Снежана Неделчева
Звездата Аиел (21)

21

Трирл наистина победи, преди да обявят прекъсването за обяд. Можеше да се каже, че Синд и Тарасу очакваха това и не споделиха радостното оживление на армията си, след като Ахорн беше отстранен. Следващите ходове изведоха на бойни позиции Тарасу и Синд, Сат Мор размени мястото си с Марзак, а отсреща Фейсал изкара Сарави, Грагард и другия си Дракон. Наложи се да обмислят действията си и тези на противника доста стъпки напред, по всеобщо мнение се очакваше масирана атака върху Трирл или Синд, с последваща заплаха на Черния крал. Съвсем неочаквано в ъглите на квадрата, където се намираше Тарасу, запламтяха ярките зелени стълбове. Момичето обърна поглед към Синд, също изпаднал в недоумение.

— Ще атакуват мен. Сбъркали сме в предвижданията си.

— При това разположение на силите е безсмислено, а мислех Фейсал за добър играч — каза Синд. — Идеята не ми изглежда негова, освен ако междувременно не е безнадеждно оглупял.

Зеленият светещ коридор запълзя по диагонал на полето, а в отсрещния му край стоеше Сарави. Лицето й изглеждаше мъртвешко от играещите по него светлини и изражението й не се виждаше ясно.

— Не може да бъде! — възкликна Тарасу. — Значи аз трябва да се бия със Сарави?

— Всичко е наред, не се притеснявай! — извика Сарави.

След като маркировката угасна, тя се обърна и бавно тръгна към изхода. Тарасу се приближи до Синд.

— Сарави е умна, но обикновено разбирам целта й, защото я познавам добре. Този път ме обърка напълно — каза тя. — Както и да е, аз нямам намерение да вдигна ръка срещу нея.

— Хайде да отидем да се посъветваме с Трирл.

Синд обгърна раменете й и леко я побутна, така че да минат встрани от групата, събрала се около Марзак.

— Ще поговорим после — каза му той, като усети намерението на принца да тръгне към тях.

Джорхите ги очакваха пред главния вход на двореца и мълчаливо ги поведоха към залите си. Трирл се изтегна в любимата си ниша и разпери криле с въздишка.

— Да хвърля ли пръчиците? — услужливо подметна Кокорл, който се мотаеше нерешително насам-натам.

— Не, този път аз ще го направя, защото случаят е по-особен — каза старият джорх и бръкна в торбата. — Щом имаш рядкото желание да свършиш нещо полезно, донеси напитки и се постарай да не се пречкаш излишно.

Кокорл се втурна в съседната зала и усилено задрънча с прибори и чаши, изпускайки половината на пода, ако се съдеше по вдигания шум. Трирл затвори очи, засъска и затрака с купчинката.

— Тарасу — обърна се Синд полугласно към нея, — надявам се не мислиш, че това са прословутите планове на Иргут да ви освободи, без да разгневи крал Аргам?

— А какво друго да мисля? Не виждам по-добро обяснение за този невероятен ход, който ни изправя една срещу друга.

— Аз имам това обяснение, но едва ли ще ти хареса — измърмори Синд. — Кажи ми, има ли тя причина да те мрази?

— Да ме мрази ли? Та ние сме израснали заедно! Майка й ни отгледа като сестри, защото моята беше умряла — каза тя. — Заедно учихме в Храма до пълнолетието си и след като аз не можех да бъда вече жрица на Йали, щяха да изберат нея. Тогава Иргут я отвлече.

Синд също не беше видял от мястото си лицето на Сарави, но в гласа й му се стори, че усеща зле прикрита злоба.

— Имаш ли желание да ми разкажеш някои неща, ако това не предизвиква у теб неприятни спомени? — попита той.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами първо, какво е това жрица на Йали и защо ти не си могла да бъдеш? — каза Синд, като наблюдаваше изкосо как лицето й се вкамени. — Аз не съм поклонник на местните ви култове и те не ме интересуват. Няма да ме възмутиш, дори и да си запалила храма му.

— Храмът е изграден от огромни каменни блокове и не може да гори — усмихна се Тарасу и чертите й се поотпуснаха. — Наистина ще ми бъде лесно да говоря с теб, макар че на никого не съм разказвала досега. На Хонстел и без това всички знаят, а с хора от другаде не съм се сближавала. Освен с Хайат, но той… Ще ти разкажа — тъжно каза момичето. — С теб мога да го споделя.

— Трогнат съм от доверието ти.

