Николай Теллалов
10⁻⁹ (13) (Нано)

1.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

12 септември 2071, събота — година XXXI от Пробива

 

Атанас очакваше да го поведат към фоайе с асансьори или — защо не? — към кабина за телепортация. Вместо това излязоха на просторна пръстеновидна тераса с прозрачна козирка отгоре и толкова крехки парапети, че Атанас дори не примижа под яркото слънце (УСЕТИ как зениците му се свиха свръх обичайното, без да губи яснота на погледа), защото първо забави крачка, а после се закова на място.

Духаше умерен прохладен вятър. Терасата се намираше поне на триста метра височина над околния терен. В полето, заобиколено от познатите контури на планините, се бе ширнал дивен град. Атанас въртеше очи наляво и надясно, без да помръдва от място.

Адвокатите-настойници също спряха. Дрехите им се усукваха около телата под въздушното течение. Имаха изваяни фигури. Нищо прекалено. Филип дори не бе атлетичен, просто хармонично развит млад мъж. Лидия…

Познах за чорапогащите — помисли си Атанас и отново насочи вниманието си към гледката наоколо.

Придружителите му мълчаха, давайки му време да се окопити.

След минута или две придирчиво зяпане Атанас реши, че градът изглежда повече от добре. Предимно бял, с високи тънки кули, които го подсетиха за Останкинската телевизионна кула в Москва и други подобни в Торонто, Сиатъл и някогашния Източен Берлин. Имаха форми, добре съчетаващи заоблени линии и геометрични ъгли. Значително по-ниските постройки очевидно бяха подчинени на единен архитектурен план, няколко вписани една в друга радиални структури, ужасно много зеленина — паркове по плоските покриви, дори и по кулите имаше тераси с дървета — като лепнали се по брезови стволове мъхове.

По улици и площади се забелязваше гъмжило от движещи се точки — малки и големи, пъстри и едноцветни. И небето бе изпълнено с различни апарати, някои прелитаха съвсем наблизо, като се чуваше само пърхането на крилата им, ала основната им маса циркулираше в ясно очертани въздушни коридори, сякаш навред се простираше пунктирана паяжина, разделена на широки потоци и тесни ръкави. Заслуша се. Констатира, че дори градският шум е станал различен. Не бучеше, не стържеше. Повече мязаше на шумолене на гора. И не миришеше като в град, лъхаше на нещо ненатрапчиво, чисто, приятно. Може би не беше някакъв определен аромат всъщност, нито букет такива, а тъкмо липса на градска воня. Атанас си рече, че тук и сега абсолютно нищо не му напомня за града отпреди време. Неговото време — трийсет години назад.

Божичко, все едно са триста…

Адвокатите очакваха някаква реакция. Атанас неопределено махна с ръка.

— Искам още тук да ми обясните бързичко и простичко следното обстоятелство — произнесе с тон на официален говорител той. — И така, доколкото съм… или бях запознат с капацитета на нанотехниката, ето какво мисля. Репликаторите радикално са решили проблема със суровините. Вече не е нужно да се копае руда, не се кърти камък в кариери. Обикновената кал или дори въгледвуокисът от въздуха вече са суровина за строителството и производството на каквото там му трябва на човек. Енергията е… слънчева, нали? От деветстотин до хиляда и четиристотин на квадратен метър, хайде, нека по-малко, пък и зависи от сезона, от географската ширина, от метеорологичното време. Но тук са не по-малко от осемстотин вата на квадрат. А това значи, че няма нужда от помпане на нефт, от танкери, тръбопроводи, рафинерии, топлоцентрали и бензиностанции. Петролните държави, компании и милиардери са се лишили от поминъка си. Не се добиват и въглища, няма пушеци, няма сажди и други прелести, от които кашляш и виждаш какво дишаш… Край на енергийния глад, нали така? Проблем с храната също надали има. Пъхаш в репликатора най-вкусното кебапче, най-сладкия краешник от питката, най-сочната ягода или малина — и асемблерите могат да ти го синтезират в промишлени количества. В миналото са вече трактори, ниви, мотики, силози, мелници, кравеферми, свинарници, птицефабрики… какво имаше още… ах, да — консервни комбинати! — каза и чак примлясна, като че думата бе вкусна. — Спомени от младостта, студентски бригади… — сметна за нужно да поясни, а после изтри размечтания израз от лицето си и разпери ръце. — Та кажете ми, дявол да го вземе, след като цялото това изобилие е на практика ПО-ЕВТИНО от въздуха, калта и слънцето, което ни грее, кое кара хората да се скупчват в ГРАД, пък бил той чудесно планиран и красив? Какво ги принуждава да се тъпчат в тая теснотия? Търсят си РАБОТА може би? Ха! Ами че тук навярно има три-четири милиона души! Или нещо греша?

