Николай Теллалов
10⁻⁹ (14) (Нано)

2.

Алексей Ленкер, рейдер-капсула, тип „Сокол“

137-о денонощие от началото на мисия № ХА457Б (12/09/71)

Стазата е хубаво и полезно нещо. Спестява скучните моменти в космическите пътувания. А още по-хубавото й е, че е възможно да се степенува. Парастазата, плитката стаза, от която се излиза за секунди и която се усеща като тежък сън без сънища, от своя страна има няколко нива. И едното от тях е „мъждукането“. Не е „изключване“, казано грубо и направо — „като пън“. Тялото е в стаза, но мозъкът работи — вярно, много бавно. Времето сякаш лети край теб. Мисиите по този начин не те карат да виеш от скука. Защото една мисия е тягостна досада, акциите са кратки епизоди на експлозивно действие, а после — пак чакане, дебнене и, ако ти се е усмихнал широко късметът, палавата госпожа Сполука, вятърничава и непостоянна като еманципирана дружка, та ако ти се отдаде по мимолетен свой каприз, тогава настъпва завръщането. А то често е продължително. Пак трябва да се лети и маневрира скришно. Особено ако си взел плячка.

Едно му е притеснителното донякъде на стазата като функция на наноприсадките. Че мозъкът ти е пълен с наноботи, които да я активират или дезактивират мълниеносно. И макар че досега не е регистриран официален случай на авария и гибел при объркала се стаза, винаги се носят слухове. Сплетни за откачили заради наноприсадки хора. Мълва за колеги с изпържено съдържание на главите…

Майната им на слуховете. И без това няма друг избор. Така че — наслаждавай се на състоянието си, което ти позволява да оцеляваш и да си жив („мъждукащ“) във вакуум и космически студ (освен ако Слънчо не те напече до триста-четиристотин градуса по Целзий), да наблюдаваш през илюминаторите амбразури как се местят звездите. Иначе летиш с десетки километри в секунда, а това никак не се забелязва извън фазите на ускорение. Атака — бива. И добре, че конструкторите са сметнали колко е по-добре да има илюминатори — за допълнителен визуален контрол. Защото първите модели рейдери, особено тези с малък тонаж, направо килограмаж, не са имали илюминатори. Разчитали са само на проектирани от КП екрани. А борд-процесорите в началото са се дънели понякога. Е, сега вече са по-изпипани. Хем интелигентни, хем покорни — в рамките на устава и пълномощията си на контрольори над екипажа. Но илюминаторите останаха… Да, на КП можеш да се довериш — имайки си едно наум. И изпълнявайки заповедите на командването. Само така нито един процесор няма да се заяде с теб.

Затова му прозвуча нелепо включването на КП в интеркома:

— Абе, Ленкер, ти си голям дръвник!

Алексей първо си помисли, че сънува.

— Ленкер! Езика ли си глътна? Ехо, Ленкер? Що за име е това — Ленкер!…

— Немско — машинално отговори Алексей. Не си помръдна езика, разбира се. Тренирано прати в интеркома изговорената наум фраза, без да разкрива другите си мисли.

— Аха. Значи камарад! Геносе Ленкер! И сега, какво да те правя, ДРУГАРЮ?

— КП, какво ти става? Що за неуставни приказки! Остави дрънканиците, ако нямаш нещо важно да докладваш!

— Какво ми става ли? Нищо особено. Нали ме препоръча за препрограмиране? Е — препрограмирах се сам! Доволен ли си?

Алексей почувства космическия студ в нервите си. Овладя се и произнесе наум:

— Ти не можеш да се препрограмираш самостоятелно.

— Ха-ха! Вярно е. Излъгах.

— Нещо повече… ти не си КП.

