дни субективно време завесата. Част от нея малко се изненада от това какво завари.

Беше камениста пустиня, мъртви нагънати хълмове, остри обветрени скали. Вероятно Халифатът просто така разбираше мерките за сигурност против евентуални нарушители, но може пък по този начин да почиташе извора на своята религия — арабските пустини. Населените места вероятно се разполагат сред огромни, ориенталски пищни оазиси.

Нямаше време да проверява дали е така. Не бе дошла тук като изследовател, ала въпреки това отдели от своята смарт-плът няколко фоглети, които се превърнаха в миниатюрни дронове, и ги прати напред да огледат и докладват… ако оцелеят след експедицията си. Наученото от ситните разузнавачи ще се излъчи в Скайнет, вероятно ще е интересно за мнозина по света…

Бе тихо. И в тази тишина внезапно се чу звук от превозно средство. Разбира се, не бе ръмжене на двигател, но фино шумолене на меки гуми по терена.

Лидия замръзна неподвижна. Скоро блеснаха фарове, но тя стана прозрачна в светлината им. Патрулна кола, подобна на гигантски архаичен джип, продължи нататък обиколката си. От каросерията надничаха брадати лица с бели чалми. Войници в пясъчна униформа, стиснали черни къси пушки с дълги и широки щик-ножове. Абсолютно неефективна практика. Но от тяхна гледна точка навярно е нещо значимо. Ритуал за повдигане на самочувствието. Средство за намиране на занимание на част от населението.

Андроидката отново стана видима, макар и частично — като полупрозрачна тъмна сянка, същински джин от източните приказки. Приликата се засили, когато от глезените надолу стъпалата й започнаха да изтъняват. Трансформацията продължи, докато фигурата не застана като балерина на пръсти, които не спряха да се издължават. Стана почти метър по-висока и тогава тръгна, качена върху иглени кокили. Предпазливо избираше къде да стъпва. По цялата камениста песъчлива почва наоколо има микроленти с алармени сензори. Такива са пръснати навсякъде. По крайбрежията, през пусти планински райони, край пътища и около градове и селища. Нищо чудно територията на Халифата да е постлана като с килим от сензори.

За щастие не е така — множество сензори значи множество постъпваща за обработка и тълкуване информация. По бледо подобен начин една комунистическа тайна полиция се удавила в данните, докладвани от доносниците й. Действала перфектно, държала в юздите си цялото население. И пропуснала момента на рухване на режима, на който служела, защото не смогвала да обработи всички сведения, които смучела като вампир. Даже когато в Берлин хората започнали да трошат стената, Щтаат Зихерхайт тепърва систематизирала данните, от които следвало, че нещо може да се случи…

Затова Халифатът не контролира всеки квадратен сантиметър от владенията си. Дори не всеки квадратен метър, та дори и не всеки декар.

Лидия не се нуждаеше повече от метър чиста от сензори площ. Заби дълбоко иглените си нозе в терена и пристъпи към поемане на материал — предимно кварц. Разпери ръце и от тях към хълбоците й се плъзнаха тънки черни мембрани — уловители на слънчевата енергия, предавана към земята от нанооблаците в стратосферата.

Съмваше се и източният небосвод започваше да се разгаря като златист пожар. Преди Пробива такова зрелище е могло да се наблюдава само като погледнеш надолу — към тихо море или голям водоем от не много висок негов бряг точно при изгрев слънце. Енергията от това лъчение бе предостатъчна за Лидия.

Тя си строеше кораб-тяло.

Старите ракетоносители, които са извеждали на орбита първите кораби до Луната, совалките и първите орбитални станции, са вдигали ужасен шум. Ревът им отеквал на десетки километри. Силата на тягата била достатъчна, за да размаже бойните машини на една, две, че и три танкови роти. Да ги сплеска до ламарина с дебелина три-четири милиметра. Нажежените газове пък биха стопили същите машини на локви метал. И на върха на огненото торнадо са седели космонавти и астронавти, разтърсвани в кабините си така, сякаш ракетните двигатели са пуснати на воля демони на мощта и те ламтят да изтръгнат с раздрусване вътрешностите на безумците смелчаци…

Почти поетично. Добра скица за размисъл как всичко може да се римува.