— Не грешите. Постоянно регистрираното население надхвърля пет милиона — с учтива усмивка отвърна Филип. — Колкото до концентрирането на едно място…

— Да, това ме кара да недоумявам. Защо не си живеят на воля някъде край морето, сред планините, на спокойно, на тихо, на усамотено… Аха — намръщи се на усмивката на адвоката Атанас, — тъкмо защото може да им стане прекалено усамотено, нали? Стаден инстинкт. Скучно им е. Така ли излиза?

— Постепенно ще навлезете в ритъма — примирително каза Филип. — И ще си обясните сам много неща. Да, до голяма степен силата на навика събира хората в градовете. Все пак огромна част от населението е родено и израсло през старата бълк-епоха… Вижте, явлението е повлияно от сложен комплекс фактори… Пък и предвид реалиите на Преходния период, съществуват някои обществено договорени и демократично възприети ограничения…

— Ясно — намръщи се Атанас. — Чуя ли думата „комплексен“, начаса ожаднявам. Да идем да пийнем по една водка. После пак ще имам въпроси. — Озърна се. — Такси ли чакаме?

— Насам — покани с жест Филип.

Атанас с нежелание и предпазливо го последва и изведнъж установи, че подметките му осезаемо залепват за мраморния под. Държаха го здраво и сигурно, но щом понечеше да премести крак, нищо не му пречеше да го направи. И все пак се забелязваше, че обувките сами се вкопчват в повърхността, по която вървеше.

Аха, дрешките не са чак толкова простички…

Вече по-смело, без да се притеснява от височинната (все пак лекичко му хладнееше в слънчевия сплит и не се разсейваше мисълта, че е високо-високо над земята…), Атанас последва адвокатите.

Спряха пред тънка колона, стърчаща близо до парапета. Кремен протегна длан към нея и към ръката му се стрелна холограмна таблица, която Атанас не успя добре да разгледа, защото адвокатът не се двоумеше какво да избере — драсна с пръст по нужния му модел и холограмата изчезна. Вместо това от вертикален процеп в колоната започна да се изсулва голям, плосък и тънък няколко милиметра гъвкав лист, сивкав като амбалажна хартия. Паешки лапи с дебелина на игли за плетене се източиха от върха на колоната и подхванаха листа, който беше почнал сам, преди да са го докоснали, да се огъва. Атанас се прехласна, без да иска.

Листът с беглата помощ на манипулаторите се сгъваше и прегъваше, същинско оригами. За броени минути възникна нещо грубо напомнящо кабинка с дълга тясна опашка на водно конче и два чифта криле, щръкнали настрани от тавана. Само за секунди произведението се задържа във вид на наистина сгънато от картон оригами, но после контурите плувнаха като полустопен восък, промени се цветът — стана сребрист с наедряващи към върха на кабината бели ромбове. Долната част се очерта също в ромбове, но синьо-зелени. Избистри се прозрачният капак отпред — и машината вече бе готова. Изправено на широката си част яйце със забодена сламка за опашка, клечки за къси крачета и четири перца отгоре би дало обща представа за вида на апарата. В него имаше нещо от хеликоптер, тропическа птица и сгънато от хартия водно конче.

— Заготовката е от материал със смарт-индекс 40 — поясни Филип. — Тоест четирийсет на сто от масата са асемблери.

— Ще се съберем ли? — недоверчиво попита Атанас. — Леко ми се вижда…

— Леко е, но е здраво колкото един автомобил „Волво“ от вашето време. И също толкова безопасно.

Настаниха се в кабината и Атанас къде с приятна изненада, къде със съжаление се убеди, че няма да седят притиснати един към друг. Съжалението дойде оттам, че Лидия седна до него. Не би имал нищо против да е натясно с нея. Какво като съвсем не е човек? От толкова близо пак си изглеждаше съвсем човешки…

Апаратът излетя грациозно, без намеса от страна на адвоката, за когото Атанас реши, че се е настанил на мястото на пилота. Обаче нямаше никакви прибори или лостове за управление. Абсолютно нищо.

