Николай Теллалов
10⁻⁹ (24) (Нано)

12.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

139-о денонощие от началото на мисията (14/09/71)

Представи си компютърно устройство с размерите на запалка и с куплунг, който повече прилича на флаш-памет. Веднага зад порта се намира голям колкото грахово зърно, тоест ГОЛЯМ наноелектронен компютър. Софтуерът му е възможно най-напредналият продукт за симулация на молекулно моделиране. Куплунгът служи за включване в обикновен по стандартите на бълк-епохата домашен компютър, но може и съвсем да липсва, на негово място се намира холопроектор, който начертава лазерна клавиатура и монитор. В обема на холомонитора с условни означения във вид на разноцветни топчета се виждат отделните атоми. С помощта на джойстик тези атоми може да се подреждат като кубчета в определени структури. Разбира се, химически и термодинамично невъзможните съединения веднага се разпадат, но възможните от гледна точка на природните закони молекули оцеляват. От молекулите се строят вещества, оформят се в предмети, обекти, машини — естествено, миниатюрни. Процесът не е точно симулация, всъщност изобщо не е резултат от изчисления — командите от компютъра отиват право в друг сегмент на устройството, където реални манипулатори на реални асемблери подреждат действителни атоми според желанието на изследователя.

Сегментът с асемблерите и нищожните количества вещество за суровина представлява мъничка сфера, съставена от множество концентрични слоеве. Оптични влакна подават в централната кухина енергия и командните сигналите от компютъра. Горният слой е сензорен. Всеки опит да се наруши целостта на сферата води до предаване на алармен код към близкия до сърцевината слой. Следващото ниво след сензорите е сравнително дебела сферична раковина от напрегнат под високо налягане диамант, като външните слоеве на кристалната решетка са разтегнати, а вътрешните — свити. Под черупката от елмаз следва термична изолация и слоят за обезопасяване. Той е голям колкото синапено семе и се състои от микроскопични, прецизно подредени блокове метал и окислител, прошити с електрически възпламенители. Този заряд е в състояние за няколко стотни от секундата да изгори сърцевината, при което се образува плазма от метален окис с плътност като на водата и с температура, близка до фотосферата на Слънцето. Избухването обаче е микроскопично, диамантената черупка издържа огромното налягане, а сферата, стерилизирана, стремително изстива.

Слоевете за обезопасяване може да са няколко под първия разрушителен заряд, но последната сензорна черупка затваря един микроскопичен обем, където са разположени асемблерите.

Нищо не може да отвори запечатаната асемблерна лаборатория, ЗАЛ, без да заличи всичко, което се съдържа в нея. Така че в кухината й може да се строят какви ли не, включително нанощамове — същински нанити. Те никога няма да излязат навън. Може да се извлече само информация за конструирането им. Евентуално.

Системата нарочно е разработена така, че да е пропусклива за информация, но не и за опасни репликатори и опасни инструменти. В нея може да се експериментира свободно и без последици за околната среда.

Излишък от сензори и дублиране на системи за самоунищожение гарантира, че сферата няма да бъде отворена, без преди това в нея да е избухнал светкавичен микроскопичен пожар, пред чиято топлина не може да устои никакъв наномеханизъм.

Работната кухина има диаметър на човешки косъм, това пространство е достатъчно за монтиране в поточни линии на милиони асемблери и дизасемблери, хиляди трилиони атоми за суровина — и дори остава празнина за тестване на огромни спрямо наномашините обекти. Огромни, но все още микро, а не макро.

Приложението на такава ЗАЛ е най-широко — химици експериментират с нови материали или изследват природни структури; инженери строят нови репликатори; биолозите оптимизират и създават нови модели на машини за клетъчен ремонт. Практически ВСЕКИ притежател на такава лаборатория може да изяви творческите си възможности, даже става и за детска играчка.

Когато даден нанощам е тестван за надеждност и безопасност, данните за изграждането му може да постъпят за производство към отворените нанофабрики. ОНФ започват да бълват нанопродукт за масова употреба. Когато се касае за макрообект, се активират макроасемблери — кутии, в дъното на които нанофабрики произвеждат миниатюрни блокчета на изделието и ги предават на следващото ниво, което в по-едър мащаб сглобява градивните елементи. След няколко степени на уедряване през отвора на кутията излиза, да речем, нова разновидност дрон или пък сервус (слуга). Това, разбира се, се отнася до нанощамове и изделия, които не съдържат собствени самокопиращи се устройства, тоест не са същински репликатори. Потенциално асемблерите могат да строят свои подобия до достигане на критична маса, след което същата маса извършва някакво действие — играе ролята на превозно средство, например, или построява къща, след което се дезактивира или се вгражда в жилището, за да го поддържа във функционално състояние на машина за обитаване.

По този начин се получават неизхабяващи се инструменти и механизми, неовехтяващи сгради, дрехи, мебели…

Но когато се намираме в условия на КОНТРОЛИРУЕМО от страна на определена институция прилагане на нанотехниката в живота, тогава в практиката не се залага на саморепликиращи се нанощамове. Предпочетени са нанофабрики за ограничени асемблерни продукти. Ограничени чрез инструкциите си да извършват еднократно или многократно само едно определено действие, да осъществяват само една строго дефинирана функция. Макар че теоретично могат повече неща. Само че липсва интерфейс за препрограмирането им.

Описаният модел ЗАЛ беше експериментален, после се появиха и подобрени версии. Но крайното поколение ЗАЛи имаше жалки възможности заради ограничителите си. Защото една ЗАЛ може да се употреби и за получаване на директен достъп до управляващия код на смартуера, до осъществяване на пряко командване на собствените ти наноимпланти например… а държавата не иска да допусне това…

— Кажи ми сега, това справедливо ли е? — завърши лекцията си по познатия вече начин Сантов.

Подполковникът мълчеше.

— Хайде де — подкани го феноморфът.

— Какво искаш да ти кажа? Че пак съм принуден да се съглася с теб ли? Съгласен съм, радвай се!

— Кисел си нещо.

— Приближаваме базата. Иде ми да се напия.

— Какво чакаш тогава? Командвай асемблерите в мозъка си да ти синтезират малко спирт!

Изненадано мълчание.

— Дявол да го вземе! Не бях се сещал!… А… — Пауза на съмнение. — Не става.

— Опита ли?

— Не, не съм опитал. Първо мисля, после бъркам. Няма да стане, присадките ще го възприемат като интоксикация и ще откажат да го направят. Така че дори да имах толкова дълбок достъп до управлението на наноприсадките си…

— Предложих ти да ги модифицирам, за да имаш пълен достъп.

— Още не. Трябва да свикна. Много си припрян, Сантов!