Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 159 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГНЯВ. Изд. Ролиспрес, София. 1992. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Rage / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Тираж: 30 000 бр. Страници: 200. Цена: 15.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Гняв (Стивън Кинг) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Гняв.

Гняв
Rage
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Гняв в Общомедия

Гняв (на английски: Rage) e роман на американския писател Стивън Кинг. Романът е издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1977. Това е първият роман на Кинг, издаден под този псевдоним.

Историята разказва за момче, което убива учителката си и кара съучениците си да разкриват своите тайни.

Двадесет и трета глава

Навън направо се очертаваше полицейски конгрес. Няколко сини патрулни коли от града, два бели микробуса от Луистън, един черно-бял „Форд“ от Брънсуик и още две коли от Оубърн. Приведени полицаи претичваха напред-назад из двора. Войнството на пресата също бе увеличило числеността си. Те се взираха към нас през телеобективите на подпрените на автомобилните покриви камери. Пътят от двете страни на училището беше преграден, на няколко места мигаха пропанови лампи. Още по-нататък хората от пътната полиция бяха поставили знак за отбиване на движението. Предполагам, че просто не са разполагали с нещо по-подходящо, от типа на „НАМАЛИ! ОТБИЙ! ЛУД НА ПЪТЯ!“. Дон Грейс и добрият стар Том си шушукаха нещо с едър мъжага, в униформа на щатската полиция. Дон нещо се гневеше. Едрият мъжага слушаше внимателно, но поклащаше отрицателно глава. Реших, че това ще да е капитан Франк Филбрик, от Мейнската щатска полиция. Зачудих се, дали бих могъл да го гръмна оттук.

Керол Грейнджър заговори с разтреперан глас. Лицето й бе пламнало от срам. Не исках да я засрамя с моята история.

— Аз бях дете, Чарли.

— Зная — рекох аз и се усмихнах. — Но в този ден беше невероятно хубава. Хич не приличаше на дете.

— Пък и тогава си падах по Дики Кейбъл.

— Дори след оня купон и всичко, което стана?

Тя изглеждаше още по-засрамена.

— Тогава още повече. Дори бяхме заедно на пикника в края на осми клас. Той беше толкова… смел. Буен. На пикника той… ми се пусна, а и аз му позволих донякъде… Но това беше единствения път, когато излязох с него. Дори не знам къде е сега.

— В плейсървилското гробище — каза с равнодушен глас Дик Кийни.

Погледнах го ужасѐн. Сякаш току-що бях видял духа на мисис Ъндерууд. Още можех да посоча местата, където Дики ме бе налагал. Мисълта, че е мъртъв ме скова в някакъв задгробен ужас, същото прочетох и по лицето на Керол. Той ми се пусна и аз му позволих донякъде — беше казала тя. Какво ли точно значеше това за едно умно и ученолюбиво момиче като Керол? Може би, че я е целунал. Или пък, че я е завел зад някой розов храст, за да проучи девствената територия на нейните напъпили гърди. На пикника в края на осми клас, Боже опази! И той е бил буен и смел.

— Какво се е случило с него? — запита Дон Лорди.

— Блъсна го кола — поде бавно Дик. — Дори е малко смешно. Не в този смисъл, а някак странно. Миналият октомври получи шофьорска книжка и караше като бесен. Като луд. Струва ми се, че искаше да покаже на всички колко е смел. Но стана така, че вече никой не искаше да се качва с него. Имаше един раздрънкан „Понтиак“, модел 1966-та, сам си го оправяше. Боядиса го зелен, а на дясната врата изрисува асо пика.

— Ами да, виждал съм го — намеси се Мелвин. — Нагоре към Харлоу.

