Стивън Кинг
Гняв (21)

Двадесет и първа глава

Пред училището бяха спрели още три коли на щатската полиция, а тълпата зяпачи от града бе нараснала. Полицията все още успяваше да ги задържи на известно разстояние. Мистър Франкел, съдържател на „Франкел & Бижута и Фотокамери“ се изтърси с новия си Понтиак „Файърбърд“ и размени известно количество гръмки любезности с Джери Кесерлинг. Докато приказваше непрестанно нагласяваше масивните рогови очила на месестия си нос. Джери направи няколко безуспешни опита да се отърве от него, но мистър Франкел не се даваше така лесно. Той беше член на градската управа на Плейсървил и също стара дружка на бащата на Тед Джонс.

— Мама ми купи веднъж пръстен от неговия магазин — рече Сара Пастерн и погледна към Тед с крайчеца на окото. — Първия ден като го сложих, пръстът ми позеленя от него.

— А моята майка каза, че бил циганин — намеси се Танис.

— Ей! — извика Свинарника. — Видях мама!

Погледнахме всички. Наистина, мисис Дейно се бе промъкнала в първата редица и разговаряше оживено с един от полицаите. Част от комбинезона се подаваше под роклята й. Беше от ония жени, които половината от разговора го водят с ръце. Дланите й се вееха в различни посоки като знамена.

Всички я познавахме, пък и доста бяхме чували за нея — тя беше важна клечка в Родителския съвет на училището, а също и в плейсървилския Клуб на майката. Неизменно присъствие на разни благопожертвователни партита, на които се изяждаха с тонове сладкиши, задължителен атрибут на училищните забави, на излети и най-вече, несменяем пост пред вратата на собствената си къща — готова да погълне всяка нова клюка и да се заеме с мигновеното й разпространение.

Свинарника се намести неспокойно на чина, сякаш му се бе доходило до тоалетната.

— Хей, Свин, майка ти те вика — подхвърли от дъното на стаята Джек Голдман.

— Нека си ме вика — промърмори Свинарника.

Свин имаше по-голяма сестра, Лили Дейно, която се учеше в горните класове, когато ние още сричахме. Ужасно приличаше в лице на Свинарника, което естествено автоматически я лишаваше от възможността да бъда избрана за мис Училище. Един чипонос негодник на име Ла Фолет Сейнт Арманд известно време се навърта край нея и после внезапно я заряза. Ла Фолет постъпи във флотата, където, без съмнение, са го научили каква е разликата между пушката и пишката — кое от тях служи за стреляне и кое — да си правиш кефа. През следващите два месеца, мисис Дейно отсъстваше от родителските сбирки, а Лили бе скоропостижно изпроводена при леля си в Боксфорд, Масачусетс. Не след дълго мисис Дейно се завърна и отново стъпи на старите си позиции, по-ухилена от всякога. Класическа история от малкото градче, приятели.

— Сигурно ужасно се тревожи за теб — сподели Керол Грейнджър.

— К’во ми пука — рече с безразличие Свинарника. Силвия Рейгън се усмихна. Свинарника се изчерви.

Известно време мълчахме. Хората от града идваха, зяпаха иззад жълтите прегради и после си тръгваха. Зърнах още няколко разтревожени лица на майки и бащи. Не можах да видя родителите на Сандра и големия Джо МакКенеди. Е, всъщност, не очаквах да се покаже. Цирковете никога не са били в стила му.

Най-сетне се появи и репортажна кола на щатската телевизия. Двама души излязоха отвътре, единият започна да монтира камерата, а другия си почеса езика с близкото ченге.

— Някой не носи ли транзистор? — запитах аз.

Трима вдигнаха ръце. На Корки транзистора беше най-голям — „Сони“. Имаше всички обхвати, включително УКВ, къси вълни и канала на телевизията. Корки го включи и го постави на чина. Тъкмо почваха новините в десет:

„Сензацията на деня. Към девет сутринта, един ученик от горните класове на Плейсървилската гимназия на име Чарлз Евиърт Декър…“

— Евиърт! — изкикоти се някой.

— Тихо — сряза го Тед.

Пат Фицджералд прехапа език.

