Николай Теллалов
10⁻⁹ (12) (Нано)

12.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Административен център на федерална единица, регион Европа, ПЕАА

 

През шейсетте години са се появили много неща. Родил съм се. Възникнало е движението на хипитата. Много различни движения. Но сред тях — едно доста особено. Движението на крионистите. Те вярвали, че в бъдещето науката ще отстрани смъртта като плод на досадни недоразумения като болести, включително недъга „старост“, и травми. И ако не се постигне безсмъртие, то поне животът ще стане дълъг, много дълъг. И крионистите си поставили задачата да съхранят колкото може повече живот до настъпването на това бъдеще. Те измислили как да постигнат перфектната стаза — състояние на обратимо безвремие. Според тях е важно да се фиксира фината структура на тъканите. Обикновеното замразяване не върши работа без предварителна подготовка. Първо, преди да е настъпила масивна некроза на клетките, тоест нивото на липофуксин, отпадният продукт на разлагането им, да е надвишило седем-десет на сто в най-нежните клетки — невроните, структурата се фиксира с глютаралдехид, който създава напречни връзки между молекулите. След това клетката се изпълва с криопротектори като гликол, етиленгликол или диметилсулфоксид, които изместват водата от обема й, така че при последващото замразяване ледените кристали да не разкъсат тъканите. После започва бавно понижаването на температурата. Криопротекторът се сгъстява, като постепенно преминава в твърдо стъкловидно състояние — така наречената витрификация. И накрая, замразеният по този начин човек се помества в течен азот. Той е готов да пътешества през времето в очакване на бъдещите успехи на медицината — например във вид на криоустойчиви наномашини, които ще обърнат процеса…

Тези мисли „замръзнаха“ заедно с главата и мозъка на Атанас и след снемането на стаза-състоянието продължиха да се развиват нататък, без дори да прескочат като игла, срещнала драскотина върху браздата на анахронична грамофонна плоча, спрямо субективното времевъзприятие на Атанас.

Това, което спъна мислите му за механизмите на стазирането, беше обстоятелството, че все пак не бе прибор, който се включва и изключва за миг и без проблеми, както и заради това, че дестазирането не е безупречен процес. Нищо фатално, нищо сериозно. Ала съзнанието леко се размътва, сетивата са малко разстроени. Замайването минава за броени минути. Обонянието се възстановява до секунди. По-дълго време за нормализиране изисква слухът, а след него и зрението. Почти веднага е налице осезанието и усещането за тялото. Само дето Атанас сравнително дълго не успяваше да разпознае в равномерните тъпи и глухи удари ритъма на собствения си пулс.

Наоколо миришеше като в болница. Много чиста и дезодорирана болница. После в ушите писна, закънтя и не миряса, докато слуховите мозъчни центрове не се смириха с тишината в помещението, в което се намираше Атанас. В легнало положение върху леко вълнообразна повърхност, гол и завит с тънка, почти безтегловна материя. Значи позата му приличаше на седеж в шезлонг, една идея преди същинско излежаване.

Най-накрая се разсея сиво-белезникавият здрач пред очите.

Видя лице на млада жена, която веднага помисли за медицинска сестра. След миг определи и облеклото й като подходящо за медицинска сестра, макар да не бе напълно сигурен.

— Как се чувствате, дестазиран ААА/0002? — попита с безразличен тон и малко отегчено жената. Имаше идеални черти и малка уста с пухкави устни. Очите не изразяваха никакви емоции, освен скука. Прическата приличаше на кестеняв облак с неопределени преливащи ивици. От скулата към слепоочието се гърчеше абстрактна татуировка. Наистина се гърчеше, тоест шаваше по кожата като прожектирана върху матово-млечен екран.

— Задоволително — избъбри Атанас.

В отговор момичето се обърна и напусна стаята. Висока култура на обслужването, драго ми беше… Атанас неволно се приповдигна на лакът, погледът му опипа талията, задника, краката й от горе до долу. Бяха за чудо и приказ. А за късата дрешка му хрумна, че изобщо може би не е истинска, а холограма, въпреки че не прозираше хич.

Момичето изчезна и Атанас отмаляло се отпусна върху неравното, но удобно ложе. И почти веднага се разтревожи.

Чувстваше умора. Слабост в тялото. Отпадналост. Усещания, незначителни за подмладеното му тяло, но неочаквани поради оттенъка си за дискомфорт. Не беше редно да е така, наноимплантите се грижеха за това, позволяваха му да изпитва само приятна спортна умора, но не и обща слабост като след тежък физически труд или болест… Ефект на понесената стаза? Малко вероятно. По-скоро…

Бяха му нужни няколко минути, за да се убеди, че няма връзка със Съветника. Както и директен достъп до никоя от подсистемите на персоналния си интросмартуер. Не можеше да повика нито един от „боговете-покровители“. Най-дълго продължи с опитите да активира Прометей, мъчително нетърпеливо искаше да узнае къде се намира, да го види на карта или схема — кой град, кой регион, кой континент, кой свят, в края на краищата. Нахалост. И да продължаваше да носи в тялото си наномашини, бе лишен от възможността да ги контролира и управлява. Почувства пристъп на паника. Насили се да се успокои. Справи се бързо, изненадвайки себе си.

