Стивън Кинг
Гняв (8)

Осма глава

Коридорът на първия етаж беше пуст. Жива душа не се виждаше. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмчене на кошера, така характерно за всички училища, модерни, облечени в стъкло или пък стари и вмирисани на паркетин. От двете страни на коридора, изпънати като войници на парад, в безмълвен ред бяха подредени шкафчета.

Алгебра II се провеждаше в стая 16, но моето шкафче беше на другия край на коридора. Приближих се и спрях пред него.

Моето шкафче. На вратата, върху етикет, който тук ни раздадоха беше изписано с моя почерк: ЧАРЛЗ ДЕКЪР. Всяка година през септември, при неизбежното преразпределяне на шкафчетата ни раздават тези етикети. Надписваме ги внимателно и после, преди да влезем в първия час от новата учебна година, ги залепваме. Ритуал стар и свят като Първото причастие. Спомням си, как една година на този ден Джо МакКенеди тръгна през тълпата с етикет, залепен на челото и лайнарска усмивка на уста. Първолаци с ярки жълти етикетчета на ризите го гледаха с неописуем ужас. Щях да си спукам топките от смях. Разбира се, за това светотатство бе наказан да остане след часовете, но за мен този ден остана паметен. Като се замисля сега, май такава беше цялата година.

Ето ме и мен, между РОЗАНА ДЕБИНС и КАРЛА ДЕНЧ, дето всяка сутрин се залива с няколко кофи розова вода, колкото да подпомогне закуската ми в нейния неизбежен възход обратно към устата.

Всичко това вече е минало.

Сиво, металическо шкафче, високо пет фута, заключено с катинар. Катинарите също ги раздаваха в началото на учебната година, заедно с етикетите. Моят катинар носеше гръмкото име „Титус“. Отключи ме, заключи ме. Аз съм Титус, твоето катинарче-другарче.

— Титус, дърт катанец такъв — прошепнах аз. — Титус, стари свалячо.

Протегнах ръка към Титус и за миг ми се стори, че ръката ми се пресяга през няколко хиляди мили, сякаш е снабдена с пружина, която се разтяга безкрайно и безболезнено. Цифрите от лицето на Титус ме гледаха безизразно, нито одобрително, нито пък осъдително и аз затворих за миг очи. Тялото ми потрепери, сякаш в могъщата хватка на някакви невидими ръце.

И когато отново отворих очи Титус вече беше в шепата ми. Бездната се бе затворила.

Училищните катинари обикновено са с прости комбинации. Моята комбинация беше наляво — шест, надясно — трийсет, и две завъртания назад до нулата. Титус бе по-популярен със своята сила, отколкото с интелекта си. Катинарът щракна и аз то извадих от халката. Стиснах го здраво, но не бързах да отварям вратата на шкафчето.

От дъното на коридора се носеше гласът на мистър Джонсън: „… а хесенейците, които били наемни войници, не горели от желание да влязат в бой, особено в тази далечна провинция, където не било изключено да срещнат смъртта и да не получат обещаната отплата…“

— Хесенейци — прошепнах аз на Титус. После го занесох при кошчето за боклук и го пуснах вътре. Гледаше ме от дъното с невинен поглед, сред смачкани листове от домашни и омазнени салфетки от сандвичи.

— „… не забравяйте, че хесенейците били най-добре обучените войници на Стария континент, истински машини за убийство…“

Наведох се, вдигнах катинара и го пъхнах в джоба на ризата и той се изду, сякаш носех пакет цигари.

— Имай го като едно на ум, Титус, ти стара машина за убийства — рекох му аз и се върнах обратно при шкафчето.

Отворих широко вратата. На пода, смачкан на топка се въргаляше спортният ми екип, редом с обвивки от шоколад, изсъхнала и потъмняла огризка от ябълка и чифт изтъркани черни чорапи. На стената висеше моето червено шушляково яке, а на рафтчето над него бяха нахвърляни учебници и тетрадки, с изключение, разбира се, на АЛГЕБРА II. „Гражданско право“, „Американско управление“, „Френски разкази и басни“ и „Здраве“ — с яркочервени корици, на които бяха изрисувани ученик и ученичка — хванати за ръка, а разделът за венерически заболявания бе прилежно залепен, след анонимно гласуване на Училищния съвет. Реших да се заема най-напред именно с този учебник, продаден на училището, няма съмнение, от достопочтения мистър Ал Латръп, наша вяра и любов. Разтворих учебника някъде между „Солидните основи на храненето“ и „Правила за безопасност при плуване“ и го разкъсах на две. Оказа се лесно. И другите се оказаха лесни, с изключение на „Гражданското право“, някакво солидно, подшито издание още от 1946 година. Разпокъсаните страници натрупах на дъното на шкафчето. Непокътнати останаха само залепената на стената цветна снимка на Ракел Уелч (там си я оставих) и кутията от ловни патрони, която бях скрил зад учебниците.

Извадих кутията и се загледах в нея. Беше от „Уинчестър“, калибър 22, но вътре бях поставил други патрони, от чекмеджето на баща ми. Спомням си, че докато ги вадех от там, огромната еленска глава, която беше окачена на стената, ме гледаше укорително със своите блестящи, сякаш живи очи. Не й обърнах внимание. Пистолета намерих в друго чекмедже, под кутията с пликове за служебна кореспонденция. Предполагам, баща ми отдавна е забравил, че пистолета се намира там. Всъщност, вече го няма. Сега е в джоба на якето ми. Извадих го и го пъхнах в колана. Не се чувствах като хесенеец. По-скоро като Бил Хикък — Дивия.

Напъхах патроните в джоба на панталона и извадих запалката. Беше от ония, прозрачните — „Скрипто“. Не пуша, но обичам да я нося със себе си. Запалих я, клекнах и подпалих боклуците на дъното на шкафчето.

Пламъците се прехвърлиха алчно от спортния екип, към салфетките от сандвич и шоколадовите опаковки, пламнаха изпокъсаните страници от учебниците, замириса остро и сладко на дим.

Реших, че тук съм си свършил работата и затворих вратата на шкафчето. През вентилационното отвърстие над етикета с моето име можех да чуя как бушуват пламъците вътре. Само след минути мънички искри проблеснаха в мрака зад отвора, сивата боя на шкафчето се напука и започна да се люпи.

От стаята на мистър Джонсън излезе някакъв дребосък, със зелен пропуск за тоалетната в ръка. Той погледна дима, който излизаше от вентилационния отвор на шкафчето, погледна към мен и затича по коридора към тоалетната. Мисля, че не видя пистолета. Иначе щеше да тича още по-бързо.

Отправих се към стая 16. Спрях се пред вратата, стиснал дръжката в ръка и погледнах назад. Димът бълваше от отворите на шкафчето, вратата се беше издула и потъмняла. Етикетът с моето име бе станал тъмнокафяв. Бас държа, че никой не би могъл вече да прочете написаното на него име.

Главата ми беше празна — освен нормалния фон, като оня, който се чува ако надуете докрай радиото между отделните станции. Умът ми се беше подчинил на новата сила — сега в него се разпореждаше и нареждаше своето каре аса малкият човек с наполеоновата шапка.

Обърнах се и отворих вратата на стая 16. Бях изпълнен с надежда, но не знаех за какво.