„… като последствие на внезапно душевно разстройство и в момента държи съучениците си за заложници в класната стая на училището. Убит е Питър Ванс, трийсет и седем годишен преподавател по история. Съществуват опасения, че има и още една жертва — мисис Джийн Ъндерууд, също на трийсет и седем, учителка по математика. До момента Декър двукратно е влизал в контакт с училищните власти чрез радиоуредбата. Списъкът на заложниците е както следва…“

Той прочете списъкът, който малко по-рано бях предал по уредбата на Том Денвър. Когато стигна да Нанси Каскин, тя извика:

— Казаха ме по радиото! — после премигна и се усмихна засрамено. Мелвин Томас подсвирна. Нанси се изчерви и му каза да си гледа работата.

„… и Джордж Яник. Франк Филбрик, шеф на мейнската щатска полиция отправя молба към всички близки и приятели на изброените да не се струпват около мястото на инцидента. Поведението на Декър се преценява като опасно и Филбрик подчерта, че за момента не е известна причината, довела го до това състояние. Не изключваме възможността Декър отново да прибегне до оръжието, съобщи лейтенант Филбрик.“

— Искаш ли да ми използваш оръжието? — ухилих се на Силвия.

— Вдигнал ли си предпазителя? — отвърна ми тя и класът избухна в смях. Ан Ласки се смееше с ръка на уста, а лицето й бе зачервено. Само падрето Тед Джонс продължаваше да се мръщи.

„… Грейс, психиатърът на училището, само преди минути е приключил разговора с Декър по радиоуредбата. Мистър Грейс каза на репортерите, че Декър го е заплашил да убие някой от заложниците, ако не напусне незабавно училището.“

— Лъжец! — звучно възкликна Грейс Станер. Ирма подскочи като чу гласа й.

— За кой се мисли тоя, бе? — извика ядно Мелвин. — Да не мисли, че някой ще му повярва на лайнарските приказки?

„… също така подчерта, че според него Декър е шизофреник, с грубо нарушена способност за рационално възприятие. Той приключи изявлението си с думите: «В този момент Чарлз Декър е способен на всичко. Полицията от съседните градове…»“

— Писнаха ми тия лайна! — викна Силвия. — Като се измъкнем от тук, ще им разкажа на всички докъде го докара Чарли тоя нещастник. Аз ще…

— Млъквай и слушай! — изсъска Дик Кийни.

„… се наложи да повикат на помощ от Луистън. В настоящия момент, според капитан Филбрик, ситуацията изглежда безизходна. Декър е заплашил, че ще почне да стреля, ако полицията направи опит да използва сълзотворен газ, на карта е поставен живота на двадесет и четири деца…“

— Деца — рече ненадейно Свинарника. — Децата това, децата онова. Мушнаха ти го отзад, Чарли. Край. Деца. Ха. Говна. Какво, по дяволите, си мислят, че става? Аз…

— Говорят нещо за… — поде Корки.

— Няма значение. Изключи го — прекъснах го аз. — Тук има по-интересни неща. — Фиксирах Свин с възможно най-стоманения си поглед. — Какво ти дойде на ум, шимби?

Свинарника ръгна с пръст към Ирма.

— Тя си мисли, че съдбата е срещу нея — рече той. — Хе-хе — той внезапно се разсмя с писклив глас. После, без никаква видима причина измъкна молив от джоба на ризата и се втрещи в него. Моливът беше оранжев.

— Моливи „Би-боп“ — рече Свинарника. — Най-евтините моливи на земята. Подострянето им е бая трудна работа. Графитът се троши като сирене. Всяка година през септември, преди да тръгна на училище, мама домъква вкъщи поне двеста молива от „Мамът Март“. И, Божичко, не питайте смея ли да не ги използвам!

Той счупи молива и продължи да го разглежда. Да си призная честно, не бих писал с такива евтини моливи. Предпочитам да използвам „Еберхард Фейбър“.