— Включва се автоматично в градската система за управление на трафика. Повечето транспортни средства са такива. В границите на населените места малцина хора имат правото да управляват смартмобили.

Ясно, мястото на Филип не беше пилотско, а екскурзоводско. Щеше да се прави на гид. Атанас протегна крака, убеди се, че е възможно и лениво се запита какво ли ще стане, ако леко щипне Лидия по сочното стегнато дупе. Прозя се.

— С каква енергия се движи?

— Химическа. Монозахариди. Но е приспособен да улавя и слънчева енергия. По-тежките и специални смартмобили използват и енергията на малки изотопни батерии.

— Радиоактивни елементи ли имате предвид?

— Приложението им на Земята е силно ограничено заради Активните щитове — отвърна Филип. Направо си просеше да го попитат за Активните щитове и Атанас се смили над него. Адвокатът-гид-настойник се ентусиазира: — Става дума за вградени в самия смартуер принципи за сигурност и безопасност, така че нанотехниката да не застрашава живота на гражданите. Но това е само част от системата, която ограничава използването на репликатори. Съществуват и активни елементи, които при откриване на обект, опасен за живота на много хора, го обезвреждат, по възможност — без да го разрушават напълно… На практика никой не знае точно какви са инструкциите, които превръщат всеки нанопродукт в компонент на Активния щит.

— А кой го контролира? — обади се Атанас. Беше се долепил до прозрачния похлупак на кабината и любопитно разглеждаше града, крилатото возило се бе снишило и летеше на двайсетина метра височина над широк и чист булевард. За да вижда, неволно бе загърбил адвоката и зададе въпроса не само защото го заинтересува, а и за да покаже, че слуша какво му говорят.

— Никой.

Атанас стрелна екскурзовода си с кос поглед.

— Действа автоматично? И не се ли случват… аварии? Не трябва ли да се регулира системата?

— Тя се саморегулира, подобно на пчелен кошер или семейство от други обществени насекоми. Математически е доказано, че такава система е хаотична от гледна точка на кибернетиката, тоест — неуправляема. В нея изначално са вложени правила, приоритети и забрани, хората се третират като неприкосновени елементи от околната среда.

— Сериозно? Наистина никой не може да повлияе на тези щитове? Ще ме прощавате, но мъчно мога да го повярвам. Кой може да гарантира, че щитовете поради някаква причина няма да вземат да избият човечеството или да направят съществуването на хората невъзможно по някакъв друг начин, понеже щитовете имат някакви си там цели, а хората волно или неволно пречат на осъществяването им?

— Не случайно сравних един от аспектите на активната защита с пчелен рояк. Също като един рояк, щитът не е интелигентен дотолкова, че да си поставя някакви други цели, освен просто да поддържа съществуването си и да премахва фактори, които заплашват съществуването на хората, тъй като те са „свои“.

Атанас остана скептичен, но леко отстъпи:

— Да речем, че е така. Ами гаранциите, че няма да стане някакъв програмен въртел и…?

— И щитът да се превърне в източник на нанити? Изключено! Първо, нанитите, тоест репликатори, които се самовъзпроизвеждат безконтролно и неограничено, трябва НАРОЧНО да се проектират и създадат. Смартуерът е СЪЗДАДЕН така, че това да не се случва. И второ — всяка грешка в програмата кара елементите, генерирали грешката, да спрат да функционират. Смартуерът не мутира като живите бактерии или вирусите.

— Да, да — замислено произнесе Атанас, навярно припомняйки си нещо. — Добре. Но все пак конструкторите на първите асемблери не са ли си оставили таен вход към управляващите кодове на системата?

