Николай Теллалов
10⁻⁹ (28) (Нано)

1.

15 септември, година XXXI о. П.

 

— Остарях неусетно. Просто един ден се погледнах по-внимателно в огледалото и установих, че младостта си е отишла, а зрелостта е преминала…

— Нима след загубата на семейството не ти се живееше?

— Защо да не ми се е живеело? Мъчно ми беше, но чак да не ми се живее…

— Не си потърсил нов партньор.

— Имах от време на време кратки връзки. Но вече не се стремях да създавам семейство. Смених си… приоритетите. Преподредих си живота, заех се с други неща. Намерих трайна работа в списание за популяризиране на последните думи на науката и техниката, където се борех популярното да не стигне до нивото на вулгаризиране и научното да си остава научно, а не наукообразни суеверия, с каквито бяха заразени по онова време „широките народни маси“. Най-вече разните му там езотерики и висши учения… Помня, че позволих една поредица статии за лъженауките, за креационистите и любителите да прилагат формалните постулати на квантовата механика към хуманитарни дисциплини… Такава дейност ми харесваше. Носеше удовлетворение, запълваше пропастта в мен. Донякъде. Най-ободряващите изживявания бяха пак свързани с отбиването на атаките на псевдонауките, които претендират, че обясняват ВСИЧКО, а по това и се разпознават, че са лъжа… Списанието ни влезе в спор с няколко видни историци у нас и в чужбина. Историята е най-податлива на манипулации, буди най-големи апетити да я прекрояват. Но не това бе най-отчайващото, че гледат да я превърнат в идеология и оправдание за прокарване на интересите на една или друга нация. Най-обезкуражаващото беше, според мен, масовата тенденция на интерес към „жълтата история“. В смисъл — откриване на несъществуващи „тайни“, „смели“ хипотези с привкус на таблоидни сензацийки, ей такива работи… Смели! Точното определение е „абсурдни“. Обаче, казани солидно и наукообразно, тези бръщолевици печелеха публика. Нивото й беше паднало до отчайващи низини. Май че хората повече търсеха религиозното по същество обяснение на битието, и то такова, че да им изнася. Другото, което търсеха, бяха развлечения. И ако може — с печелене на пари. И по-простички, по-достъпни… Шоу. Направо понякога изгарях от срам да чета вестници, да гледам телевизия, да слушам УКВ-станции…

— Миличък, погледнато така, днес нещата са се задълбочили още повече. Тенденциите, които са те огорчавали като интелигентно същество, сега почти са достигнали до крайните си форми на абсурд.

— Уви, да… И така, докато пишех и редактирах статии, докато търсех теми и хора да ги обяснят, докато товарех с работа репортерчета и сътрудници… остарях. И тогава нещата съвсем ми станаха безразлични… не, не точно безразлични, вълнувах се, но някак отстрани — както може да се вълнувам на кадри от вече заснет филм с предопределен от сценария край, а не на едно бъдеще, което тепърва се пише и определя… Превърнах се в истински наблюдател, който знае, че случващото се покрай него не го засяга всъщност. Чаках смъртта, Лиде. Можеш ли да си го представиш? Затова се прибрах във вилата… мразя думата „вила“! Прибрах се на място, до което и „Бърза помощ“ не може да дойде, колкото и да иска. Разбираш ли?…

— Донякъде… все още не съм готова да изследвам смъртта. Като явление тя е напълно рационално обяснена, необходим елемент от еволюцията. И същата рационалност, да оставим настрана емоционалното дори, самият Логос протестира срещу краткия живот на разума. Но пък и ми е ясно, че в светлината на еволюцията безсмъртието като стратегия губи пред ордите от смъртни създания… Противоречиво явление е смъртта. Понякога е дори по-сложно от живота. Затова и не анализирам още тази област.

— Дълголетието, осигурено на хората от нимплантите — води ли до безсмъртие?

