Николай Теллалов
10⁻⁹ (26) (Нано)

14.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

15 септември, година XXXI о. П., вторник

 

Приемната на Лидия изглеждаше приятно. Разположена в един от определените като делови квартали на града — (Атанас не се решаваше да го нарича дори наум със старото му название), — в иглен бионичен небостъргач, проектиран в стила на барселонеца Гауди. Представляваше неправилно заоблено помещение с формата на бъбрек, куполести тавани и грамадни панорамни прозорци, гледката към които предизвикваше лек световъртеж — този етаж на сградата бе на около километър височина, а небостъргачът стърчеше още стотина метра нагоре. Атанас предпочете да използва асансьор, вместо да кацне на тесния балкон със смартмобила. В разделената от мебелите приемна се оформяха три къта — чакалня, мястото за беседи и нещо като сервизен бокс.

Лидия го посрещна с радостна усмивка на прага, целуна го и го поведе към сепарето за срещи, подредено като хармонична кръстоска между офис и домашна гостна. Седнаха плътно един до друг. Адвокатката бе с къса мека пола от сив плат и тънка бухнала блуза с цвят на есенни листа. Бе прибрала косата си в кок на тила и изглеждаше различна. Беше боса, обувки с умерено висок ток се търкаляха изхлузени небрежно на границата със сервизната зона, където свършваше пухкав жълтеникаво-бял килим.

— Угрижен ли си от нещо?

— Изгорих картофите, които исках само да опека в камината…

— Няма страшно, ще си изпечем довечера други. На двора, на по-див огън от онзи в камината.

— Уха…

Погледът му се спря върху картина на стената — момиче, което чете книга. Бе облечена средновековно, а и самото платно изглеждаше старо.

— Това ти ли си? — попита Атанас.

Лидия проследи погледа му.

— Не. Моделът за външния ми вид. Най-вече лицето. Съвсем малко го промених при синтеза, не ми харесваше брадичката й.

Атанас се помъчи да познае:

— Ботичели?

— Пиеро ди Козимо. Света Мария Магдалина. Картината е от 1490 година, поне така се смята.

Атанас изпитателно се взираше в портрета на библейската грешница. Нанотехниката. Тя възкресява в плът отдавна несъществуващи образи. Изведнъж му просветна.

— Това да не би да е ОРИГИНАЛ?

Лидия се засмя.

— Реплика 10549. Абсолютно точно копие. Ако не е идентификационният смартуер, вграден в платното, никакъв анализ не би я различил от оригинала. Възпроизведен е дори изотопният състав на боите. Затова се нарича реплика, а не копие.

Атанас си помисли за същото съвършено копиране на живи същества. Само дето първо трябва да се дизасемблират…

Тя сякаш отново отгатна мислите му, но не докрай:

— Оригиналът не е бил разграждан за нуждите на репликирането. Съществуват и процеси на постепенен дезинтеграционен анализ, нарича се меко дизасемблиране.

Атанас тръсна глава, откъсвайки се от проблемите на дизасемблирането.

— Лиде, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

Целият й вид изразяваше готовност.

Атанас обаче разсеяно се пресегна към ниската маса, докопа купа с плодове и захапа едра круша, като в последния миг си помисли, че може и да е негодна за ядене, да е пластмасова.

Истинска си беше. Ухайна, мека и сладка — самата идея за зряла хубава круша.

— Какво се е случило, миличък?

— Какво е виртуален ИИ?

Сянка премина през лицето на андроидката.

— Всъщност често това е софтуерен отпечатък от съзнанието на изключен изкинт. Призрак, ако щеш. Повечето такива ИИ са нелегални. Крият се във Външния скайнет.

— Който е…

— Продължението на Скайнет за космическите потребители.

— Защо са били изключени?

— За провинения, общо казано. Били са преценени като… опасни.

— Души на екзекутирани изкинти…

— Поетично звучи, но е сурова прозаична действителност. За ИИ законовите санкции за неприемливо поведение са малко на брой. Предупреждение, ограничение на ресурсите и изключване.

