Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rage, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 163 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead (2011)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ГНЯВ. Изд. Ролиспрес, София. 1992. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Rage / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Тираж: 30 000 бр. Страници: 200. Цена: 15.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Гняв (Стивън Кинг) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Гняв.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гняв | |
Rage | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Създаване | 1977 г. САЩ |
Първо издание | 1977 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
Гняв в Общомедия |
Гняв (на английски: Rage) e роман на американския писател Стивън Кинг. Романът е издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1977. Това е първият роман на Кинг, издаден под този псевдоним.
Историята разказва за момче, което убива учителката си и кара съучениците си да разкриват своите тайни.
Двадесет и девета глава
Всъщност, нямаше конкретна причина да мъкна тая желязна тръба с мен.
Доста време мина от тогава, но и сега не мога да кажа защо го правех. Стомахът беше почнал да ме боли почти непрестанно, а в главата ми все се въртяха разни налудничави идеи, че някой се готви да ме нападне. Преследваше ме ужасната мисъл, че ще припадна в някой час по физическо и после, като се свестя, всички ще са ме наобиколили и ще ми се смеят, ще ме сочат с пръст… и ще ми се подиграват. Нощем почти не спях. Сънувах някакви ужасни неща, мятах се в леглото в страхотни кошмари. Не зная, може и да съм се събуждал подмокрен. Спомням си един сън — вървях из подземията на някакъв изоставен замък, който приличаше на декор от старите филми на „Юнивърсъл пикчърз“. В дъното на коридора имаше ковчег с повдигнат капак и когато надникнах, вътре лежеше баща ми със скръстени на гърдите ръце. Беше облечен в парадна флотска униформа, а от слабините му стърчеше забит кол. Изведнъж той отвори очи и ми се ухили. Имаше дълги, закривени зъби. Спомням си и един друг сън — мама ми правеше клизма, а аз я молех да побърза, защото навън ме чака Джо. И изведнъж видях, че Джо е в стаята и наднича над рамото й. Ръцете му бяха обвили гърдите на мама, докато тя стискаше равномерно малката гумена помпичка, дето изхвърляше горещи вълни нагоре из ануса ми. Имаше и други, също така налудничави сънища, но представени с огромен размах, мисля си, че по̀ биха прилягали на Наполеон XIV, отколкото на мен.
Тръбата намерих в едно старо чекмедже с инструменти в гаража. На единия й край имаше изгнила от времето, покрита с ръжда дръжка. Още като я хванах почувствах, че ми пасва на ръката. Беше през зимата, ходех на училище с доста широк пуловер. Имам една леля, която всяка година ми изпраща по един пуловер за Коледа и за рождения ми ден. Така ги плете, че все ми стигат до средата на бедрата. И така, започнах да нося тръбата в задния джоб на панталона. Никога не се разделях с нея. И да е забелязал някой, не ми е казал. За известно време това донесе спокойствие в душата ми. Но само за известно време. Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да се вмъкна в стаята си и да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата.
Денят, в който за малко да утрепя мистър Карлсон беше някъде в началото на март. Валеше дъжд, а последните остатъци от зимния сняг се топяха в тънки кални ручейчета. Мисля, че не е необходимо да ви разказвам всичко в подробности, доколкото си спомням, повечето от вас присъстваха на случая. Както винаги, тръбата беше в задния ми джоб. Карлсон ме извика да решавам някаква задача на черната дъска, нещо което аз ужасно мразя — хич не ме бива във формулите. Целият се обливам в пот, всеки път когато ме извикат да изляза на тая дъска.
