Стивън Кинг
Гняв (20)

Двадесета глава

— Човече мили! — възкликна Ричард Кийни нейде от задните редове и гласът му прозвуча изтощено, като след преживяно напрежение.

Ала в същия миг се обади нечий друг, дивашки радостен глас.

— Страхотно беше! — завъртях се да видя кой говори. Гласът принадлежеше на едно слабичко момиче, на име Грейс Станер. Беше хубавичка, с оная красота дето много я ценят натегачите със сресани назад перчеми и бели чорапки. Направо се лепяха като мухи за нея в коридора. Грейс винаги носеше тесен пуловер и тясна, къса пола. Когато ходеше всичко се полюшваше, или както мъдро бе отбелязал веднъж самия Чък Бери — което си го бива, бива си го и със затворени очи. Доколкото знаех майка й не беше много стока. Говореше се, че е нещо като професионална пеперудка и че прекарвала по-голяма част от времето си в бара на Дени, на „Саут Мейн“. Бара на Дени едва ли би могъл да бъде сбъркан със „Сизър Палас“. Нашето градче, както сигурно се досещате, е претъпкано с дребнави душички, готови да кажат „каквато майката, такава и дъщерята“. Днес Грейс бе облякла розов вълнен пуловер и тъмнозелена пола, тясна и както винаги — къса. Лицето й светеше с някаква причудлива светлина. Почти несъзнателно бе вдигнала ръка със стиснат юмрук. Имаше нещо многозначително, дори трогателно в позата й. Усетих, че гърлото ми се свива.

— Давай, Чарли! Опъни ги всичките!

Всички се извърнаха към нея и я загледаха изненадано, но не и аз. Вече ви казах за топчето от рулетката, нали? Сигурно съм ви казал. Така или иначе — топчето продължаваше да се върти. Лудостта е само въпрос на степен и очевидно аз не бях единствената заблудена душа, жадуваща да изтърколи някоя и друга глава. Имаше и други, които обичаха рали-стоккар, филми на ужасите или кеч-мачовете, дето ги правят в Портленд. В нейния вик сякаш се съдържаше по нещо от всички тези кървави зрелища, възхищавах й се за смелостта да го стори, ала знаех, че неприкритата искреност се заплаща скъпо. Грейс знаеше какво да иска от живота. Което не пречеше да е слабичка и хубавка.

Ирма Бейтс се надвеси над нея с пребледняло от гняв лице. Внезапно осъзнах, че от нейната гледна точка, случилото се е с размерите на световна катастрофа.

— Затваряй си мръсната уста!

— Майната ти! — отвърна й с усмивка Грейс. След което добави: — Дъртофелница!

Устата на Ирма увисна. Очевидно се мъчеше да намери подходящ отговор, думите стигаха до гърлото й, тя ги отхвърляше, опитваше други, търсеше такива, с които да изравни Грейс с лицето на земята, да смъкне гърдите й до пъпа, да разкраси краката й с варикозни вени, а косите й в миг да посивеят. Сигурно имаше такива думи и въпрос бе единствено на време кога ще се добере до тях. Тя продължаваше да ги търси и изведнаж, с увисналата си челюст и изпъкнало чело (и двете обилно изпъстрени с пъпки) ми заприлича на жаба.

Най-сетне тя съумя да изплюе:

— Заслужаваш да ти теглят куршума, точно както ще направят с него, курветино! — Напъна се да каже още нещо, очевидно това не й се видя достатъчно. Тези думи не бяха в състояние да изразят ужаса й от страхотните поражения, които Грейс бе нанесла на нейния кристалночист свят. — Смърт на всички курветини! Курветини и курвенски дъщери!

В стаята отново се възцари тишина, която този път беше почти космическа. Вселена от тишина. И сякаш в мрака на тази вселена два мощни прожектора осветяваха единствено Ирма и Грейс. Сами, на огромната сцена. Внезапно усмивката изчезна от лицето на Грейс.

— Какво? — запита тя бавно. — Какво? Какво?

— Мръсница! Безделница!

Грейс се изправи, сякаш щеше да рецитира стихове.

— Майка ми работи в пералня, кучко мръсна, така че, по-добре вземи си думите назад!