— Аз му помогнах да сложим скоростна кутия от „Хърст“ — рече Дик. — Четирицилиндров форсиран двигател. На втора вдигаше до деветдесет. А една вечер по пътя към Стекпол дори удари деветдесет и пет — аз бях с него в колата. На завоя при Брисет се поднесохме. Щяха да ми изскочат червата. В едно си прав, Чарли. Усмивката му беше ужасна. Не знам дали приличаше точно на тревокосачка, но вярно е, че изглеждаше доста странно. Колата се носеше на една страна, а той не спираше да се хили. Чувах го как си мърмори под носа „Мога да я овладея, мога да я овладея“ и така до безкрай. Краката ми се бяха вдървили. Няколко месеца по-късно го прегази камион, като пресичал улица „Лисбон“. Ренди Миликън бил с него и твърдеше, че дори не бил пиян или нещо. Вината изцяло била на шофьора. Осъдиха го на деветдесет дни затвор. От това Дики не стана по-жив. Смешно.

Керол беше пребледняла. Уплаших се да не припадне и реших да отвлека мислите й малко встрани.

— Майка ти още ли ми се сърди, Керол?

— А? — тя се огледа изненадано.

— Дето я нарекох дъртофелница. Тлъста дъртофелница, спомняш ли си?

— О — тя сбърчи нос и след това се усмихна почти с благодарност, мисля, че бе прозряла намеренията ми.

— Майка ми и твоята майка не ходеха ли в един и същи клуб?

— „Книги и Бридж“ ли? Да — от вълнение тя разтвори леко крака. После се разсмя. — Ще ти призная честно, Чарли. Никога не съм харесвала майка ти, макар че тя доста често се отбиваше вкъщи. Мама непрестанно говореше за това колко интелигентна е тя, колко добре познава творбите на Хенри Джеймс и подобни дивотии. И какъв мил малък джентълмен си ти.

— Лъскав като дупе — съгласих се аз тъжно. — Знаеш ли, същите работи ги чувах вкъщи за теб.

— Наистина ли?

— Ами да — изведнъж ми хрумна нещо. Как не се бях сетил по-рано? — Мисля, че вече знам, защо мама така упорито настояваше да си облека костюма. На това му викат „сватосване“, или „няма ли да са една чудесна двойка“, „да не забравяме за интелигентното потомство“. Игра предимно за родители от заможни семейства, Керол. Ще се омъжиш ли за мен?

Керол зяпна учудено.

— Искаш да кажеш, че те… — тя не можа да довърши.

— Точно това искам да кажа.

Тя се усмихна, дори тихичко се изкиска. После се разсмя гръмогласно. Не беше кой знае колко почтително към мъртвите, но реших да не обръщам внимание. Макар че, да ви призная, мисис Ъндерууд нито за миг не бе напускала мислите ми. В края на краищата седях точно до нея.

— Големият мъжага идва — рече Били Сойер.

Точно така, Франк Филбрик крачеше бавно към вратата на училището, без да поглежда ни на ляво, ни на дясно. Искрено се надявах, че репортерите ще успеят да му направят няколко хубави снимки. Току-виж после решил да ги изпрати на приятелите си вместо коледни картички. Той изчезна през вратата. Стъпките му се разнесоха далеч по коридора, сякаш идваха от един друг свят. Чухме го как спря за миг да се ориентира и после се заизкачва към канцелариите. Имах странното чувство, че едва сега, след като влезе в сградата, той се превърна в реалност. Сякаш това, което ставаше зад прозореца го гледах по телевизия. Сякаш не аз, а те бяха шоуто. Не само с мен бе така. Прочетох го по лицата на моите съученици.

Тишина.

Щрак. Уредбата.

— Декър?

— Да, сър? — отвърнах аз.

Тоя беше от шумно дишащите. Пуфтеше и сумтеше в микрофона като някакво грамадно животно. Никога не съм обичал такива хора. Баща ми е същия като говори по телефона. Такова тежко дишане се разнася от слушалката, че човек още малко и ще долови дъха на уиски и „Пал Мал“. Не знам защо, но това винаги ми се е струвало нечистоплътно и дори малко педерастко.

— Трябва да призная, Декър, че ни постави в една доста забавна ситуация.

— Мисля, че е така, сър.

— Хич не ни харесва идеята да те застреляме.

— И на мен също, сър. Не ви съветвам да опитвате.

Шумно дишане.

— Окей, в такъв случай да сложим картите на масата. Каква е цената ти?

— Цена? — рекох аз. — Цена? — За миг си помислих, че ме смята за някой говорещ гардероб на търг за стари вещи. В началото тази идея ми се стори смешна. После ме завладя гняв.