Беше нещо за земното притегляне и някаква наклонена плоскост, вече не помня точно, но каквото и да е било — аз се провалих с гръм и трясък. Направо бях вбесен, реших, че го прави нарочно, за да ми се подиграе пред целия клас с тая негова лайнарска наклонена плоскост, дето с нея трябва да се занимават физиците, а не ние. Задачата сигурно бе останала нерешена на дъската от предишния час. После той наистина започна да ми се подиграва. Започна да ме пита дали си спомням колко прави две и две, какво значи сложно делене, чудесно изобретение на човечеството, нали, ха-ха, готов си за Нобеловата награда. Когато сбърках за трети път той ми рече: „Браво, Чарли, това е направо чу-у-у-десно. Чу-у-у-у-десно е.“ Говореше като Дики Кейбъл. Толкова ми заприлича на него, че дори се извърнах да видя дали не говори той. И някак несъзнателно посегнах към тръбата в задния джоб. Стомахът ми се беше свил на топка и вече си мислех, че всеки момент ще избълвам закуската на пода. Измъкнах несръчно тръбата джоба и тя издрънча на пода.
Мистър Карлсон погледна към нея.
— Я, това пък какво е? — рече той и посегна към нея.
— Не пипай — пресегнах се и я сграбчих преди него.
— Дай да видя, Чарли — той протегна ръка към мен.
Почувствах, че се разкъсвам едновременно в двадесет различни посоки. Нещо вътре в мен крещеше, с дивия вой на дете, затворено в някоя тъмна и страшна стая, обитавана от зли духове.
— Недей — казах. Всички гледаха към мен. Направо се бяха облещили.
— Можеш да ми я дадеш, или пък, ако искаш ще повикам мистър Денвър, да му я дадеш на него.
И тогава с мен се случи нещо много смешно… макар че, като си помисля сега, никак не беше смешно. Предполагам, че във всеки от нас има една линия, една много ярка линия, като онази, която разделя осветената от нощната страна на планетите. Мисля, че се нарича терминатор. Думата е невероятно точна. Защото в един миг горях от напрежение, а в следващия бях студен като краставица.
— Сега ще ти я дам, хърба такава — рекох и ударих тръбата в дланта си. — Къде я искаш?
Той ме погледна със здраво стиснати устни. С тези огромни очила с рогови рамки, с които никога не се разделяше, ми заприлича на някакво насекомо. На нещо ужасно тъпо. От тази мисъл направо се разсмях. Отново ударих тръбата в дланта си.
— Е, добре, Чарли — обади се най-сетне той. — Можеш да ми дадеш това нещо и след това да отидеш в канцеларията. Аз ще дойда като свърши часът.
— Що не ядеш лайна — отвърнах и замахнах с тръбата. Желязото се заби в грапавата повърхност на дъската и хиляди ситни тресчици се разхвърчаха във всички посоки. Голям облак жълтеникав тебеширен прах се вдигна около мен. Мистър Карлсон подскочи така, сякаш бях фраснал с тръбата майка му, а не някаква си шибана черна дъска. Имах чувството, че за миг съм успял да надзърна в душата му и това ми достави удоволствие. Замахнах и ударих повторно дъската. И отново.
— Чарли!
— Друже мой… ще те спукам от бой… зад последния завой — изрецитирах аз, като след всяка сричка нанасях по един удар. При всеки удар мистър Карлсон подскачаше. Това ме караше да се чувствам все по-добре и по-добре. Симптома на гръмоотводната тръба, приятелчета. Схващате ли? Лудият бомбаджия, оня смахнатия подпалвач от Уотърбъри, Кънектикът, трябва да е бил най-спокойния човек на света.
— Чарли, бъди сигурен, че ще направя всичко възможно да те…
Извърнах се и започнах да блъскам перваза с тебеширите. На дъската вече имаше доста голяма дупка, дървото не беше кой знае колко твърдо и не ми се опря. По пода се разпиляха тебешири и гъби, разпръсквайки облаци бял прах наоколо. Тъкмо вече си мислех, че ако ми дадат достатъчно голяма тръба нищо на този свят не би могло да ми се опре, когато мистър Карлсон ме сграбчи отзад.
