Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rage, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 163 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead (2011)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ГНЯВ. Изд. Ролиспрес, София. 1992. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Rage / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Тираж: 30 000 бр. Страници: 200. Цена: 15.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Гняв (Стивън Кинг) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Гняв.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гняв | |
Rage | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Създаване | 1977 г. САЩ |
Първо издание | 1977 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
Гняв в Общомедия |
Гняв (на английски: Rage) e роман на американския писател Стивън Кинг. Романът е издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1977. Това е първият роман на Кинг, издаден под този псевдоним.
Историята разказва за момче, което убива учителката си и кара съучениците си да разкриват своите тайни.
Деветнадесета глава
— Та къде казваш отби военната си служба?
— В армията, Чарли. Нищо няма да постигнеш с това.
— Като какъв?
— Като доктор.
— Психиатър?
— Не.
— От колко години се занимаваш с психиатрия?
— От пет.
— Случвало ли ти се е да ближеш жена си?
— К-к… — ужасена, гневна тишина. — Аз… аз не разбирам напълно значението на тези думи.
— Тогава ще го кажа по друг начин. Практикували ли сте с твоята съпруга орално-генитален секс?
— Няма да отговоря на това. Нямаш право.
— Имам всички права. Ти си този, който няма права. Отговаряй, иначе ще застрелям някого. И помни, излъжеш ли и сгащя ли те да ме лъжеш, не й мърда куршума на първата жертва. Практикували ли сте някога…
— Не!
— От колко време си практикуващ психиатър?
— От пет години.
— Защо?
— К-ка… защото ме кара да се чувствам пълноценен. Като личност.
— Жена ти изневерявала ли ти е с други мъже?
— Не.
— С други жени?
— Не!
— Откъде знаеш?
— Тя ме обича.
— Някога жена ти духала ли ти е, Дон?
— Не разбирам какви искаш да…
— Чудесно разбираш какво искам да кажа!
— Не, Чарли, аз…
— Преписвал ли си на изпитите в университета?
Пауза.
— Разбира се, че не.
— На тестовете?
— Не.
Хвърлих се в атака:
— Как тогава смееш да ми заявяваш, че никога не сте практикували с жена ти орално-генитален секс?
— Аз… аз… аз никога… Чарли…
— Къде беше на основно военно обучение?
— Във Форт Бенинг.
— През коя година?
— Не си спом…
— Казвай през коя година иначе ще застрелям някого!
— 1956-та.
— Сухопътно лайно ли беше?
— Аз… аз не раз…
— Сухопътно лайно. Кашик.
— Аз бях… аз бях офицер. Младши лейт…
— Не те питам за това! — изкрещях аз.
— Чарли… Чарли, за Бога, успокой се…
— През коя година приключи военната ти служба?
— П-през 1960-та.
— Излиза, че дължиш на страната цели шест години! Значи си ме излъгал! Сега ще застрелям ня…
— Не! — извика той. — Националната гвардия! Аз служих в Националната гвардия!
— Как е девическото име на майка ти?
— Г-г-гевин.
— Защо?
— К-к… не разбирам какво иск…
— Питам защо девическото й име е било Гевин?
— Защото баща й се казваше Гевин. Чарли…
— През коя година беше на основно обучение?
— През хиляда деветстотин петдесет и се… шеста!
— Лъжеш! Пипнах те, нали, Дон?
— Не!
— Искаше да кажеш петдесет и седма.
— Обърках се.
— Сега ще застрелям някого. В червата. Така ще е най-добре.
— Чарли, за Бога!
— Внимавай да не се повтори. Та значи беше сухопътно лайно, така ли? В армията, искам да кажа.
— Да… не… аз бях офицер…
— Как е презимето на баща ти?
— Д-джон. Ч-чарли, престани. Н-не…
— Да ти се е случвало да смучеш на жена ти?
— Не!
— Лъжеш! Нали каза, че не знаеш какво означава това.
— Ти ми каза какво значи! — уплашено изгрухтя той. — Чарли, пусни ме да си вървя, моля те, пусни м…
— Каква е религиозната ти принадлежност?
— Методист.
— Посещаваш ли неделно училище?
— Да.
— Кои са първите три думи от Библията?
Пауза.
— В началото бе.
— Първото изречение на Двадесет и трети псалм?
— Г-господ е пастир мой, няма да остана в нужда.
— И за първи път лиза жена си през 1956-та?