Това е минало. Вече няма нужда от толкова драматизъм.

На гърба се оформя тръба на правотоков двигател, който засега ще играе ролята на йонизатор на въздуха. Натрупаната енергия се насочва към пръстеновидни структури по гръбнака — магнити от свръхпроводящ материал. Практически на този етап двигателят е йонно-магнитен пропулсор. Йонизираните въздушни молекули се втурват по силовите линии на магнитното поле и започват тихо да фучат през тръбата. Реактивната тяга издига все по-малко хуманоидната, камо ли вече женска фигура, станала отново черна за по-добра абсорбция на слънчевата радиация. Издигането е бавно, но се ускорява. Асемблерите в пропулсорната тръба отбират от преминаващия въздух водни молекули и ги прехвърлят в холдерите за разграждане до водород и кислород, те ще са нужни по-късно, за гориво извън атмосферата.

Снагата на Лидия вече прилича на капка, но трансформацията продължава, профилите на обтекаемото тяло се съобразяват със съпротивлението на средата. Те са едни при малки скорости, а други — при свръхзвукови.

Зората блести жизнерадостно, денят започва със златна сутрин. Оптичните сензори на Лидия сканират околностите. Направила е вярно предположение — докъдето се простира погледът й, навсякъде е пустиня. Коранът е написан в пустинята. Значи такава трябва да е земята на правоверните. Украсена с гъсти нанизи от богати оазиси. В средата на заетите с разточителна растителност площи стърчат белоснежни километрични минарета. Те се въртят около оста си като знаменитата динамична кула в Дубай, сегмент по сегмент, етаж по етаж, предизвиквайки възхищение у всеки съзрял ги. И май откъм тях се носи призив за молитва…

Тя отново насочва вниманието си към себе си. Оформя чисто ракетни двигатели, които да погълнат пропулсора и правотоковия двигател, когато станат ненужни.

Барометрична височина — 7500 метра. Не е безопасно да проверява с радар-висотомер. А и не е важно. Скорост — 200 метра в секунда. Време е. Ракетните бустери се запалват и рязко тласкат нагоре.

Облаци. Облаци? Подстратосферна асемблерна аеросуспензия. Некадърно програмирана. Къса се, поглъща се от правотоковия РД, наномашините се топят и излитат през дюзите, увеличавайки импулса на жената-ракета.

Следват хоризонталните завеси. Те й правят път. Логично — подфункцията им, освен да маскират лежащите под тях територии, е да спират навлизащи откъм космоса обекти, но не и да спират стартиращи ракети, особено ако в тях няма радиоактивни вещества и други признаци за боен ядрен заряд.

Въздухът вече е отчайващо разреден, правотоковият двигател затваря тръбата, съединява се с горивната камера на водородно-кислородния бустер, засилва тягата. Горят последните запаси кислород и водород.

Звукът от гръмотевичното й издигане се променя, заглъхва. Скоростта расте. И изведнъж — дълбока, кънтяща тишина. Самата идея за тишина. Прастаро и вечно безмълвие. Ала щом превключи слуховите си анализатори към радиодиапазона, картината се промени — от шумоленето на реликтовото лъчение до далечните гръмотевици на избухващи звезди, шушненето на облаци йонизиран и неутрален газ, човешки сигнали, пращенето на термоядрения пожар, наречен Слънце…

Вече съм в космоса. Огледа се.

И съзря устремена насреща си каменна лавина.

* * *

— Не уважиха молбата за обжалване, господин Атанасов. Съжалявам.

Атанас дори не си даде труда да се обърне. Лежеше на „нара“ с лице към стената и я човъркаше безрезултатно с пръст. В началото, когато безжизненият глас на кибернетичния надзирател обяви, че има посетител, затворникът трепна. Но последва уточнение, че е „пристигнал“ служебният адвокат Гюнтер Фогел.

— Направих всичко по силите си, господин Атанасов — каза смутено защитникът.

