Николай Теллалов
10⁻⁹ (23) (Нано)

11.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

13 септември, година XXXI о. П., неделя

 

Не веднага съобрази, че възникналото пред него прозирно, изписано с полупрозрачна светлина писмо в плик не е действителна холограма, а илюзия на вътрешния зрителен екран. Не знаеше какво да го прави, макар че сигурно можеше да посегне и да го отвори, но му се стори идиотско да го прави по средата на улицата — пликът не се виждаше от други хора, щеше да мърда пръсти като луд с халюцинации.

Комуникационният нанопакет (стандартна масова версия, напомни си Атанас) изтълкува бездействието му по свой си начин. Първо индуцира в ушите тих звън — призрачна слухова халюцинация — и заяви: „Имате поща!“. Атанас отново не реагира и пликът изчезна, за да се появи пак след около петнайсет минути, но Атанас вече се намираше в по-усамотено място на някакъв мост над осветено езеро, пълно с къпещи се хора. Спокойно се настани на една пейка до парапетите на моста и този път реши да види какво има.

— Покажи поща — изръмжа тихичко. Смартуерът нямаше да го накара да отваря с ръце несъществуващ плик, който уж се рее на две-три педи от гърдите ти.

Листът се разтвори пред него.

ПОДАТЕЛ: Административно звено „Благоустройство и природовъзстановяване“

Звено значеше в случая институция, аналогична на министерство в рамките на федералната област. Хм.

„Господин А. Атанасов,

Във връзка с възстановеното Ви право на недвижим имот в границите на природен парк с регламентиран достъп, Правителството на Федерална единица Европа–14 Ви предлага да закупи от Вас споменатия имот срещу удобно аналогично жилище и триста хиляди уникредита компенсация.

Правителството е мотивирано единствено от желанието си да уреди категоризацията на природния парк, така че в него да няма терени с различен от цялата територия на парка статус.

Правителството Ви уверява, че предложението не цели създаване на лични неудобства на Вас и не накърнява гражданските Ви права.

Молим Ви да проявите разбиране.

Заместник старши администратор на звеното — В. Велев (подпис) А. С.

София — 13.09.III г. о. П.“

Атанас се подвоуми как да постъпи. Особено го впечатли фактът, че администраторът е пуснал писмото в неделя. Нищо чудно, че и волни предприемачи като адвоката-попечител Кремен бачкат и през почивните дни.

Но пък може работата да е свършена от автоматичния секретар на господина Велева. Иначе какво ли значеше това „А. С.“. Не е означение за променлив ток със сигурност…

Е, имаше повод да се свърже с Лидия.

Повод, изсумтя наум той. Държа се като влюбен гимназист, хванал си за гадже кака от университета. Трябва ли ми повод, за да се обадя на жена, с която преспах снощи? С която карахме без задръжки до зори? Не ставай смешен, Танаско!

Обърна лявата си китка с тилната страна нагоре. Отчетливо произнесе наум, помагайки си с шепот: опция „Връзка“.

После вече лесно набра със сякаш татуираните върху опакото на китката бутони появилия се в зрителното му поле буквено-цифров код от „Тефтерчето“, в което имаше само две имена.

Чу сигнал във вътрешното си ухо.

„Да?“

— Лидия? — каза глупаво в празното пространство пред себе си, като предварително крадешком се озърна. Наоколо нямаше никой, освен прегърната двойка на петдесетина метра, коятр не бързаше да се приближи. Отдолу, изпод моста, се чуваше приглушената отантифонните екрани гълчава на водния купон.

„Аз съм, Наско. Искаш ли да включа и визуална връзка, за да ти е по-удобно?“

Звучи загрижено и мило. Той въздъхна и се усмихна.

— Ще съм ти задължен — произнесе с облекчение.

Лидия се появи пред него — съвсем реална, но обвита в слабо сияние и с големината на кукла. Това го умили и той пак се усмихна, забравил за кратко, че всъщност има ПОВОД да я търси.

„Здрасти!“

— Привет, съкровище…

Обясни й за писмото.

„Отвори го, за да видя.“

Подчини се.

„Добре — в същия миг рече Лидия. — Ще се заема да уредя нещата. Само ми кажи дали си съгласен, или не!“

— Ти какво ми препоръчваш?

„Да откажеш. Това е чиста проба престараване! — гласът й бе решителен, дори сякаш ядосан. — Нищо не им пречи, че живееш в природен парк, стига да спазваш правилата, когато се движиш извън двора си. Така или иначе ще ти вземат по-висок данък заради това, тоест ще намаляват сумата в кредитната сметка, тогава какво ги бърка!? А и компенсацията ми се вижда недостатъчна…“

— Ясно. Кажи им да го духат! — развесели се Атанас.

Пауза. Лидия направи нацупена муцунка.

— Извинявай, но съм си пернат в устата.

