Николай Теллалов
10⁻⁹ (11) (Нано)

11.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

 

Тази кухина не беше голяма. Вероятно едва би побрала кубична жилищна сграда с пет етажа при стандартна височина на таваните. Мрежести бионични колони с цвят на полирани слонски бивници се разбягваха от средата й като скелет на чудовищно уголемена радиолария.

Противоположната стена представляваше голям прозорец към космоса и там блещукаха красиви, далечни, величествени и безразлични звезди, които чудно защо изненадаха командира на групата. По дяволите, покрай работата забравяш, че си в космоса… Боец–2 се рееше на техния фон близо до гнездо, подобно на сложно дантелено цвете от бяла лъскава кост. Вътре нещо светеше с лилава равномерна светлина.

Шлемът на войника беше отворен, лицето в кристално-метална рамка бе азиатско, плоско, с тесни очи… познато лице. Оръжието му — (двуметров гъвкав прът с малка, остра като човка глава на секира в единия край на дръжката и копийно острие-жило от другия) — бавно се въртеше като перка до диверсанта. Майсторлък се иска да го завъртиш така, че да остане на място, да не отплува настрани… Боец–2 направи жест пред носа си с юмрук, разтваряйки пръсти и завъртайки китката в кръг. Подканваше го да вдигне забралото.

Да, съгласи се мислено командирът. И отвори своя — слоевете на бронята се плъзнаха настрани. Със свито сърце очакваше КП да протестира против прекъсването на визуалния канал по този начин. Смая се, че това не се случи. Процесорът монотонно повтаряше:

„Трийсет и девет… трийсет и осем… трийсет и седем… трийсет и шест…“

В кухината проникваха увлечени от ударната вълна на стремителния полет на Лидера парчета и отломки, следи от вандалския рейд на диверсантите. Не се виждаха чужди дронове, нито феноморфи. Сърцевината на скелетовидната структура бавно пулсираше, пръскайки перлено здрачаво сияние. Именно то попречи на командира да разпознае лицето на Боец–2, преди да го приближи на разстояние от три-четири метра.

Не извика името му, истинското име, само защото и в изумлението си не престана да помни, че аудиоканалите на телеметричната връзка с КП в капсулата още са активни. Трябваше много специално пълномощие, за да ги отреже. Даже и сегашното прекъсване на видеото беше грубо нарушение. Странно, че процесорът го подмина току-така…

Не очакваше, че ще види позната физиономия. Меко казано позната. Лице на приятел. Боен другар. Учител в занаята. По-близък от по-голям брат, какъвто впрочем Лидерът нямаше. И при все че бе нащрек, малко закъсняло установи друга странност в поведението на КП.

„Трийсет и три… трийсет и три… трийсет и три… трийсет и три…“

— Ъ, да го набутам на майка ти! — не се сдържа Лидер.

Това вече пък изобщо не може да го бъде! Процесорът е зациклил! Какво става?!

Обърна очи към другаря си, сякаш търсеше обяснение. И го получи, макар и не незабавно.

— Здравей, Алексей — каза китаецът и се усмихна широко, от единия край на отвора в шлема до другия. Очите станаха още по-тесни.

Неволно, наистина без да иска, но на драго сърце, и Лидер се усмихна.

— Здравей, Лао Ян. Изобщо не се досетих, че си ти.

— Е, излагаш се, майор Ленкер. Аз пък още на втората седмица след напускането на базата те разпознах. И се убедих, когато на осмата седмица играхме шах.

Алексей Ленкер поклати глава.

— Изобщо не вдянах… и стилът ти на играене нищо не ми подсказа, въпреки че колко сме изиграли навремето… Заблуди ме ти, дърто старо куче! Радвам се, че сме заедно, Лао…

Още докато произнасяше последните думи, неразбираема мътилка се надигна в гърдите, той започна да понижава тон и името на китаеца промълви шепнешком. Усмивката угасна като изгорял в атмосферата болид. Лицето на Лао неуловимо бързо се бе променило. И капка дружелюбие не можеше да се открие в него.

— Подполковник Ленкер — дрезгаво рече Алексей. — Изоставаш от събитията.

— Не може човек да успее навсякъде — сви рамене Лао.

— Какво му е на комисаря Пришибеев? — опита се да се пошегува с крамолната интерпретация на абревиатурата Ка-Пе. — Ти ли го прецака? — попита, вече сигурен какъв ще е отговорът.