— Мама — рече Свинарника. — За мен това е Мама. Двеста молива „Би-боп“ в пластмасова кутия. Знаете ли кое е любимото й занимание? Освен, разбира се, да присъства на тия лайнарски обеди, дето ти дават голям хамбургер и сок от моркови в картонена чаша? А? Участва в конкурси. Това й е хобито. Стотици конкурси. Непрекъснато. Абонирала се е за дузина женски списания и не пропуска нито един шибан конкурс на страниците им. Сестра ми веднъж донесе в къщи коте и тя не й позволи да го задържи…

— Оная, дето забременя ли? — попита Корки.

— Не й позволи да го задържи. Удави го във ваната, да не би да го вземе някой друг. Лили я молеше поне да го занесе на ветеринаря, та да го отровят с газ, но мама каза, че не може да дава цели четири долара за газ, заради някаква си проскубана котка.

— О, бедното котенце — рече Сюзън Брукс.

— Кълна се в Бога, че го направи в нашата вана. Мразя тези проклети моливи. Защо не ми купиш нова риза? К’во? Може и да стане, за рождения ден. Аз й викам: „Мамо, да беше чула само как ми викат децата! Мамо, за Бога!“ И всичко, на което мога да се надявам е нова риза за рождения ден и тая шибана кутия с моливи „Би-боп“. Исках да започна работа в пощата, ала тя не ми позволи. Каза, че в града било пълно с аморални жени, които примамват малки момченца по къщите си, веднага щом мъжете им излязат на работа.

— О, Божичко! — възкликна Силвия.

— И тия безкрайни конкурси. Това унизително мъкнене по безплатните обяди. Непрестанното дебнене и клюкарстване. Смуче от хорската мръсотия като някакъв комар. Не мога да понасям гадната й усмивка.

Той ме погледна и се ухили, лицето му придоби чудато изражение. Досетих се, че ще има още.

— Знаете ли какво каза, когато трябваше да замине Лили? Че ще трябва да си продам колата. Добрият стар „Додж“, дето ми го подари чичо, когато получих шофьорската книжка. Рекох й, че няма да го продам. Рекох й, че ми е подарък от чичо Фред и че не смятам да се разделям с него. А тя ми отвърна, че ако аз не го продам, тя ще го направи. Всички документи били на нейно име, така че по закон колата й принадлежала. Нямала никакво намерение да стои със скръстени ръце, докато аз прекарвам мацките на задната седалка. Представяте ли си? Аз. С мацки. На задната седалка. Точно така каза.

Той счупи едно от парчетата. Графитът щръкна навън като прекършена черна кост.

— Аз. Ха̀. За последен път имах среща с момиче на излета в края на осми клас. Казах на мама, че „Доджа“ не се продава. Тя настоя, че ще го продаде. Е, накрая го продадохме. Не мога да се боря с нея. Винаги знае какво да каже. Тъкмо почнеш да й обясняваш защо ти трябва колата и тя ще извика: „Абе, ти що стоиш толкова дълго в банята?“ Ей така, съвсем неочаквано. Ти й говориш за колата, а тя си знае за банята. Като че ли правя нещо мръсно вътре. Направо ме убива с тия нейни подозрения — той се загледа през прозореца. Мисис Дейно не се виждаше никъде. — Непрестанно се заяжда с мен. Как е възможно да не мога да си подострям моливите? Е това й е любимото заяждане. Толкова е проста и гадна, че има акъл колкото да удави едно котенце, едно малко котенце. Толкова е тъпа, че всички й се присмиват зад гърба. И хората какво си викат — че и аз съм същия, нали? Тъп и гаден. Не след дълго човек започва да се чувства като онова котенце, дето се бе скрило в кутията за моливи и попадна вкъщи по погрешка.

В стаята цареше мъртва тишина. Всички бяха приковали погледи в Свинарника. Но той едва ли го бе забелязал. Имаше смачкан и отчаян вид, юмруците му стискаха остатъците от молива. Едно ченге докара полицейски фургон на поляната пред училището, а част от останалите притичаха зад него, без съмнение за някоя тайна полицейска церемония. В ръцете си стискаха пушки.

— Мисля, че хич няма да ми пука, ако някой й тегли куршума — продължи Свинарника с ужасна усмивка на уста. — Чарли, ако знаеш само как ми се иска да го имам това твоето желязо. Ще я гръмна и окото ми няма да мигне.

