Стивън Кинг
Гняв (14)

Четиринадесета глава

Моите родители се запознали на една сватба и макар че това може би няма никакво значение — освен, ако не вярвате в поличбите — само след година булката загинала от тежки изгаряния. Казвала се Джеси Декър Ханфорд. Делели с мама една стая, в общежитията на Мейнския университет, където и двете следвали обществено-политически науки. Трагичните събития се развили в следната последователност: Мъжът на Джеси отишъл на някаква служебна среща, а Джеси влязла да се изкъпе в банята. Подхлъзнала се, паднала на пода, ударила си главата и загубила съзнание. Една кърпа в кухнята пламнала от нагорещената печка. Къщата избухнала като бомба. Имала е късмет — не се е мъчила много.

Та единственото хубаво нещо, което се случило на тази сватба, било, че мама се запознала с брата на Джеси Декър Ханфорд. Младши лейтенант от флотата. След като ритуала приключил, той поканил мама на танц. Тя се съгласила. Ходили шест месеца преди да се оженят. Аз съм се появил на бял свят четиринадесет месеца по-късно, смятал съм го много пъти. По мои изчисления, бил съм заченат точно в нощта преди, или след като сестрата на тате се е сварила жива в банята. Оная, която е била съквартирантка на мама. Всеки път, когато разглеждам снимките от сватбата, а аз ги разглеждам доста често, ме обзема някакво странно чувство. Ето я Джеси, държи шлейфа на мама. Джеси и мъжа й, Брайън Ханфорд, усмихнати пред сватбената торта, която мама разрязва. Джеси танцува с пастора. На тези снимки само пет месеца я делят от банята и кърпата върху печката. Иска ми се да прекрача в тези „Кодахром“, да се приближа до нея и да й кажа: „Слушай, Джеси, ако искаш винаги да си ми леля, моля те, не влизай в банята, когато мъжът ти не е вкъщи. Пази се, лельо Джеси.“ Но човек не може да се върне назад. Че иначе, както се казва заради една подкова ще загубим коня и т.н.

Всичко това вече е минало, а без него и мен нямаше да ме има на този свят — такъв е животът. Аз съм единственото дете на мама — тя не пожела да има второ. Сигурно защото е прекалено интелигентна, моята майка. Обича английските криминалета, но не от типа на Агата Кристи. Виктор Кенинг и Хемънд Инес — това са нейните любимци. Луда е по списания като „Манчестер гардиан“, „Монокъл“ и „Ню Йорк ревю ъв букс“. Виж тате, който започна със служба във флотата и завърши като армейски вербовчик си е типичен американец. На него му дай да гледа „Детройтските тигри“ или „Детройтските червени криле“, а ако въобще реши да прочете нещо, това ще е Ричард Старк, с неговите романи за оня изпечен мошеник Паркър. Това винаги е вбесявало мама. Най-накрая тя не издържа и му каза, че Ричард Старк в действителност е псевдоним на Доналд Уестлейк, повече известен със своите забавни криминалета-пародии. Баща ми опита една от тях и я захвърли. От този момент отношението му към Уестлейк/Старк беше като към собствено куче, което един ден се е опитало да го ухапе.

Спомням си, че в детството често се будех нощем и в мрака си мислех, че вече съм умрял. После сянката на стария бряст се размърдваше по стената на стаята и аз заспивах спокоен. В една от тези нощи — първата нощ, която си спомням имаше пълнолуние (казват, че ловците наричали такива нощи авджийски) и стената на стаята грееше, а сенките бяха ужасно черни. Клоните на дървото приличаха на помръдващи пръсти. Бяха страшно разкривени — тези пръсти — сякаш принадлежаха на труп. Това вероятно съм го измислил по-късно, тогава бях само на три и едва ли съм знаел какво е това труп.

Ала нещо се приближаваше в мрака. Чувах го как пристъпва тихо, долу в хола. Нещо ужасно се идваше към мен. Идваше за мен. Чувах тихото поскърцване на стълбата. Скръц. Скръц. Скръц.

Не смеех да помръдна. Може би не исках да помръдна. Не си спомням точно. Просто си лежах, гледах танца на черните пръсти по стената и чаках Скърцащото чудовище да спре пред моята стая и да отвори вратата.

След известно време — може да е било час, или само няколко минути — ми дойде на ум, че чудовището може би въобще не се интересува от мен. Че е дошло за мама и тате, които спяха по-нататък по коридора. Скърцащото чудовище търсеше стаята на мама и тате.

Лежах в леглото, целият превърнал се в слух и наблюдавах танца на пръстите. Сега, разбира се, всичко това ми изглежда далечно и нереално, като град, погледнат от върха на планина, където въздухът е разреден. Спомням си, как вятърът се блъскаше в прозореца на моята стая. Понякога се събуждах подмокрен — чувствах влажна топлина и някакъв едва доловим уют. Спомням си и Скърцащото чудовище.

После, след много, много, много време, се разнесе гласът на мама, задъхан и малко уплашен: „Стига, Карл“. Отново това ужасно скърцане. И после: „Престани!“

В отговор ниският, басов глас на баща ми.

И отново мама: „Не ме интересува! Остави ме на мира! За бога, остави ме да спя!“

Тогава разбрах. Заспах спокойно, но вече знаех.

Скърцащото чудовище беше баща ми.