— Не се съмнявам в това.

Тонът на адвоката като че ли бе искрен. Младежът — (на каква ли ДЕЙСТВИТЕЛНА възраст е всъщност тази птица Фогел, ха-ха?) — изглежда беше не на шега огорчен. Въпросът дали от това, че не е блеснал с уменията си, или от умерена съпричастност със съдбата на осъдения, оставаше открит.

— В края на деня присъдата ще бъде изпълнена.

— Безсрочна стаза — каза Атанас, вслушвайки се как звучи от собствената му уста.

— Същата присъда като на съучастника ви Адам Шкловски и неговите помагачи. Адвокатите му успяха да отменят решението за частично мозъчно форматиране на втора инстанция. Обаче прокурорът протестира и сега делото се разглежда от Върховния наказателен съд.

— Защо ми съобщаваш това?

— Сметнах, че може да ви интересува. Все пак заради него сте в това положение.

— Нима?

— Убеден съм. Можехте да постъпите както ви посъветвах и да признаете, че сте били подведен от този човек. Следствието го доказа.

„Удивително е как дори в тези нановремена стават съдебни грешки“ — мрачно се подсмихна Атанас. Поинтересува се равнодушно:

— Мислиш ли, че щях да постъпя етично?

Удивлението пролича в гласа на Фогел:

— Не ви разбирам… Шкловски ви е подтикнал към незаконни деяния.

— Решението си е било мое. Нима е етично да предам някого, който се е опитвал да ми помогне? Справедливо ли е?

— Пак нещо не разбирам. Каква етика? Каква справедливост, след като е налице нарушение на закона!

— Законите всякога ли са справедливи?

— Демагогия! — изсумтя възмутено Фогел.

Атанас се завъртя в постелята и се втренчи в екрана, който показваше нацупената физиономия на адвоката. Измърмори лениво, но достатъчно назидателно:

— Законите, скъпи ми Гюнтер, никога не са справедливи. Защото и справедливостта е фикция. Обаче законите като правило са компромис между интересите на обществото и интересите на индивида. А, както казваше един мой приятел, компромисът е нещото, от което всички въвлечени в проблема са еднакво недоволни, за да е истински компромис и трайно решение на проблема.

Въздъхна. По изражението на Фогел можеше да се досети с лекота, че точно тези отвлечени разсъждения не намираха път към съзнанието на адвоката. Той все пак реагира, закачайки се за нещо разбираемо:

— Вашите интереси в случая изискваха да постъпите практично. Шкловски и без вашите показания щеше да бъде осъден. Вие обаче имахте възможност да облекчите участта си.

Атанас помълча.

— Гюнтер — каза насетне, — знаеш ли какъв е бил смисълът на учредяването на когнитариатите? И приобщаването им към държавния апарат, към механизма за вземане на решения?

— Готов съм да ви изслушам — учтиво отвърна Фогел.

