Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 159 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГНЯВ. Изд. Ролиспрес, София. 1992. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Rage / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Тираж: 30 000 бр. Страници: 200. Цена: 15.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Гняв (Стивън Кинг) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Гняв.

Гняв
Rage
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Гняв в Общомедия

Гняв (на английски: Rage) e роман на американския писател Стивън Кинг. Романът е издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1977. Това е първият роман на Кинг, издаден под този псевдоним.

Историята разказва за момче, което убива учителката си и кара съучениците си да разкриват своите тайни.

Десета глава

Здравомислие:

Цял живот можеш да си повтаряш, че животът е логичен, животът е прозаичен, животът е разумен. Най-вече разумен. И струва ми се е именно такъв. Имал съм достатъчно време да мисля по този въпрос. Непрестанно се връщам към предсмъртното заключение на мисис Ъндерууд: „Така че, дори ако увеличим числото на променливите величини, самата аксиома остава непроменена“.

Наистина вярвам в това.

Мисля, следователно съществувам. Бръсна се, следователно имам брада. Жена ми и детето пострадаха тежко при автомобилна катастрофа — и затова се моля. Всичко това е логично, всичко е разумно. Живеем в най-добрия от всички възможни светове, от една страна ти пъхат „Кент“, от друга те преследват с „Будвайзер“, а легнеш ли пред телевизора и хоп — почва шоуто. Наслаждавай се на гладко смазания механизъм на Вселената. Логика и здрав разум. Истински — както се казва в рекламата за „Кока кола“.

Но както добре знаят „Уорнър брадърз“, Джон Д. МакДоналд и службата по почистване на канали в Лонг Айлънд, зад всяко щастливо лице на Джекил, се крие мрачният лик на мистър Хайд, от другата страна на огледалото. А той не е чувал нито за молитви, нито за логика, нито за Вселена. Погледни се отстрани в огледалото и ще видиш лицето си, преобърнато зловещо наопаки, лявото — дясно, дясното — ляво, едната половина — смахната, другата — разумна. Тази граница между светлината и мрака астрономите наричат терминатор.

Неразумната половина крещи, че Вселената има логиката на малко дете, облечено в карнавален каубойски костюм от празника на Вси светии, чийто черва са разпилени и примесени със стъпкани бонбони на няколко мили, по протежение на шосе №95. Това е логиката на напалма, параноята, на бомбата със закъснител, скътана в куфара на някой щастлив арабин, на зловещо дебнещия рак. Логика, която сама поглъща себе си. Която твърди, че животът е като завързана на прът маймуна, че животът се върти истерично и безсмислено като монета, хвърлена за да се види кой ще плати обяда.

Никой не поглежда към тази половина, освен ако не му се наложи и съвсем оправдано. Човек се сблъсква с нея като се качи на стоп и шофьорът, лъхащ на алкохол, започне да дрънка за това как го мами жена му, когато някой перко реши да изпостреля всички деца, яхнали велосипеди в Индиана, или пък когато собствената ти сестра рече: „Ще прескоча за минутка до магазина, батко.“ и миг по-късно научаваш, че са я сгазили на улицата. Откриваш тази половина, когато чуеш баща ти да казва, че е готов да сцепи носа на твоята родна майка.

Животът е като рулетка, но побеждава онзи, който твърди, че цялата игра е една голяма измама. Няма значение колко числа участват, принципът на тази малка, безупречно бяла топка остава непроменен. И не казвайте, че това е безумие. Това е съвсем логично и разумно.

Този чудат принцип не важи само навън. Той е в нас, във всеки миг, расте във вътрешния мрак като някаква гигантска вълшебна гъба. Наречете го „Чудовището в клетката“. Или „Обяд отнесен от вихъра“. Може и „Приспивните песни на смахнатите“. За мен, той е моят личен динозавър, огромен, лигав, тъп, препъващ се във вонящото блато на моето подсъзнание в търсене на дупка, където да се свре.

Но това съм аз, а исках да ви разкажа за тях — синеоките любимци на учителите, дето прескачат до магазина за мляко и се озовават във вихъра на някой въоръжен грабеж, при това в ролята на участници. Такива като мене са като зърно за вестникарската мелница. Хиляди репортери из всички кътчета на страната мечтаят да попаднат на дирите ми. В новините по телевизията ще ми отделят поне петдесет секунди, в „Тайм“ — най-малко две колонки. А ето ме, стоя пред вас и продължавам да твърдя, че съм напълно с всичкия си. Може някое от колелцата да се е поразтропало малко, но като цяло механизмът си трака нормално. Благодаря за вниманието.

Та, за тях. Как ги разбирате тях? Не мислите ли, че трябва да поговорим за това?

— Имате ли пропуск от администрацията, мистър Декър? — запита ме тя.

— Да — отвърнах аз и измъкнах пистолета от колана. Дори не бях сигурен дали е зареден, докато не гръмна. Застрелях я право в главата. Сигурен съм, че така и не разбра какво става. Тя се строполи на бюрото и след това се изтърколи на пода със същото строго изражение на лицето.

Аз съм здравомислещият. Аз съм крупието, аз съм този, който хвърля топката срещу посоката, в която се върти рулетката. Мъжът, който залага всичките си пари на четно/нечетно, жената, която залага на червено/черно… какво мислите за тях?

Едва ли в такъв кратък период от време можем да разберем смисъла на нашето съществуване, времето между експлозията в цевта и проникването на куршума в плътта, между момента на удара и настъпването на мрака. Сляпата, подсъзнателна реакция не е най-подходящият отговор.

Застрелях я, тя падна и след това настъпи един неописуем миг на безмълвие, безкраен период от време, в който всички гледахме как се върти топката, как подскача и потропва, как проблясва за миг на светлината, мярва се ези и тура, червено и черно, четно или нечетно.

Струва ми се, че този миг отмина. Повярвайте, наистина мисля така. Но понякога, в мрака ме завладява чувството, че мигът продължава, че колелото все още се върти и че всичко останало е само сън.

Как ли се чувства самоубиецът, който лети надолу от скалата? Сигурен съм, че усещането е напълно разумно. Иначе защо ще крещят, докато падат?