Николай Теллалов
10⁻⁹ (10) (Нано)

10.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилната зона

 

Отново седяха на терасата, но нищо вече не бе същото както преди седем дни.

— Май имам нужда от малко време да свикна със себе си… — произнесе Атанас. От време на време разглеждаше ръцете си, опипваше брадичката, челото си, раменете, потропваше с крак. Вехтите дрехи на доскорошния старец на места му висяха като торба, другаде леко стягаха. Все още като че ли не смееше да се отпусне, да се зарадва на невероятния факт, че за него времето бе препуснало покорно назад. — Трябва да свикна пак с младостта… — добави той.

— Активирай опцията Нарцис да си оправиш облеклото — посъветва го Сантов, който междувременно също беше смъкнал двайсетина биологически години, но все още имаше вид на по-възрастен от двамата, най-вече заради силно прошарената си коса.

— Как? Да се изпотявам пак, за да могат наномашинките да плъзнат из дрешките като бълхи?

— Може и на сухо — сви рамене Сантов. — Само след половин час ще ти ги прекроят по мярка. Зависи колко нанороботи ще избереш да емитираш…

— Толкова ли е важно? Засега и без това не мисля да мърдам оттук…

— Но трябва. Ето ти я твоята карта. И се сещай кого да „заразиш“. Имаме мисия, приятелю.

— Честно кйзано, още не съм мислил по въпроса… За колко време картата се саморепликира?

— Оптималното време е три часа. Но ако осигуриш добро охлаждане, оправяш се за петнайсет-двайсет минути.

— Защо чрез картата? Не мога ли да заразя други хора просто чрез допир?

— Защото не е предвидено да се разпространява така. Наномашините не са вируси, те не са еволюирали живи организми, за да са развили стратегии за размножаване и оцеляване. Не могат и да мутират. По никакъв начин. Това е част от предпазните мерки против превръщането на троицата „асемблер-дизасемблер-нанокомпютър“ в машини на неконтролируемо разрушение — нанити.

— Елемент от Активния щит.

— Точно така. Персоналните ти репликатори не са активни извън твоето тяло, освен технозародишите, а те, след като изградят зададения обект, който е програмиран да съдържа активна маса, не пускат нанороботите да върлуват на воля. Дори дизасемблерите-чистачи, предназначени да разграждат отпадъци, са конструирани да се съобразяват с фактора локализация — ще действат само в границите на едно сметище например. За в бъдеще пък самите предмети, превръщащи се в отпадъци, ще са снабдени с дизасемблери за утилизация.

— Ами боклуците, хвърлени извън сметища?

— За тях ще се грижат макромашини — носачи на дизасемблери. Изкуствени мухи, да речем. Каца край боклука, обявява зоната около него за сметище и пуска нанороботите. Може и с челюстите си да смила отпадъците, пък дизасемблирането да става във вътрешността й. Свършва си работата, отменя маркирането на участъка като сметище и отлита нататък. Помислено е.

— И никакви повреди в програмата, които да превърнат такива роботи в заплаха?

— Повреди ли се програмата, роботът, макро или нано, просто спира. И се класифицира като отпадък, подлежащ на рециклиране. Казвам ти, помислено е. Надникни в интробиблиотеките си.

— Още нямам навика да го правя… Дали да не си поръчам една татуировка? Цял живот си мечтаех за тоз гевезлък, така и не си начесах крастата… Обикновена промяна на пигментацията…

— Прави каквото ти душа поиска! Спазвай само трите Заповеди на Новия Наносвят: не прави никому онова, което не искаш теб да те сполети; не прави неща без смисъл, само по прищявка; чувствай се господар на вселената — господарите са отговорни за собствеността си и се грижат за нея.

Атанас се усмихна.

— Ти ли ги измисли?

— Аз.

— Навярно пак ти си предложил да кръщават опциите на древногръцки божества?

— Виж, това не е мой грях, някакъв идиот с класическо образование се е изхвърлил… Сега обаче нека свършим нещо важно. Комуникацията. Дай ръка. Сега поискай от Съветника си програмата Хермес… Измисли ми някакъв код, запиши си го при София в тефтера с лични контакти…

— Ох, как ще си префасонирам интерфейса и подредбата на опциите… Много ме дразнят! Чувствам се като сополанко геймърче!