— И ти си изкукал — промърмори разтревожено Тед. — Божичко, всички полудяхте покрай него!

— Не бъди такъв подляр, Тед — беше Керол Грейнджър. Изненадах се, че не е на страната на Тед. Чувал бях, че по едно време са излизали заедно, но после Керол потъна в учението. Така или иначе, мислех ги за един дол дренки. Казват, че тя го била зарязала. Може сравнението да ви се стори неподходящо, но струваше ми се, че за съучениците си Тед бе като Айзенхауер за твърдите либерали през петдесетте — от една страна безупречен стил, подкупваща усмивка, чисто минало, добри намерения, но от друга — как да преглътнеш това дразнещо превъзходство и тази лигава сервилност. Сигурно се питате защо все се занимавам с Тед?… А защо не? Все още се мъчех да разбера що за стока е. Понякога ми се струва, че всичко, което се случи в онази сутрин, не е нищо друго освен една кошмарна измислица. Но не беше измислица. И Тед наистина беше в центъра на всичко. Не бях аз. Мисля си, че Тед ги караше да са такива, каквито не са… или може би каквито са. В едно съм сигурен обаче — Керол го гледаше враждебно, изчезнало бе едновремешното възхищение пред блестящия стил, когато Тед взимаше думата да се изкаже за проблемите на черната раса. Сега видът й бе разгневен, дори малко страшен.

Помисля ли си за управлението на Айзенхауер, винаги си спомням за инцидента с „Ю Ту“. А сетя ли се за онази забавна утрин, пред очите ми винаги изплуват бавно разширяващите се влажни петна под мишниците на Тед.

— Като го измъкнат оттук, ще намерят в класната стая само кукувци — рече Тед. Той хвърли недоверчив поглед на Свинарника, който продължаваше да се поти над жалките останки от счупения „Би-боп“, сякаш си нямаше нищо друго на този свят.

— Заядливи гадини — прошепна Свинарника. Той захвърли остатъците на пода. Загледа се в тях, после вдигна очи към мен. Лицето му имаше странен, измъчен вид. Почувствах неудобство. — И с теб ще се заядат, Чарли. Жив ще те изядат. Почакай и ще видиш.

В класната стая настъпи неловко мълчание. Ръката ми трескаво стискаше дръжката на пистолета. Почти несъзнателно извадих кутията с патроните от джоба и пъхнах по един в опразнените от стрелбата гнезда. Дръжката беше мокра и хлъзгава от пот. Изведнъж осъзнах, че не дръжката, а дулото съм стискал в ръката си и пистолетът е бил насочен към мен през цялото време. Никой не се бе възползвал от момента. Тед седеше прегърбен на чина, неподвижен, стиснал ръба с ръце. Не знам откъде ми дойде наум, че кожата му е твърда и хладна като на крокодил. Зачудих се дали Керол го е целувала, дали го е докосвала. Сигурно не. От тези мисли ми се придрайфа.

Изведнъж Сюзън Брукс избухна в плач.

Никой не я погледна. Всички гледаха към мен и аз ги гледах. Бяха ме видели, че държа пистолета за дулото. Прочетох го в очите им. Нямаше съмнение.

Размърдах крака и без да искам ритнах мисис Ъндерууд. Сведох очи към нея. Беше облечена с неизменното вълнено сако и кашмирен пуловер. Вече беше започнала да се втвърдява. Кожата й сигурно бе станала като чанта от крокодил. Нали знаете — rigor^[1]. Изглежда, че без да усетя съм изцапал пуловера й с обувката си. Не знам защо това ме накара да си спомня една снимка на Ърнест Хемингуей, стъпил гордо върху трупа на убит лъв, с пушка в ръка и половин дузина ухилени черни носачи отзад. Внезапно изпитах неудържимото желание да закрещя. Аз я убих, аз й теглих куршума, аз провалих урока по алгебра.

Сюзън Брукс бе положила главата си на чина, както ни учеха да правим навремето в детската градина, когато трябваше да спим. На главата си беше вързала бледосиня кърпа. Изглеждаше много красива. Стомахът отново ме заболя.