— Да… не… Чарли, пусни ме…
— Основна подготовка коя година?
— Хиляда деветстотин петдесет и шеста!
— Преди малко каза петдесет и седма! — креснах аз. — Няма мърдане! Ще пръсна на някой черепа!
— Казах петдесет и шеста, копеле мръсно! — изпищя задъхано той.
— Какво се е случило с Йон?
— Бил е погълнат от кит.
— В Библията се казва „от огромна риба“. Това ли искаше да кажеш?
— Да. Огромна риба. Точно така беше — съгласи се той с готовност.
— Кой е построил ковчега?
— Ной.
— Къде беше на основно обучение?
— Форт Бенинг — този път по-уверено, вече в познати води, но без да съзира примамката.
— Лизал ли си жена си?
— Не.
— Какво?
— Не.
— Коя е последната книга от Библията.
— „Откровенията“.
— По-точно „Откровението“. В единствено число. Така ли е?
— Да, така е, разбира се.
— Кой я е написал?
— Йоан.
— Как беше презимето на баща ти?
— Джон[1].
— Някога да си бил даряван с откровение от баща ти, Дон?
Странен, писклив и налудничав смях беше отговорът на Дон Грейс. При този звук няколко деца премигнаха разтревожено.
— А… не… Чарли… не бих казал, че това се е случвало някога.
— Как беше девическото име на майка ти?
— Гевин.
— Христос споменат ли е сред мъчениците?
— Д-да… — не беше съвсем сигурен — типично за Методист.
— Как е бил измъчван?
— На кръста. Разпънат.
— Какво е запитал Христос своя Бог на кръста?
— „Боже мой, защо ме забрави?“
— Дон?
— Да, Чарли.
— Какво каза току-що?
— Казах: „Боже мой, защо ме забрави?“ — пауза. — О, не, Чарли. Не е честно!
— Ти зададе въпрос.
— Ти ме подмами!
— Току-що уби човек, Дон. Съжалявам.
— Не!
Стрелях в пода. Целият клас, заслушан с напрегнато, почти хипнотично внимание в нашия диалог, подскочи. Няколко души изкрещяха. Свинарника отново загуби съзнание и се стовари шумно на пода. Не зная какво от всичко това се е чуло по радиоуредбата, но не ме интересуваше много.
Мистър Грейс плачеше. Хлипаше като малко дете.
— Задоволително — произнесох във въздуха аз. — Твърде задоволително.
Нещата изглежда се развиваха чудесно.
Оставих го да си поплаче и погледнах навън — при шума от изстрела ченгетата бяха направили опит да се втурнат към училището, но Том Денвър, който очевидно все още се надяваше, че училищният психоаналитик ще е в състояние да овладее нещата, ги задържа. Така че и там всичко беше наред. Ала той едва ли предполагаше, че в момента мистър Грейс е като едно малко, безпомощно, изгубено хлапе. Накарал го бях да шиба собствения си мозък, като в ония чудати експерименти, за които бях чел в „Пентхауз форум“. Свалил бях от лицето му докторската маска и го бях направил обикновен човек. Не исках да се възползвам от това. Да се греши е човешко, ала само боговете прощават. Искрено вярвах в тези думи.
— Мистър Грейс? — рекох най-накрая.
— Излизам навън — каза той. И след това продължи със сърцераздирателна непокорност. — Не можеш да ме спреш!
— Всичко е наред — успокоих го аз. — Играта свърши, мистър Грейс. Този път беше на ужким. Никой не е убит. Стрелях в пода.
Той дишаше развълнувано. След това проговори уморено:
— Как мога да ти повярвам, Чарли?
Защото иначе щеше да настъпи паника.
Но вместо да го кажа, кимнах:
— Тед?
— Мистър Грейс, говори Тед Джонс — рече той машинално.
— Д-да, Тед.
— Той стреля в пода — продължи със същия тон Тед. — Няма пострадали. — Той се ухили внезапно и понечи да продължи. Вдигнах пистолета към него и той замлъкна.
— Благодаря ти, Тед. Благодаря ти, момчето ми. — Мистър Грейс отново се разплака. Мина известно време преди да изключи уредбата. Доста по-късно се появи на поляната, облечен в своето туидово сако с кадифени кръпки на лактите, плешивата му, глава блестеше от пот, а страните му бяха влажни от плач. Вървеше бавно, сякаш се беше състарил.
Удивително бе, че е ужасно приятно да го видиш такъв.