— Не се отвличай, Атанасе… Усещаш ли изпотяване на дланта си?

— Съвсем леко е.

— Така трябва. Разменихме комуноцити — комуникационни изкуствени клетки. След минути, най-много четвърт час, компонентите на подсистемата Хермес ще са настроили канал за връзка помежду ни. Ще ти прилича на… телепатия. Ще чуваш в главата си моя глас, а аз — твоя. Засега това е единственият начин за пряка комуникация между хора от новата епоха като нас. По-нататък ще се изгради подходящата инфраструктура, подобна на клетъчните телефони, но с капацитет и възможности стотици пъти по-обширни… Обсегът е неограничен, Хермес ще паразитира по сега съществуващите системи за свръзка, ще се вмъква в телефонни кабели, ще яхва служебни радиочестоти… За бълк-техниката ще оставаме невидими. И все пак бъди предпазлив.

— Ти ще тръгваш. Така ли?

— Ще тръгвам. Обаждай се, когато имаш нужда… и ако се наложи.

— Дано не се налага. Просто ще се свързвам да побъбрим. Но дали ще се видим скоро?

— Нямам представа.

Атанас кимна, после леко се сепна, потупа джоба на ризата и бръкна в него.

Извади оттам тънка пурета, която разгледа с възхищение и намигна на Сантов.

— Искаш ли? За изпроводяк?

— Вредно е! — засмя се Сантов. — Ето защо улових топлина откъм гърдите ти значи… Добре почваш. На мен досега не ми беше хрумвало да пращам наносеме за техносинтез на разни глезотийки направо в джоба си!

— Това е то, прогресът! — самодоволно рече Атанас, присви око и накара над нокътя на палеца си да се появи мъничко пламъче. След миг вече беше забулил лицето си в облаче ароматен пушек. — Леле, невероятна е! — сподели, издишвайки дима. — Много качествен образец е записан в интратеката…

— Дечко.

— Чичко.

Захилиха се. После в погледа на Атанас се мярна някаква сянка и той замлъкна, посви се.

— Наред ли е всичко? — меко запита след около минута Добромир Сантов.

— Спомени. Всичко е наред. Хубави спомени… Запиши една синапсограма на този чуден изглед, Добри! Заслужава си. Усещаш ли аромата на акациите? Затова обичам ранното лято — всичко е свежо, младо, още не е уморено.

Върху масата пикира с бръмчене пчела. Кацна, запълзя. Приглади антенки, със задните лапки почисти крилцата. Цялата бе обсипана с цветен прашец.

Атанас я загледа с умиление. Но постепенно лицето му се вкорави, застина в безизразна маска.

Сантов се надигна.

— Е, Атанасе, време е да се сбогуваме…

— Седни за малко — полугласно и напрегнато изрече Атанас. Сантов го погледна учудено. — Одеве какво ми говореше за мухи роботи?

— Терминът е „дрон“… защо?

— Защото надали предназначението им е само да ядат боклуци извън кошчетата. И понеже това тук не е пчела, приятел — каза Атанас и бавно се облегна назад, без да откъсва взор от насекомото. — Изобщо не е.

Сантов също се втренчи в пчелата. Усмихна се неуверено.

— Стига, Наско, гони те параноята…

— Именно понеже цял живот съм бил малко черногледец, затова сега съм сигурен. Погледни я тази сладуша-медуша с активирани наведнъж подсистеми Прометей, София, Мнемозина и особено ЕГИДА. Какво ще кажеш?

Взирането с подсилени сетива отне секунда.

— По дяволите!

Сантов се изопна, а после с изненадващ устрем се опита да смачка фалшивата пчела с юмрук. Ударът сцепи масата, но минидронът успя да избяга.

Не отиде далеч — екна изстрел и куршумът размаза кристалното телце на хвъркатото роботче. И двамата успяха да видят всичко това като на каданс, несъзнателно активирайки подсистемата Кронос, общ блок на системите Протей, София и Хермес.

След това, още в бавното субективно време, се спогледаха.

Не очаквах толкова скоро…

С колко време разполагаме, преди да дойдат по-едри птици?

