Снежана Неделчева
Звездата Аиел (8)

8

Времето едва се влачеше и краката на Кимори изтръпнаха от стоене. Монотонните гласове, които се дочуваха слабо иззад вратата, започнаха да я приспиват. Нищо тревожно нямаше, срещата на клиента със странните му посетители вървеше нормално и тя реши, че няма защо да стърчи повече в коридора. Влезе в най-близката до апартамента му празна стая и седна на леглото, като остави отворена вратата. Отначало стоя заслушана и се опитваше да държи очите си отворени, но дрямката я обори и скоро заспа непробудно, забравила тревогите си. Всъщност, разговорът в апартамента се водеше изключително от Раван, а събеседниците му слушаха, втренчени в него.

— Ще се справите ли, Ишанг? — обърна се той към водача. — Изискват се познания по електронна техника.

В лишените от израз очи на запитания си проби път нещо като презрение.

— Щом сме дошли тук, значи ще се справим. Никой не се е осмелявал досега да ни зададе такъв въпрос — глухо изстърга гласът му. — Не сме диваци, разбираме и от техника.

— Това не е отговор. Вашият Старейшина беше предупреден да изпрати най-добрите, но мисля, че не го е направил. Ако ви бях видял предварително, сигурно нямаше да ви наема за тази деликатна задача — спокойно каза Раван.

От гърлото на Ишанг се изтръгна нисък ръмжащ звук, а към презрението в погледа му се прибави и гняв.

— Защо?

— Защото не можете да минете за нормални хора на светло и дори едно невежо селско момиче ви усеща отдалече. Прислужницата каза, че приличате на главорези, и стои в коридора да ме пази от вас. Едва я убедих да не извика патрул.

— Рядко вършим нещо през деня и в никакъв случай не сме нормални хора — изскърца със зъби водачът. — Знаели сте го предварително. А за тази досадница пред вратата, само кажете и ще бъде труп.

— Не искам трупове пред вратата си, особено пък сега — сухо отсече Раван. — Ако стане премного любопитна, аз ще й затворя устата. Вие не сте способни на фина работа и ще имам грижата да ви покажа как става това. Може да ви е от полза занапред, макар че се съмнявам.

Лицата на двамата ставаха все по-мрачни и си личеше, че Ишанг едва сдържа негодуванието си.

— Разбрахме какво искате и ще го направим безупречно — рязко каза той. — Когато приключим, ще дойда да ви съобщя.

— Сега сте свободни — Раван отвори широко вратата и надникна в коридора. — Ще ви изпратя додолу за успокоение на съдържателката на този бардак. Ето я и моята приятелка, заспала на поста си — кимна той на минаване покрай стаята, където, сгърчена в неудобна поза, Кимори спеше блажено, с опряна в стената глава. — Твърде тъпа е, но ще я държа под око. Умните хора са горе-долу предсказуеми, докато глупавите могат да направят нещо изненадващо. А сега раздвижете каменните си лица и се опитайте да изглеждате любезни.

Ишанг направи гримаса в знак на съгласие и приветливо озъбен мина покрай мадам Риана. Дори й пожела приятна вечер, после излезе на тясната уличка, следван от Чен. Раван остана да бъбри безгрижно със старата харпия, която очарова дотам, че даже обичайната й несговорчивост започна да се стопява.

Когато се озоваха навън, кривата усмивка на Ишанг моментално напусна лицето му, сякаш не я бе имало и изминаха почти цял квартал, без да проронят дума. Внезапно, за изненада на спътника си, той наруши мълчанието.

— Има голям късмет, че е Молител, но злоупотребява с неприкосновеността си. Не мислиш ли, че ни дразнеше нарочно и по-специално мен, братко Чен, нищо че е трудно за вярване?

— Така беше, старши братко, и за да не го е страх, сигурно не е много наясно какви сме ние.

— Тези, на които оказваме помощта си, са защитени, но все някога ще свършим и бих искал да го срещна тогава.

— Позволявам си да кажа, че не трябва да имаме никакво лично отношение към Молителите. Ние сме прости оръдия на волята на Лъчезарната, извинявам се, че така досадно напомням основните правила — каза Чен и добави с леко запъване. — Но мисля, че те разбирам донякъде, братко Ишанг.

— Този Молител е по-особен от другите, щом успя да ме накара да усещам неща, противоречащи на дълга ми. Наруши вътрешната ми хармония и изпитвам чувство на омраза. Това не е ли някакъв знак, как мислиш, Чен?