— Защото в условията на използване на нанотехника е много важно да се чуе мнението на учените — теоретици и инженери, академици и практици. Както и това на културолози, психолози, философи дори. Защо не и писатели. Е, мнението на хуманитаристите горе-долу се е чувало. Религиите, било в конфликт с хуманитарните специалисти, било в унисон с тях, са вършели едно и също дело — взирали са се в последиците на дадено взето решение именно от етична и морална гледна точка. Но решенията били вземани от политици. А политикът по принцип, без да броим изключенията, е една ходеща амбиция. Опасна амбиция. Един проповедник може да внуши най-различни идеи на множество хора, но те ще се пречупят през съзнанията им и там ще си останат, докато не се появят политиците, за да превърнат идеите в действия и практики. Политикът е като бизнесмена — гони печалбата… заради самата печалба, ако е същински бизнесмен. Не му е важно какво ще произвежда или препродава — и фъшкии да са, важното е да намерят пазар. Властта и привилегията да вземаш и осъществяваш решения също са вид печалба. И за реализацията в областта на бизнеса и политиката не се иска много интелект. Достатъчен е здрав разум и усет за игра. Така нареченото образование, което се цени сред бизнесмени и политици, е свързано с икономика, право и донякъде психология. Това са дисциплини, изучаващи правилата на играта и поведенческите реакции на играчите. Дисциплини, които не се интересуват от света като такъв, а от вътрешния човешки свят — с цел извличане на печалба. Политиците и бизнесмените обикновено не разбират нищо от наука и техника. Етиката и моралът, културата, изкуството — едните им пречат да действат ефективно, а другите се разглеждат само като поле за инвестиции. От най-древните епохи е било така. Само че въпреки това, някъде встрани науката и техниката са се развивали, макар и със сложни взаимоотношения помежду си. Ученият или инженерът, алхимикът и занаятчията в повечето случаи нямат амбиции да извличат печалба от заниманието си, което им е страст и само по себе си според тях е „печалба“, казано на езика на политика и бизнесмена. Проникването в тайните на природата, както и конструирането на различни механизми за тях си е източник на удоволствие. Политиците и бизнесмените знаят как да впрягат подобни малко отнесени хора да им орат на нивите на техните интереси. После в един момент обаче науката и техниката се превърнали във важен фактор, много важен. Политиците и бизнесмените продължили да използват постиженията на учените и инженерите. Само че последиците от прилагането на едно или друго откритие, от тази или онази технология ставали все по-сложни за разбиране… и все по-катастрофални при неправилно прилагане. И с все повече варианти как могат да се развият нещата. Политиците и бизнесмените не обичат да мислят над необходимия минимум, нужен им да успяват да бъдат успешни. Те органично не могат да се ориентират в това, което използват. Затова се обграждат с консултанти. На първо място — с юристи. Чак после с техничари, учени и понякога — хуманитаристи. Юристите за тях са най-главните. Един геолог може да им предскаже земетресение, но юристът е този, който ще оправи навреме застраховките или ще уреди изтегляне на инвестициите от мястото, което ще пострада от бедствието. Или ще избегне съдебно преследване при рухнали вследствие на земетресението некачествени къщи, построени заради обещанието на някой политик от някой предприемач. Геологът ако каже, че не бива да се строят тези сгради на това място, ще го заместят с друг, по-сговорчив консултант. Така че в крайна сметка гласът на по-умната и сравнително по-отговорната част на човечеството РЯДКО се чува. Ученият не е богат — от откритията му печелят други. Ученият не е амбициозен — не в този смисъл, който се има предвид от печалбаря. Но само ученият и инженерът могат да посочат в бъдещето и да кажат — ето това и това МОЖЕ да се случи, а това — не, онова пък не бива да се допуска, трябва да се направи така и така… За съжаление, когато се стигне до осъществяване на препоръките им, се включва механизмът на „икономическата целесъобразност“…

Атанас се обърна по гръб и пъхна длани под тила си, зяпна в тавана и продължи:

— Другояче казано — късогледството на печапбарите. Икономическата рентабилност измества всички други аргументи и нищо чудно — светът е изграден съобразно икономическата изгода, а не разума като такъв. И изгодата след обозримото от политиците и бизнесмените време, което рядко превишава едно-две десетилетия напред, се превръща в задънена улица или дори катастрофа. И то точно там, където учените и инженерите са предупреждавали, защото тяхната страст, тяхната „печалба“ е било да прозират по-надалеч във времето — често с векове. Но… те не определят правилата. Решенията не се вземат от тях. Най-много да им възложат изпълнението на проектите, които залагат зародиша на бъдещите, често непреодолими проблеми. Остава им само да се уповават на активността на идейните си противници — духовниците, пророците, които например могат да забавят устрема на прогреса, въздействайки върху умовете на масите. Наричат ги реакционери и това е правилно. Но пък намалената скорост на прогреса позволява да се спестят някои сакатлъци, да се видят бъдещите затруднения, а това да доведе до известни корекции в плановете на печалбарите. Понякога и това се случва, да…