— Практически и така може да се нарече. Но безсмъртието е фикция, неосъществим идеал. Предпочитам да говоря за много дълъг съзнателен живот, който в един момент може доброволно да избере смъртта… Гибел при инциденти и поради зла умисъл също остава актуална… Против последното се предприемат какви ли не опити за защита или поне за регенерация. Например, трансформиране на мозъчната структура в холографски запис — тогава неуязвимостта на личността нараства многократно поради свойството на холограмата да възпроизвежда цялото от отделни свои фрагменти, които трябва обаче да са достатъчно големи. Теоретично тогава един пръснат на парчета мозък може да се възстанови само по едно-единствено свое късче.

— Възможно ли е такова трансформиране?

— Подчертах, че на теория — да. Но на практика, приложено към един жив мозък или негово наномеханично функционално копие, е много мъчно осъществимо. Получава се нещо, което може да оперира с информация, тоест да мисли, но вече не е човешки мозък, нито триизмерен полипроцесор на изкинт. Нещо съвсем различно. Всяка мисъл, всяко усещане, всеки несъзнателен дори процес, който отразява физиологични промени в тялото, предизвикват реакция в мозъка — пренареждат се синапси, създават се нови връзки, закърняват стари. Както е казал един поет, професор Робърт Джастроу, „мозъкът е омагьосан тъкачен стан, който през целия ни живот тъче, разплита, пак тъче и отново разплита конците на собствената си невронна мрежа“.

— Тогава… холограмата трябва да е динамична. Холофилм, а не отделен „кадър“.

— О, да. Само че как ще конструираш филм, който сам си е и филмова лента, щом ще говорим за кадри и изображение? Засега подобно сливане на носител и информация е постигнато в наномашините, способни сами да се репликират или да строят други неща. Дори молекулата на ДНК няма същите възможности, без да взаимодейства с помощни агенти като ферментите. Така че наистина не е толкова просто. И комай не може да се постигне с възможностите на наномашините. Проектът стига донякъде, но оттам нататък са необходими принципно нови инструменти за приближаване до крайната цел. Има още много да се мисли по въпроса. И ние, изкинтите, мислим.

— Но това… това е достигане до границите на приложение на нанотехниката. Пределът, таванът на асемблерните технологии!

— Разбира се. Той е очертан. Но не виждам проблем. Когато разумът изпълни ограничения от тези предели обем, ще дойдат други технологии. Няма смисъл да се бърза. Знаеш ли какво прави изкинтите наистина разумни? Търпението, също както хората са разумни поради обратното — не ги свърта да не стигнат до края на пропастта. И още нещо — ние ЗНАЕМ, че животът е онова, което ти се случва, докато го планираш. Затова НЕ БЪРЗАМЕ. Перспективите за дълголетие, сравнимо с безсмъртие ни правят по-умерени почти във всичко. Скоро и хората ще го осъзнаят до последния си ограничен представител. И може би ще престанат да си пречат един на друг…

— Ти се откъсваш от своите, Лиде. Ще ти е скучно с мен.

— Няма. Има начин да не ни е скучно един с друг. Първата крачка е направена — поради липса на ефективно охлаждане, автономният ми мозък в черепа на това тяло…

— Не говори за себе си като машина. „Това“ тяло е твое тяло.

— Да. Навиците са инерцията на мисленето. Благодаря за поправката. Та в моето тяло бързомислещият ми акъл, Наско, не е толкова скоростен. Не може да се охлажда достатъчно добре. Тоест и субективното ми време е сравнимо с твоето. Ако отново ти изградя наномеханични цереброускорители, каквито си имал, преди да те хванат… ще постигнем компромис и добра основа за съвсем пълноценно общуване. И това ще е само първият етап. Ако продължим да сме си интересни…

— Ако се обичаме — подхвърли той.

— Да — гледаше го възторжено и дори чисто изкинтските й разсъждения прозвучаха по-меко и по-женски. — Тогава ще продължим напред…

— Ти много неща знаеш за мен.

— Знам.

Замълчаха, загледани в огъня.

— Време е — каза Атанас и взе ръжена. И се стресна. — Ей! Не така!!!