— Неправилно поставяте въпроса. Щитовете не са нещо отделно от всички съществуващи и пуснати в обръщение нанопродукти. Те имат и специализирани компоненти, повечето от които не са известни никому, но не залагат само на тях, образно казано. Нанотехниката така е направена, че да няма външен „контролен пулт“. Ще ви дам пример — съвсем частен случай, но пък много илюстративен. Един от първите компоненти на Активната защита, инсталиран навсякъде по света, е била противоракетната отбрана. Смята се, че предпазният смартуер се е настанил в цялата атмосфера, в океана, на неизвестна дълбочина в земната кора — навсякъде, където температурата и други условия позволяват на наномашините да съществуват и да работят. И този компонент на Щита пази ВСИЧКИ. Тоест пазил е, понеже в един момент взел, че повредил всички ракетни комплекси, съсипал военната мощ на всички държави, включително и на силата, осъществила Пробива.

— Те какво, не са знаели, че Щитът ще се обърне против всички?

— Напротив, това е бил желан резултат. Просто се преценило, след дълги спорове, разбира се, че така е най-изгодно и безопасно за всички. Щитът закриля всички и санкционира всеки нарушител на правилата. За него няма свои и чужди, всички са еднакви. И за да функционира като такъв, той не бива да има „контролен пулт“, за да не бъде използван от… враг в истинския смисъл на думата. Защото тъкмо тук няма абсолютна гаранция, че „пултът“ може да бъде опазен.

— Хитро. Само че, ето какво ме смущава… По този начин принципите на активната защита май са поставили някакви… рамки на човечеството. Не сме ли си създали един… машинен Господ по този начин, който да бди над нас? И, съответно, да ни ограничава. Не кради. Не убивай. Нямай друг Бог, освен Мен. Не похапвай от дървото на познанието, за да не изхвърчиш като въшливо псе от Рая.

Филип се засмя.

— Има движения, които тъкмо такива аргументи изтъкват и се борят за забрана на активната защита. Което е безумие, защото е все едно да се иска да се отмени ултравиолетовата радиация на слънцето. Ами ако не искаш ултравиолет, смени си стъклата на прозорците от кварцови на сапфироидни, дето се вика… Щитът, както и цялата нанотехника, вече е природен фактор редом с тектоничните процеси в литосферата. Или биосферата. Земята вече има съвсем изчистена, ясно дефинируема техносфера. Само че за разлика от недоразвитата техносфера отпреди Пробива, нанотехносферата на планетата НЕ МОЖЕ да се конфронтира с биосферата и антропосферата. Не е в състояние да го направи, защото се интегрира на молекулно равнище, а на същото равнище природните процеси са аналогични с действията на нанороботите. В мащаб с един-два порядъка повече резултатите от дейността на клетъчните биомашини не се различават ПО НИЩО от постигнатото с помощта на асемблери и дизасемблери. Ето, колежката Лидия например. Плътта й по нищо не се различава от моята и вашата. Тъканите й дори са изградени от клетки. И чак в тях е разликата.

Атанас се бе обърнал и крадешком се взираше в Лидия, която оставаше съвсем невъзмутима, сякаш не говореха за нея като за препарат за микроскопско изследване.

— И тази разлика е липса на клетъчна ДНК — продължи с лекторски тон Филип. — Това различава неоандроидите от обикновените хора. Всичко в андроидния псевдоорганизъм се върши от групи нанороботи, наричани фоглети — деленето на клетките, синтеза на белтъците, обмяната на веществата…

— Защо толкова усложнено… може и по-просто… — смутено изрече Атанас, изведнъж започнал старателно да заобикаля с поглед Лидия.

— Защо ли? Защото е възможно. И наистина не струва нищо в икономически смисъл.

— Лидия — реши се изведнъж Атанас. — Един нескромен въпрос.

— Моля, заповядайте.

— Чувствате ли се жива?

Лидия се усмихна.

— Как мислите? Вие — чувствате ли се „жив“?

Атанас помълча, разсеяно се загледа навън. За малко обърна лице към андроидката и й кимна.

— Благодаря. Ще имам над какво да си разсъждавам, ако ме сполети безсъница. Надявам се после да обсъдим тези мисли.

— Ще се радвам да ги споделите — любезно отговори Лидия и пак замълча.

Идеалната слушателка. С неразгадаемото лице на Нано Мона Лиза.

Атанас с внезапен хъс се насочи към словоохотливия Филип:

— Отклонихме се. Добре, приемам аргументите за природния фактор. Давай нататък, оборвай ме. Впрочем, на колко си години?

— Двайсет и девет. Календарната ми възраст съвпада с биологическата.

— Значи мога да ти говоря на „ти“. И те моля да направиш същото. Лидия?

