Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 163 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГНЯВ. Изд. Ролиспрес, София. 1992. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Rage / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Тираж: 30 000 бр. Страници: 200. Цена: 15.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Гняв (Стивън Кинг) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Гняв.

Гняв
Rage
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Гняв в Общомедия

Гняв (на английски: Rage) e роман на американския писател Стивън Кинг. Романът е издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1977. Това е първият роман на Кинг, издаден под този псевдоним.

Историята разказва за момче, което убива учителката си и кара съучениците си да разкриват своите тайни.

Осемнадесета глава

Първа наруши тишината Силвия Рейгън. Тя изви назад глава и се разсмя — високо, силно, гръмогласно. Няколко души, включително и аз подскочихме. Но не и Тед Джонс. Той си седеше потънал някъде в себе си.

— Знаете ли какво бих искала да направя, когато всичко това свърши?

— Какво? — запита Свинарника. Сандра Крос не сваляше тежкия си поглед от мен. Беше си свила краката, като хубавичките момиченца, които не искат да им надзъртат под полите.

— Бих искала да напиша репортаж за някой криминален вестник. „Шейсет минути ужас с Плейсървилския маниак“. Може и някой от вас да участва, ако иска. Джо МакКенеди, или Фил Франкс… а защо не и ти, Чарли? Какво ще кажеш за това? — Тя се изкикоти и Свинарника въодушевено се присъедини към нея. Мисля, че беше очарован от безстрашието й. Или от очевидната й възбуда. Във всеки случай нейните крака не бяха стиснати.

Още две военни коли се подредиха на пътя. Пожарникарите си прибираха багажа — преди няколко минути бе угаснала пожарната аларма. Внезапно мистър Грейс се откъсна от главната група и се отправи към централния вход. Слабият ветрец развяваше полите на сако му.

— Ще си имаме компания — рече Корки Хералд.

Изправих се, вдигнах ръка към радиоуредбата и превключих отново на ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ. После седнах, усещайки, че ме облива пот. Мистър Дон-Господ-да-ни-е-на-помощ взимаше нещата в свои ръце. А той не беше от леката категория.

Само след няколко секунди се чу познатото пращене и линията бе отворена.

— Чарли? — обади се мистър Грейс. Имаше топъл, звучен, уверен глас.

— Как си бе, мошеник? — запитах аз.

— Благодаря, добре, Чарли. А ти как си?

— Все едно, че съм хванал еди-кой-си еди-къде-си — отвърнах жизнерадостно аз.

Някои от момчетата се изкикотиха.

— Чарли, ти знаеш, че преди да се случи това ние бяхме решили, че имаш нужда от помощ. А ето сега, ти извърши един отвратителен антиобществен акт. Така ли е?

— По чии стандарти?

— По стандартите на обществото, Чарли. Първо случая с мистър Карлсон, сега това. Ще ни позволиш ли да ти помогнем, Чарли?

За малко да го попитам дали смята моите съученици за част от това общество, понеже никой от тях не изглеждаше прекалено загрижен за съдбата на мисис Ъндерууд. Но не го сторих. Чувствах, че ще е в противоречие с правилата на играта, която ни предстоеше да изиграем.

— К’во напраих ли? — изкрещях аз. — Амче, нъл вече са разбрааме с миссър Денвър, колко съж’лявам, че праснах малкото момиче с буалката. Ръката ми да изсъъне дано. Шъ може ли да са спаси и пак да са забели грешната ми душа? К’во шъ требва да сторя, отче преподобни?

Пат Фицджералд, който в главата бе черен като асо пика, направо щеше да се спука от смях.

— Чарли, Чарли — изрече с печален глас мистър Денвър. — Само ти можеш да помогнеш за спасението на душата си в този момент.

Това не ми хареса. Млъкнах и сложих ръка на пистолета, за по-голяма сигурност. Това хич не ми хареса. Ужасно умело прехвърляне на топката. Доста пъти се бяхме срещали с него, след като обработих муцуната на мистър Карлсон с водосточната тръба и поне това научих добре. Страшно го биваше да прехвърля топката.