— Не мога да се изгоря, спокойно.

ЗНАЕШЕ, че е така. Въпреки това не можеше да гледа спокойно как любимата жена бърка в огъня, рови из въглените като сред купчина червено-жълти играчки за коледна елха и изхвърля изпечените картофи.

— Свиквай! И ти ще го можеш. Веднага щом ти имплантирам интерфейс за пълен достъп до телесния ти смартуер.

— Кога ще стане това? — Атанас прехвърляше горещия картоф от длан на длан, духаше и охкаше.

— Скоро. Нека не привличаме внимание, преди да сме готови…

Разчупиха картофите, отвори се златистата им сърцевина, поръсиха ги със сол и задъвкаха, цапайки се с овъгленото. Нощта край тях се бе сгъстила от пламъците, шумоляха дърветата и мигаха звездите — като колосален балдахин от черно кадифе, извезан с пайети.

— Как точно ще стане?

— Лесно. Вече посях семе за кораб.

— Къде?!

— Тук, в двора. Ще порасне като картоф под земята.

— И ще го копаем с мотики? — развесели се Атанас.

— Ако желаеш, може. Ще подаде носа си над почвата. Ще отворим люк и ще влезем. После… ще се издигнем. Ракетопланът ще е съвсем малък, десет пъти по-лек по маса от аналогичен бълк-апарат, но от девет до двайсет пъти по-здрав, място ще има колкото да се съберем двамата. Задала съм левитиращ композит, с водород в порите на корпуса, който ще е все едно изплетен от сапфирени и кварцови нишки. В атмосферата той ще е почти безтегловен заради архимедовата сила. После пускаме да се надуе балон с горещ водород. Корабът ни ще е гондолата. Достигнем ли максималната височина, ще се запалят реактивните двигатели и бързо ще напуснем атмосферата, преди някой да успее да ни върне…

— А… няма ли да видят балона и самия кораб? С радари?

— Не. Покритието поглъща радиовълни, различни лъчения, а свръх това посредством оптични нанокабели в повърхностния слой на апарата ще сме прозрачни във видимия спектър.

— А няма ли да сме слепи, щом сме прозрачни? Ако всичко в тялото е прозрачно, няма как да се фокусира светлина в окото, а и прозрачната ретина — на какво ще реагира?…

Лидия се усмихна хитро.

— Нека го обясня иначе: зрителният лъч, докосвайки кораба, се отклонява от нанокабелите така, че да го заобикаля. В действителност той НЕ Е прозрачен.

— Аха… Ей! Ама това беше… доста метафорично сравнение!

— Личността ми е човешка, следователно съдържа достатъчно ирационалност, за да съм способна да правя метафорични сравнения.

Атанас се усмихваше, но изведнъж усмивката му отлетя, очите се разшириха от уплаха, той протегна умоляващо ръка към Лидия.

— Аз не… нямам предвид, че си… че… Не съм си помислил, че не си жива!

— Разбирам. Възприех го като радост, че съм достатъчно човек, макар да си готов да ме обичаш и като разум от машина. Миличък, малко ще те разочаровам. Никак не ми беше трудно да генерирам изказване, което ти да възприемеш като метафора. Понятието „зрителен лъч“ е абстракция без реален физически смисъл, която обаче е приета за простота на опериране с информация в областта на оптичните явления, свързани с възприемането им от наблюдател. Така че не бях толкова метафорична, че да можеш да ме обичаш като истински човек. Аз се УЧА да бъда жена, защото ми харесва да съм твоя приятелка. Ще съм още по-щастлива, ако и ти направиш стъпки към мен. Когато си готов.

— Да се уча да бъда изкинт?… Мисля, че ми допада да го направя. Така ще станем още по-близки, нали?

Тя топло стисна ръката му.

Атанас успя да се сети за мъжката си роля на инициатор.

— Добре, отклонихме се… — рече делово, но с въздишка на съжаление, че трябва да се върнат от своя общ свят за двама към недружелюбната действителност. — Значи няма да сме доловими за външни очи и детектори?