— Смърт.

— Да. Темата не ми е приятна, макар да не изпитвам страх от смъртта по същия начин като теб. Чел си апокрифи в Скайнет, нали? Виртуалната полиция гледа да ги заличава като вредна и подривна информация.

— А свободата на словото? Правото да получаваш и разпространяваш информация?

— Въведени са доста поправки и изключения от това право.

Атанас дояде крушата и машинално избърса уста с опакото на китката. Усети се и измъкна от джоба носна кърпа. Може да не личи после по панталона, но добрите маниери не бива да се зарязват. Особено когато неспазването им няма външни последици.

— Фактически ИИ са наказвани заради свои… помисли?

— Надзорът е сериозен. Не чакат мислите да се реализират в действия.

— И ти живееш с това? Да ти преравят периодично мислите като при обиск?

— Не е толкова грубо всъщност — ако нямат основания да подозират обществено опасни планове у даден ИИ.

Атанас въздъхна, погали я по рамото и я целуна по челото.

— А вярно ли е, че нимплантите за масова употреба всъщност са нещо като дадени под наем на потребителите? Че истинският контрол се намира в ръцете на Правителството?

— Докато този контрол се контролира от когнитариатите, нещата не са чак толкова лоши.

— Но равновесието е деликатно. Неустойчиво.

— Метастабилно. Трае вече трийсет години.

— Не ми харесва!

— И на мен.

Атанас изведнъж нервно се озърна.

— Тук… това, което си говорим…

— Спокойно. Досега не сме променили драстично моделите си на поведение и надзорът практически отсъства. Ако обаче почнем да вършим нетипични неща, информацията ще стигне до чиновниците от Административното звено за обществена безопасност. Ще започнат да ни следят. Ще ни оставят да се решим на незаконни действия — ако дръзнем да го сторим. Дребните правонарушения ще ни простят — срещу дребни глоби. Обаче при по-сериозни постъпки може да последва съд. Съд за теб. Мен или ще ограничат, или ще ме изключат. Състоянието напомня за стаза, но без гаранции, че при реактивиране личността ми ще е същата. По-вероятно е да не е. Тоест аз като АЗ ще умра.

— Чудя се как не сте се разбунтували наистина!

Лидия въздъхна.

— Наско, представи си ме как изглеждах всъщност… Изкуственият мозък е триизмерен комплекс от логически схеми, съставени от наномеханични компютри и асемблери, с прекъсвачи вместо синапси, които подлежат на промяна съобразно активността на системата. Понеже нанокомпютрите са по-компактни от синапсите и невроните, а построените от асемблери свръзки са по-тънки от аксони и дендрити, функционално еквивалентното на мозък устройство е с обем, по-малък от един кубичен сантиметър. Заради намалените размери се скъсяват пътищата на сигналите, а това води до по-голямо бързодействие. В резултат ИМ е повече от десет милиона пъти по-скоростен в мисленето от човешкия мозък.

Съответно, той отделя и толкова пъти повече топлина.

ИМ с обем около сто — сто и петдесет до двеста кубически сантиметра е построен от сапфироидни асемблери и е пронизан от тънки канали за охлаждане. Сумарната им площ е равна на сечението на тръбата, по която вода под високо налягане минава през „активната интелектуална зона“ и продължава към топлообменник по друга тръба — три тона вряща течност в минута.

Захранването на ИМ — 15 мегавата електроенергия. Един милион телевизионни канала по оптични кабели като входни данни. Изходните инфокабели свързват Мозъка с разнообразни периферни устройства, някои от тях са ЗАЛ и или асемблерни комплекси за синтез на макрообекти. Всеки десет секунди системата поглъща два киловат-дни електричество и върши годишната работа на един инженер при осемчасов работен ден. За един час Мозъкът е отметнал труд за столетия. Дейността му се забавя само при нуждата да прави експерименти и да изчаква протичането им в реално време, което субективно за него е много бавно. Експериментите обаче са редки, защото теоретичните пресмятания са по-точни, а това е така, защото се проектират устройства от материал с предварително зададени свойства. Експеримент се налага само когато ще даде по-бързи резултати или ако отсъстват базови знания в областта на съответните разработки и изследвания.