— За мен е чест.

— Чудесно. Филип?

— Ха… знаете ли… знаеш ли — поправи се той, — интересно се работи с хора от миналото. Прощавай, ако изразът те засяга…

— Защо да ме засяга? То си е жива истина. От миналото съм.

— Продължавам по същество. Щитовете са неотделими от цялата активна нанотехника — имплантираната в нас и инсталираната в неживата материя. И тя не налага на човечеството някакви морални заповеди. Само го затруднява да слиза по по-драстичен начин до нивото на звяра.

— Това е насилие. Принуда.

— Не съм съгласен. Самата култура е вид насилие над човешката природа.

— А така! Пак поведе по точки. Разбира се, че е така. Но се надявах да мине номерът и да не се усетиш. Е, не мина.

Лидия се изкиска на шегата преди Филип.

Нима изкинтите притежават чувство за хумор?… Наистина, с какво тогава са по-различни?

Филип одеве каза „разумни същества“, а не конкретно „хора“ — просветна му в главата. Атанас отвърна на усмивката на истинско-неистинската жена.

— Щитът ни пречи да се избиваме, като прави акта на убийството по-труден — продължи да излага позицията си адвокатът. — Но не ни го забранява изцяло.

— Момент, пак ще те прекъсна, само за малко уточнение. Как затруднява? Превърнал е в музейни експонати ВСИЧКИ ОРЪЖИЯ?

— Повечето.

— Чакай, аз тук във вашия прекрасен нов свят ще мога ли да намеря ножче, за да си обеля ябълка? — Атанас се смееше, но се усети, че почва да се чувства сърдит, понеже се досещаше какъв ще е отговорът.

За негова изненада се намеси Лидия:

— Синтезирайте си обелена ябълка.

— Ама искам да я нарежа!

— Поръчайте я нарязана.

— Но аз ОБИЧАМ да си режа ябълките!

— Тогава никой няма да ви придиря за едно ножче. Може и сабя да използвате. Хладните оръжия не са средства за масово поразяване като картечница, ръчна граната, залпова минохвъргачка, вакуумни и атомни бомби. Малко неща можете да направите с ножче или даже секира. Ресурсите на индивидуалните нимпланти ще ви се противопоставят да нанесете поражения, които ще причинят необратима смърт. Пък и нападнатият може да избяга. Или да окаже съпротива. А още по-лесно — ще повика полицейски дронове.

— Добре, и това го изяснихме! Лидия, нали се разбрахме да си говорим на „ти“?

— Съгласна съм, но нека стане постепенно. Засега не ми изглежда съвсем… уместно.

Това пък какво беше? Хм. Атанас се попита наум дали когато пристигнат в кръчмата, тя ще обърне поне едно питие? Ще си позволи ли да я „хване“ алкохолното замайване?

Секунда по-късно обаче го връхлетя мечешка услуга от страна на собственото му въображение. Представи си какво прави Лидия, когато управляващият я ИИ няма време да се занимава с андроида. Виси в шкаф навярно — като празна дреха. С празни очи. Като неразфасовано животно в кланица. На кука.

Потръпна и побърза да се върне към разговора.

— Щитовете и всичко останало са среда за живеене, а не пазвата на някакво божество, Атанасов. А рамките, ограниченията, тях ги има така или иначе. Нима винаги всеки има безброй възможности за избор? Не, тъкмо нанотехниката разширява възможностите за избор. И тези рамки поне заграждат едно доста голямо поле за изява и растеж. Колкото до първата библейска заповед… повелята на сегашната епоха не е като нея. Гласи: нямай ОПАСНИ репликатори, а не алтернативни на Мен. Убедих ли те поне малко?

— Убеди ме. Идва ми наум… чели ли сте Азимов? Лидия се усмихва особено, като гледам. Познат автор ти е, нали?

— Най-много ми допадат произведенията му за Трите закона.

— Твоят… ти, като ИИ, нямаш ли такива?

— В известен смисъл аналогични условия присъстват в базовата ми програма. Ала тези условия не са формулирани като детерминистични инструкции, а по-скоро притежават характера на приоритети. Мога да ги преодолея и да постъпя в разрез с тях, ако няма друг изход, без да спра да функционирам както роботите на Азимов. Само че изключително рядко ми се налага пряко да вземам решения с подобни последици. А и в преобладаващия брой ситуации има изход, без да се налага нарушаване на Трите закона. В краен случай съм способна да ги… заобиколя.

