Стивън Кинг
Гняв (27)

Двадесет и седма глава

Всички мълчаха, дори и Сюзън Брукс. Чувствах се страшно уморен. Нямах какво повече до им кажа. Погледите им бяха отправени навън, макар че нямаше нищо интересно за гледане — дори и зяпачите ги бяха разгонили. Реших, че еротичната история на Сандра беше по-добра от моята. Там поне имаше оргазъм.

Тед Джонс продължаваше да ме гледа напрегнато (омразата в погледа му бе изместила напълно отвращението и кой знае защо, от това ми стана по-добре). Сандра Крос беше потънала в своя свят. Пат Фицджералд сгъваше сръчно модел на беззвуков самолет от един гъсто изписан с математически формули кариран лист.

Изведнъж се разнесе заплашителния глас на Ирма Бейтс:

— Трябва да отида до тоалетната!

Въздъхнах. Това ме накара да си спомня за въздишката на Дана Колет, с която ме бе сразила в Шудик Пойнт.

— Ами върви де.

Тя ме погледна недоверчиво. Тед примигна. Дон Лорди се изкикоти.

— Ще ме застреляш.

Присвих очи.

— Пикае ли ти се, или не?

— Не мога повече да се сдържам — изхленчи тя.

Надух бузи, както правеше баща ми, когато е ядосан.

— Ами тогава или отивай, или престани да се въртиш на чина. Само локви ни липсват в класната стая.

Корки се изсмя гръмогласно. Сара Пастерн ме гледаше стреснато.

Сякаш за да ме предизвика, Ирма се изправи демонстративно и се отправи с вдървена походка към вратата. Поне в едно бях спечелил: Тед откъсна очи от мен и загледа нея. Тя се спря пред вратата и несигурно протегна ръка към дръжката. Приличаше на човек, който е бил ударен от ток, докато е нагласявал антената на телевизора и сега се чуди дали да продължи.

— Нали няма да ме застреляш?

— Ще ходиш ли до тоалетната, или не? — запитах я аз. Но да си призная честно, не бях сигурен, дали няма да я застрелям. Всичко беше ужасно объркано, още бях под впечатлението на разказа на Сандра. Някак неуловимо, предимството беше преминало на тяхна страна. Хрумна ми налудничавата мисъл, че аз съм техен заложник, а не те мои. Като изключим Тед, разбира се. Тед беше нашият общ заложник.

Може би щеше да е по-добре да я застрелям. Така или иначе нямах какво да губя. Сигурно щеше да е по-добре. Може би това щеше да ми помогне да се освободя от гадното чувство, което ме бе завладяло, като че ли се бях събудил от лош сън.

Тя отвори вратата и излезе. Пистолетът остана да лежи на бюрото. Вратата се затвори. Стъпките й кънтяха в пустия коридор, без да се забързват, без да прерастват в бяг. Всички бяха вперили погледи във вратата, сякаш нещо съвършено невероятно бе надникнало, намигнало и изчезнало зад нея.

Що се отнася до мен, изпитвах странно и необяснимо облекчение.

Стъпките замряха в дъното на коридора.

Настъпи тишина. Очаквах и други да поискат да отидат до тоалетната. Очаквах да видя как Ирма Бейтс изскача през входната врата и се втурва презглава към първата страница на поне стотина вестника. Не я видях.

Пат Фицджералд размаха вече готовия самолет. Другите го загледаха.

— Хвърли най-сетне това проклето нещо — рече с раздразнение Били Сойер. — От тая хартия не стават свестни самолети — Пат въобще не го слушаше. Били млъкна обидено.

По коридора отново се разнесоха стъпки. Идваха към нас.

Вдигнах пистолета и го насочих към вратата. Тед се хилеше неприятно, но не мисля, че го правеше съзнателно. Вгледах се в лицето му, разглеждах неговите мъжествени черти, високото чело, зад което бе скътал спомени за безчислени забави, танци, разходки с колата, за гърдите на Санди, понятия за морал и добродетел и изведнъж прозрях, че очите му са очи на ястреб, а ръцете му са от камък. Той можеше да е моят собствен баща, само че това вече нямаше никакво значение за мен. И двамата ги възприемах като нещо безкрайно далечно — като олимпийски богове. Ръцете ми бяха твърде уморени за да рушат техните храмове. От мен няма да излезе Самсон.

Очите му бяха невероятно бистри, изпълнени със сила, с решителност — това бяха очи на политик.

Само преди пет минути тези стъпки по коридора нямаше да значат нищо за мен. Само преди пет минути, бях готов да оставя пистолета и да изляза насреща им, под удивените погледи на моите съученици. Но в този миг те пробудиха в мене страх. Реших, че това е Филбрик, който идва да изпълни предложението ми — и че това ще е краят на нашия странен урок.

Тед Джонс ме гледаше с хищна усмивка.

Зачакахме, вперили поглед във вратата. Хартиеният самолет бе замрял в ръцете на Пат. Ченето на Дик Кийни беше увиснало и в този миг за пръв път съзрях прилика между него и полу-дебилния му брат Флапър, който цели шест години драпа за зрелостното свидетелство. Доколкото ми е известно, Флапър продължи обучението си в щатския затвор в Томастон, специализирайки се в пране на затворнически дрехи и дялкане на шперцове от лъжички за чай.

Зад матовото стъкло се спря нечия едра фигура. Вдигнах пистолета и зачаках. С крайчеца на окото можех да видя лицата на учениците от първите чинове, които следяха занемели движенията ми, сякаш гледаха последната сцена на някой джеймсбондовски филм, където, както е известно, труповете валят като сняг.

Странен, почти нечовешки звук излетя от стиснатото ми гърло.

Вратата се отвори и Ирма Бейтс влезе в стаята. Тя се огледа навъсено, притеснена от вперените в нея погледи. Джордж Яник започна да се смее и извика: „Познай кой ще дойде на вечеря“. Никой не се присъедини към смеха му. Шегата си беше чисто негова. Всички продължаваха да се пулят в Ирма.

— Какво сте се оцъклили в мен — тросна им се тя, все още хванала дръжката на вратата. — Не може ли човек да отиде до тоалетната?

Тя трясна вратата, върна се на чина и се отпусна надуто.

Наближаваше обед.