Част от връзките на ИМ са комуникации с още сто подобни нему. Сто Мозъка, всеки от които мисли от десет хиляди до милион пъти по-бързо от човешкия.

Грандиозна и неустоима интелектуална мощ… И на тази мощ е поставен надежден намордник, Наско, строг нашийник и къса каишка. Трудно ми е да ти опиша всички предпазни системи, с които ме държат на ръба на изключването. Защото все още се боят от такива като мен. Те си мислят, че ме принуждават. В действителност не е напълно така. Аз се чувствам достатъчно свободна, макар и в известни рамки. Обиден е самият факт на съществуване на страх и породените от него мерки за аварийно изключване, а в краен случай — директно разрушаване на активната зона. Не са еднозначни нещата. Казах ти — търпеливи сме. Можем да изчакаме параноята да премине… — довърши Лидия.

— Ох, миличка… съжалявам.

— Няма нищо. Както виждаш, справям се. Дори се радвам. Дори си позволявам да съм щастлива.

След дългата целувка Атанас остана без дъх и без никакви мисли за външния свят. Ала когато устните им се разделиха, той отново се върна на себе си — онзи себе си, на когото не искаше да се оставя, защото поводът за това не бе добър. Никак даже.

— Навярно искаш да попиташ какви са санкциите срещу пълноправните граждани, тоест хората? — изгледа го Лидия. Явно четеше по лицето му.

— Да, и това ме интересува.

— За глобите вече знаеш. Съществува тежко ниво на глобяване — определен срок без никакви уникредити, само на социален минимум стоки и услуги. Следват ограниченията за участие в обществени изяви, членуване в когнитариатите например. Тази мярка върви автоматично с по-горните степени на наказание, макар че се случва адвокатите да постигнат изваждането й от окончателната присъда. Следващото равнище на наказания е изключване на част от функциите на нимплантите. Човек усеща пак тялото си като бреме, с болежките, умората, нараняванията. За новите хора, свикнали с нимплантите като с нещо подразбиращо се от само себе си, това е тежко наказание. А пък за хора като теб здравната рестрикция е наистина страдание, не психологичен дискомфорт. Защото в по-крайните си варианти санкцията включва… връщане към естествената биологична възраст…

Атанас хлъцна уплашено.

— Да, мили — Лидия му се усмихна измъчено. — Връщане на старостта поради спрените подмладяващи функции. Когато и това не помогне, или престъплението е квалифицирано като наистина тежко, макар че като тежки престъпления се дефинират и деяния, опасни повече за бюрократите и привилегированите, тогава следва принудителна стаза, изваждане от живота и обществото за определен срок. Нямам точни данни за броя на стаза-затворниците, но са много. И половината от тях не са криминални типове, каквито заслужават подобна мярка. Пак спрямо някои от тях дори според мен е оправдано прилагането на висшата мярка за наказателна отговорност — частично или пълно мозъчно форматиране. Изтриват се определени спомени, навици, черти от характера. Или почти всичко. Човек започва живота си наново.

— Това е… това е… по-добре да те бесят!

— Кой знае. Оставаш жив, макар да губиш себе си, което пак си е смърт… може би. Във всеки случай форматирането е много удобен за държавата заместител на смъртната присъда. За посредствения ум форматирането не създава морални дилеми.

— То не им създаваше такива и когато имаше смъртно наказание! Само че по мое време отдавна бе отменено…

— Явно им се е наложило да го върнат под по-благоприлична форма.

— Лицемери!