Очите на Ирма блеснаха триумфално. Влажни кичури бяха залепнали по врата й, тя беше живо олицетворение на прокълнатото дете, което в петък вечер си остава вкъщи да гледа стари филми, докато часовника отброява безмилостно, телефонът винаги мълчи, а гласът на мама е като глас Божи. Най-много един път в седмицата ще й позволят да гледа Робърт Редфорд и то с приятелки, а после тя ще се измъкне да го гледа повторно, сама, стиснала потни длани в скута си. Тя прекарва половината от всяка нощ надвесена, под мъждукащата светлина на джобното фенерче, над дълго и страстно писмо до Джон Траволта, което никога не ще посмее да изпрати. За нея времето е като мъкнеща се по изкаляния сняг шейна, бъдещето — безкрайна поредица от празни стаи, с дъх на изветряла пот. Нищо чудно, че и тя самата беше плувнала в пот. Повярвайте, не си правя майтап с вас — все едно да се майтапя със самия себе си.

Ирма отвори уста и излая:

— ДЪЩЕРЯ НА КУРВА!

— Окей — рече Грейс. Тя стана и тръгна по пътеката между чиновете към Ирма, с протегнати напред ръце, сякаш се готвеше да я хипнотизира. Имаше дълги, лакирани като перли нокти. — Сега ще ти издера очите, гадино.

— Дъщеря на курва, дъщеря на курва! — припяваше Ирма.

Грейс се усмихна. Очите й все така блестяха с оная странна светлина. Не вървеше бързо, но и не се бавеше излишно. Не. Просто отиваше там, където бе решила. Беше по-красива от всякога, красива и привлекателна. Никога не бях я виждал такава.

— Добре, Ирма — рече тя. — Ето ме, идвам. Идвам да ти издера очите.

Ирма изведнъж осъзна какво казва и подскочи назад.

— Спри — рекох на Грейс. Не вдигнах пистолета, а само сложих ръка на него.

Грейс спря и ме погледна въпросително. Ирма въздъхна облекчено и й хвърли отмъстителен поглед, сякаш внезапно се бях превърнал в някакво раздаващо справедливост божество.

— Дъщеря на курва — повтори тя, обръщайки се към целия клас. — Мисис Станер приема всяка вечер вкъщи, веднага щом се прибере от бирения тур. Има си, разбира се, и любознателна ученичка — тя се усмихна убийствено на Грейс, усмивка, която би трябвало да изрази смразяващо презрение и превъзходство, ала вместо това издаде завладелия я ужас. Грейс продължаваше да ме гледа въпросително.

— Ирма? — запитах вежливо аз. — Би ли ми обърнала малко внимание, Ирма?

Едва когато ме погледна осъзнах мащабите на това, което ставаше в душата й. Очите й бяха изцъклени и в тях можеше да се надзърне като във водите на дълбоко езеро. Изглеждаше като маска, която бихте купили на сина си за Деня на Вси светии. Помислих си, че всеки миг ще се пръсне. Какъвто и страшен призрак да се криеше в душата й, очевидно беше готов да излезе на бял свят. Сякаш пред нея се бяха разтворили едновременно вратите на Рая и Ада.

— Добре — рекох аз като видях, че съм привлякъл вниманието им. — А сега, нека въведем малко ред. Предполагам, разбирате защо. Какво ще стане тук, ако няма ред? Джунгла. А най-добрият начин за поддържане на реда е въпросите да се уреждат по цивилизован начин.

— Чуйте го само какви ги приказва — възкликва Хармън Джексън.

Станах, приближих се до черната дъска и взех парче тебешир. След това начертах голям кръг на пода, с радиус около пет фута^[1]. Гледах да не изпускам из очи Тед Джонс, докато чертаех. Като свърших, върнах се на бюрото и седнах.

Посочих кръга с ръка.

— Заповядайте момичета.

Грейс първа схвана какво става и пристъпи към кръга, привлекателна и безукорна. Лицето й беше спокойно, вглъбено.

Ирма седеше като камък.

— Ирма — подканих я аз. — Хайде, Ирма. Ти започна обвиненията, нали знаеш?

Ирма изглеждаше леко изненадана, сякаш споменаването на думата „обвинение“ бе взривило един съвършено нов влак от мисли в главата й. Тя кимна и стана от чина, с ръка пред устата, сякаш за да прикрие някоя кокетна усмивка. След това пресече със заплашителна походка пътеката и влезе в кръга, като внимаваше да е максимално далеч от Грейс. Погледът й беше сведен надолу, а ръцете — изпънати по тялото. Сякаш се бе приготвила да изпее „Гренада“ на училищната забава.

„Баща й продава коли, май че така беше?“ — мина ми през главата без никаква връзка.