Помещението, в което се намираше, би могло да се нарече вътрешност на куб със заоблено отсечени върхове. Стените се състояха сякаш от сложни парченца пъзел, вероятно тапицерия, преливаха в пастелно бежово, като подът бе почти бакърен, сякаш метален, но внушаващ увереност, че е мек и порест поне на няколко милиметра дълбочина, доколкото нагоре цветът бледнееше и таванът сияеше почти бял — тоест излъчваше светлина. Освен столът-легло, кацнало върху едно-единствено извито краче, потъващо в пода, в стаята нямаше нищо друго. Дори и врата. Момичето излезе през отвор в стената, образувал се от красиво разместващи се на ограничен участък па-нели-пъзелчета. После също толкова приятно за окото те се върнаха на мястото си, някои дори сякаш плуваха във въздуха.

Погледна се. Бе покрит с чаршаф, тънък като целофан, безшумно нагъващ се, едва осезаем от кожата. Беше перлено бяло-сив. В ъгъла откъм главата, дясното на Атанас, забеляза синя емблема, общо взето кръгла, но с остри пресичащи се ивици вътре. Стилът бледо му напомни за някогашните спрейови графити. Бяха модерни по времето, когато беше на трийсет и пет… Е, биологически пак съм на толкова. Но всъщност плътно съм наближил осемдесетака…

Къде съм? Какво е това? Болница?

Сети се за нанополицая и се поправи: затвор? Хм… Болничен затвор?

Да бе! С медицинска сестра, предизвикваща мокри сънища наяве. И в същото време — тъпо маце. Че и невъзпитано. За да е надзирателка обаче, би й отивало да е грубиянка. Не, никак не се връзва…

Подрипна, защото се разнесе глас, чийто източник не можеше да установи:

— Моля, облечете се.

Към него плуваха дрехи — светли, простичък панталон и обикновена риза с къс ръкав. Не беше сигурен, но май някакви нишки, проблеснали за миг, поддържаха облеклото, което мърдаше от съпротивлението на въздуха. Атанас се озърна.

— Къде съм? — попита високо.

— Облечете се, моля. В съседното помещение ви чакат, там ще получите нужните обяснения.

Подвоуми се и реши да не пита повече някого, когото не вижда. Докато се обличаше, без да му пука дали отнякъде го наблюдават, си помисли, че не би могъл да познае на какъв език му говореха току-що. Същото като с нанополицая, спомни си и се намръщи. Миг по-късно присви око, живна. Нанополицаят май приказваше на английски, но Атанас го ЧУВАШЕ на български. Ефектът от синхронния машинен превод, осигурен от възможностите на имплантирания смартуер, кръстен Хермес. И сега бе не точно същото, но почти.

Значи не са премахнали наномашините от мен, рече си с надежда. Нито са ме състарили обратно, окуражи се пак, закопчавайки ризата. Откри, че има малко джобче на гърдите. Празно, естествено. Въздъхна. Под „леглото“ откри чифт бели обувки, удобни и простички.

Когато приключи с обличането, над едно място на стената — май не в посоката на отишлата си медицинска сестра… или надзирателка — плавно се разгоряха обемни букви ИЗХОД. Именно ИЗХОД, а не EXIT. Атанас пристъпи към надписа, който меко угасна, но пък стената се разтвори по същия начин — парче по парче.

Съседната стая бе кръгла и аранжирана в черно — тапицерии, мебели, ивици ламперия, и в бяло — стени, пътечки по пода, папки върху тъмния плот на масата. Разнообразие — провиснали от тавана като метални паячета феерични хромови източници на светлина. И костюмите на очакващите го хора. Бледи в първия момент му се видяха лицата им. Седяха от другата страна на дългото бюро. Той имаше будеща доверие млада, но не прекалено хлапешка физиономия и носеше синьо сако, бледосиня риза и средна по тон на синьото вратовръзка с метално блеснал монограм върху нея. Жената грабваше вниманието, нейното дамско сако беше орехово-зелено, а блузата — с цвят на млада трева. Прическата и сенките над очите, както и останалият дискретен грим — в унисон с облеклото. Атанас се почуди какви ли са й краката. Дали носи бледозелени чорапогащи? А бельото?… Впрочем, въпреки безупречните черти на жената, в красотата й нямаше нищо еротично. Но пък и не изглеждаше студена и недостъпна. Просто не буди желание за секс с нея и толкоз.

Естествено ли е такава или и нейното тяло е моделирано от наноимпланти?…

— Седнете, моля — покани го с жест мъжът.

— Благодаря — сухо отвърна Атанас, настани се в удобно кресло пред бюрото и кръстоса крака. Не предизвикателно, просто в израз на независимост.

— Е — запита недружелюбно, но без агресия, — бихте ли ме осведомили къде се намирам?