Синд използва стандартната куха фраза, но му стана приятно, въпреки че мислеше точно този род чувства в себе си за отдавна ампутирани.

— Ела да седнем, защото Трирл няма да свърши скоро, както виждам — покани я той.

Момичето се отпусна на един стол и пое чашата, която й предложи.

— Нека опитаме тази мръснозелена течност, успокой се и разказвай — предложи той — Кокорл, благодаря ти за коктейла, надявам се, че не е толкова отровен, колкото изглежда.

— Чудесен е! — обади се Кокорл, който вече се беше излегнал, стискаше в лапите си голяма купа и лочеше блажено от нея.

— Както казах, аз и Сарави бяхме обречени на Йали и почти цялото ни детство премина в пансиона на Храма. Аз се справях добре с обучението и наставниците бяха доволни. Избраха ме за помощница на Архайали — Върховната жрица и Велика Незряща — при церемонията за Празника на Мъдростта, защото изпълнявах свещените танци и ритуали по-добре от останалите послушници. Всички говореха, че след един цикъл, в Деня на Избора, аз ще бъда новата Забулена, тъй като духът на една от тях беше повикан от Йали. После може би щях да стана приемница на Архайали, а когато дойде времето и нейният дух да заеме мястото си в свитата му, да бъда и Върховна жрица — гласът й ставаше все по-тих и накрая заглъхна.

— Кои са Забулените? — попита Синд.

— Десетте главни жрици, които живеят в специален дом при Храма. Там продължават да се учат и усъвършенстват, извършват ежедневните церемонии в Земната градина на Йали, а част от времето си отделят за обучение на послушниците. На големите празници ръководят тържествените ритуали в чест на Бога. Пред обикновените хора се явяват облечени в Свещените одежди и с покрити лица. Взорът им трябва да е обърнат не навън към преходните житейски грижи и радости, а навътре в дълбините на душите им, където да открият пътя към съвършенството. В редките случаи, когато могат да свалят булата от себе си, носят плътни превръзки на очите. Тази от тях, която е избрана за Велика Незряща, след тържествен ритуал се освобождава от зрението си. То е излишно сетиво за нея и тя гледа само със сърцето си, така както прави Богът-змия, на когото ще служи в Другия свят. Няколко от напредналите послушници като мен участват в празничните церемонии, тъй като Десетте Забулени още не могат да виждат хубаво със сърцата си и имат нужда от помощ за някои неща.

— Искаш да кажеш, че те живеят в пълен мрак, а Върховната жрица направо я ослепяват? — потресен попита Синд.

— Не ме разбираш — намръщи се момичето. — Може да ослепят нас с теб или някой друг, но при Великата Незряща просто премахват нещо, което не й е нужно. Нали ти обясних, че тя не гледа с очите си.

Синд не остана много убеден, но си замълча.

— Никой извън Храма няма право да се докосва до тях, да им говори или да вижда лицата им. Наказанията са сурови — продължи Тарасу.

— Значи те са съвсем отделени от родителите и близките си — прекъсна я пак Синд. — Не могат да имат семейство и деца, така ли?

— Естествено, че не могат! — подскочи момичето от това светотатство и неволно направи защитния знак с допрени до челото ръце и разперени върху очите пръсти. — Десетте Забулени са най-щастливите жени сред смъртните, защото ще прекарат живота си близо до Бога, а ще продължат да му служат и след смъртта си. Тази Която Гледа със Сърцето е годеница на Йали, единствената й грижа е да заслужи благосклонността и вниманието му.

— Може би е приятно да се стараеш да бъдеш харесана от Йали, но ми се струва, че Сарави не е очаквала с удоволствие да стане една от Десетте, както ти си мислиш.

— Та това е голяма чест! Тя много се развълнува, когато разбра, че е избраница. Изгуби съзнание, а после плака от радост.

— От какво е плакала?

— От щастие — каза момичето с недоволна гримаса, като забеляза ироничната му усмивка.

— Продължавай, моля те! — стана сериозен той.