— Аз — не се запъна Лао. — Спрях и таймера на моята бомба. Твоята ще гръмне обаче след… — Мимолетна сянка през лицето на китаеца. При по-широки очи би се забелязало късичко разфокусиране на погледа, ако имаш опит да го доловиш. — След шест минути. Моля те, спри я. За да можем да си поговорим спокойно, без да ни припира нещо.

— Не съм сигурен, че е редно, Лао — бавно отвърна Алексей. — Не се връзва с поверената ми задача.

— Направи малък компромис — предложи китаецът и отново се усмихна. Само че разтягането на устните му бе фалшиво. Беше озъбване, а не усмивка.

— В името на…?

— В името на старото приятелство, което ръжда не хваща.

— Старата любов ръжда не хваща — изсумтя Алексей. — С теб не стигнахме чак дотам.

Лао гърлено се разсмя, прекалено гръмко. Не бе харесал шегата. Той не обичаше такива шеги. Мразеше хомосексуалистите. Е, и Ленкер не питаеше топли чувства към хора със сбъркана според него сексуална ориентация, но не възприемаше съществуването им като предизвикателство. За разлика от непредсказуемия Лао. Загадъчният Лао. Щедър като слънцето. Избухлив като хала. Безпощаден като тигър. Начетен като професор. Странно, че още не е генерал. Нищо чудно, че не е.

— Съжалявам, но ми мирише на измяна на военната клетва, Лао. Чакам обяснения. И солидна причина да изключа брояча на моята бомба. За малко.

— Давам ти шанс, Алексей — обясни с търпелива досада бившият учител. — Контролирам дроновете ти. Мога да ги накарам да избутат бомбата към Стражите, а те да я обезвредят завинаги.

Мъчейки се да не показва шаващата засега несмело паника, Ленкер направи опит да се свърже с дроновете си. Виждаше широколентовите им канали, но командната нишка беше прекъсната, дори липсваше изцяло — все едно никога не е имал достъп. Завъртя панорамния си тактически екран, за да се огледа, без да помръдва главата си. Единайсетте последвали го дрона висяха безучастно на около сто и петдесет метра назад по коридора. Четири броя от малката му армия роботи бяха дали фира. Кристалните тръни се бяха погрижили за тях. Както и за повечето дронове, останали от…

— Видя ли как загина Боец Едно? — попита, за да спечели време.

— Видях — небрежно потвърди Лао. — Казваше се Халид. Много съм доволен, че не се наложи да си цапам ръцете с това леке.

Виж ти… Шест дрона на глупашки загиналия диверсант — (ето такива като него си е редно да наричаме терористи, баш пирати) — още подаваха признаци на задоволително функционално състояние. Само че и до тяхното управление Ленкер нямаше достъп.

Хубава работа. Не командир, а лукова глава.

— Как успя, Лао?

— Нашите учени не седят със скръстени ръце. Кой е казал, че трябва вечно да използваме западняшкия базов модел асемблери? Винаги можем да започнем на чисто и да получим нещо по-различно.

— Принципно нови класове нанощамове — от нулата? Къртовски труд. При това със съмнителни изгоди.

— Не се плашим от големи задачи. Пък и в момента сам се убеждаваш, че изгодата хич не е съмнителна. Е, вероятно няма да може да мине втори път. Изтъркан фокус. Бита карта. Активните щитове не спят. Като имунната система, изработват си някакви антитела. Но и учените ни са неуморни. Е, Алексей, ще спреш ли брояча драговолно?

— Спри го сам. Нали можеш и без мен.

— Алексей — въздъхна китаецът. — Алексей, Алексей, Алексей…

Движенията му бяха плавни. Измамно мудни, като лениво течаща вода. Ускоряването на потока хич не се забелязва. Виждаш, че нещо се е променило, чак когато вече е късно да предприемеш каквото и да било. А този талант на Лао иде не само от наноускорителите. Ох, не само…

Алексей уморено премига към насоченото право между веждите му оръжие. Долови помръдването на ръката, но не сколаса дори да се стресне. Но пък му стана леко смешно. Истерично смешно. Смях, а под него — вой и тракане на зъби.

Неизвестно откъде Лао бе измъкнал пистолет. Красив, голям. С такъв навярно са застреляли Пушкин. Нищо чудно да е точна реплика на въпросното оръжие, сигурно е и надписано някъде по дръжката — „На мосю Дантес от благодарните потомци, които мразят поезията“. Дуелен пистолет с нередовен и нестандартен калибър, нещо от рода два-тринайсет милиметра. Модел — 1739 година, не по-късно.