— Аз не мисля, аз изпълнявам. Желанията на Братството са желания на воина, целите на Братството са цели на воина. Не разсъждавай кой е прав и кой — крив, кое е добро и кое — зло. Твоята сила е само капка в морето на общата сила…

— Достатъчно, братко! Повелите са издълбани в душата ми, така както в Древната пещера на планината Чаар в Изгубената родина, но не бих искал да повтаряш Свещените книги, а да ми кажеш какво мислиш. Не те изпитвам, заклевам се в Безсмъртната!

— Имам лоши предчувствия — промълви Чен, избягвайки погледа му. — Когато изпълним дълга си, искам никога вече да не видя този човек.

— Ти си най-добрият ми помощник, защото винаги съм разчитал на твоята интуиция. Това качество е неоценимо оръжие за добрия воин — замислен каза Ишанг. — Ще изпълним това, което иска Молителят, и си отиваме, ако Небесата са милостиви. Забрави недостойните мисли, които споделих с теб!

— Да, старши братко. Нека бъде Нейната воля! — отговори Чен с облекчение.

Нощта се беше спуснала отдавна и кръглата, златиста луна Арни се изкачваше по небосвода. Бледите й лъчи оформяха призрачни пътечки и фигури между скупчените близко една до друга грозни постройки. Уличните лампи в този западнал край на града бяха унищожени от обитателите му и малкото оцелели едва успяваха да разпръснат мрака около себе си. Почтените минувачи се бяха прибрали вече по домовете си или ако се осмеляваха да се разхождат пеш, вървяха на големи шумни групи. Кралската полиция рядко стъпваше по тези места, а паднеше ли мрак ги избягваше грижливо. От подземия, порутени къщи и скрити бърлоги изпълзяваха гнусните твари, чийто занаят започваше сега, и завземаха опустелите улици. Нощем те бяха тяхна територия.

— Брат Раад сигурно ни очаква за церемонията. Да побързаме, Чен — каза Ишанг и двамата ускориха крачки.

Точно преди малката пресечка, на която беше разположен пансионът им, трябваше да преминат покрай обширно пространство, обрасло с бурени и оплетени храсти, а зад тях стърчаха полуразрушените останки на някаква сграда. Четири дрипави, сливащи се с тъмнината сенки изскочиха зад двамата мъже.

— Нито звук, ако искате да живеете! — изсъска единият, стиснал дясната ръка на Ишанг, докато друг го беше сграбчил от лявата страна.

Усетил опасността, той бе успял да се обърне с лице към тях и удържа реакцията си, когато видя, че го нападат с голи ръце.

— Какво искате от нас? — попита спокойно и погледна Чен, притиснат по същия начин.

— Заповядайте в парка на нашето имение — крадецът кимна към пущинака. — Ако се разделите кротко с парите си и някои вещи, няма да ви се случи нищо. Безсмислено е да се борите, защото сме повече, а ако започнете да викате — за нас е по-лесно да оберем мъртъвци.

В потвърждение на думите му още сенки се размърдаха в храстите. Един от новодошлите опря в гърба му острие, което го убоде.

— Е, идвате ли?

— Ще се разберем без проблеми — Ишанг тръгна по едва забележимата пътечка в гъсталака, към който го побутнаха.

Пътеката стигаше до руините, където ги въведоха в пълна с боклуци стая. Там разбойниците ги пуснаха и обградиха от всички страни. Бяха около десет човека.

— Ето парите — Ишанг извади скритата си кесийка и я подаде на едрия мъж, застанал пред него.

Чен повтори движението. Главатарят ги пое в протегнатите си ръце, опита тежестта им и изръмжа одобрително.

— Сега ще проверим старателно, за да не пропуснем нещо от прекалено доверие — изсмя се той и се отдръпна встрани.

Двама бандити пристъпиха и започнаха вещо и методично да ги претърсват. Миришеха на пот, мръсни дрехи и някаква ферментирала алкохолна напитка, но освен ужасната смрад, в която ги потопиха, огледът не доведе до нищо съществено. Единият от тях подръпна верижката с малък камък на края, висяща на врата на Ишанг.

— Много обичам честните хора — доволен каза главатарят — и затова ще сметна, че просто сте забравили да ми дадете това украшение. Не ме карайте да си мисля обратното.

— Това е спомен и има някаква стойност само за мен — възпротиви се Ишанг и ръката му обхвана медальона.

— Не разбирам много от скъпоценни камъни, но верижката е от благороден метал и доста дебела, затова не ми се вярва на нея да е сложено обикновено парче скала — присви очи главатарят, взирайки се на оскъдната светлина. — За мен също ще бъде скъп спомен, докато успея да го продам.