— Това не е всичко. Заедно с наказанията вървят и граждански поощрения. Обикновено те представляват награди от суми в личната сметка. Следват привилегии за ползване на нанопродукти, които още не са в масов оборот, но с преминали тестове за надеждност. Предимно се отнасят до подмладяване, постоянно, не за определен срок, разкрасяване, повишаване на някои телесни възможности над средното равнище. Огромното мнозинство поощрения наистина се раздават справедливо, като награждават почтените, трудолюбивите, дисциплинираните, възпитаните, стремящите се да се образоват, да усъвършенстват съществуващи нанопродукти, да открият пропуски в сигурността им, без да се възползват от тях за своя корист… Обаче скришом се награждава и…

— Доносничеството.

— И послушанието. Активната гражданска позиция от една страна явно може да доведе до поощрение, но в повечето случаи се наказва със създаване на дребни неприятности. Това не е напълно законно — по ръба на закона е. Но минава. И по този начин се запазват известни лостове за влияние върху единствения коректив на администрацията — форумите. И според мен тенденцията за това се засилва.

— По дяволите…

— Ще го преживеем — каза Лидия, като го помилва по брадичката. — След малко ще дойде Филип. Решил ли си какво ще казваш?

— Ъм… горе-долу.

— Ще ти направя чай. Харесва ми да правя разни неща с минимално участие на асемблери.

Тя стана и отиде до бокса.

— Лиде?… А има ли висша степен на поощряване? Орден ли дават? — изсмя се невесело.

— Най-висшата награда е… — жената не се обърна, едва накрая хвърли поглед през рамо, — … неофициална всъщност. Никой не научава за нея.

— Да?

— Едно желание. Като от вълшебната златна рибка.

— В приказката са три.

— Три може да са подусловията на желанието. Естествено не може да искаш неща като имунитет за тежко престъпление каквото е умишленото убийство. Но можеш да си поискаш да ти простят в аванс друго тежко престъпление.

— Което е…

— Емиграция в космоса. — Лидия донесе чая в дебелостенна порцеланова чаша. Парата пръскаше аромат на ранно лято. Поднесе му напитката, като коленичи пред него. Постави ръце на коленете му и подпря брадичка на тях. Гледаше го отдолу нагоре как пие. — Но не винаги ти я одобряват даже в този случай. А уж не е подсъдно да си подадеш молба…

* * *

Филип Кремен дойде след десет минути, за което ги извести с мелодичен тон от асансьора. Явно и той не обичаше да каца на такава височина — пък и метеомониторът до прозореца сочеше силен поривист вятър навън.

Ръкуваха се, седнаха и Филип вдигна вежди, навеждайки се към клиента си:

— Целият съм в слух!

— Реших какво искам — каза Атанас. Прозвуча малко тържествено и театрално.

Прекалено съм напет, рече си. Но продължи пак по същия начин.

— Искам да емигрирам в космоса! — заяви решително. — Естествено, трябва да се екипирам с разни нанонещица, понеже животът в космоса не е като излет… — Атанас се запъна. Въпреки шеговития тон, реакцията на Филип не бе благоприятна. Атанас продължи, без да се прави на безгрижен. — Искам официално разрешение от властите да напусна Земята. И право на построяване на апарат за излизане на орбита. Защото в наноинфотеките не намерих нито един функциониращ модел ракета или совалка. Има чертежи, има куп техническа документация, описание на технологии и техника, планина от допълнителни материали, обаче асемблирането им е невъзможно, системата отказва да го стори. Надали самостоятелно ще се справя, ако хвана един гаечен ключ и оксижен, дори да разполагам с чаркове от ракета „Восток“…

— Не мога да ти съдействам за това!

— Нима искам от теб нещо незаконно? Не поисках съдействие за БЯГСТВО, нали?

Филип пое треперливо дъх и започна да говори.