— Не се изкушавай повече, Алексей — ласкаво рече Лао. — И не се подвеждай по театралния вид на този красавец. Вярно, че се пълни откъм дулото и е гладкостволка… но пък е достатъчно точен, мощен, а куршумът отговаря на съвременните стандарти — термичен, двайсет и два грама. Щитовете го третират като антика, вярно с висок индекс на опасност за околните, близо до тавана на допустимото… но минава. Също както множество други уреди и вещи, за които няма как да има критерии за опасност и безопасност. Не ме карай да те убивам, Алексей. По-бърз съм. И кунг-фу знам не от мускулно нанопрограмиране, макар да съм снабден със съответната присадка. Уверявам те, няма да ми е приятно да натисна спусъка и да ти изпека мозъка. Но и няма да тъгувам дълго, Алексей. Никога не ми е жал за глупци.

Ленкер не се усъмни нито за миг в това. Съсредоточи се, напипа дистанционното на бомбата. Произнесе трикратно паролата. Вдигна поглед към очите на Лао.

Онзи кимна.

— Благодаря. — Но не свали пистолета. Продължаваше да се цели, продължаваше да го държи на мушка.

— Защо е всичко това, учителю? — каза уморено командирът без намек на ирония. Усещаше тъга. Беше засега плитка, дори бистра. Само че приливът наближаваше, тъгата щеше да става по-дълбока и по-мътна, щеше да го накара да заплува, после щеше да го засмуче да го удави… и накрая той щеше да направи някоя глупост.

И термичният куршум ще прогори дупка в наноподсиления му череп за десетохилядни части от секундата. Вероятно няма да е съвсем идеално кръгла, защото той ще мръдне, но няма да стигне далеч. Мозъкът няма да изтече през ушите, а ще засвири като пара през тях. Като чайникът на баба. Скапаният чайник на баба Альона. И ще стане Альошка на чайник…

Дали ще усетя болка?

— Алексей — доверително каза Лао, — животът е хубав. Помисли пак.

— Тия ваши нови наногадинки и мисли ли ви дават да четете? — заяде се беззлобно Ленкер.

— Мислите на хората се отгатват лесно и без наноприсадки. А и ученикът винаги е отворена книга за учителя, момче. И написана е тази книга с красиви, големи и четливи… букви. Нека бъдат букви. От уважение към твоята култура. Колкото и варварска да е тя.

— Защо? — упорито повтори Алексей, мъчейки се да се ядоса, преди водите на тъгата да са го залели и повлекли към отчаяни постъпки. Въртящото се копие на Лао привличаше погледа му като магнит. Вече ротираше по-лениво, спирано от въздушното съпротивление…

— На колко години съм според теб, ученико?

Алексей вдигна вежди.

— Питал съм те много пъти, ти само ми се кикотеше — отвърна той.

— По времето на Западната зараза бях на деветдесет и осем.

Ленкер подсвирна. Чак това не бе предполагал. Лао продължаваше:

— Бях член на висшето партийно ръководство. Нанозаразата обърка подредения ни свят, унижи всички постижения на великия ми народ. Постави хилядолетната ни култура и цивилизация на ръба на пропаст.

Командирът се намръщи престорено.

— И на нас ни се смачка фасона, е, и?

Китаецът отново се усмихна. Много ведро.

— Вие сте варвари, ученико — каза той ласкаво. — Не разбирате мъдростта. Вашите цивилизации са хлапета пред нас. Когато сме писали поезия, философски трактати и съчинения по военно изкуство, когато сме упражнявали калиграфия и сме шлифовали правила за поведение, вие, прости ме за откровеността, на практика сте скачали по клоните.

— Да, бе.

— Леко преувеличавам. Но съвсем леко. И ти си плод на една култура, подражавала и завиждала на западния арогантен индивидуализъм. А природата не толерира индивидуалността, когато тази индивидуалност се репчи на общността, опъва се на семейството, рода, племето, расата… вида. И заради това оцеляхме, приспособихме се към вашите правила и ви бихме на вашата си шахматна дъска — доказателството, че ви побеждаваме, е фактът, че още ни има, че сме силни и пак сме такива, каквито сме били преди три хиляди години. И не само това — сега сме готови да обърнем технологичните ви безумства срещу вас и да се наложим веднъж завинаги. И това ще е справедливо и естествено.