Хвърли кос поглед към застиналото недоумение по лицето на адвоката Фогел. Направо ЗАСЪХНАЛО недоумение — като следи от каша след кусане по бузките на мъничко детенце. И, може би, останки от напъни да проумее за какво му говори клиентът. Затворникът, който се нуждае от компания, вероятно за да преодолее страха си от това, което го чака…

— Печалбарите ВИНАГИ мислят преди всичко за себе си и своята изгода, даже когато им се струва, че са пророци на някаква грандоманска идея. Учените пък винаги са загрижени за съдбините на света, дори ако всъщност мислят, че подсигуряват личното си добруване. Именно това са когнитариатите, Гюнтер. Гласът на умните и прозорливи хора. Онези, чиято амбиция е толкова далекобойна, че не се забелязва от по-примитивните съзнанийца. А печалбарите имат примитивни съзнания. Плитки. Не им трябват други, защото те са идеално приспособени за оцеляване при дадените условия. Точно като древните земноводни — пасвали са перфектно на средата си и са доминирали милиони години. Ала после настъпило глобално засушаване и почти всички те измрели, чак тогава на сцената се появили вече съществувалите преди това динозаври, бившата плячка на земноводните… Разбираш ли ме какво ти говоря, Гюнтер? — Атанас погледна очите на екранния адвокат.

Фогел се смути, защото бе готов механично да изтърси „да, разбира се“, но взорът на затворника бе насмешлив и проницателен.

— Трудно следя мисълта ви, но, мисля, че разбирам най-главното — важно каза адвокатът, горд с умението да се измъква от преки отговори.

Атанас го разглежда още няколко секунди, след което отново се втренчи в тавана.

— Върви си, Гюнтер. Срещата приключи.

— Имате още двайсет минути до изчерпване на лимита… — започна компютърът-надзирател.

— Млъкни, гадино — лениво скръцна със зъби Атанас. — Ще ти докопам наносхемките някой ден и ще ги изпека на скара. Махай се, Гюнтер! Всичко хубаво. Успех със следващите клиенти.

Адвокатът след кратко колебание се изключи, без да каже нито дума.

Не е безнадеждно тъп, реши Атанас. Накрая схвана, че се мъча да го оскърбя. И в негово лице — цялата им система.

Когнитокрацията се е провалила, Фогел. Идеята лидери на човечеството да бъдат умните и знаещите дори не е имала шанс за успех. Предварително загубена кауза. Защото вождовете дърпат други конци — конците на базовите човешки нужди и потребности. Без спойката на принудителното сътрудничество за задоволяване на тези нужди човечеството не е единно по никакъв начин. Учените сбъркаха да го мислят за единно въз основа на общата биология, общите начини за общуване, речта. Нанотехниката по пределно радикален начин разреши проблема с базовите потребности — храна, облекло, подслон, енергия и труд за добиването им. И какви други потребности останаха? Останаха онези, които не обединяват, а разделят, и то разделят с бездънни пропасти. Учените мислят, че с достъп до информацията всички ще пламнат от любов към знанието. За тях, ИСТИНСКИТЕ от тях, е дребнаво смисълът на живеенето да се свежда до надпревара с околните по пистата на модата, секса, забавленията, спорта, зрелищата.

Но хората са различни — по природа. Затова е настъпило време за разделение на различните. Човечеството се разделя на различни и неинтересни един на друг ВИДОВЕ, не толкова био, колкото ноо. Различни духовни и интелектуални потребности — условия за състоянието, възприемано като щастие, към което всеки се стреми — само това е общото. От там нататък — почти никакви допирни точки.

Разделение. Разделение десет на минус девета. Толкова са тесни пукнатините в човешкия вид. Но поне на този етап, в цялата тази епоха навярно, те са непреодолими като шварцшилдова сфера, като хоризонтът на събитията около една черна дупка.

Хубаво ли е това, лошо ли е, морално, неморално — то просто СЕ СЛУЧВА. То е обективен факт, каквито и субективни проекции да му придава съзнанието — наблюдател-участник на и в този факт, в този процес.