— След Празника на Мъдростта всички послушници се връщаха по домовете си до Деня на Избора, за да могат тези, които ще останат на служба в Храма, да се разделят със семействата си завинаги. Дворецът на баща ми изглеждаше много шумно и суетно място след спокойствието и тишината, с които бяхме свикнали. Непрекъснато идваха и си отиваха гости от други градове, а имаше и от други планети. Иргут също беше там по това време. Всички бяха весели и безгрижни, пиршествата продължаваха по цели нощи. Само аз и Сарави изглеждахме по-тъжни и сериозни от момичетата на нашата възраст. Бяха ни отредени покои в доста отдалечено крило на двореца, близо до Светилището. Участвахме в сутрешните ритуали заедно с Кралската жрица, останалото време бяхме свободни да прекарваме, както намерим за добре. Сарави се приспособяваше по-бързо от мен и лесно се сприятели с младежите в двореца. Майка й очакваше дете, така че нямаше нито желание, нито възможност да се занимава с нас. Баща ми посвещаваше силите си на опитите да направи природения ми брат Зарир достоен да го замести на престола. Зарир не ме харесваше особено, а и аз едва го понасях. Неговата майка също беше починала и баща ми овдовял повторно.

— Жените във вашия дворец не са се радвали на много продължителен живот — не можа да се удържи да не вметне Синд. — Силно се надявам, че ти няма да спазиш тази традиция.

— Не само жените — поправи го Тарасу. — Слугите шушукаха, че освен мен, Сарави и Зарир всички деца на краля и брат му се раждали мъртви, недъгави или умирали малко след раждането си. Говореха, че над рода ни тегне проклятие. Аз и Сарави бяхме оцелели по чудо, а колкото до Зарир — той беше отпуснат, болнав и блед като смъртник. Изглеждаше, че няма да живее дълго, както и стана, но само баща ми не забелязваше това. Сигурно не е искал да го види, а и никой не е посмял да му каже.

— Значи брат ти е умрял?

— Да, това стана след като аз… — тя се поколеба, но продължи. — Имаше един млад благородник Кастар, който ни обръщаше внимание и се държеше любезно с мен, дори повече отколкото бе необходимо. Беше ми приятно, но нямаше никакъв смисъл, защото след Деня на Избора всичко щеше да свърши и аз щях да се посветя напълно на предначертания си живот.

— Кастар те е харесвал, а по думите ти съдя, че и ти него, така ли?

— Дори за миг не съм си позволила да забравя своето положение — въздъхна Тарасу. — Все пак никой не беше толкова мил с мен дотогава и се чувствах свободно и приятно, сякаш го познавах от дете. Придворните дами намираха, че е красив и очарователен, а мъжете му завиждаха за смелостта и безразсъдната дързост, с която вършеше всичко. Нямах опит с хората, но обучението в Храма беше развило у мен освен всичко друго и наблюдателност, така че виждах и някои от лошите му страни. Разбирах, че е доста лекомислен и повърхностен, но в негово присъствие тези мисли избледняваха съвсем.

— Какво мислеше Сарави за това?

— Това беше едно от малкото неща, които скрих от нея. Тя не се досещаше, достатъчно бе заета със себе си. Пръскаше големи суми за дрехи, накити и мазила, което беше глупаво. На приемите се явявахме скромно облечени за кратко време и тя нямаше възможност да блесне с труфилата си. Един ден Кастар беше доста нервен и разсеян и каза, че иска да говори за нещо важно с мен, затова помоли да го приема в покоите си по-късно вечерта. Сърцето ми се късаше, но отказах. Стаите ни със Сарави бяха една до друга и ги делеше тънка стена с врата помежду им. Нямаше как да запазя посещението му в тайна от нея, а и не беше редно да го каня. За да го преведа покрай нощната стража, трябваше да се замеся в нещо, което едва ли някой би одобрил. Тази нощ се мятах дълго, докато заспя, и ме събуди скърцането на врата. Запалих светлината и видях Кастар да примигва заслепен в средата на стаята.

Тарасу млъкна, а Синд съсредоточено разглеждаше ноктите си и се стараеше да изглежда безпристрастен. Трирл потреперваше и издаваше монотонни шипящи звуци. Отегченият Кокорл, за когото човешките проблеми не бяха интересни, бе задрямал, провесил лапи и опашка от нишата, а празната купа се търкаляше на пода.