„Добре, ще им го кажа. Малко по-цензурно, но заядливо ще отхвърля предложението. Даже ще им вдигна скандал!“

— Е, чак пък толкова… — даде заден ход Атанас.

„Толкова, толкова! То бива инициатива, бива, но това си е бюрократична безсмислица. Все едно си нямат други приоритети!… Ти как си?“

Преходът от войнствената тирада към мекото и галещо „как си?“ беше съвсем женска реакция. Жена с изкуствен интелект и асемблирано тяло, съставено от псевдоклетки без ДНК…

Тия нейни асемблери имат вкус към хубавото, спор няма.

— Добре съм.

„Ходи ли?“

— Да.

„Как се чувстваш? Олекна ли ти поне малко, миличък?“

Атанас силно трепна от обръщението. Стегна се. И омекна. Нима само една жена в света нарича любовника си „миличък“? Това е просто знак на внимание, на специално отношение. Не е напомняне. Не е опит за заместване или изместване. Не е подражание. Просто съвпадение.

ИСКА ми се да не е съвпадение. ИСКА ми се да е поне частица от възкресено минало. Но не е. Миналото си е отишло. И миналото ще ми прости. Би ми простило, ако можеше да надзърне в бъдещето, моето настояще. Би ме разбрало. И би ми казало:

Бъди щастлив, миличък. Бъди.

И той се разплака. Както плачат мъжете — давят се, мъчат се да преглътнат сълзите, срамувайки се от тях. Само че те избиват като пара под налягане от неочаквани цепнатини. Сърцето не е тенджера под налягане. Но понякога се държи като такава.

„О, Наско… не затваряй, сега идвам! Знам къде си… Искаш ли да дойда, миличък?“

Той на тласъци се успокояваше. Избликът бе кратък, но намали мъката. Малко. Върна я в границите на поносимото.

— Да, ако обичаш. Ще ми е по-добре с теб.

„И на мен. Лесно ли намери гробовете?“

— Оправих се.

„Вече пътувам към теб. По изображението не личи. Виртуално е. Аз го генерирам… Искаш ли да направя постъпки да ги съберат на едно място?“

— Би било добре — отново усети влага в очите си Атанас. — Но… няма смисъл…

„Има. За теб. За паметта им. За душите им.“

Той храбро, през отстъпващите сълзи се усмихна.

— Ти вярваш в съществуването на душа?

„Не е доказуемо, че я има, нито е сигурно, че я няма. Ако я няма, нека смисълът си ти. Ако я има, постъпката ще е осмислена съвсем. Нищо не се губи. А и ще ти се отрази наистина добре… Бих се радвала да намаля болката ти…“

— Съгласен съм… Как да накарам ризата си да отлюспи една носна кърпа? Защото ще взема да използвам ръкава.

„Нищо няма да му стане на ръкава… Отделянето на кърпа ще отнеме десетина минути, а тя ти трябва сега. Прежали го ръкава. Той и без това се самопочиства, нали е смарт… Наско? Знаеш ли, доволна съм, че имаш тази си болка. Тя е твоята памет. Белег, че си човек, към когото си заслужава да се привържеш. Уважавам твоята болка. И тези, които стоят зад нея. Но не ги завивай с болката. Олекоти я. Те биха го желали за теб.“

— Лиде… благодаря ти за милите думи, ти си страхотна… но недей повече да говориш така… ще ме разревеш на улицата… а не искам да ме гледат… особено тия двата гея, дето скоро ще минат покрай мен! Кога ще пристигнеш?

„Скоро. Какви гейове?“

— Едни. Двамца на разходка. Не ги мразя, не ги презирам. Тяхна си работа. Просто не ги проумявам, защо не харесват жените? Ако бях жена, ей Богу, щях да стана лесбийка!

Лидия се разсмя неудържимо.

А той почувства как наистина му олеква и осъзна какъв товар бе мъкнал толкова много години. Ужасно много години. Цяла вечност от четири десетилетия, без да броим прекараните в стаза. И въпреки това още му се плачеше. Съвсем мъничко още. В скута на Лидия, която ще го утешава, галейки го по косата на тила и ще говори нещата, които само една жена може да каже, дори да е изкуствена. Верни неща, най-точните за момента.

Само жена, която обича един мъж, може да изтрие сълзите му по начин, който никога няма да го унизи. Никога няма да накърни глупавото мъжко самочувствие, кухо като надутата шия на пуяка.

Чакам те, Лидия. Чакам те, нов живот.

Двойката, която го подмина малко преди смартмобилът с Лидия да кацне на моста, май не беше хомосексуална. Атанас силно се затрудни да определи пола им. Едно бе сигурно — и двамата бяха върли привърженици на екстравагантната мода, доведена до замайващите висини на абсурда с помощта на вездесъщите наномашини.