— Винаги ли говориш за себе си в женски род?

— Докато гледам през очите на жена.

— Аха. Чудесно. Радвам се, че не се задоволяваш само да гледаш с женски очи и да слушаш с женски уши, но и общуваш… по женски. Защото беше почнала да ми приличаш на сфинкс и взе да ме хваща страх дали няма да ме хванеш в крачка с някоя загадка… Но за Айзък Азимов друго имах предвид… Световете на напусналите земята хора. Един от тях беше по-особен. Всеки тамошен човек живее сам в собствено имение, прислужват му стотици роботи. Освобождават го от дребни грижи и му остава време за творчество, за наука, за изкуство. Защо не виждам реализиране на някаква идея от този десен, а? Естествено, в подобрен вариант. А вместо това… наблюдавам любопитна версия на Стоманените пещери. Сигурно греша и избързвам с изводите. Но нима първите ми впечатления са съвсем неоснователни? Защо така ми се струва?

Адвокатите го гледаха сериозно.

— Така е заради възприетата доктрина за Плавен преход. В масата си хората не са подготвени за всичко това — обади се Филип.

Атанас небрежно махна с ръка.

— Ясна работа, че не са подготвени. Изпитанието чрез изобилие и свобода е най-страшното изпитание. По-трудно от жаждата, глада, властта, богатството, пороците, престъпленията… Филипе, ти каза, че рамките очертават колосално пространство за растеж. Но на масата хора, както се изрази, тези рамки им се привиждат клаустрофобично близки. И проумяването на действителното положение става чрез информиране, чрез самообразоване, съставяне на собствено мнение. А, мисля, че на „масата хора“ не им е по силите да предприемат такава крачка. Нагорнище им идва. И правят избора си да продължават да седят и да чакат някой да ги подготви. Е, бива ли заради мнозинството да бъде насилвано малцинството от онези, които СА подготвени или правят всичко зависещо от тях да се подготвят духом и с разума си, бива ли и те да се тътрят заедно с ВСИЧКИ?

Адвокатите мълчаха.

— Става подбор — заяви Атанас, — едни избързват напред, други се движат в средата, трети се влачат подир останалите, въпреки че са им създадени всички необходими условия, поне така се надявам, че е, всички условия да вървят по-бързо. Но…

Отвърна му отново Кремен:

— Ти в момента успя да напипаш един от най-острите обществени въпроси — за скоростта на преминаването на етапите на Плавния преход и дали е оправдано правата на едните да се накърняват за сметка на другите, понеже мерим хората с един аршин. Само че засега обществото е възприело тезата, че различното третиране на различните хора ще предизвика по-голямо напрежение, а най-вече — прецедент. Защото признаването на очевидния факт, че хората не са равни, този път може да доведе и до конституирането на закони за неравноправието.

— Струва ми се, че се налага.

— Да, но кои ще са критериите, според които да се третират хората по различен начин от закона? Критериите! Кой ще ги определи!?

Атанас поклати глава. Кимна към Лидия.

— Ето, имаме умни арбитри по въпроса.

Филип тъжно въздъхна.

— Имаме, да. Но още не са им признати пълни граждански права. Срамен факт, но е факт…

Сега и Атанас млъкна. Плъзна взор напред през капака на кабината. Вдигна вежди.

— Накъде всъщност летим?

— Мислех, че ще се досетиш сам.

Гърбиците и гърбичките на планините ставаха все по-познати.

— Сега там е заповедна зона с регламентиран достъп като в природен парк, с билетчета, както са казвали по твое време. Но Лидия проучи всички достъпни архиви за теб и откри вилата ти. Ние успяхме да издействаме потвърждаването на правата ти на собственик. След като Комисията по ревитализиране те утвърди за дестазиране, нали разбираш, трябваше да минат някои юридически процедури. Ние сме те поели от няколко седмици като клиент, още преди да те реанимират…

Само да не се разплача, каза си Атанас. Само това не, ще е много лигава ситуация. Та субективно аз напуснах къщата си само преди часове! Кога съм успял да събера толкова носталгия? Та трийсет и двете години минаха покрай мен, без да науча за тях…