— Кастар ми предложи да избягам с него далеч оттук — някъде, където не ни познават и няма да ме върнат. Не ми остана време да му отговоря. Докато се борех с чувството си за дълг, в коридора се чу шум и баща ми връхлетя, следван от телохранителите си и стражата. Беше облечен с парадни дрехи и явно идваше направо от пиршество. Успя да запази самообладанието си пред своите подчинени, но презрението в погледа му беше унищожително. Смътно си спомням как стражите поведоха мен и Кастар като престъпници. Треперех от срам и страх, а после и от студ, защото ме затвориха в Тъмничната кула така, както бях, по тънка нощница. Свих се върху ледените камъни на пода и следващите дни и нощи, прекарани в кулата, ми се сливат в едно. От време на време влизаше пазачът, за да донесе храна и вода и да изхвърли мръсното ведро. Не ми каза нито дума и имах чувството, че съм умряла или съм станала невидима. Реших да умра наистина и престанах да ям. Свестих се на легло със завивки в друга, отоплена килия. Една прислужница ми носеше храната и разказваше събитията в двореца. Жреческият съвет скоро щеше да се събере, за да определи наказанието на мен и Кастар. Трябваше да изслушаме присъдата живи и здрави, на това дължах грижите около мен. На Зарир му станало лошо на приема в чест на наместниците на Източните провинции и припаднал. Повиканите лекари не могли да го излекуват. Тялото му било покрито с рани и струпеи, от които непрекъснато изтичала кръв и гной. Направо се стопявал, но бил спокоен и не познавал никого. Въпрос на часове беше кралството да остане без престолонаследник. Когато Зарир умря, цял ден не влезе никой в килията ми, в суматохата ме бяха забравили. На другата сутрин прислужницата дотича с препълнен поднос и донесе последните новини. Баща ми изпаднал в умопомрачение, изпотрошил мебелите и разкъсал пердетата и завивките в стаята си. Наложило се спешно да донесат от Храма Елексир на Божественото спокойствие. Аз знаех този елексир от времето, когато бях в училището. Истинското име, което Призваните използваха помежду си, беше Напитка на Бавната смърт, защото продължителната употреба убива човека постепенно и го прави свой роб. Трябваше да се използва внимателно и се приготвяше само в специални случаи, значи положението му е било много лошо. Другата новина ме засягаше пряко. Жреците щяха да оповестят решението си сутринта след Нощта на двете луни. Лъчите на Зома, по-малката от тях, огряваха вече прозореца на килията, така че скоро щях да узная съдбата си. В пожълтелите свитъци, пазени в Храма, бяха описани подобни случаи, станали много преди да се родя, и вече предполагах какво ме чака. Докато преди време разгръщах плесенясалите страници в тишината на Хранилището, през ум не ми минаваше, че и моето име скоро ще бъде записано там.

— Семейството ти присъства ли на Жреческия съвет? — попита Синд.

— Разбира се, седяха в Кралската ложа, само баща ми ме гледаше, но все едно че виждаше нещо зад гърба ми. Изглеждаше упоен и сигурно продължаваше да взема Елексира. Сарави също беше там, със зачервени и подпухнали очи, а видът й беше по-лош и от моя. Там видях Кастар за пръв път след онази злополучна нощ. Тъй като беше осквернил религиозни обичаи, го съдеше не Кралски съд, а Жреческият съвет. Той, както всеки чужденец, беше подписал при пристигането си декларация за спазване на законите и традициите ни, за нарушаването на която подлежеше на съд и присъда, както всички жители на Хонстел. Ако беше знатен и известен в Империята, може би щеше да се отърве само с принудително напускане на планетата, без право да я посещава в бъдеще. Той обаче беше дребен благородник от неизвестна планета като нашата и просто нямаше късмет. Жреческият съвет реши да бъде принесен в жертва на Йали на Пролетния празник. Въпреки дребните си недостатъци, Кастар се оказа човек с изключително силен дух. Когато чу присъдата си, той в първия момент сякаш се вкамени, но скоро се окопити, дори намери сили да се усмихне на мен и да изпрати въздушна целувка на публиката, изпълнила Тържествената зала на Храма. Това беше последната му дързост, отведоха го и повече не го видях. В случая те интересува Сарави и много искам да те убедя, че грешиш по отношение на нея.

— Дълбоко се съмнявам в това. Трирл вече се размърда, затова побързай.