Обърнах се и го ударих. Само веднъж. Бликна кръв. Той се строполи на пода и очилата му се разхвърчаха във всички посоки. Мисля, че именно гледката на счупените очила развали магията. Лицето му беше станало някак голо и беззащитно, сигурно така изглеждаше когато спи. Изпуснах тръбата и тръгнах към вратата без да се обръщам. Качих се в канцеларията и им разказах какво е станало.
Джери Кесерлинг ме прибра с една патрулна кола, а мистър Карлсон го откараха в районната болница в Мейн, където на рентгена са видели линеарна фрактура на черепа точно над фронталния лоб. Както по-късно научих, от мозъка са извадили четири парченца черепна кост. Още дузина такива и биха могли да слепят от тях самолет, да напишат на него „ЗАДНИК“ и да му го връчат — подарък от мен за рождения ден.
А за мен животът се превърна в низ от безкрайни разговори. Разговори с баща ми, с добрия стар Том Денвър, с Дон Грейс и с всяка възможна комбинация на гореспоменатите. Сигурно само с училищния пазач не съм разговарял. През цялото това време мама не искаше да излиза от къщи и непрестанно се тъпчеше с транквиланти[1], докато баща ми запази възхитително спокойствие. Ала понякога очите му блестяха с хладна неприязън и аз не се съмнявах, че ще дойде мига, когато ще си поговорим насаме и по съвсем различен начин. Чувствах, че ако имаше възможност щеше да ме убие с голи ръце. В друга епоха сигурно би го направил без да се замисли.
Последва изключително сърцераздирателна сцена, в която аз поднесох извиненията си на бинтования и с насинени очи мистър Карлсон и на неговата съпруга, в чийто поглед гореше неприкрита ненавист, („… като обезумял… не бях на себе си… не мога да изразя с думи безкрайното си съжаление…“) но самият аз така и не получих извинение за подигравките, на които бях изложен пред целия клас, в оня злощастен час по физика, когато стоях плувнал в пот на дъската, изписана с някакви древнокитайски йероглифи. Не получих извинения от Дики Кейбъл и Дана Колет. Или от моя мил съквартирант — Скърцащото чудовище, който на връщане от училище изсъска със стиснати зъби, че веднага щом се преоблека иска да ме види в гаража.
Обмислях думите му, докато си събличах училищните дрехи и си слагах старите дънки и една леко захабена риза. Отпърво реших, че ще е най-добре да отида и да си понеса наказанието. Но после, нещо в мен се разбунтува. От училище ме бяха закарали право в полицията. Прекарах близо пет часа в предварителния арест на Плейсървилския участък, откъдето баща ми и моята обхваната от истерия майка („Защо го направи, Чарли? Защо? Защо?“) ме измъкнаха, след като платиха гаранцията — обвинението беше оттеглено, по взаимна договореност между училищните власти, ченгетата и мистър Карлсон (но не и жена му, тя настояваше да получа най-малко десетгодишна присъда).
Така или иначе, реших, че с баща ми имаме сметки за уреждане и се отправих към гаража.
В гаража миришеше на мухъл и смазочно масло, но иначе цареше идеален ред. Като в аптека. Това е неговото любимо място и той си го поддържа според разбиранията. Място, където можете да намерите всичко и всичко си е на мястото. Тревокосачката беше поставена точно до стената. Всички земеделски сечива висяха на куки покрай стената. По рафтовете бяха подредени буркани, които сякаш са били подравнявани с конец. В единия край имаше лавица със стари списания — „Галеон“, „Истината“, „Сатърди ивнинг пост“. От другата страна на вратата беше паркирано и грижливо закрепено товарното ремарке.
Той стоеше вътре, облечен в изтъркани зелени панталони и любимата си ловна риза. За първи път забелязах, че е остарял. Коремът му винаги е бил стегнат като пружина, но сега беше надвиснал над колана — спомен за сладките бирички в „Гоган“. Носът му беше изпъстрен с лилави венички, разцъфнали като детелини, а бръчките около устата и под очите му изглеждаха по-дълбоки от всякога.