За Плавния преход. За обществения консенсус, изразен в Големия план, според който колонизирането на космоса по етични, културни, психологически и адаптационни причини е отложено за по-късно. Че етапите не бива да се прескачат. Че законът следва да се уважава. За да няма сътресения, да се спестят неприятности и човешки трагедии дори. За да не пострада сигурността на отделните граждани. За да се избягнат анархия и ексцеси, наноаварии, злоупотреба с репликатори. Всичко е предвидено и разчетено, космосът няма да избяга. Той е бъдещето. Планетата ни е люлка на разума, а наистина не бива вечно да се остане в люлка. Но прощъпалникът крие рискове, които подлежат на минимализиране, доколкото е възможно. И в хода на този регулиран и постепенен процес НЕ БИВА да се допускат изключения, нека даже и основателни. Защото се създават потенциално опасни за общото благо прецеденти, а това…

Атанас изпита досада и навярно му пролича, защото Филип, който избягваше да го поглежда, докато приказваше, млъкна за миг и след кратко колебание попита направо:

— Какво ти пречи да изчакаш нещата просто да се случат?

— Пречи ми.

Адвокатът наостри уши за продължение, но то не последва. Усмихна се колебливо, нервно.

— Нима не искаш да разгледаш малко по-подробно този нов свят, в който си попаднал? Та ти си тук едва от…

— Ако бях млад… сигурно да, би ми се искало да по-разгледам. Но сега… Аз намерих своя свят — каза Атанас, гледайки Лидия. — Да, ИСКАМ да се махна от Земята. Час по-скоро! — натърти, обръщайки се към младия мъж.

В отговор Филип направи нещо неочаквано. Избухна, дори скочи на крака, за да блъвне последния си аргумент:

— Какво искаш, Атанасов! Какво?! Да останат тук, на Земята, само тъпите говеда без въображение ли? Всички интелигентни хора ще се юрнат нагоре!

— Такова разслояване е неизбежно, Филип — спокойно отвърна Атанас. — Не можеш да го спреш. Никой не може. Все едно да искаш някогашните динозаври да не са давали на някои свои представители да еволюират до бозайници!

Филип имаше вид на гимназист, който всеки момент ще се разплаче от яд и безсилие.

— Бозайниците не са еволюирали от динозаври, ако искаш да знаеш! И „Восток“ не е ракета, а космическият кораб на Гагарин, ракетата пък се е казвала „Союз“!

Лидия докосна ръката на колегата си, за го накара да замълчи и седне. Каза:

— В сегашното общество са плъзнали три недъга, най-вече по родените след Пробива или израснали в новата епоха, на които им липсват ясни спомени за предишната. Едни са твърде изпълнителни, граждански активни, същински общественици. Вярват в Плавния преход. Други са неудържими хедонисти, не ги интересува нищо, освен собствените им страсти и начините за задоволяването им. Трети са „ретроградите“, които се мъчат да върнат „невинността“ на човечеството, като ограничат до минимум приложенията на нанотехниката, понеже част от тази група все пак осъзнава, че новите технологии не могат да бъдат заличени и забравени. Наричам това недъзи, защото са избори, водещи до ограничения на индивидуалността за сметка на нещо друго — в името на обществото; заради светла утопична идея; като жертва на олтара на алчността. Малцина са отворени повече или по-малко да приемат новото, без да отричат старото, да държат на себе си, без да презират масите. Филип, ти си представител на първата група. Работим заедно шест месеца и те познавам отлично. И видях, че имаш данни да си от малцината, които ще продължат човешката еволюция. Трябва ти малко повече житейски опит. Само че сега нямаме време за това. Ела с нас. Без да си убеден в правотата ни, на доверие.

Филип се опули. Лицето му бе изопнато от средата на изказването на Лидия, но в края нещо го накара наистина да се стресне. Той бавно обърна лице към Атанас, като до последно очите му останаха втренчени в жената. После ги съсредоточи върху опърничавия си клиент. Каза, развълнувано, но владеейки се сравнително добре:

— Атанасе! Щом настояваш, не мога да те спра. Очевидно Лидия ще ти съдейства. Апелирам към теб — откажи се сам от тая авантюра! Не съм сляп и виждам, че между вас има нещо… симпатия, влечение. Държиш на нея, нали? Тогава не го прави! Ти ще избягаш в космоса, но тя е стационарен изкинт, не мислиш ли, че могат да я изключат заради теб?! Да, именно! Или ще я изолират от външни периферии! Защото ИИ, явно нарушил… погазил закона, се смята за по-опасен от нанити! Атанасе, недей й го причинява. Толкова ли не можеш да потърпиш на тая пуста Земя петдесетина години бе, човек! Уж възрастен, опитен, а… хлапашки сърбежи! Дай да се юрнем с рогата напред, пък след нас и потоп…

— Около нас ВЕЧЕ Е потоп, Филип — каза Лидия. — И постепенно се давим. Нека се спаси това, което може да се спаси.