— За да ги пуснеш. Какво искаш. Време в ефира? Имаш го. Някакво изявление във вестниците? И това го имаш — хър-хър-хър, или пуф-пуф-пуф. — Казвай какво искаш и да приключваме с тая история, че вече достатъчно я раздуха.

— Теб — рекох аз.

Дишането замря. След това поде отново, още по-шумно. Наистина започваше да ми ходи по нервите.

— Ще трябва да ми обясниш — каза той.

— С удоволствие, сър — отвърнах. — Ще сключим сделка. Искаш ли да сключим сделка? Нали точно това искаше?

Никакъв отговор. Само, пуф-пуф. Филбрик се славеше като звездата на новините в шест часа всеки празничен ден, когато с тържествен и леко покровителствен глас отправяше послание към всички шофьори да карат внимателно и да спазват правилника. Беше направо трогателен в изявленията си. Винаги, когато съм го слушал, долавях в гласа му нещо странно познато, почти интимно, нещо с привкус на deja vu[1]. Сега вече разбрах на какво ми прилича. Дори по телевизията звучеше като възбуден бик, готов да се покатери на гърба на някоя крава.

— Каква е сделката?

— Отговори ми първо на един въпрос — рекох аз. — Има ли там навън хора, които си мислят, че съм в състояние да изпострелям съучениците си само за да видя колко души мога да запиша в черното тефтерче? Като Дон Грейс, например?

— Това лайно — изпусна се Силвия и прикри устата си с ръка.

— Кой каза това? — излая Филбрик.

Силвия пребледня.

— Аз — рекох. — Имам определени транссексуални наклонности, сър — съмнявах се, че ще разбере думите ми, но той бе твърде разтревожен за да им обърне внимание. — Та, ще отговорите ли на въпроса ми?

— Да, доста хора навън смятат, че можеш да продължиш както си започнал — отвърна той авторитетно. Някой от задните редове се изкикоти. Мисля, че не се чу по радиоуредбата.

— Добре тогава. Ето и сделката. Ти ще бъдеш героят. Ще дойдеш в стаята. Невъоръжен. С ръце на главата. Направиш ли го, ще пусна другите да си вървят. След това ще ти пръсна мръсния череп. Сър. Харесва ли ти сделката? Навит ли си?

Пъф-хър-уф.

— Дръж се възпитано, приятелче. В стаята има момичета. Млади момичета.

Ирма Бейтс се огледа учудено, сякаш някой току-що я бе повикал.

— Сделката — напомних му аз. — Не забравяй за сделката.

— Не — отсече Филбрик. — Ти ще ме застреляш и пак ще задържиш заложниците. — Пуф-хър. — Но ще сляза, въпреки всичко. Може би ще измислим нещо.

— Приятелче — рекох с кротък гласец. — Откажеш ли се, имаш само един шанс — за петнайсет секунди да изхвърчиш през вратата. Иначе някой тук ще гушне босилека.

Никой от съучениците ми не изглеждаше особено разтревожен от перспективата да гушне босилека.

Пуф. Пуф.

— Шансовете ти да се измъкнеш жив от тази каша намаляват с всеки изминат миг, момче.

— Франк, мой човек, стария обичаше да казва една хубава приказка — никой от нас в края на краищата няма да се измъкне жив.

— Ще се предадеш ли?

— Не.

— Щом така смяташ — не изглеждаше особено потиснат. — Има някакво момче на име Джонс при вас. Искам да говоря с него.

— Давай, Тед — кимнах към него. Не смятах, че има нещо лошо в това да си поприказват. — Сега е твоят голям шанс, момче. Гледай, да не го пропуснеш. Приятели, сега Тед ще изпълни танц с топки пред очите ви.

Тед не откъсваше напрегнат поглед от черната пластмасова уредба.

— Говори Тед Джонс, сър — при него „сър“ звучеше направо страхотно.

— Всички ли са добре, Джонс?

— Да, сър.

— Как преценяваш психическото състояние на Декър?