— Мистър Грейс?

— Какво, Чарли?

— Том предаде ли на полицията моите думи?

— Искаш да кажеш „мистър Денвър“?

— Както и да е. Предаде ли…

— Да, той предаде посланието ти.

— А те решиха ли вече какво ще правят с мен?

— Не зная, Чарли. Повече ме интересува дали ти си решил, какво възнамеряваш да правиш със себе си?

Ето че пак ми прехвърли топката. Точно както го правеше по време на дългите разговори след случая с мистър Карлсон. Но тогава бях длъжен да се срещам с него. Сега поискам ли, мога да го изключа. Само че не можех да го направя и той го знаеше. Щеше да е в противоречие с логиката на събитията. А не биваше да забравям и моята вярна свита, която следеше всяка моя дума, всеки мой жест.

— Изпоти ли се вече? — попитах радиоуредбата.

— А ти?

— Знаеш ли — подех аз с горчилка в гласа, — вие всичките сте еднакви.

— Така ли? Това е защото всички искаме да ти помогнем, Чарли.

Тоя щеше да е бая костелив орех в сравнение със стария Том Денвър. В това нямаше никакво съмнение. Опитах се да си го представя. Нисък, нахакан фукльо. Плешив и с огромни гъсти бакенбарди, израсли сякаш за компенсация. Облечен в безупречно сако от туид, с кадифени кръпки на лактите. В устата му дими неизменната лула, натъпкана с някакви копенхагенски сушени лайна. Умът му сечеше като бръснач. Най го биваше да размътва хорските мозъци. Това му беше и работата, разбира се, нали е психолог, да шиба хората в мозъка и да ги опложда с разум — нещо като на селски бик. Затова ги пращат по училищата — да се учат как да го правят, а преди това сигурно разработват теми от типа на: „Ползата и удоволствието от умелото прехвърляне на топката към психопата.“ И ако някой ден ви се случи да се изтегнете на тая прословута кушетка на психоаналитика, умолявам ви, запомнете от мен следното: „Щом ще ви оплождат с разум, детето неизменно ще прилича на бащата. А при тях (искам да кажа при психолозите) процента на самоубийства е един от най-високите.“

Защото те карат да се чувстваш самотен, да плачеш, правят те зависим от тях. Какво имаме ние? Какво всъщност имаме? Мозъци на подплашени животни, жадуващи за малко топлота и разбиране. Лежим будни и си представяме как ще изглеждаме с различни по форма и големина бели шапки. Едва ли има някой на този свят, който би останал нормален след едномесечно лечение при съвременните психоаналитици. А може би така и трябва. Може би сега всички те ще играят по моята свирка, тези засрамвачи и лизачи.

— Ще се помъча да ти помогна, Чарли — каза в този миг мистър Грейс.

— Но ако ти позволя да ми помогнеш, аз ще помогна на теб — рекох, сякаш току-що бях стигнал до този извод. — А аз не искам да го правя.

— Защо, Чарли?

— Мистър Грейс?

— Да, Чарли?

— Следващият път, когато зададеш въпрос ще застрелям някой от присъстващите.

Чух как мистър Грейс си поема шумно въздух, сякаш току-що са му съобщили, че синът му е загинал при автомобилна катастрофа. Това беше чудесен, напълно лишен от досегашната показна самоувереност звук.

Всички ученици ме гледаха напрегнато. Тед Джонс бавно вдигна глава, сякаш тъкмо се пробуждаше. В погледа му зърнах познатите мрачни облаци на омразата. Очите на Ан Ласки бяха широко отворени и пълни със страх. Пръстите на Силвия Рейгън танцуваха някакъв бавен и страстен балет, докато се ровичкаха в чантата й, за поредната цигара. А Сандра Крос все така не откъсваше от мен своя тежък, тежък поглед, сякаш бях доктор или пък свещеник.

Мистър Грейс понечи да заговори.

— Внимавай! — отрязах го аз. — Помисли, преди да кажеш каквото и да било. Вече не играем по твоите правила. Време е да го разбереш. Играем по моите. Не искам повече въпроси. Трябва много да внимаваш. Ще се справиш ли?