— С този вид камуфлаж сме откриваеми само при докосване. ЗНАМ как да го направя.

Атанас помисли.

— Много водород ще ни трябва… — каза угрижено.

— Затова ще стане по-бавно. Какво има?

— Съобщение за важно писмо в скайнетската ми поща… Ох!

— Да? — Лидия се разтревожи.

— Божичко… Ела по-добре с мен. Можеш ли?

— Разбира се!

При последното си посещение в Скайнет, съвсем кратко отбиване, Атанас превърна триъгълника навигатор в малка виртуална къщичка, придаде обемен графичен вид на опциите — пощенска кутия до вратата, маса с пишеща машина в стаята, библиотека, телевизор, прозорци. Можеше да подреди вирт-къщата си досущ като истинска, но реши да го отложи за друг път, ако изобщо види смисъл в това. На двойника-помощник присвои облика на риж котарак, който веднага донесе виртуална мишка и я пльосна на масата, където гризачът се превърна в папка с нова събрана информация. Атанас се сети, че не е отменил търсенето на данни за последните космически полети и други, свързани с космоса като място за обитаване. Досега събраните от двойника сведения заемаха голяма част от библиотеката.

Атанас спря изпълнението на задачата, разсеяно погали котарака, който, бездеен, се сви на един празен рафт от библиотеката и заспа. Вършеше го много естествено. Атанас се усмихна.

После активира „дъска за обяви“ върху вратата, отключвана с лична парола. Върху дъската постна онези сведения за себе си, които сметна за нужно да разкрива пред другите виртуални обитатели на Скайнет. Веднага щом оформи личното си място в киберпространството, забеляза, че голяма част от обектите наоколо в безкрая също заприличаха на сгради — от беседки до небостъргачи с рекламни пана по фасадите.

За прегледи на библиотеката и други „обзавеждания“ не му остана време, затова остави вирт-къщата малко недовършена и се върна обратно към реалността.

Сега отново бе в този илюзорен дом — заедно с Лидия.

Нейният образ беше като много добър анимационен шарж на истинския й вид.

Писмото светеше в пощенската кутия като оранжев нажежен плик, чиито лъчи правят виртуалната ламарина на кутията прозрачна.

Двойникът-котарак се миеше на прага. Хукна насреща, измърка, а после се озърна към пощата и измяука, като че бе уплашен.

— Извинявай, не съм доподредил тук…

— Отвори писмото.

ПРИЗОВКА

Господин Атанасов,

Регионалният наказателен съд Ви призовава като свидетел на обвинението по делото на Адам Дензъл Шкловски, известен във вирт-пространството като Аргирос Долянос, Адски Демагог, Адаш № 5, Ален Делон. Заседанието ще се състои от 14,00 в зала 5 на Централната съдебна палата.

Неявяването Ви ще бъде санкционирано и ще бъдете доведен принудително.

Ако желаете, можете да бъдете придружен от адвокат-настойник.

Автоматичен съдебен секретар…

— По дяволите…

— Какво значи това? — виртуалното лице на Лидия беше съвсем безизразно.

— Ами аз…

— Не тук! Изключи се!

Връщането бе стремително и, като никога досега, предизвика лек световъртеж.

В реалността Лидия съвсем не изглеждаше безразлична, но тонът й остана остър, макар това да не личеше толкова явно при общуването с образа й в Скайнет.

— В какво си се забъркал?!

Атанас обясни. Тя го накара да повтори беседата с нанодилъра. Атанас със слабо учудване установи, че това не се оказа много трудно. Да де, церебралните нимпланти, дори в стандартната си масова версия, съставят каталог на паметта…

Когато приключи, Лидия избухна:

— Как можа да не ми кажеш?! Осъзнаваш ли в какво положение сме сега?!