— Мисля, че е решен на всичко, сър — отвърна Тед, като впери очи в мен. Имаше нещо неприятно в погледа му. Лицето на Керол внезапно придоби гневно изражение. Тя отвори уста, сякаш да му възрази, но после изглежда си спомни за своето изявено положение в ученическия съвет и за бъдещата й мисия на Велик просветител на западния свят и замълча.

— Благодаря, мистър Джонс.

Тед изглеждаше невероятно доволен от това, че го нарекоха „мистър“.

— Декър?

— Тук съм.

Хър-пър.

— Пак ще се видим.

— Давам ти петнадесет секунди. За да те видя навън. — Изведнъж ми хрумна нещо. — Филбрик?

— Е?

— Знаеш ли, че имаш един лайнарски навик? Направи ми впечатление по време на твоите прословути изявления по радиото, за безопасното шофиране. Обичаш да дишаш шумно в ушите на хората. Звучиш като разпенен жребец, Филбрик. Много лайнарски навик. Освен това, дори когато не четеш тия шибани съобщения, интонацията ти е сякаш всъщност ги четеш. Трябва да внимаваш с тия работи. Иначе, току-виж някой загинал заради тебе.

Известно време Филбрик пуфтеше замислено.

— Майната ти — рече той накрая и изключи уредбата.

Точно след двадесет секунди се появи на изхода и се отправи със солидна крачка през поляната. Веднага щом сви зад колите, паркирани на отвъдния край, бе свикана нова конференция. Филбрик жестикулираше развълнувано.

В класа всички мълчаха. Пат Фицджералд замислено си гризеше ноктите. Свинарника бе извадил поредния молив и внимателно го разглеждаше. Сандра Крос бе вперила очи в мен. Имах странното чувство, че между нас се е спуснала мъгла и тя блести в нея.

— А какво ще кажеш за секса? — внезапно запита Керол и се изчерви под учудените погледи на другите.

— Мъжкия — добави Мелвин и от дъното на стаята се разнесе смях.

— Какво искаш да кажеш?

Керол изглеждаше така, сякаш съжалява, че устата й не е зашита.

— Ами, мислех че когато някой започне да се държи… е, знаете, странно… — тя се спря, напълно объркана, но в този миг се намеси Сюзън Брукс.

— Вярно е — рече тя. — И време е там отзад да престанете да се кикотите. Всички си мислят, че секса е нещо мръсно. Но това е само половината от белята. Ние се притесняваме за него — тя погледна с разбиране към Керол.

— Точно това исках да кажа — рече Керол. — Случвало ли ти се е… хм, имал ли си някакво неприятно преживяване, свързано със секса?

— Никакво, откакто престанах да си лягам с мама — отвърнах с равен глас.

В първия момент тя ме погледна стреснато, но после осъзна, че се шегувам. Свинарника подсмръкна и продължи да разглежда молива.

— Не, наистина — рече тя.

— Е, добре — намръщих се аз. — Ще ти разкажа за моя сексуален живот, ако ти ми разкажеш за твоя.

— О… — тя отново ме погледна изненадано, но не бих казал, че беше неприятно.

Грейси Станер се разсмя.

— Кихай, Керол — винаги съм мислил, че те двете не могат да се понасят, но гласа й звучеше толкова спокойно, сякаш в този миг между тях бяха изгладени всички явни или скрити противоречия.

— Е-хе-хе — ухили се доволно Корки Хералд.

Керол се бе изчервила до ушите.

— Съжалявам, че попитах — рече тя.

— Давай — настоя Дон Лорди. — Не боли.

— И после ще кажете на всички — рече Керол. — Знам как се разнася клю… как хората си разказват един на друг.

— Тайни — прошепна дрезгаво Майк Гевин. — Дайте ми тайни. — Всички се разсмяха, макар че на някои не им беше до смях.

— Това не е честно — каза Сюзън Брукс.

— Вярно — потвърдих аз. — Да оставим тая тема.

— Не… няма значение — каза изведнъж Керол. — Ще ви разкажа. Ще ви разкажа една история.