Какви ги плещи тоя…

— Ние не сме като западняците — възрази Ленкер. — Май нещо си забравил къде минава Граничната бариера на Панфедератите…

— Не слушаш внимателно — поклати глава Лао. — Вие бяхте на ръба между Запада и Изтока. И все се опитвахте да седите на два стола, не да изберете една сърцевина, пък козината може и да се мени. Не, смесихте неща, които не бива да се смесват. Катран и мед дава пак катран. Нима има значение, че е подсладен катран? Така че сте едно и също със западняците, само че не ви стиска да го признаете. Все сте се мислели за по и най. А се съсипахте, съсипвайки околните народи. Ала да оставим това. Говоря с теб, не с народа ти. Ти не бе най-добрият ми ученик, но аз се привързах към теб. И заради това ти правя предложение, Алексей.

Хм.

— А именно?

— Знаеш ли защо станахме съюзници и се обединихме в Блок?

— Нали нямаше да засягаме повече тая тема? — Алексей направи кисела физиономия.

— Не повече от необходимото. Съюзихме се, за да ви държим под око. За да ни докарате до тук… — Пистолетът внезапно се отклони и описа кръг, сякаш очертавайки целия астрополис. — До места като това. Нито Блокът, нито Панфедератите, да не говорим за останалите формацийки, които се люшкат на чия страна да застанат, не смеят да предприемат масово колонизиране на космоса. Странно, нали? Не, не мисля, че е странно, ученико. Вие нямате вътрешната спойка. Вас ви събира в стадо или глутница нуждата. А нас, поне значителна част от нас — вътрешното усещане за принадлежност към велика и древна цивилизация. Затова наши космически колонии не биха се превърнали моментално в отцепнически общности, които пак са лишени от вътрешна спойка, приличат на клубове, на кръчми, посещавани от разни несретници, които идват, тръгват си, обикалят други заведения, търсейки нещо, което трябва да търсят в себе си… стига да го имат по принцип, ала, боя се, не го притежават. Между другото, прав си. От нулата нанотехника вече много мъчно се осъществява. Получават се половинчати и проблемни продукти, въпреки че, признавам го с гордост, има и забележителни изключения — като пакета, който ми помогна да взема надмощие над капсулата и каналите ти на командир на групата. И все пак по-лесно, по-изгодно, ако щеш, е да се настаниш наготово. Диверсионните групи на Блока именно това правят. Само че после горят превзетото гнездо. Като някогашните монголски орди. Варварска реакция. Цивилизованият човек не разрушава мястото, което е завоювал. Той го приобщава към натрупаното и го приумножава. И му придава смисъл.

Алексей предпазливо се почеса по тила. Шлемът послушно предаде натиска към кожата. Мда… Виж го ти стария Лао. Голяааам философ. Идеолог. Патриарх.

Прътът с глава на брадва и острие на копие вече съвсем мързеливо се завърташе около средната си точка. Още малко и ще почне да пълзи мудно като минутната стрелка на часовник…

— Като че ли започваш да схващаш, ученико — благо изрече китаецът. — Аз си заслужих правото да завзема космически град. И без материална принуда, само по вътрешно убеждение ще помагам на избрани мои сънародници да се снабдят и те с такива небесни царства — по едно за всеки добър и цивилизован китаец. Дълго се подготвяхме за този скок. Изчаквахме търпеливо момента. Никой не ни заподозря. Не че ни имахте доверие, но не предполагахте какво сме намислили. Ние сме много, Алексей. И имаме култура. Имаме дух. И вселената ще ни принадлежи.

Ленкер предпазливо направи жест на съгласие.

— Добре… а къде ме виждаш мен във всичко това? — попита учтиво. — Не съм китаец. Не съм цивилизован, както ми обясни много любезно одеве. Аз съм варварин. Маймунка. Такава ли роля ми отреждаш в своята малка среднебесна империйка — на домашен любимец? Това ли е предложението ти?

— Опитваш се да ме оскърбиш, Алексей — печално каза Лао. — Държиш се предизвикателно.

— Ти не ме ли оскърбяваш от десетина минути насам?

— Искам да те приобщя, Алексей. В теб има нещо… здраво. Вярвам и очаквам от теб да еволюираш до цивилизовано и духовно същество. Засега, уви, си само един обещаващ варварин. Големият ти плюс обаче не е нещо от теб. То е моето отношение към теб. Моята симпатия.

