Стивън Кинг
Гняв (6)

Шеста глава

Докато Ал Латръп се ровичкаше из учебниците и упорито се правеше, че не ме познава, телефонът пред мис Марбъл иззвъня и тя ми се усмихна, сякаш с нея деляхме някаква страхотна сексуална тайна.

— Сега вече можеш да влезеш, Чарли.

Изправих се.

— Дано продадеш тези учебници, Ал.

Той ми отвърна с нервна, объркана усмивка.

— Сигурен съм, че ще успея, ах-хъм, Чарли.

Минах по късия коридор, покрай огромния, вграден в стената сейф и бюрото на мис Марбъл. Точно пред мен имаше стъклена врата с надпис „ТОМАС ДЕНВЪР ПРИНСИПАЛ“. Влязох вътре.

Мистър Денвър четеше „Рог“ — училищният стенвестник. Беше висок мъж с мъртвешки бледо лице и лъскава, оплешивяла глава. Имаше дълги, кокалести ръце. Вратовръзката му беше разтегната, а горното копче на ризата — разкопчано. Кожата на лицето и шията му беше направо изтъркана от честото бръснене.

— Седни, Чарли.

Седнах и скръстих ръце. Много ме бива да скръствам ръце. Научил съм го от баща ми. През прозореца, непосредствено зад мистър Денвър, виждах далечния край на моравата. Намирахме се твърде високо, за да видя отсамния край, който дръзваше да се докосва до училищната стена. Това ме потискаше.

Мистър Денвър остави вестника и се облегна назад в креслото.

— Интересно е да се разбере какво мислят другите, а? — изсумтя той. Мистър Денвър е нашият водещ специалист по сумтене. Ако някога организират Национална среща по надсумтяване бих заложил всичките си пари на мистър Денвър. Отметнах падналия през очите ми кичур.

На бюрото имаше снимка на семейството на мистър Денвър. Всички имаха охранен и загладен вид, жена му дори беше малко пухкавичка. Момчетата се бяха изпънали като струни, а момичетата естествено бяха руси.

— Дон Грейс ми предаде доклада си още миналия четвъртък и оттогава обмислям внимателно неговите изводи и препоръки. Всички ние осъзнаваме сериозността на проблема и дори решихме да го обсъдим с Джон Карлсон.

— Как е той? — запитах.

— Много добре. Мисля, че след около месец ще се върне на работа.

— Е, това поне е нещо.

— Така ли? — той се облещи към мен като гущер.

— Не съм го убил. Това поне е нещо.

— Да — мистър Денвър бе впил поглед в мен. — Съжаляваш ли, че не си успял?

— Не.

Той се наклони напред, придърпа стола си към бюрото, поклати глава без да откъсва очи от мен и поде:

— Трябва да призная, че съм неприятно изненадан от този разговор и твоето поведение, Чарли. Изненадан и натъжен. Занимавам се с деца от 1947 година, но все още, макар и рядко, се сблъсквам с неща, които не разбирам. Чувствам, че това, което предстои да ти кажа, е правилно и необходимо, но същевременно то ме кара да бъда нещастен. Защото, просто не мога да си обясня как може да се случи подобно нещо. През 1959 тук имахме един случай с едно доста умно момче, което преби от бой с бухалка за бейзбол своя съученичка. Впоследствие трябваше да го изпратим в поправителното училище в Саут Портленд. Единственото обяснение, което даде бе, че тя отказала да излезе с него. После само се усмихваше. — Мистър Денвър поклати глава.

— Не го взимай навътре.

— Какво?

— Не се мъчи да разбираш. Само ще си загубиш съня.

— Но защо, Чарли? Защо направи това? Божичко, операцията е продължила почти четири часа…

— Защо е въпрос в стила на мистър Грейс, — рекох му аз — нашият виден психоаналитик. При теб това е само красив увод към неизбежната церемония. А на мен всичките тия церемонии ми писнаха. За мен това е лайнарска работа. Край. Или щеше да оживее или да умре. Той оживя. Това ме прави щастлив. А сега направи каквото смяташ, че е редно да се направи. И каквото вече сте решили с мистър Грейс. Но не се опитвай да ме разбереш.

— Чарли, разбирането е част от моята работа.

— Не съм длъжен да ти помагам в тая работа — казах. — Нека ти кажа нещо. Слушаш ли ме внимателно?