Мой ред беше да се изненадам. Всички я погледнаха с жадни погледи. Не зная какво точно очакваха да чуят — приказката за пениса-джудже или Десет нощи със свещта. Предположих, че каквото и да очакват, ще останат разочаровани. Едва ли ще чуят за камшици, железни вериги и среднощна похот. За девственица от малкия град, хубава, млада и страстна, на която изведнъж й избива чивията и тя вдига училището на краката си в търсене на истинския живот. За първите опити в колежа да се сближи с екзистенциализма, модерното изкуство и секса. Не малко от тези девственици завършват в публични домове, където между отделните сеанси се връщат към същите тези сладки мечти, които са ги вълнували в горещите нощи на пубертета — мечти толкова стереотипни, че можеш да си ги изрежеш от някое списание с кройки, редом с „Вашата нова лятна пола“, или „Модерен есенен пуловер“. Има нещо много общо между умните момчета и момичета. Ако им се е откачила пружината, това си личи отдалече. Ако ли пък не е, тогава са ясни като квадратния корен. Момичета като Керол си имат постоянен приятел, макар че нямат нищо против някой флирт (от типа на „само не ме докосвай там“), без да прекаляват. Предполагам, в това няма нищо лошо. Ако някой пък е очаквал повече, съжалявам, до тук. Умните деца са като вечерята пред телевизора. Там всичко е ясно. Не че много ме засяга този въпрос. Защото умните момичета винаги са ми били малко скучни.

Керол Грейнджър, разбира се, спадаше именно към тази категория. Имаше си постоянен приятел с типично американското име Бък Торн. Бък беше център-нападател на плейсървилските „Сиви хрътки“, дето приключиха предишния сезон с рекордното 11–0, факт, който беше раздут до немай-къде от нашия учител по физическо Боб, по прякор „Каменните топки“.

Торн беше едно осемдесет килограмово благовъзпитано лайно, доста тъповато, (колежанска реколта) та сигурно за Керол не представляваше никаква трудност да го държи на разстояние. Забелязал съм, че хубавите момичета стават най-добрите дресьори на лъвове. Освен това, що се отнася до Бък Торн, винаги съм имал чувството, че си пада малко подляр и доносчик.

— Аз съм девствена — стресна ме от тези мисли с предизвикателния си тон Керол. Тя кръстоса крака, сякаш в символично потвърждение на думите си, после пак ги разтвори. — И не смятам това за чак толкова лошо. Девствеността за мен винаги е означавала чистота.

— Така ли? — подхвърли Грейс Станер.

— Това е нещо, което изисква грижи — продължи Керол. — Грижи, старание, внимателно отношение — тази мисъл изглежда й хареса. Що се отнася до мен, направо ми изкара акъла.

— Искаш да кажеш, че Бък никога…

— О, не, в никакъв случай не бих казала, че не е имал желание да го правим. А предполагам, че още има. Но аз се постарах да изясня някои неща между нас още в началото на играта. Не съм фригидна, пуританка, или нещо друго. Просто… — тя млъкна в търсене на подходящ израз.

— Страх те беше да не забременееш — помогнах й аз.

— Не! — отсече почти с презрение тя. — Знам всичко за това. — Изведнъж, с изненада осъзнах, че тя е почти разгневена. А гневът, както е известно е едно доста трудно овладяемо емоционално състояние при подрастващите. — Не съм си изграждала представата за света от книжките. Четох за предпазните мерки от забременяване в… — тя прехапа устни, сякаш едва сега осъзна какво говори.

— Добре — намесих се аз и почуках с дръжката на пистолета по катедрата. — Въпросът е сериозен, Керол. Много сериозен. Мисля, че едно момиче трябва да знае причината, поради която иска да запази девствеността си, не е ли така?

— Но аз зная защо!

— О — аз й кимнах окуражително. Няколко момичета я погледнаха заинтригувано.

— Защото…

В стаята цареше гробна тишина. Някъде отдалеч се чуваше полицейската свирка на Джери Кесерлинг, който очевидно имаше проблеми с трафика.

— Защото…

Тя се огледа. Момичетата, които я гледаха сведоха срамежливи погледи към чиновете си. В този миг, както казват фермерите от нашия край бих дал къщата и всичко което имам, за да разбера кои от тях също са девствени.