— Стаза-хранилище номер девет в нашия федерален регион — отвърна му жената с мелодичен алт. — Не бързайте, господин Атанасов, за всичко ще ви информираме. Ако пропуснем нещо, ще ни попитате допълнително.

Атанас не успя да отвърне, защото думата подхвана мъжът:

— Позволете първо да се запознаем. Казвам се Филип Кремен, колежката ми е Лидия ФИ–11…

— Моля?

— Еф-И-единайсет означава — невъзмутимо се намеси жената, — че пред вас с идентификатор Лидия се намира мобилно периферно устройство от антропоморфен тип на федерален изкинт номер единайсет. Знаете какво е ИИ, нали?

Атанас с широко отворени очи и прехапани устни се взираше в „Лидия“ десетина секунди, после леко махна с ръка и се обърна към мъжа:

— Извинявам се, прекъснах ви.

— Не се безпокойте. Реакцията ви е нормална. И така, ние сме вашите адвокати-настойници през времето на адаптационния ви период. Според съхранените данни вие сте психически устойчив човек, затова няма да крия информация, която ще ви шокира, но все пак мисля, че ще е разумно да научавате нещата по-постепенно…

— Коя година е? — мрачно изтърси Атанас.

— Две хиляди седемдесет и първа. Били сте в стаза трийсет и две години, три месеца и четири дни. Вместилището на личността ви е било съхранявано на различни места през този срок. Съпътстващите данни споменават само, че стазата не е била доброволна…

— Вместилище на личността? Не е ли малко надуто? Не можете ли просто да кажете „тялото“. Не бих се засегнал и от определението „труп“, „мумия“ или както искате.

Филип издържа възпитана пауза.

— Господин Атанасов, разбирам и дори споделям гнева ви. Повярвайте ми, мога да си представя, че съм на ваше място и въпреки че не разбирам действително как се чувствате, искам да ви поздравя за самообладанието. Защото аз бих крещял и буйствал при подобни обстоятелства.

Обезоръжен от казаното, Атанас примирително изсумтя:

— Хм… обстоятелства.

— Сериозни са — настоя адвокатът. — Проста аритметична сметка сочи, че сте били подложен на принудително стазиране, преди да бъде приет закон за подобни практики. Така че каквото и да сте извършили, правонарушението ви не тежи повече от факта за незаконно изваждане от живота на света. Имате право на компенсация, но за това малко по-късно… Да, „вместилище“ звучи претенциозно, извинете ме, само че реших, че ако кажа „главата ви“, ще се стреснете… и май познах.

Атанас опипваше гърлото си.

— Главата ми? — предпазливо уточни той. — Само тя? Не цялото тяло?

— Само главата — разпери пръсти Филип. — Съхранявали са я в бронирана капсула. Предполагам, че са постъпили така неуважително според моралните норми по онова време, от съображения за… компактност на съхраняваното. Затова при ревитализацията, преди да дестазират мозъка ви, макроасемблери синтезираха ново органично тяло въз основа на ДНК-то, извлечено от… главата.

Атанас бавно кимна. Филип успяваше да му стане симпатичен с естественото си държане. Вероятно именно това целеше. Нормално, нали е адвокат…

— Имате и двамата еднакви значки — кимна той към настойниците си. — Вие, Кремен, на вратовръзката, а Лидия — на ревера на сакото. Какво означават?

— Легитимации на членове на Адаптационната комисия. Хранилище номер девет се занимава със съживяване на хора отпреди Пробива, които са били замразени, или по някакъв друг начин се е съхранила мозъчната им структура над прага на информационна невъзстановимост. Така че имаме доста клиенти.

— Правителствени служители в крайна сметка, така ли?

Адвокатът се усмихна.

— Не съвсем. Лидия, въпреки че е федерална собственост, е способна да дава независими оценки. Комисията е обществена неправителствена организация. Но, ако желаете, можете да се възползвате от услугите на административни институции. Въпреки че няма да е много уместно, след като имате повод да съдите правоприемника на правителствата преди Новата епоха за незаконното лишаване от активно съществуване…

Атанас разтърка лице с шепи. Кремен деликатно замълча, изчаквайки го да осмисли наученото.

— Имам ли нанамашини в това си тяло? — тихо попита Атанас.

— О, да. Стандартен граждански пакет нимпланти — медицински модул, образователно-развлекателен, защитен… и монитор.

Атанас наостри уши.

— Монитор?

— Присъствието на подобен компонент е предмет на спор между правозащитниците и администрацията. Лично моето мнение е, че е редно функциите на монитора да намаляват с времето, щом в някои отношения той помага на хората… Органите на реда могат да използват други легални средства за превенция на престъпността…

— Почакайте малко… искам да ви питам — трябва ли да седим ТУК, за да проведем разговора?

Адвокатите бързо се спогледаха.

— Не е задължително.

— Тогава да тръгнем към някое място, откъдето да виждам небето — решително се надигна Атанас. — Може да е бар с големи прозорци. Нали алкохолът не е забранен? А медицинските, как ги казахте, нимпланти, ще ме оставят ли да се напия като хората?