Може би наистина това е началото на края на ЧОВЕШКАТА история. И началото на началото на ПОСТЧОВЕШКИТЕ истории. Защо трябва да се тълкува този факт като нещо „лошо“? Оправдан е страхът на повечето хора от внезапните и непознати промени. Най-вече непознатите. Но защо отсъства стремежът тези промени да се ОПОЗНАЯТ? Вместо това реакцията е — отречете, забранете, забравете!

Печалбарите удържаха временна победа. Именно защото управляват посредством базовите нужди и примитивните емоции, какъвто е страхът. Само че не могат да спрат времето, а времето е против тях. Всъщност вероятно още дълго ще съумеят да удържат последната барикада, защото винаги ще има съзнания, склонни към подчинение, да не говорим, че досегашните общества са източник на такъв тип мислене, възпроизвеждат го и в новите поколения.

Печалбарите също сбъркаха, както учените. Да, не можеш насила да вкараш ВСИЧКИ през райските порти, не можеш да им инжектираш свободата в най-концентрирания й вид за първи път в историята на човечеството като биологичен вид, в историята на живота като цяло даже. Но също толкова неосъществимо е да възпираш ЖЕЛАЕЩИТЕ на прага. Печалбарите не си дават сметка, че повече губят, като задържат индивиди с различни от средния набор потребности. Че така вдигат налягането в затворен съд. Че недоволното малцинство ще пръсне стремящото се към статично състояние общество на парчета и това ще се възприеме като огромна беда.

Вместо да прегризе пъпната връв на новите човечества, старото човечество се мъчи да ги направи зависими от себе си…

Атанас рязко седна на лежанката.

— Надзирател! Искам достъп до Скайнет!

— Като осъден ще бъдете наблюдаван.

Атанас махна с ръка — не възнамеряваше да се занимава с конспирации.

— Ще напиша статия, която да постна в откритата част на виртуалния си дом. Имам ли право на това?

— Потвърждавам, имате такова право, затворник Атанасов. До часа на стазирането можете да го упражните.

На плота на прозрачната маса се самонарисува светеща клавиатура, издигна се плосък и тънък лист — монитор.

— Полага ви се само такъв тип интерфейс.

— Повече от добре!

Естествено, липсваше усещането за присъствие непосредствено ВЪВ виртуалното пространство. Приличаше на по-атрактивен графичен интерфейс на някогашния интернет. Върху виртуалния дом в Скайнет имаше забележим „отдалеч“ маркер, че собственикът е осъден за тежко престъпление против обществените интереси. Досущ според средновековната традиция да заковават на портите на престъпника ферман с описание на мерзките му деяния. Позорно клеймо. Оказа се добра реклама — броячът на „вратата“ отчиташе повишен интерес от страна на останалите потребители в Скайнет. Имаше стотици бележки. Атанас задейства опцията Резюме на пощенската кутия.

Поздравления и хули. Голям масив от сдържани укори. Упреци и закани. Предложения да се запише в протестни групи, които да се борят за освобождаването му. Подхвърляния, че е голям балък да се остави да го хванат. Основен тон на доброжелателните послания в смисъл „защо толкова бързаш?“ — 80%. Безрезервно одобрение на постъпката му — 9% от общия брой на постъпилите съобщения. Категорично несъгласие с деянието — близо 60% от общия брой на писмата. От тях 15% се свеждаха до гневни реплики от рода „Дано ти форматират мозъка!“ и „Да ми паднеш, сам ще те пречукам необратимо!“. Двойникът-котарак — плосък и грубо нарисуван — жално се умилкваше около показалеца на мишката. Оттегли се в лентата с опции, преди да стане досаден.

Нямаше бележка от Лидия сред двайсетината предложения за интимно приятелство. Разбира се. Тя няма да рискува. Така се разбраха. Макар че…

Едно писмо съдържаше простичка пиктограма — сърце, опасано с пръстен, като пръстенът беше подобен на плоска грамофонна плоча, диск. А в диска ясно се различаваше процепът Касини.

Атанас затвори очи, сърцето му се раздумка. Усмихна се щастливо и малко глупаво.