— Не е необходимо да се блещите в мен! Не съм ви молила да ме гледате! Няма да говоря за тома! Не съм длъжна да ви разказвам!

Тя ми хвърли огорчен поглед.

— Хората са зли. Искат да те разкъсат, да те изядат, както каза Свинарника. Жадуват да те дръпнат при тях, на дъното, в мръсотията. Виж какво направиха с теб, Чарли.

Не бях съвсем сигурен, че са ми направили нещо, но предпочетох да мълча.

— Беше миналата година, по Коледа. Разхождахме се по улица „Конгресна“ в Портленд. Бяхме излезли с Дона Тейлър, да си купим по нещо за Коледа. Тъкмо бях купила една кърпа за сестра ми от „Портеус-Мичел“, разглеждахме я и се смеехме. Говорехме си глупости. Момичешко хихикане. Беше към четири следобед, тъкмо бе започнало да се здрачава. Валеше сняг. Отвсякъде блестяха разноцветни светлини, витрините бяха обкичени с гирлянди и красиво увити пакети… беше хубаво… на ъгъла се бе изправил един от дядомразовците на Армията на спасението, с огромен звънец в ръка. Той бавно поклащаше звънеца и се усмихваше на всички. Чувствах се чудесно. Наистина чудесно. Нали разбирате, онова неповторимо коледно настроение. Вече си мислех, как ще се прибера у дома и ще изпия един горещ шоколад, с крем отгоре. И в този миг от завоя се приближи една раздрънкана кола, шофьорът смъкна прозореца и изрева: „Здрасти, путко!“

Ан Ласки подскочи. Откровено да ви призная, в устата на Керол Грейнджър думата прозвуча по-скоро смешно, отколкото вулгарно.

— Ей така — продължи горчиво тя. — И в миг всичко беше разрушено. Оцапано. Като зряла ябълка, в която намирате червей. „Здравей, путко…“ Сякаш не съм човек, личност, а само… а-а-х — устните й се разтрепериха, лицето й се разкриви в мъчителна гримаса.

— Ето защо за мен девствеността е чистота. Пет пари не давам за глупостите, които си мислят останалите. Не искам и да чувам за тях. Това е всичко.

 

 

Очите на Сандра Крос бяха леко притворени, лицето й имаше замечтано изражение.

— Знаете ли — рече тя. — Чувствам се някак странно. Сякаш…

Исках да скоча и да й викна да не се забърква в този глупашки маскарад, но не можех. Повтарям, не можех. Ако аз самия не спазвах правилата, които наложих, тогава кой би ги спазвал?

— Сякаш това е всичко.

— Или си умна или си путка — в гласа на Керол имаше едва доловим хумор. — Май не са ни оставили голям избор, а?

— Понякога, — рече Сандра — се чувствам страшно празна.

— Аз… — понечи да каже нещо Керол, но погледна учудено Сандра. — И ти ли?

— Да — тя хвърли замислен поглед през изпочупените прозорци. — Обичам да простирам, когато денят е ветровит. Понякога и аз самата се чувствам така. Като пране на вятъра. Мъчиш се да разбереш живота… политиката, училището… миналия семестър бях в ученическия съвет… но всичко това е някак нереално и ужасно скучно. Човек не може все да се бори за правата на разни малцинства, не може така да мине живота ти. И тогава позволих на Тед да го направи с мен.

Погледнах към него. Тед я гледаше с изцъклен поглед. Пред очите ми сякаш падна черна пелена. Гърлото ми се сви болезнено.

— Не беше нищо особено — продължи Сандра. — Не знам какво толкова го превъзнасят. То е… — тя ме погледна с широко отворени очи, но аз не гледах към нея. Гледах Тед. Виждах го съвсем ясно. Толкова ясно, сякаш от него извираше светлина, която грееше в спусналия се мрак като някакъв свръхестествен ореол.

Вдигнах бавно пистолета с две ръце.

За миг се замислих за вътрешните кухини на моето тяло, по които текат различни живителни субстанции, в безкрайния мрак.

Бях решил да го застрелям, но преди това те застреляха мен.

Бележки

[1] Илюзорно състояние на нещо вече видяно — Б.пр.