— Майка ти какво прави? — попита ме той.
— Спи — отвърнах. Това й беше основното занимание напоследък, откакто премина на транквиланти. Дори устата й миришеше на лекарства. И на погубени мечти.
— Добре — кимна той. — Точно това ни трябва, нали така?
Той започна да си сваля колана.
— Сега ще ти смъкна кожата от задника — рече той.
— Не — отвърнах. — Няма.
Той замръзна с ръце върху колана.
— Какво?
— Ако само посмееш да замахнеш с това нещо, ще ти го изтръгна от ръцете — гласът ми трепереше. — И ще си върна за оня път, когато ме хвърли на земята и после излъга мама. Ще си върна за всеки път, който си ме удрял, без да ми дадеш възможност да се поправя. И ще си го върна за ловния излет, когато каза, че ще сцепиш носа на мама, ако само я завариш с чужд мъж.
Лицето му беше пребледняло като платно.
— Ах ти страхлива, безгръбначна гадино — изсъска той, но и неговия глас трепереше. — Кой си ти, да ми говориш с такъв тон? Такъв тон ще държиш на твоя продрискан психиатър, а не на мен! Ясно ли е!
— Вониш гадно — отвърнах му. — Бракът ти е шибан и животът на собствения ти син също е шибан. Благодарение на теб. А сега, като се мислиш за такъв голям майстор ела и ме удари. Вече не сме в училище. Твоята собствена съпруга се превръща в наркоманка. А ти самият си едно плашило и нищо друго — задавях се в плач. — Хайде, ела и опитай, лайно мръсно.
— Овладей се, Чарли — каза той. — Иначе, вместо да те набия, току-виж ми се прищяло да те убия.
— Хайде де — извиках аз през плач. — Да не мислиш, че и аз не искам да го направя? Мразя те в червата! Ненавиждам те!
И тогава той се хвърли върху мен. Както размахваше колана и със смъкнати гащи приличаше на разярен робовладелец от някой исторически филм. Той замахна и аз отскочих. Коланът изсвистя покрай рамото ми и се заби със страхотен трясък в ремаркето. Очите му бяха изцъклени, езикът му стърчеше между зъбите. Изглеждаше точно така, както когато бях изпочупил кепенците. Помислих си, че сигурно изглежда така и когато се люби с мама (или каквото там правеха двамата). Колко ли страшно й е било да го гледа така надвесен над нея. Тази мисъл ме порази като гръм и аз пропуснах да отскоча при неговото следващо замахване.
Тежката катарама попадна косо върху лицето ми, впи се със страхотна болка в бузата и я разцепи. От раната шурна кръв. Имах чувството, че откъм страната на удара, лицето и шията ми са били окъпани в топла вода.
— О, Боже! — изстена той. — О, Боже, Чарли!
От удара окото ми се затвори и от него закапаха сълзи, но с другото го зърнах, че идва към мен. Скочих насреща му, сграбчих края на колана и го дръпнах с всичка сила. Той не очакваше. От рязкото дръпване загуби равновесие и понечи да отстъпи назад за да не падне, но аз го бутнах и той се строполи на бетонния под. Сигурно бе забравил, че вече не съм нито на четири, за да ме хвърля, нито на девет, за да треперя в палатката, докато той си разказва разни гадории с приятелите. Сигурно бе забравил, че малките деца помнят всеки удар и обидна дума, която са получавали от бащите си и жадуват да си го върнат тъпкано.
Той падна и от гърдите му се изтръгна болезнен стон. При падането беше разперил ръце, сякаш да се хване за нещо и коланът остана в мен. Прегънах колана надве и го шибнах през обутия в зелени панталони задник. Коланът изплющя оглушително и той извика, по-скоро от изненада, отколкото от болка. Усмихнах се. Пареща болка пронизваше лицето ми. Направо й беше разгонил фамилията на едната буза.
Той се изправи неуверено.