— Не остана много. Сарави се хвърли на пода в краката на жрeците и каза, че тя е превела Кастар покрай стражата и го е пуснала да мине през вратата, свързваща стаите ни. Никой обаче не беше видял това и думите й бяха пренебрегнати като напразен жест да наклони везните в моя полза. Щяха да ме спуснат жива в Пропастта на даровете, за да може самият Йали, когото бях оскърбила с поведението си, да ме накаже. Много беше страшно да се срещна с Бога във формата, която приемаше при появяването си пред смъртните, за да се наслади на почитта им. Когато изсипвахме кошниците с плодове, зеленчуци и месо за утринните обреди, се разнасяше ужасен рев, но след човешките жертвоприношения той ставаше направо неописуем. Всички лягаха по очи на земята, докато даровете бъдат приети и ревът заглъхне в тунелите, водещи от Пропастта до Подземния дворец. Ако някой беше толкова неблагоразумен да наднича през ръба на бездната, докато Йали не се е оттеглил, и нарушаваше по този начин спокойствието му, биваше убит на място и хвърлен долу. Тази мярка беше почти излишна, защото такива смелчаци не се намираха. Според летописите, след като били спускани няколко пъти живи хора, дълго време се чували гласове подобни на техните. Те викали близките си по име, но никой не се осмелил да провери какво искат духовете им. Когато бащата на бащата на моя баща бил малко момче, една девойка послушница била пусната от Йали да се върне при хората. Намерили я на пътя за Южните градски порти. Дрехите й били мръсни и скъсани, но иначе изглеждала невредима. Разсъдъкът й бил помрачен и не помнела срещата си с Йали, освен това от време на време имала пристъпи на необяснимо желание да напусне дома си и да замине някъде далече, но те постепенно преминали. Спомних си тази хроника, защото внезапно ме обзе желание да живея. Знаех, че съм невинна и имаше надежда да омилостивя Бога-змия. Всъщност, сигурно е станало така, защото ме е пуснал невредима, но аз не си спомням нищо. Осъзнах се в града след няколко дни, точно като онова момиче някога.

— И както виждам, си се постарала да напуснеш Хонстел.

— Едва ли разумът ми е бил разстроен като нейния, по-скоро исках да се махна от укоризнените погледи на всички около мен и затова тръгнах с Барс и Арман. Те може би щяха да се справят без мен, аз бях излишна и само им донесох нещастие.

— Hе си втълпявай, че всичко това се е случило заради теб. Просто сте имали лош късмет, а сега трябва да гледаш напред и да се погрижиш за себе си — каза Синд.

— Ще се опитам — въздъхна тя. — Hо ако продължаваш да мислиш лоши неща за Сарави, то е защото не я познаваш и не си могъл да я видиш тогава — тя се чувстваше виновна и изглеждаше съкрушена от присъдата ми. Помоли жреците да сподели съдбата ми, но й беше отказано.

— Засега ще приема това, но подозренията ми си остават.

— Нито аз ще вдигна оръжие срещу Сарави, нито тя срещу мен. Приятелю Фил, повярвай, че всичко ще се оправи.

— За да отговоря на откровеността ти, без да издам тайни, които не са мои, ще ти кажа само, че истинското ми име не е Фил. Надявам се да доживеем по-добри времена и да ти разкажа повече за мен.

— Каквото и да е истинското ти име, не ме интересува много. Фил е достатъчно добро и съм свикнала вече с него.

— Човешки създания, аз свърших! — обади се гъгниво Трирл, раздвижи се и изпълзя на площадката.

— Какво казват пръчиците?

— И много, и малко. Разгадаването на съдбата не е толкова просто. Всеки има безброй пътища, пътечки и разклонения на Дървото си. Понякога, когато Силите на съдбата са благосклонни или просто разсеяни, както започвам вече да си мисля, е възможно да зърнем части от Дървото, а в редки случаи и цялото. При завръщане в нормалното си състояние забравяме почти всичко от това, което сме видели.

— Тогава цялото гадаене става безсмислено — разочарован каза Синд, който го слушаше с интерес.

— Целта е да се задържиш на границата между транса и будуването и с помощта на пръчиците да наредиш, колкото може повече от това, което си видял. Много е трудно, изморително и не винаги възможно.

— Наредил си ги в права линия — Тарасу се повдигна на пръсти и надникна зад него. — Какво означава това?

— В този участък на твоето Дърво няма разклонения. Каквото трябва да стане ще стане. Няма да умреш, това не е краят на Дървото в тази реалност. Освен това не може да сбъркаш, защото нямаш избор. Пътят е само един и трябва да вървиш по него.

— Напълно достатъчно. Сигурен ли си в това, което говориш? — попита Синд.

— Да — отговори джорхът засегнат. — Рядко греша, но понякога се съмнявам дали е от полза да гледаш в бъдещето си.

— И аз мисля, че е за предпочитане да не знаеш какво те чака — съгласи се Синд. — Особено щом не можеш да промениш нищо.

— Забравяш пресечните точки, в тях може, но е опасно и с непредвидими последици — възрази Трирл и скочи долу. — Сега ме извинете, имам да свърша нещо важно и ще ви помоля да ме оставите сам. Виждам, че Кокорл е заспал непробудно, питието му май не е било само разхладително — заключи той, като вдигна купата и я помириса.

— Отиваме си и ти благодаря за всичко, което правиш за мен — топло каза момичето и повлече Синд към вратата.