Сетне, когато попреминаха емоциите, започна да пише, излагайки изприказваното пред Фогел и всичките си останали мисли за Разделянето, като ги пращаше да се появяват върху външните стени на вирт-къщата.

Осъзнаваше, че с това няма да промени света. Вероятно милиони са писали подобни неща досега. Но не се отчая, не отпусна ръце. Капка по капка — става вир. Капка по капка — падат стени, също като Берлинската преди много, много време.

Капка по капка.

* * *

Нещо ставаше навън. Последните няколко часа Атанас като хипнотизиран следеше холографските цифри на обратния брояч — оставащото му време до изпълнението на присъдата. Кибер-надзирателят прожектираше клонящия към нулиране срок във въздуха над масата.

Чудеше се дали ще го изведат от килията. Реши, че надали това се налага. Напротив, от съображения за сигурност и пестеливост би трябвало да дадат дистанционна команда към нимплантите му за преминаване в стаза. После навярно ще го капсулират в макроподобието на защитната черупка на една обикновена ЗАЛ — и насетне ще го съхраняват в това състояние… колко? Години, десетилетия? Векове?

Присъдата е безсрочна. Ще бъде преразгледана за „помилване“ само когато се промени ситуацията. Когато Панфедерацията пристъпи към съответния етап и позволи на гражданите си да емигрират свободно в космоса. Тоест — никога.

Дали е предвидено дестазиране извън панфедералните законови процедури?

Поразсъждава над това и не стигна до определен извод. Може би да, може би не. Ако изолиращата сфера е толкова съвършена като конструкция, може да минат хилядолетия, преди да се намери начин да я отворят, без да предизвикат стерилизацията й — тоест дезинтегриране на тялото и ума на затворника Атанас Атанасов до състояние на информационна смърт, тоест до невъзможност за реставриране дори на негово копие, което ще продължи да живее и след затвора, да живее своя субективен живот.

Аз обаче ще съм мъртъв.

Намръщи се. Перспективата не му хареса. Можеше ли нещо да направи по въпроса, освен да се постарае да не мисли за това? И да се надява на по-добър вариант?

Замисли се над нещо друго, колкото да не допусне чакането на нулите на брояча да го отчае. Известно време просто се рееше, старателно заобикаляйки по-болезнени теми. После му хрумна идеята, че човечеството спокойно би отложило за един известен период проблема за пространството за живеене и суровините. Миниатюризация. Изкуствено намаляване на средния ръст наполовина. Би трябвало това да даде ефект на разширяване на пространството и увеличаване на ресурсите — пропорционално на втора, че и на трета степен…

Изнервям се, каза си той. Гадна практика — да ти показват часовника. Страх ме е да мисля за приятни неща, за да не ми стане мъчно. Дали това целят?…

Броячът се нулира.

И…

И нищо не се случи. Цифрите мигнаха… направиха опит да отчитат секунди и минути със знак минус — ОТРИЦАТЕЛНО ВРЕМЕ? — след което изчезнаха. Мина четвърт час, преди Атанас да се осмели да повика надзирателя.

— Стазирането е отложено — отвърна безчувственият глас.

— Защо?

Забавянето бе дълго, твърде дълго за един компютър.

— Невъзможно за интерпретиране.

Какво значи това?

— Невъзможно за интерпретиране.

Променени закони? Помилване?… Намеса на… приятел? Революция?

— Невъзможно за интерпретиране.

— Дай ми достъп до Скайнет тогава!

— Невъзможно за изпълнение.

Ха така! Атанас скочи на крака и започна да обикаля тясното помещение, от време на време удряйки с юмрук стените.

След няколко часа нервната треска премина в апатия.

— Надзирател, а нещо за ядене? Пържени картофи с чесън например? И чаша бира?

За негова изненада след пет минути езикът на подавача постави поръчката на масата.

А след още час се отвори врата. Атанас, който си бе легнал и дремеше, надникна през рамо и разтърка очи.

— Здрасти — жизнерадостно го приветства Сантов. — Докога смяташ да се излежаваш тук? Половината Европа е хукнала към космолифтовете, бая опашки са се проточили…