— Да.

Стиснах ръцете си в скута. Усетих, че треперят.

— Писнало ми е от теб и от мистър Грейс и от всички такива като вас. Дълго време се страхувах от вас и сега се страхувам, но вече се уморих и реших повече да не обръщам внимание на страха. Такъв съм си и нищо не мога да направя. Вашето мнение не струва пукната пара. Не ви бива да се справите с мен. Затова просто се отдръпнете от пътя ми. Предупреждавам ви. Не съм лъжица за вашата уста.

Последните думи почти ги изкрещях.

Мистър Денвър въздъхна.

— Така си мислиш ти, Чарли. Но не така повеляват законите на щата. След като изучих внимателно доклада на мистър Грейс, склонен съм да се съглася с него, че ти не осъзнаваш последствията от това, което си направил в класната стая с мистър Карлсон. Умът ти е разстроен, Чарли.

Умът ти е разстроен, Чарли. На такива чероките обикновено им цепят носовете… така че всички от племето да знаят какво ги е вкарало в беля.

Думите проехтяха в главата ми, сякаш идваха нейде от дълбините. Звучаха като рев на акула от морската бездна, като зловещо потракване на челюсти. Думи със зъби и очи.

И тогава започнах да превъртам. Знаех, че е така, защото се чувствах точно както тогава, когато стана оная работа с мистър Карлсон. Ръцете ми спряха да треперят. Стомахът ми внезапно се успокои, цялото ми същество бе завладяно от неописуемо ледено спокойствие. Сякаш наблюдавах сцената отстрани и тя вече не ме. Имах усещането, сякаш всеки миг ще литна.

Мистър Денвър отново бе подел дрънканиците си за адекватна педагогическа намеса и психиатрична консултация, но аз го прекъснах.

— Човече, що не вървиш на майната си.

Той спря и бавно остави доклада, който държеше в ръце.

— Какво? — рече той.

— На майната. Не съди, за да не бъдеш съден. Да има случаи на лудост във вашето семейство, мистър Денвър?

— Ще запазя спокойствие, Чарли — каза той с променен глас. — Няма да позволя да бъда въвлечен в…

— … неморални сексуални действия — приключих вместо него. — Само ти и аз, съгласен ли си? Да се отдадем на удоволствието, приятелче. Първият, който свърши ще получи награда за спортни постижения. Можем да поканим и мистър Грейс, ако настояваш. Ще се редуваме.

— К-как…

— Ма ти не разбираш ли? Трябва да се разтоварваш от време на време. Дължиш си го, нали? Всеки има нужда от това, всеки има нужда да си го изкара на някого. Какво ми се правиш тука на Върховен съдия? Дяволи. Бесове в душите ни. Защо праснах това нежно момиче с бухалката, тц, тц, тц. Дяволът ме накара и аз съжаля-а-а-вам. Защо не си признаеш. Надървяш се само като си помислиш, че ще се гавриш с мен. Аз съм най-хубавото нещо в живота ти от 1959-та насам.

Гледаше ме с облещени очи. Стиснал го бях за гърлото, чувствах го и бях невероятно горд от това. От една страна искаше му се да ми се подиграе, не правим ли всички това с умопобърканите? Но от друга, не биваше да забравя, че работи с деца, а в тази работа правило номер едно е: НЕ ИМ ДАВАЙ ДА ТЕ НАДПРИКАЗВАТ — бъди пъргав в командите и затапващите реплики.

— Чарли…

— Не си прави труда. Това което искам да кажа е, че ми омръзна да мастурбират върху мен. За бога, мистър Денвър, бъди мъж. А ако не можеш да бъдеш мъж, поне си вдигни панталоните и бъди принципен.

— Млъквай! — изрева той. Лицето му беше почервеняло. — Имаш невероятен късмет, че живееш в прогресивен щат и ходиш в училище с прогресивни разбирания, млади човече. Иначе знаеш ли къде щеше да бъдеш сега? Щяха да ти треперят мартинките в някое поправително училище, с условна присъда за побой с тежка телесна повреда. Вече почти съм убеден, че там ти е мястото. Ти…

— Благодаря ти — казах.

Той се изцъкли разгневено в мен с огромните си сини очи.