Не знам, но да побързаме!

В следващия нормален миг им стана ясно, че са безнадеждно закъснели.

Сянка се сгъсти на терасата. От всички страни прииждаха дребни пчелообразни дронове, бръмченето на крилцата им се засилваше, прерасна в застрашително и плътно бучене. За няколко мига дроновете образуваха над парапетите на терасата потрепваща стена от телца. И на двамата съзаклятници им се стори, че очичките на роботите-насекоми излъчват червена светлина — стотици, хиляди дребни искрици.

Атанас размърда пистолета наляво и надясно, сякаш търсеше мишена, после ядно хвърли оръжието върху леко килналата се маса, а сам се друсна назад върху пейката. Кръстоса ръце и стисна зъби. Сантов остана прав със свити юмруци, трескаво търсеше с поглед път за бягство. Още не проумяваше, че ще е безсмислено да оказва съпротива.

Рояк дронове се диплеше като тежка завеса и в коридорчето зад вратата.

От бучащите дребни преследвачи се отдели издължен вертикално облак и плавно се премести в средата на терасата. Дроновете се скупчиха по-плътно, моментно лъхна топлина… Миниатюрните роботи сякаш се слепнаха полустопени в подобна на сивкаво-кафяв снежен човек гугла. Мъжете мълком изпод вежди наблюдаваха как се оформя безлика псевдочовешка фигура, как тя стъпва върху дюшемето, пренася тежестта си върху ходилата.

Върху манекенското стилизирано лице лъснаха очни лещи, отвори се цепка-уста.

— Нанополицай — изрече Сантов глухо.

— Абсолютно точно, господин Сантов — обади се манекенът.

— Не вярвах, че наистина ще тръгнат да реализират и тази простотия — обърна се Сантов към Атанас, устните му бяха свити в гримаса на отвращение. — Мислех го за шега на един колега дизайнер. Просто невероятно е как хора, които проглушават на цял свят ушите с принципите на демокрацията си, са петимни да изобретяват разни средства за потискане и тирания…

— Господин Сантов! — каза равнодушно манекенът. — Уведомявам ви, че сте задържан по обвинение в разгласяване на класифицирана информация, кражба на патентован продукт, лично облагодетелстване за сметка на корпоративна собственост, злоупотреба с колективен интелектуален труд, саботаж, измама, нелегална медицинска практика, застрашаване на човешки живот, престъпни намерения спрямо обществото с непредвидими последици…

— Чу ли, Наско? „Престъпни намерения“! Това е юридическият връх на сладоледа! Май са изровили уставите на Инквизицията отнякъде…

— … както и антидържавна дейност, заговор против правителството и терористични намерения…

— Намерения, Наско! Запомни го! Какви ли са нравите в диктаторските режими по света, след като в бастионите на демокрацията не им мигва окото да те арестуват заради „намерения“…

— … а вие, господин Атанасов — невъзмутимо си рецитираше сказката манекенът, — сте задържан за съучастие по посочените точки. Имате право да бъдете изслушани от специална независима комисия. Не ви препоръчвам съпротива, предвид превъзходството на екипа за задържане, рискувате да получите травми и увреждания, несъвместими с живота, както и понасяне на поражения върху мозъчната тъкан, които могат да преминат прага на информационната смърт, тоест да станат невъзможни за регенериране. Като изпълняваща нареждания функционална единица ще съм ви благодарен за съдействието.

— Водиш ли запис на ареста? — попита Атанас.

— Води се цялостен аудио- и видеозапис, сканиране в няколко честотни диапазона и периодично холографиране през равни времеви интервали.

— В такъв случай на онези, които ще гледат записа, дето сте наредили това безобразие — да го ду… Абе, майната ви, какво ще се унижавам да ви псувам и да ви размахвам пръсти…

— Оценявам поведението ви като съдействие и ви благодаря — произнесе манекенът. — А сега вече съм установил контакт с имплантирания в организмите ви смартуер. Като представител на носителя на правата над продукта съм упълномощен да го взема под контрол и да активирам от системата Аскпепий подпрограмата СТАЗА, принудителна, дълбока, за неопределен предварително срок…

Нито Атанас, нито Добромир Сантов успяха да реагират и направят нещо.