За първи път топката остана у него. В този момент усетих, че го държа в ръцете си.

— Чарли… — не прозвуча ли това като молба?

— Много добре. Как мислиш, ще успееш ли да запазиш поста си след като свърши тази история?

— Чарли, за Бога…

— Справяш се все по-добре.

— Пусни ги, Чарли. Помогни на себе си. Моля те.

— Прекалено бързо говориш. Току-виж си се изпуснал с някой въпрос и това ще е краят за един от присъстващите.

— Чарли…

— Къде си отбил военната си служба?

— К-ка…

— За малко да убиеш човек — рекох аз. — Внимавай, Дон. Нямаш нищо против да те наричам Дон, нали? Мерси. Та, мери си думите, Дон.

Чувствах как драска в шепата ми.

Можех да го прекърша.

В този миг ми се струваше, че мога да прекърша всички.

— Мисля, че ще е по-добре да се разделим за малко, Чарли.

— Ако го направиш без мое разрешение ще застрелям някого. Това, което се иска от теб е да си седнеш на задника и да отговаряш на въпросите.

В гласа му се долови първия полъх на така сладкото отчаяние, прикрит като мириса на пот под мишницата:

— Наистина трябва да го направя, Чарли. Не мога да поема отговорността да…

— Отговорност ли? — изревах аз. — Боже мой, не знаеш ли, че си поел отговорност още от мига, в който са те изритали от университета! И още при първия случай, в който задника ти лъсва на месечина искаш да си плюеш на петите! Но аз съм този, който седи на кормилото и, Бога ми, аз ще управлявам колата! Инак ще се случи това, което ти казах. Ковеш ли? Разбираш ли ме бе?

— Не искам да участвам в разни евтини игрички на думи, когато е заложен живота на невинни човешки същества, Чарли.

— Поздравления — рекох аз. — Току-що описа съвременната психиатрия. Трябва да го запишат на първа страница на учебника, Дон. А сега, нека и аз да ти кажа нещо — ще се изпикаеш и през прозореца даже, щом аз ти наредя. И да пази Господ, ако те сгащя в лъжа. Това със сигурност ще означава нечия скоропостижна кончина. Готов ли си да разкриеш душата си, Дон? Готов ли си да понесеш своя кръст?

Той си пое шумно дъх. Устата го сърбеше да попита дали наистина възнамерявам да го сторя, ала го беше шубе, че ще отвърна с натискане на спусъка, вместо с думи. Жадуваше да протегне ръка и да изключи копчето, но същевременно се опасяваше, че миг по-късно ехото на изстрела ще прокънти в опустялата сграда и ще се затъркаля по коридора към него като топка за боулинг, по дългия път към ада.

— Добре — рекох аз. Том Денвър, мистър Джонсон и няколко ченгета се мотаеха из поляната на училището, нетърпеливи да посрещнат своя облечен в туид бик. Прочети мислите ми, Зигмунд. Полей ги обилно със спермата на символите и гледай само как ще растат. Покажи ми, в какво се различаваме от, да речем, кучетата или старите тигри. Разкрий човекът, който дебне в блатото на моите кошмари. Имаха всички причини да бъдат уверени, но те не изглеждаха уверени. Символично казано, мистър Грейс беше нещо като Великия следотърсач на Запада. Бик с компас.

Нати Бъмпо[1] дишаше тежко от пластмасовата кутия над главата ми. Зачудих се, дали напоследък е имал някой интересен случай с REM[2]. Чудех се какъв ли ще бъде неговия собствен REM, когато най-сетне настъпи нощта?

— Добре, Дон. Да се захващаме за работа.

Бележки

[1] Популярен герой от пенталогията на Джеймз Фенимор Купър, известен още като Следотърсача, Кожения чорап и Соколовото око. — Б.пр.

[2] Rapid Eye Movement — движения на очите характерни за стадия на т.нар. „бързопротичащ сън“, диагностичен метод за определяне психомоторното състояние на пациента — Б.пр.