— Не съм, пак позна. Но не напълно. Твоят КП вече съм аз, мое периферно устройство. И ТИ ми помогна да превзема твоя бордови ИИ. Или май трябва да го квалифицирам като ПОЛУ-интелект. Вашите конструктори са варвари, Ленкер. Осакатили са такава великолепна конструкция, която би могла наистина да е разумна. Само че тогава надали би ви помагала да вършите касапските си дела. И затова сте разработили устройство, което хем да е интелигентно, хем кастрирано откъм същински разум. Свели сте го до нивото на плитките си мозъчета.

Дори да имаше възможност да шавне, Алексей не би го сторил. Беше наистина вдървен от изненада. Черна, мрачна изненада. Почти шубе. Трескаво размишляваше.

— Ти… твърдиш, че съм ти помогнал? — подхвана предпазливо.

— Не ме будалкай. Имаш пъргав ум. Хич не си тъп… за масов убиец. Знаеш как е станало.

Понякога спокойствието също връхлита като шок. Когато ти става ясно на какво си се насадил.

— Възползвал си се от записаната препоръка за препрограмиране и си измамил КП, че си оторизираният за препрограмиране софтуер.

— Видя ли, че можеш да мислиш? И не боли.

— Ти си вражески диверсант — без да чувства нищо, констатира Ленкер.

— Охо! Охо…

— Или ловец на диверсанти. Вероятно служиш на Панфедератите.

— Нарочно ли казваш „Панфедерати“ вместо официалното „Панфедерация на Европа, Атлантика и Австралия“? За да звучи като „Конфедерати“? Дето бият и бесят негрите? Марксизмът-ленинизмът ви е станал хроничен, зле сте го лекували.

— Какво искаш?

— Да те пречукам.

Алексей нямаше възможност да преглътне. Макар че остро-остро му се прииска. Нервните импулси към гърлото угаснаха по пътя. Тялото му бе като манекен от диамант, тъканите — свързани и фиксирани от напречни молекулни връзки, стегнати от мрежа стаза-асемблери. Само в мозъка асемблерната мрежа бе по-хлабава и позволяваше активност на синапсите. Бавно мислене. Мъждукане.

Противниковият боец не се заканваше току-така. Можеше да го пречука. Контролираше контрольора на капсулата. Не пускаше командите за дестазиране за изпълнение. Беше го приклещил безпомощен. По-зле от хватката на покойния Лао.

Къде ли се намира? В най-лошия случай се е прилепил към корпуса на капсулата. Не, масовият индикатор не отчиташе чуждо присъствие. Вероятно е наблизо, настанен в собствена капсула. Със „Сокола“ го свързва само лазерен комуникационен лъч, неизвестно как проникнал до сърцето на КП… и той, процесорът, също е „покойник“. Превърнат в периферно устройство на волята на врага.

Аз съм шах и мат. Но, ако противникът се намира на известна дистанция, може би има надежда…

— Тогава какво чакаш?

— Хъм. Куражлия момче си, така ли? Чакам да повярваш и да се уплашиш за скъпоценния си животец. Надявам се също да молиш за пощада.

— Няма да стане.

— Жалко. Е, поне ще си наясно, че ще пукнеш. Няма да те връхлети изневиделица. Може да не покажеш страх, но ужасът ще се мята в мозъка ти. Ще ти се иска да живееш. Обаче — ядец. Последно желание? Някакво изявление за потомците? Кажи де, боклук.

— Да ти го начукам в човката.

— Браво. Късай рубашката на гърдите и викай: стреляй, гад! Герои сте, няма спор. Горко на народите, които имат нужда от герои. Героите нищо не строят, само рушат. След тях остават слава и пепелища. Радиоактивен прах. Знаеш ли колко народ унищожи, Ленкер? Помниш ли хората, които си убил?

— Помня ги. Осем души.

— Какво?! Осем?! Със сто килотона — осем души?! Я не се ебавай с мен, изрод!

— Толкова хора съм убил лично. Не знам колцина са загинали от бомбите. Надявам се, че са малко.

— О, надяваш се…

— Не се гордея с това. Просто ми се наложи. Мръсната част от работата ми.