— Благодаря ти, че се отнасяш към мен като към човешко същество, докато аз пикая на усилията ти. И това ако не е прогрес — кръстосах безгрижно крака. — Не искаш ли да си поговорим за времето, когато си учил педагогика в Университета с голямо У — и за гащичките, дето си скачал да ги ловиш по стриптийз-баровете?

— Устата ти е мръсна — каза той ядно, — а също и мислите ти.

— Майната ти — отвърнах и се изсмях.

Лицето му придоби морав оттенък, той се изправи бавно, сякаш имаше нужда от смазване, пресегна се през бюрото и сграбчи рамото ми в шепа.

— Трябва да имаш уважение — рече той. Самообладанието му най-сетне се бе пръснало като сапунен мехур и дори бе забравил за великолепното си сумтене. — Ти мръсно, малко копеленце, трябва да имаш уважение.

— Ако искаш мога да ти дам да ми цунеш задника — рекох аз. — Хайде, разкажи нещо за гащичките. Ще се почувстваш по-добре. Хвърли си гащичките! Хвърли си гащичките!

Той ме пусна и ръката му остана във въздуха, сякаш го бе ухапало бясно куче.

— Вън — чу се дрезгавият му глас. — Предай си учебниците и се разкарай от очите ми. От идущия понеделник влиза в сила твоето освобождаване от това училище и преместване в Грийнмантъл. Ще разговарям с родителите ти по телефона. А сега се разкарай. Гади ми се като те гледам.

Изправих се, разкопчах най-долните две копчета на ризата, извадих я от панталона и после си смъкнах ципа. Преди да успее да реагира разтворих широко вратата и се втурнах в приемната. Мис Марбъл и Ал Латръп бяха подели оживен разговор. И двамата подскочиха като ме зърнаха. Очевидно бяха разигравали великата американска учрежденска игра „ни чул, ни видял“.

— Спрете го — изхриптях аз. — Както си седяхме кротко и си говорехме за гащички и стриптийзи той изведнъж скочи през бюрото и се опита да ме изнасили.

Направо го блъснах от ръба на пропастта, като се има предвид, че се занимава с деца от двайсет и девет години и му оставаха само още десет до връчването на златния ключ от служебния кенеф. Той се хвърли след мен, аз отскочих ловко и той се спря, едновременно разярен, засрамен и гузен.

— Повикайте някой да се справи с него — обадих се аз. — Веднъж успокои ли се, става съвсем приятен човек. — Хвърлих многозначителен поглед на мис Марбъл, намигнах й и прошепнах: — Хвърли си гащичките, така ли беше?

След това блъснах външната врата на приемната и закрачих по коридора, като си оправях ризата. Имаше достатъчно време да ми каже нещо в отговор, но той предпочете да мълчи.

В този миг осъзнах, че той не може да каже нищо. Когато ставаше дума да обяви по радиоуредбата, че е време за обяд — там беше силата му. Но тук — тук нещата стояха по-иначе. Нападнал го бях точно с онова, от което най-много се страхуваше и естествено бе да се провали. Сигурно си е мислил, че разговорът ще протече с усмивки, ръкостискания и някоя и друга критична бележка по мой адрес в „Рог“, с която да се ознаменуват осемте недовършени срока в Плейсървилската гимназия. Каквото и да е очаквал, моето държане го завари съвършено неподготвен. Такива неща се случват само в ония, богати на цветни снимки списания, дето никога не ги показваш на жена си. Остана да стои на прага, с парализирани гласни връзки и без думичка в главата. Едва ли някой от инструкторите в курса „Общуване с умствено увредено дете“ се е сетил да го предупреди, че душевно разстроения обикновено атакува на лична почва.

Едва ли щеше са сдържи гнева си още дълго. Това ще го направи опасен. Кой ги разбира по-добре от мен тия работи? Нуждаех се от надеждна защита. Бях готов за това, винаги съм бил готов, още от мига, когато реших да не позволявам на никой да си пъха носа в моите работи.

Дадох му всички шансове.

През целия път до стълбите очаквах да ме настигне и да ме сграбчи. Не жадувах за спасение на душата. Или бях подминал този момент, или никога не съм го достигал. Исках само признание… или може би някой да постави около мен предупредителни надписи, като че съм чумав.

Така или иначе — той не дойде.

И ми даде възможност да ме хване с всичка сила.