— Чудесно — подех аз. — А сега, както вече са ви учили в църквата, в училище, а има го и в класиката, струва ми се, стъпка извън кръга означава смърт. Разбрахте ли?

Разбраха. Всички го разбраха. Не е същото като да схващаш, но си има своите предимства. Спреш ли веднъж да мислиш, способността да схващаш придобива някакъв архаичен вкус, като звукът от отдавна забравен език, или надзъртането във Викторианската camera obscura. Нас американците повече ни бива в простото разбиране. За да схващаш, налага се да разтвориш толкова широко мозъчните челюсти, че сухожилията да проскърцат. А разбирането — него можеш да си го купиш във всяка будка за евтини книжлета из Америка.

— Да се разберем, — рекох аз — бих искал физическото насилие да е в умерени граници. И без това достатъчно се нагледахме на кървища. Бъдете така добри да се ограничите до действия само с ръце и с уста, момичета. Съдията ще съм аз. Съгласни ли сте?

И двете кимнаха.

Бръкнах в задния джоб на панталона и извадих червената си кърпа. Купил си я бях от магазина на Бен Франклин в центъра и известно време я носех вързана на врата, много континентално, но после ми омръзна и взех да я използвам само за бърсане. Буржоа до мозъка на костите, такъв съм си аз.

— Хвърля ли кърпата — почвате. Ти ще бъдеш първа Грейс. Ти си обвиняемата.

Грейс кимна радостно. На бузите й бяха разцъфнали рози. Така поне казваше мама, когато някой се изчервяваше.

Ирма Бейтс не откъсваше очи от червената кърпа.

— Престани веднага! — внезапно извика Тед Джонс. — Нали каза, че никой повече няма да пострада, Чарли. Престани! — в очите му блесна отчаяние. — Престани веднага!

Без никаква логична причина Дон Лорди се изсмя кресливо.

— Тя първа започна, Тед Джонс — рече гневно Силвия Рейгън. — Ако някоя мръсница посмее да нарече майка ми курва…

— Курва, мръсна курва — кимна разпалено Ирма.

— … аз ще й избода очите!

— Ти си се побъркала! — извика Тед на Силвия, с изчервено като тухла лице. — Ние можем да го спрем! Ако всички заедно тръгнем към него, ще можем…

— Млъквай, Тед — обади се Дик Кийни. — Ясно ли е?

Тед се огледа наоколо, не откри нито поддръжка нито симпатия и млъкна. Очите му бяха помътнели и пълни с бясна омраза. Почти изпитах облекчение, че седи толкова далеч от мен. Ала ако се наложи, ще го гръмна в крака.

— Готови ли сте, момичета?

Грейс Станер ми се усмихна насърчително.

— Готови.

Ирма кимна. Имаше едро тяло, стоеше леко разкрачена, с наведена напред глава. Косата й беше мръсноруса, на едри кичури като рула от тоалетна хартия.

Хвърлих кърпата. Шоуто започна.

Грейс стоеше замислено, сякаш се чудеше колко далеч да отиде в действията си. В този миг я обичах. Не… обичах ги и двете.

— Ти си една тлъста, креслива кучка — рече Грейс, вперила очи право в Ирма. — Ти вониш. Наистина. Тялото ти вони. Ти си мръсница.

— Добре — рекох, когато свърши. — Удари й шамар.

Грейс замахна и прасна Ирма по бузата. Чу се шумно плющене, от удара тесния пуловер на Грейс се повдигна над колана на полата.

— Е-ха! — извика възторжено Корки Хералд.

Ирма изпъшка болезнено. Главата й отскочи назад, чертите й се сгърчиха. Лицето й бе загубило маската на привидна скромност. Огромно виолетово петно разцъфна на лявата й буза.

Грейс вдигна рязко глава, пое въздух и зачака продължението. Красивата й коса се бе разпиляла по раменете. Не изглеждаше нетърпелива.

— Ирма от страна на обвинението — казах аз. — Давай, Ирма.

Ирма дишаше тежко. Очите й бяха изцъклени, гледаха обидено. Устата й трепереше. Къде ли беше отишло онова тихо, послушно момиченце?

— Курва — каза най-накрая тя, очевидно решила да се придържа към първоначалната линия. Устата й подскочи, замря и подскочи отново като на побесняло куче. — Курва, която се чука с мръсници.

Кимнах й.