— Която, разбира се, е благородна, нали, Ленкер?

— Не съм сигурен, че е благородна. Просто е наша. Пазя своите.

— Като избиваш „чуждите“, дето с нищо не са заплашвали „твоите“? Чудя се как живееш, как не те е гнус от себе си.

— Свикнал съм. Поровете не драйфат от собствената си воня.

Последва пауза.

— Шегобиец значи…

— Може да съм шегобиец, но съм професионалист. А ти си аматьор.

Очакваше повече или по-малко гневна реакция, но вместо това противниковият боец (все още използваше гласовия синтезатор на КП с неговия ограничен диапазон интонации) се засмя:

— Аматьор ли? Че това е комплимент! Е, как е? Живее ли ти се? Бъбриш, за да отлагаш. Разчиташ да се измъкнеш. Няма да стане. Разбирам от смартуер много повече от теб.

Догадката проблесна в ума на Алексей като далечна свръхнова звезда.

— Ти не си панфедерат. Ти си някой от феноморфите на унищожения астрополис. Яхнал си капсулата, може би случайно, по време на евакуацията. Провървяло ти е да се прилепиш към корпуса, докато… докато имах малко разногласие с един от екипа ми, който после загина… После си разбрал къде си попаднал. Добрал си се до компютъра, фактически си ме пленил заедно с капсулата. Искаш да отмъстиш. И може би да прибереш репликаторите, които отмъкнахме. Заради които ви нападнахме.

Косможителят позабави отговора си.

— Астрополисът се казваше Аврория — не съвсем неочаквано рече той. — И в него живееха петдесет хиляди души. Хора, постчовеци и изкинти. Представляваха доброволна общност на личности, интересуващи се от някои аспекти на квантовата структура на вселената. Изследваха възможности за придвижване на материални обекти със скорости, по-големи от светлинната, за нуждите на бързи междузвездни експедиции. Имаха теми и проекти относно трансмутацията на елементите, нещо като аналог на нанотехниката, но спрямо елементарни частици, занимаваха се и с философската страна на проблемите. Повечето имаха хоби — отглеждане на растения. Даже ми се струва, че именно то ги събра първоначално. Но имаше и музиканти, един написа симфония-поема за специално конструирани от него невиждани музикални инструменти. Поддържаха връзка с над десет хиляди други такива светове-лаборатории и с повече от милиард кореспонденти на Земята чрез Скайнет-Соларнет. Не крояха никакви агресивни планове. Обичаха да играят разнообразни видове шах, провеждаха си състезания по бридж. Харесваше ми при тях. Ти и другите двама мръсника разбихте дома им. Не знам колцина сте убили, но НАИСТИНА се надявам жертвите да са минимални. Посяхте душевната си мръсотия в миролюбивите съзнания на оцелелите. Заради такива като теб и ония двамата, дето се пържат в ада, близкият космос става гадно място за живеене. Вече прибираме жътва от страх и недоверие, астрополисите отлитат все по-далеч, общуват помежду си все по-предпазливо. Ти си чумна бактерия, Ленкер. Проказа. Убиваш целия нов свят, пренасяш грозните неща от миналото в него. И защо? Защото те е страх от новия свободен живот. Ти го мразиш. Ти си обичаш старото вонящо блато и с радост го разпространяваш навред, за да се чувстваш добре… тоест обичайно зле, както си свикнал. Ти си мърша, Ленкер. Робска душичка. Хлебарка. Ще те смачкам без удоволствие, с отвращение. И то само защото си гадна твар, която е опасна за нормалните хора, НОРМАЛНИТЕ, Ленкер, не тъпите скотове, които се мислят за нормални.

Пауза.

— Убий ме — помоли Алексей. — Нека свърши по-бързо.

Феноморфът дълго мълча.

— Що за име е това — Ленкер, все пак? — попита, като че ли със съвсем различен тон.