Лошото бе, че го осъзнаваше. Чак до прилошаване. Усещаше лицето си да пламти. Успя да прошепне дрезгаво, пресипнал от срам, разкаяние… и събуждащ се страх:

— Извинявай… отначало не знам защо не ти казах веднага… после ми се видя несъществено… Лиде…

— За първи път се СЪРДЯ истински. Колко глупаво си постъпил, Наско!… Ох, колко глупаво…

— Аз…

Чувстваше се жалък.

Тя спря да клати глава и изведнъж го прегърна, изкарвайки му въздуха. Зашепна в ухото му:

— Поне съм сигурна, че наистина те обичам. Иначе не бих ти била толкова бясна! Толкова бясна, че ми иде да те убия, глупчо!

Той отвори уста, за да измънка отново някакво оправдание. Лидия му я запуши по своя си начин, само че бая по-агресивно от обикновеното. Ухапа го накрая на целувката. Той усети вкус на кръв.

— Какво ще правим? — каза плахо, прегръщайки я и чувствайки, че се успокоява, надвива емоциите си, може би за първи път усетени по този начин.

— Ще побързаме. До заседанието на съда трябва да сме се омели от Земята…

— А какво ще стане с Делон?

— Вероятно безсрочна стаза — сурово отвърна Лидия. — Не се тревожи чак толкова за него. Знаел е какво върши и какво може да му се стовари на главата. Вярвам, че се е подсигурил с добри адвокати. Ще му се размине със стаза. Пък и няма основания да го форматират дори частично. Тревожи се за себе си, за нас!… Да се върнем в къщата. В истинската, Наско!… Хрумна ми нещо. Обаче ще ми донесеш два чувала пръст в стаята. Или три. Общо осемдесет килограма материал. Хайде, миличък!

— Ами с какво…

— Намери си лопата. Май че има в мазето. И кофа, ако не ти се мъкне чувал.

Като че ли не й бе минало още ядосването.

* * *

Сънят е неспокоен, виденията го мъчат. Повтарят се едни и същи ситуации, гротескни, но убедителни за сънуващия. Предупреждение. Търсене на изход. Не, така не става. Ами така?… Трябва… трябва резервен изход! План „Б“, както обичаха да се изразяват сценаристите на филми едно време и влагаха тази набила скомина фраза в устата на актьорите…

Атанас се събуди рязко, като раздрусан от нечия ръка.

— Лидия?

Тя веднага отвори очи. Няма нужда от сън и все пак спи, защото това е част от човешката природа, в която се е въплътила, към която се придържа по свой избор (не заради мен… е, мъничко и заради мен — прилив на краткотрайна момчешка гордост) — и добросъвестно се отпуска в дрямка. Дори се бе похвалила, че е сънувала — засега само веднъж и нещо съвсем скучно, но е било СЪН!…

— Какво, Наско? Нещо лошо ли сънува?

— Лидия, трябва ни резервен план!

— О, миличък… почивай си, ще го измислим…

— Не, радост моя, аз трябва да го измисля, мъж ли съм или… Виж какво, може да се наложи да се спасяваме поединично… мълчи, мълчи!… Ако се случи така, ще ти кажа „бягай!“ и ти ще ме послушаш, чули! Обещай!

— Наско…

— ОБЕЩАЙ!

— Добре. Обещавам.

— Ако ни се случи да се разделим, за да им се изплъзнем… харесваш ли пръстените на Сатурн?

— Да… но…

— Там ще ни е мястото на срещата, запомни го! Там ще се чакаме, миличка… Къде е водата, жаден съм.

— Заповядай. Не бързай, не бързай, ще се задавиш…

— На тераса с изглед към Сатурн… ще се чакаме… — отново се унася, вече по-спокоен. Сякаш с няколкото думи е предотвратил всички беди, отпъдил е всички заплахи от хоризонта на общото им щастие. — Пръстените… подарявам ти ги, мила…

Тя го гледа в тъмното. Гали го по косата, докато се унесе по-дълбоко.

Устните й помръдват — не шепот, само дихание: с изглед към пръстените на Сатурн.

Добре, Наско, нека е твоето, душо романтична. Спи, любими, спи. Всичко ще бъде добре.

Ще бъде.