— ДЕКЪР!

Подскочих уплашено и насочих пистолета към прозореца. Отвън се беше изправил полицай от щатската, с мегафон в ръка. Репортери и оператори тичаха нагоре-надолу по хълма зад него.

— ДЕКЪР, ИЗЛЕЗ НАВЪН С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!

— Я ме оставете — рекох аз.

Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се късаше от болка. От край време си имам слаб стомах. Стане ли напечено в училище, или пък преди първата среща с някое хубаво гадже и почвам да дера котки. Един път, с Джо и няколко готини мадами отидохме до щатския парк „Харисън“. Беше през юли, денят беше топъл и хубав. Имаше лека мараня. Аз се увъртах около едно от момичетата, на име Анмари. Казваше го като едно име. Страхотно маце беше. Носеше тъмнозелени спортни гащета и тънка, копринена блуза. Беше взела и плажна чанта. Пътувахме надолу по шосе №1 и бяхме надули музиката до дупка. Брайън Уилсън, това слушахме, Брайън Уилсън и „Бич бойз“. Друсахме се в стария „Меркюри“ на Джо, „De Blue Frawwwg“ му викаше Джо МакКенеди и току се хилеше с незабравимата си усмивка. Смъкнали бяхме всички прозорци. И изведнъж ми призля. Беше ужасно. Джо разговаряше с неговата мадама. Говореха за сърфинг, което си вървеше с „Бич бойз“. И неговата мацка беше страхотна. Казваше се Розалин. С Анмари бяха сестри. Отворих уста да им кажа, че ми е зле и се издрайфах на пода. Известна част попадна на крака на Анмари, ако можете само да си представите как ме погледна. Сигурен съм, че не можете. После всички се престориха, че не е станало нищо особено. Нали разбирате, обожавам да ме одрайфат цялата на първа среща и т.н., ха-ха-ха. Не можах да отида с тях да плувам. Стомахът ужасно ме болеше. Анмари остана при мен на брега, а аз изгорях от слънцето. Момичетата бяха приготвили обяд. Пийнах малко сода, но въобще и не помислих да хапна от сандвичите. През цялото време в главата ми се въртеше синият „Меркюри“ на Джо, паркиран под палещите лъчи на слънцето и за това как ще вони в него на връщане. Покойният Лени Брус обичаше да казва, че ако има нещо на този свят, което никога не се измирисва, това е чортовата кожа, а аз бих добавил, че същото важи и за повръщня в колата. Миризмата си стои със седмици, месеци, може би дори години. И вони ужасно. Макар всички да се преструват, че не усещат. Направо си мирише гадно.

— ИЗЛЕЗ НАВЪН, ДЕКЪР! ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯ ТИ ШАНС!

— Стига! Млъкнете! — разбира се, те не можеха да ме чуят. А и не искаха. Такава им беше играта.

— Май хич не ти харесва да си слушател, а? — обади се с ехиден глас Тед Джонс. — И да не можеш да си разиграваш топката.

— Я ме остави на мира — почти изхленчих аз.

— Скоро ще им писне да чакат — рече Свинарника. Беше като гласът на съдбата. Опитах се да мисля за катеричката и за моравата, дето си расте на воля досами училището. Нищо не излезе. Мислите ми хвърчаха като сламки на вятъра. В този ден на брега беше ужасно горещо. Всички имаха транзистори, включени на различни станции. Джо и Розалин се бяха изтегнали на сърфа в прозрачната зелена вода.

— ОСТАВАТ ТИ ПЕТ МИНУТИ, ДЕКЪР!

— Айде, излизай — подкани ме Тед. Пръстите му бяха побелели от напрежение. — Излизай докато не е късно.

Силвия се извърна гневно към него.

— А ти за какъв се мислиш? За герой? И защо? Та ти си лайно, Тед Джонс. Ако им кажа…

— Ти ли си човекът, който…

— … ще им писне да чакат, Чарли и ще те изядат, почакай само и…

— ДЕКЪР!

— Излизай, Чарли…

— … моля ви, престанете, не виждате ли, че е объркан…

— ДЕКЪР!