Гледаше го лукаво. Или поне така изглеждаше заради тесните си азиатски очи. Монголоидни. Варварски. Алексей пак бегло погледна оръжието на китаеца. Чак сега забеляза следи от нещо тъмно по остриетата. Тоя също е трепал. Само че умно — не до смърт и само който му е пречел. Принципът на Дао — не прави излишни неща. На Дао ли беше? Или Буда? Та Буда ли те научи да сакатиш хората, а? Къде ти е културата бе, джелатин такъв!… То и аз не съм стока, ама не се правя на КУЛТУРЕН!

— Не мисля, че си напълно искрен, Лао — малко отнесено и разсеяно заяви Ленкер. Трескаво размишляваше, стягаше волята си в юмрук. — Признай, че просто се чувстваш стар и самотен, въпреки младото си тяло. Искаш ме за компания.

Няколко дълги секунди лицето на Лао остана безизразно, а после се разшири в усмивка. Съвсем непресторена.

— Върху решението ми са оказали влияние много неща. Удовлетворен съм, че се погаждаме и очевидно сме близко до споразумение.

Ленкер присви очи и сви устни.

— Грешиш, Лао. Не мога да се споразумявам с теб. Като твой командир в тази мисия ти заповядвам да разблокираш контролните ми канали и да предадеш оръжието си. Да се споразумяваме можем само по въпроса дали да докладвам за опита ти за метеж… или можем да измислим нещо по-безобидно, така че да не те разстрелят като изменник на Съюзния договор, а само да те изритат без социални привилегии… и със съвсееем лекичко мозъчно форматиране. Колкото да не ти хрумват занапред налудничави идеи. Пардон, подбудите ти навярно са по своему благородни… но само от твоята високомерна гледна точка на гаден и долен расист! Сдай оръжието веднага!

Лудият номер две безгрижно и ведро се усмихваше насреща.

— Алексей, Алексей… Колко жалко. Колко жалко. Давам ти последна възможност. Великодушно забравям последните ти, непремислени думи, плод на шок и преумора. Какво решаваш?

— Решавам да си се прибера у дома с плячката, която е разпределена в дроновете ти. Смятам да си взема отпуска и да отделя повече време на семейството си. Смятам да забравя, че съм те познавал някога, Лао.

— Е… последното в известен смисъл ще го постигнеш. Съжалявам, Алексей.

— Аз съжалявам повече, Лао! — напълно искрено викна Ленкер.

— Сбогом, ученико.

Алексей се намръщи, прегърби се.

— Сбогом! — сопна се сърдито, но и тъжно.

А после се обърна на другата страна.

За да не гледа как скришом овладените дронове на Лао се втурнаха напред, откъснаха главата на китаеца и я надробиха като за попара. Свръхчовешките реакции на стария учител не можеха да се мерят с бързината на неживите и безчувствени дронове. Нито домораслите му нанопакети. Командирът винаги има канали от дълбокия резерв. Би трябвало да го знаеш, Лао. Дълбок резерв.

Малко мъчно и бавно се стига до него, вярно е.

* * *

Последвалата експлозия на самоликвидатора на Боец–2 Лао Ян проби дупка в неокварцовата плоча на панорамния суперилюминатор. Струята на декомпресията изхвърли подполковник Алексей Ленкер от Спецназ към ВС на Блока навън, в космоса.

Капсулата, вече без да се крие, успя да го вземе на борда си, заедно с общо двайсет и един оцелели дрона — сред тях пет с плячка в минибагажните си сегменти. Отдалечи се на почти петстотин километра, когато в студения звезден космос избухна мъничко яростно слънце — осемдесетте килотона на бомбата на Лидера.

Обща равносметка — мисията успешна, предстои завръщане. Загуби — две трети от личния състав и повече от две трети оперативно-тактически единици. Редно бе останалият жив диверсант да се чувства доволен.

Вместо това му беше криво и горчиво на душата.

Убил бе най-добрия си приятел. А малко преди това го бе загубил.

* * *

Рейдерът, значително олекнал, без да се грижи за маскировката, форсираше йонните си двигатели, използвайки като работно тяло дори част от веществото на самия корпус. Важното бе да се прибере с трофеите. Ако не го стореше, мисията щеше да е провалена, всички жертви, свои и чужди, щяха да са безсмислени.

Алексей си позволи да поплаче за загиналите цивилни.

КП не вписа този факт в бордовия дневник на мисията. Ей така, по собствена инициатива, без да докладва на командира си.