Ирма се ухили. Беше доста едра. Ръката, с която замахна, беше като стена. Дланта й отскочи от лицето на Грейс. Чу се звук, сякаш нещо се пропука.

— Ау! — изписка някой.

Грейс едва не падна. Цялата й страна почервеня, тя се олюля. После се усмихна на Ирма. И Ирма се сепна. Видях го, но не можех да повярвам. Дракула на глинени крака?

Хвърлих бърз поглед на публиката. Всички следяха сцената неподвижно, като хипнотизирани. Бяха забравили за мистър Грейс, Том Денвър и дори за Чарлз Евърт Декър. Седяха втрещени и може би това, което виждаха беше като огледално отражение на собствените им души, само че в криво огледало. Беше чудесно. Като първа трева на пролет.

— Готова ли си да отвърнеш на удара, Грейс?

Устните на Грейс се отдръпнаха, разкривайки дребни зъби, с цвят на слонова кост.

— Знаеш ли какво те яде — че никога не си излизала с момче. Защото си грозна. Миришеш лошо. Ето защо мислиш само за това, което правят другите и си го представяш от мръсно по-мръсно. Ти си дървеница.

Кимнах й.

Грейс замахна и Ирма отскочи. Ръката на Грейс само я перна, но тя избухна в безсилен плач.

— Пуснете ме, да си вървя. Чарли, не издържам вече. Пусни ме навън!

— Ще си вземеш ли думите назад за майка ми? — запита мрачно Грейс.

— Майка ти е минетчийка! — изкрещя Ирма. Лицето й беше сгърчено, ролките тоалетна хартия на главата й се поклащаха диво.

— Добре — намесих се аз. — Твой ред, Ирма.

Ала Ирма ревеше истерично:

— Б-б-б-божичко-о-о… — Тя бавно вдигна ръце и скри лицето си в шепи. — Боже, искам да умра-а-а-а…

— Значи съжаляваш, — рече заплашително Грейс. — Вземи си думите обратно!

— Ти си минетчийка! — изкрещя Ирма иззад барикадата на здраво сплетените й пръсти.

— Окей — рекох аз. — Продължавай, Ирма. Последен шанс.

Този път ударът започна от краката. Грейс присви очи, мускулите на шията й се стегнаха на топка. Ударът попадна върху челюстта и главата й се завъртя съвсем леко. Въпреки това, лицето й пламна, сякаш бе изгоряло на слънце.

Тялото на Ирма се тресеше от неудържими ридания, които сякаш се надигаха от незнайни и непокътнати досега дълбини.

— Ти си нямаш никой — рече Грейс. — Ти си едно нищо. Една дебела, воняща свиня, това си ти.

— Прасни я, какво чакаш! — извика Били Сойер. Той стовари тежките си юмруци на чина. — Изкарай си го на нея!

— Никога не си имала приятели — продължи задъхано Грейс. — За какво въобще живееш на този свят?

Ирма нададе тънък, протяжен вой.

— Свърших — обърна се към мен Грейс.

— Добре — отвърнах. — Давай.

Грейс вдигна ръка и в този миг Ирма изпищя и падна на колене.

— Н-н-не ме удряй. Не ме удряй повече! Не ме удряй…

— Кажи, че съжаляваш.

— Не мога — проплака тя. — Не разбираш ли, че не мога?

— Можеш. Постарай се да го направиш.

Във възцарилата се за миг тишина, остро иззвъня училищния звънец. Ирма вдигна очи, ръката на Грейс полетя с невероятна скорост и се заби в бузата й. Ударът прозвуча като изстрел от малокалибрен пистолет.

Ирма се подпря тежко на една ръка, косата й падна през лицето. Тя си пое мъчително въздух, изхлипа болезнено и изкрещя:

— Добре! Спри! Съжалявам!

Грейс отстъпи назад с полуотворена, влажна уста, дишайки забързано. Тя вдигна ръце с длани навън и отхвърли назад косите си. В този миг ми заприлича на красива кукла. Ирма я гледаше недоверчиво изотдолу. Както беше коленичила, помислих си, че възнамерява да й се моли за прошка. Но тя само се разплака още по-силно.

Грейс огледа класа, после се обърна към мен. Гърдите й се повдигаха развълнувано под тънкия вълнен пуловер.

— Майка ми може и да се чука, — рече тя — но аз я обичам.

Аплодисментите започнаха някъде от задните чинове, може би първи изръкопляскаха Майк Гевин и Нанси Каскин. Но постепенно към тях се присъединиха всички, с изключение на Тед Джонс и Сюзън Брукс. Сюзън изглеждаше твърде развълнувана за да аплодира. Тя не откъсваше разплакани очи от Грейс Станер.