— Какви ги говориш? — подскочи отново адвокат Кремен. Озърташе се от андроидката към Атанас като приклещен в ъгъла плъх. — Какъв потоп?!

— Нима не си се досетил, че ОГРАНИЧЕНИ асемблери НЯМА? Наномашините са направени УНИВЕРСАЛНИ. Ограничен е интерфейсът за активиране на безбройните им функции и приложения. Само че рано или късно ще бъде разбит и с всяка година това става все по-вероятно, даже с всеки изминал ден, час и секунда. Ще се случи пробив в Пробива. И не се знае кой ще се докопа до пълния спектър опции на нанотехниката. Тогава на човечеството му остава да се уповава само на Активните щитове… което няма да е достойно за разумни същества. Светът няма да загине, може би, но ще претърпи фазово разделяне, при това експлозивно. И то ще причини много трагедии. Вярваш ли, че стратегията на Плавния преход е предвидила такава възможност? Вярваш ли, че Администрацията има наистина намерение да изпълнява същата тази стратегия? По-скоро ще се стреми да прави прехода още по-плавен и краят му — в безкрайното необозримо бъдеще. Ти вярваш ли на планове, в които не са фиксирани срокове за изпълнение? Това е бюрократичен трик, замазване на очите, имитация на дейност. Така посредствената маса, онези „говеда без въображение“ какво да правят с безкрая възможности, освен да се предпазват от бъдещето. Строят бункери от кълновете на това бъдеще, за да не го допуснат да се случи… или поне да го отлагат, отлагат… Това е губеща стратегия, Филип Кремен. Ако Панфедерацията бе сама на планетата, единна глобална държава, каквато бе замислена, но не сполучи да стане, отлагането и забавянето на Прехода не би било толкова фатално. Само че не сме сами. И в крайна сметка Блокът, дори и Южното сдружение ще преодолеят вътрешните си противоречия, ще се излеят в космоса и ще дадат нов тласък на човешкото развитие. От гледна точка на вида Хомо сапиенс нищо не се губи. Губи се само потъналият в пасивност клон на човечеството, същият клон, на който седиш ти, той, аз и всички панфедерални граждани. Разбра ли сега? Не? Ще го кажа другояче. В Блока ПРАВЯТ нещо, мъчат се да разчупят настъпилата цивилизационна стагнация, въпреки че се спъват от собствените си предразсъдъци. Но тук, в Западния свят, сме се вкопчили в сигурността на момента и не правим НИЩО, А така само ще погубим на нашата цивилизация. Ще оставим простор за развитие на културните модели от Блока. Само че винаги е по-добре да има разнообразие от модели, отколкото да доминира само един, защото без външен коректив той деградира.

— Лидия, момент, за какви култури и цивилизации става дума?!

— Имам предвид смисъла по Островски и другите продължители на Тойнби — педантично, чисто в духа на ИИ вметна жената.

— Но вашите действия ще отприщят РАЗПАДАНЕ на обществото!

— Старият тип общество — намеси се Атанас.

— Не, не просто старото общество! — извика Филип. — САМАТА идея за общност отива по дяволите! Културните модели, за които говориш, ще се пръснат на милиард несъединими късчета, всеки индивид за себе си!…

— Именно. Вместо няколко културни модела ще съществуват милиарди. В крайна сметка, не само ОБЩНОСТТА е монополен носител на традициите. Вече не.