Той се изсмя гръмогласно на шегата си, останалите дрипльовци също се запревиваха от смях.

— Може да вземете дрехите ми, но това не! То ми е нужно, както вече казах.

— Тук казвам само аз и вземам, каквото реша!

Смехът на бандитите секна и лунните лъчи заиграха по ножовете, които изникнаха мигновено от гънките на дрипите им.

— Дай верижката!

— Не. — Ишанг направи едва забележим жест към Чен.

— Днес съм необикновено милозлив. Давай я и се омитайте, докато не съм размислил! — разбойникът протегна ръка.

Тъй като никой не помръдна, той махна на останалите.

— Убийте ги!

Чен и Ишанг застанаха с гръб един към друг и посрещнаха атаката на десетината разбойници с лекота, сипейки смъртоносни удари с ръце и крака. Движенията им следваха с неуловима бързина, точност и синхрон. Докато разберат какво става, нападателите бяха повалени, като не успяваха дори да извикат. Един от тях прояви по-голяма съобразителност или просто се намираше в изгодна позиция и се метна към светлеещия отвор на прозореца. Чен скочи след него и последвалият удар с ръба на дланта счупи врата му. Викът замря в гърлото на бандита, той отпусна вкопчените си в перваза пръсти и падна при другите.

— Сигурен съм, че има основателна причина, старши братко, да не желаеш да се разделиш с този камък, но сега сме в положение, което трябваше да избягваме. Десет мъртви тела близо до жилището ни, налага се да се отървем от тях.

— Телата са девет, главатарят е само в безсъзнание. Дори и да им бяхме дали всичко, едва ли щяха да ни оставят живи, след като видяхме свърталището им.

— Мисля да прибера кесиите ни, братко Ишанг.

— Вземи ги и се опитай да го свестиш.

Когато разбойникът отвори очи и спомените се върнаха в размътената му глава, отначало помисли, че сънува. Наоколо, разперили ръце и крака в неестествени пози, бяха прострени членовете на бандата му, доскоро най-силните и страшни мъже в района. Двамата чужденци, които преди малко на улицата за нещастие му се бяха видели лесна плячка, стояха наведени над него, а зад тях до прозореца, свит в тъмна купчина и очевидно мъртъв, лежеше племенникът му.

— Моля ви, не ме убивайте! — прошепна той, парализиран от ужас, и гласът му затрепера.

— Покажи ни къде криете жертвите си — Чен го подхвана под мишниците и го изправи до стената.

— Ще ви покажа, само си спомнете, че аз се държах добре с вас, доколкото можех при тези обстоятелства.

— Помогни ни да скрием труповете и ще си спомним — каза Ишанг.

— Обещавате ли? — гласът му укрепна.

— Дългът ни изисква да ти дадем свобода, така пише в Свещените книги. Заклевам се в тях и в това — Ишанг докосна камъка.

— Тук има подземие, но сме покрили входа му с отпадъци и никой не е разбрал за него досега. Долу влагата и плъховете вършат останалото.

Главатарят хвана напосоки едно от телата, като се стараеше да не гледа лицето му, вдигна го на гръб и тръгна към вратата, превит под тежестта.

— Оттук — подкани ги той, дочувайки стъпките им зад себе си, и забърза с желание да приключи бързо неприятната си работа и да се намери в безопасност.

Капакът тихо се отвори на добре смазаните си панти, отдолу ги лъхна силна воня.

— Усеща се, че сте работили неуморно по запълването на това подземие — каза Ишанг и хвърли товара си в зеещия отвор.

Разбойникът направи същото и трупът на досегашния му другар изчезна в дупката.

— Сега, ако искаш, може да кажеш няколко думи — погребална молитва или нещо друго, според обичаите ви — обърна се към него Ишанг, когато свършиха. — След това ще бъдеш свободен.

Устните на главатаря замърдаха беззвучно, той затвори очи. Чен го изчака да свърши, после ръката му се стрелна напред, шийните прешлени изхрущяха и мъртвото тяло полетя долу при останалите.

— Най-висшата свобода се съдържа в смъртта. Това е истинската свобода за тези, които следват Пътя и за тези, които стоят на него, закривайки целта — глава трета, страница двадесет и седем — тихо каза Ишанг.

— Той не е чел Свещените книги и умря спокоен — допълни Чен, затръшна капака и го затрупа пак с разхвърляните наоколо парцали, хартия и дъски.

— Да вървим, защото се забавихме доста — подкани го Ишанг.