— Чарли, хвърли този колан — заговори с отпаднал глас. — Трябва да те заведа на доктор да ти зашият раната.
— Щом собствения ти хлапак може да те блъска, по-добре да зарежеш тая работа с флотата — отвърнах аз.
Това го вбеси. Той отново се хвърли към мен и аз го ударих с колана през лицето. Той вдигна ръце да се предпази и в този миг аз захвърлих колана и го ударих с всичка сила в корема. Той се преви одве, останал без дъх. Коремът му беше дори по-мек, отколкото изглеждаше. Спрях объркан, без да знам дали да изпитвам съжаление, или отвращение. Усещах, че човекът, когото наистина желаех да накажа не беше тук, а бе останал нейде зад непреодолимата стена на времето.
Той се изправи, лицето му беше придобило изтерзан вид. На челото му имаше яркочервен белег от удара с колана.
— Добре — изхриптя той, обърна се и дръпна подпряното на стената гребло. — Щом така искаш.
Посегнах и свалих окачената зад вратата секира. След това я вдигнах над главата си.
— Така искам — рекох. — Крачка напред и главата ти ще хвръкне!
Двамата замръзнахме, като всеки се чудеше доколко другият е в състояние да изпълни заплахата си. После той захвърли греблото и аз подпрях секирата на стената. Но зад това не се криеше обич, нито пък имаше обич в погледите, които си разменихме. И той не ми каза: „Синко, ако знаеш само откога чакам да те видя мъж… хайде, ще отидем да пием по една бира в «Гоган».“ Нито пък аз му рекох, че съжалявам. Всичко бе свършило така, просто защото аз бях пораснал. Между нас нищо не се промени. Като си помисля сега, би трябвало да застрелям именно него, ако въобще е трябвало да убивам някого. Това, дето се въргаля в краката ми е типичен случай на агресия спрямо неподходяща жертва.
— Ела — обади се той. — Трябва да ти зашият раната.
— Мога и сам да се оправя.
— Аз ще те закарам.
Накрая склоних. Баща ми ме закара в брънсуикската бърза помощ, където докторът ми сложи шест шева, докато му разказвах как съм се препънал в гаража и съм паднал върху една ламарина, която баща ми боядисвал в този момент. Същото разказахме и на мама. И с това историята приключи. Никога след това не сме говорили за нея. Баща ми престана да ми дава съвети, вече не ми казваше какво трябва да правя. Живеехме в една и съща къща, но се заобикаляхме отдалече като чифт стари котараци. Сигурен съм, че не би имал нищо против, ако някой ден съвсем изчезна от живота му, както се пее в една стара песен.
Някъде към средата на април отново ми позволиха да ходя на училище, но ме предупредиха, че случаят още се разследва и че ще трябва редовно да се явявам на среща с Дон Грейс. Държаха се сякаш ми правят страхотна услуга. Каква услуга! Чувствах се, като че ли са ме напъхали в ръцете на самия доктор Калигари!
Този път не ми беше необходимо толкова много време за да ме хванат бесните. Хората се обръщаха зад гърба ми, сочеха ме, когато се разминавах с тях. Знаех, че в учителската непрестанно ме одумват. Никой не искаше да говори с мен, освен Джо. Пък и тия мъчителни разговори с Дон Грейс.
Да, приятели, този път нещата се влошиха доста бързо. Но и аз държах да съм на гребена на вълната, която неумолимо ме носеше от една злина към следващата. И не бях забравил нито един от уроците, които ми дадоха. И най-важното, което бях научил, беше, че всеки проблем може да бъде решен, стига да имаш достатъчно голяма тояга. Баща ми беше сграбчил греблото, но аз сграбчих брадвата и той разбра, че е загубил.
Така и не ми върнаха тази прословута тръба, но какво от това. Не ми и трябваше, като тояга не бе достатъчно голяма. От десет години знам, че баща ми държи пистолет в чекмеджето си. А към края на април вече редовно го носех със себе си на училище.