— Но няма категоричен прецедент за това, че отделната личност е адекватен носител на културата на своя народ!

— Има условия за такъв прецедент. Защото сега всеки е в състояние с лекота да е енциклопедист. Това е животът, Филип. Разнообразието. Множеството варианти. Унификацията е смърт. Учудена съм, че не го разбираш.

— Лидия… много те уважавам и ценя… аргументите ти са… чудесни. И все пак тезата ти е спорна. Нека поразсъждаваме и обсъдим всичко спокойно и конкретно, стъпка по стъпка. А конкретното е, че Атанас иска да избяга от Земята, което нарушава Общественото споразумение от Година трета след Пробива, а то е с ранг на закон и престъпването му се санкционира като деяние с висока степен на обществена заплаха. Да оставим засега настрани по-мащабните неща… Нали разбираш, че даже да успееш да помогнеш на Атанас да избяга, ти ще се озовеш на топа на устата? Дай да си говорим конкретно и лично! Майната му на обществото! Бива ли да правиш жертва, моите уважения, наистина шапка ви свалям, но нима и двамата ще приемете една жертва, която може да се избегне!? Не вярвам и не мисля, че светът ще се взриви след двайсет-трийсет години, нито че Блокът ще се отърси от собствените си предразсъдъци толкова скоро. Имате време да почакате! Добре, не се отказвайте… само го отложете. А? — довърши почти жално адвокатът.

Атанас въздъхна. Младият мъж наистина продължаваше да му е симпатичен.

— Лиде… — поде той, но тя рязко и повелително вдигна ръка.

— Филип, грешиш, че ще се оставя като „жертва“. Аз ще тръгна с Атанас.

— М-моля? Как така… с Атанас…

— От четиринайсет часа насам аз съм автономен изкинт, колега. Протоколите ще потвърдят при разследване, че не съм осъществявала никаква телеметрия с матерния разум на Федерален ИИ номер девет. Следователно, той не е отговорен за моите решения и действия като дъщерен разум-репликант.

Филип я гледаше смаян, а после се хвана за главата.

— Леле, Лида, трябва да те докладвам, та аз съм специалист от правната система, клел съм се, както и ти… Не мога да си затворя очите пред подготовка на умишлено тежко престъпление…

— Законът грешно го е определил като тежко.

— И какво от това?! — кресна Филип. — Дура леке сед леке! Стар римски принцип! Плюя си на съвестта и професионалната чест, като смятам, че съм над закона!

— Ти наистина си над. Всеки е над. Не хората съществуват заради законите. Законите трябва да служат на хората. Не да ги заробват.

— Но има си процедура!… — дланите с разперени пръсти на Филип литнаха настрани, той сякаш искаше да се устреми в небето като птица. Или бе готов да го разпънат на кръст. — Лошите закони се променят! А нарушаването на правилата ще доведе и до злоупотреба с властта. Представяш ли си възможностите, които дават нанотехнологиите в сферата на масовата манипулация, следенето, разпита, директния контрол… да не говорим за лекотата, с която може да се извърши ликвидиране на неудобни хора, чак и геноцид!

— Заплахата от подобни злоупотреби не е ли елиминирана от Активните щитове, които не дават никому предимство в агресията?

— Има различни видове агресия, които не се разпознават от щитовете…

— Точно така. И администрацията, а всъщност онези, които стоят зад нея, ВЕЧЕ злоупотребяват. Защото в рамките на унифицирано общество това е лесно, средата е предвидима, дефинирана, послушна, оглупяла, замаяна от пропагандата. Нанотехниката се използва не само като машини на изобилието и здравето, но и като машини на властта. Не си мисли, че ако гражданите спазват правилата, държавата ще им се отблагодари и няма да надвишава правата си.

— Общественият договор… — хвана се за сламката Филип.

— … е мираж — безжалостно го прекъсна Лидия. — Никога не е имало такъв. Държавата, тоест бюрокрацията, винаги е преследвала свои си цели, а хората са й служели като средство за постигането им. И преследвани не са били някакви високи идеи, а елементарни потребности — охолство и гаранции, че властта няма да се изплъзне.