Коленичила на пода, Ирма плачеше в шепите си. Когато аплодисментите замряха (хвърлих поглед на Сандра Крос, тя ръкопляскаше замислено, сякаш насън) аз се обадих:

— Стани, Ирма.

Тя ме погледна изненадано, със зачервено, измъчено и обляно в сълзи лице, сякаш току-що се бе пробудила от ужасен кошмар.

— Пусни я да си върви — рече почти членоразделно Тед.

— Затваряй си устата! — обади се Хармън Джексън. — Чарли си знае работата.

Тед се извърна на седалката и погледна към него. Но Хармън не сведе поглед, както би сторил друг път при подобна ситуация. И двамата бяха членове на Ученическия съвет, където, без съмнение, Тед дърпаше конците.

— Изправи се, Ирма — рекох с мек глас.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна тя.

— Нали каза, че съжаляваш.

— Тя ме накара да го кажа.

— Но струва ми се, че наистина съжаляваш.

Ирма ме погледна неразбиращо, зад джунглата от тоалетна хартия.

— Винаги съм съжалявала — каза тя. — Затова ми беше толкова трудно да го кажа.

— Ще й простиш ли? — запитах Грейс.

— А? — Грейс ме погледна със замаян поглед. — О, да, разбира се. — Тя се върна бавно на чина, седна и намръщено огледа ръцете си.

— Ирма? — вдигнах очи към нея.

— Какво? — тя ме погледна с поглед на уплашено, изгубено кученце.

— Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Не знам.

Тя се изправи мъчително. Ръцете й висяха по странен начин, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Струва ми се, че имаш.

— Ще се почувстваш по-добре, ако споделиш мъката си, Ирма — каза Танис Генън. — С мен поне е така.

— Оставете я на мира, за Бога — обади се отзад Дик Кийни.

— Не искам да бъда оставена на мира — рече внезапно Ирма. — Искам да го кажа. — Тя отхвърли решително назад косата си. — Знам, че не съм хубава. Никой не ме харесва. Никой не ме кани на среща. Всичко, което каза тя е вярно. Ето — думите изхвърчаха от устата й, лицето й се сгърчи сякаш бе погълнала горчиво лекарство.

— Направи нещо за себе си — рече Танис. За миг изглеждаше засрамен от думите си, но после продължи: — Нали знаеш, измий се, обръсни си краката и… а-а… под мишниците също. Опитай се да изглеждаш хубава. И аз не съм кой знае каква красавица, но не ми се е налагало да оставам вкъщи всеки уикенд. Ще се справиш.

— Но аз не знам как!

Някои от момчетата се огледаха смутено, ала момичетата очевидно бяха заинтересувани. На лицата им дори бе изписано съчувствие. За тях това беше като задушевен разговор между две приятелки, останали да спят заедно, самата идея за който обикновено предизвиква смут в душите на момчетата.

— Добре… — започна Танис. После спря и поклати глава. — Ела, седни при мен.

— Търговски тайни, а? — изкикоти се Пат Фицджералд.

— Точно така.

— Ама че търговия — подхвърли Корки Хералд. Избухна смях. Ирма Бейтс изтича в дъното на стаята, където Танис, Ан Ласки и Сюзън Брукс се заеха да я успокояват. Силвия разговаряше тихо с Грейс, докато Свинарника, наведен зад тях, се мъчеше да подслуша разговора. Тед Джонс се мръщеше в пространството. Джордж Яник дълбаеше нещо върху чина и замислено пушеше — приличаше на потънал в работа дърводелец. Останалите зяпаха през прозореца как ченгетата се потят с оживения трафик около училището. Можех ясно да различа навън Дон Грейс, добрият стар Том Денвър и Джери Кесерлинг — ченгето от пътната полиция.

Отново иззвъня звънец, този път доста по-силно и всички подскочиха уплашено, включително и ченгетата навън. Няколко от тях дори посегнаха към пистолетите.

— Звънецът за смяна на стаите — рече Хармън.

Погледнах часовника на стената. Показваше 9:50. В 9:05 все още си седях кротко на чина и гледах катеричката отвън. Сега катеричката си бе отишла, добрият стар Том Денвър също си бе отишъл, мисис Ъндерууд пък си бе отишла съвсем. Помислих малко и реших, че и аз съм си отишъл.