— … благотворителни обеди и тази мръсна…

— … няма да издържиш и ще се побъркаш, ДЕКЪР, ще те изядат, Чарли, ти си сам, ЩЕ ГО ПРИНУДЯТ ДА СТРЕЛЯ готов си да излезеш остави го Тед ако знаете, че всички млъкнете ще е добре за теб ИЗЛЕЗ…

Насочих пистолета към прозореца, стиснах го здраво с две ръце и натиснах четири пъти спусъка. Изстрелите прокънтяха в стаята като оръдейни салюти. Стъклото на прозореца се пръсна и разхвърча на хиляди парчета. Полицаите отвън мигновено залегнаха. Операторите на хълма и купчината зяпачи на улицата се разбягаха на всички страни. Парчета стъкло блестяха из тревата пред класната стая като диаманти на някоя изложба, по-ярки от който и да било камък в бижутерския магазин на мистър Франкел.

Никой не отвърна на стрелбата. Заплахите им бяха само блъф. Знаех го, всичко беше заради стомаха, заради моя проклет стомах. Какво друго им оставаше, освен да блъфират?

Тед Джонс не беше блъфирал. Почти беше стигнал бюрото, когато насочих пистолета към него. Той замръзна, очевидно не се съмняваше, че ще го застрелям. Гледаше през мен, като през врата, отвъд която съзира вечния мрак.

— Сядай — рекох аз.

Той не помръдна. Сякаш беше парализиран.

— Сядай!

Тед започна да се тресе. Първо краката, после треморът запълзя нагоре по бедрата, обхвана тялото, накрая шията и лицето. Устата му се друсаше в беззвучно бърборене. Чертите му се сгърчиха в ужасни конвулсии. Единствено очите му не мръдваха. Трябва да призная, че в този миг изпитах уважение към него. Едно от малкото неща, в което винаги съм бил съгласен със стария е, че младото поколение го няма никакво. Тоест, че повече ни бива да се фръцкаме с протестни плакати пред Белия дом, отколкото да замеряме Пентагона със запалителен коктейл „Молотов“. Ала дори в мига, когато бяха вперени във вечната тъмнина, очите на Тед не трепнаха.

— Сядай — повторих аз.

Той се обърна, отиде до чина и седна.

Никой не извика. Няколко души си бяха запушили ушите. Те свалиха бавно ръце, сякаш адаптираха слуха си към тишината в стаята. Спомних си за стомаха и сведох поглед. Там всичко бе наред. Отново контролирах нещата.

Човекът с мегафона крещеше, но този път не на мен. Викаше по зяпачите да се разкарат час по-скоро, че иначе не отговарял за последствията. Послушаха го. Някой от тях побягнаха превити одве, като Ричард Уидмарк в оня страхотен филм за Втората световна война.

През строшения прозорец повя прохладен ветрец. Листовете от чина на Хармън Джексън се разхвърчаха по пода. Той се наведе и взе да ги събира.

— Разкажи още нещо, Чарли — рече Сандра Крос.

На устните ми изпълзя изненадана усмивка. Ужасно ми се прищя да запея онова кънтри за хубавите, хубави сини очи, но не можех да си спомня как продължава, а и не ми стискаше да запея. Гласовит съм като патица. Затова само я гледах и се хилех изненадано. Тя се изчерви леко, но не сведе очи. Представих си я омъжена за някой сноб с пет костюма и разноцветна тоалетна хартия в кенефа. Направо ме заболя при тази мисъл. Рано или късно, все един ден им омръзва да си късат копчетата по училищните забави или да се крият под седалките, за да се вмъкнат на вечерната прожекция на автокиното. Не след дълго спират да се тъпчат с пица и да пъхат дребни монети в джубокса на Сами. Вече не се целуват с момчета из къпиновите храсти. И всички заприличват на ония пошли изрезки на Барби от „Джек и Джил“. Сгънете в точка А, точка В и точка С. И тя ще израсне ПРЕД ОЧИТЕ ВИ. Изведнъж почувствах, че всеки момент ще се разплача, но успях да се измъкна от това неудобно положение като прехвърлих мислите си върху белите й найлонови гащички.

Беше 10:20.

Заговорих.