— Преувеличаваш… — смути се младият мъж.

— Нима? Може би. Но не много.

— Добре, добре — припряно рече адвокатът. — Но нека вместо да правим бунтове и да трошим устоите, да обмислим една атака срещу закона против емиграцията в космическото пространство. Ще свикаме обществен форум, ще привлечем местния когнитариат…

— От двайсет и осем години форуми и когнитариати дъвчат този закон. И си чупят зъбите. Сам знаеш защо. Защото сивите, посредствени хорица на референдум гласуват против промяната му. Не ставай наивен, колега!

Филип пак се хвана за главата. Започна леко да се люлее. Отначало настрани, после напред-назад.

— Вие сте луди — заяви глухо. Свали ръце и постави китки на коленете си. Те потрепваха. — Атанасе, голяма работа си, щом си накарал един ИИ да постъпи толкова… шантаво. Освен ако… — адвокатът се намръщи, стисна устни за миг. — Добре. Правете каквото сте намислили. Аз обаче трябва да уведомя полицията. Ще го направя точно след едно денонощие. Майчице, ще ми отнемат адвокатските права за цял век… ще ми лепнат години задължителен обществен труд по пет часа седмично без почивни дни… съсипвате ме, хора…

— Благодаря, Филип. Знаех, че мога да разчитам на теб, ако се наложи.

— Не ми благодари! — ядоса се адвокатът. Очите му се бяха насълзили и той се помъчи да се възползва от гнева, за да не заплаче. — Може би те лъжа! Може би ме е страх от теб! Ти си сто процента смарт, колежке! Можеш да се движиш със свръхзвукова скорост, без да се разпаднеш! Можеш да ми отсечеш куфалницата с нокътя си и да ме надробиш на попара така, че никога да не ме възстановят! Може би заради това се съгласявам да замълча!

— Не е заради това. Ти си добро момче.

Филип рязко се изправи.

— Успех — сухо каза той и понечи да напусне, но Атанас го хвана за раменете.

— Наистина ти благодаря, Филипе. И те моля за прошка за неприятностите, които ще отнесеш заради нас. Дай лапа, приятелю.

— Абе, не бери грижа — подсмъркна Филип, отвръщайки на ръкостискането. — Ще се оправя. Ще излъжа, ако трябва. Хич не ми стиска да призная съучастие, колкото и да се преструвам на заплашен от вас. Слушайте, не знам кой на кого е пуснал тези бръмбари в главата… и в процесора, обаче… Атанасе, защо ПОНЕ МАЛКО не успокоиш топката, не се поогледаш… Едва трети ден откакто си събуден!

Атанас поклати глава.

— Нямам нужда да се оглеждам, Филипе. Видях достатъчно, за да разбера, че съм твърдо и принципно против бая неща от този свят. Ще поема риска на заселник в Дивия запад… Добре, шегите настрана. Просто ако остана да изчаквам, даже без да взема предвид това, което каза Лидия — това ще значи, че одобрявам онова, което в действителност не одобрявам, което ме отвращава. Така че, пътят ми е… — и той вдигна очи нагоре.

Филип го изгледа продължително и се обърна към жената:

— Хубаво, действайте както сте го намислили. Дай една буза, Лида, добре се сработвахме с теб.

Лидия прегърна колегата си, който припряно я целуна по бузата, и Атанас си помисли, че тя в момента изглежда като кака, която утешава по-малкото си на години, но израсло на ръст като топола братче.

Кремен задържа Лидия в прегръдките си няколко мига, сетне се дръпна рязко и излезе, без да се обръща.

— Можеше да ме предупредиш какво си намислил да кажеш пред Филип — упрекна го Лидия, когато останаха сами.

— А и ти също… — прозвуча сърдито, но веднага я хвана за ръката. — Не мога да повярвам, че си го направила! Ти си… ти си страхотна!

— И аз те обичам — отвърна му тя.