Снежана Неделчева
Звездата Аиел (42)

42

На междинната станция Шарп 103 цареше обичайното оживление и задръстване, характерни за централните разпределителни сателити, което докарваше диспечерите до психически сривове към края на смените им. Офицерът, получил изпреварващ сигнал за появата на „Хаврия“ в сектора за частни полети извън разписанието, успя да я смести в трафика, като я провря на косъм разстояние между две излитащи яхти и огромен екскурзионен лайнер, пристигащ от далечните провинции. Покрай тази маневра изскуба част от косата си, а след като „Хаврия“ и очуканият многоместен гигант се разминаха без сблъсък, изпи шепа хапчета.

Пътят на всички кораби за столицата минаваше през множество трансферни площадки подобни на Шарп 103, гъсто разположени в околното пространство. Координатите им заедно с актуализирано разписание на регулярните рейсове бяха поддържани в компютрите на всички космически съдове, оборудвани за хиперпространствени преходи. За Франар можеха да заминат само пътници със специално разрешение, след като оставеха частните си транспортни средства на станциите. Придвижването им дотам ставаше с класически планетарни совалки, за които трябваше да се снабдят с билети. Товарните съдове имаха отделни, строго контролирани бази. Около Франар се издигаше невидим защитен пояс, в който изгаряха погрешно или умишлено озовалите се в неразрешена близост до планетата.

От кораба, приземен благополучно на 15-и док на Шарп 103, излезе процесия, която не биеше на очи, защото базата беше заливана непрестанно от тълпи странни и кошмарни особи. Съмнително беше крал Аргам да е съобщил за случилото се на Ромиа, като се имат предвид заповедите, които беше дал на патрулите, за нападение върху имперски служител, но Синд реши да напуснат кораба на две групи. Първо той, Тарасу и Кокорл, а след известно време — Ишанг и Азман, който да уреди процедурите около зареждането с гориво. Ако някой от персонала на 15-и док наблюдаваше „Хаврия“, само по себе си изключено поради свръхнормалната им натовареност, би видял отвътре да излиза млад мъж с добре поддържана физика и увереното държание на човек, пребиваващ не за пръв път тук. Същото не можеше да се каже за момичето с него. Плахият й стъписан вид, небрежната прическа и простият униформен гащеризон, издаваха бедността и невежеството на затънтените области на Империята. След тях подскачаше доста едър хиртел — четириного, което фигурираше в краткия списък на домашни животни, допускани от санитарния контрол.

Като изчакаха да намалее опашката пред изхода, те преминаха митническите и паспортни формалности по много ексцентричен начин. Рошавият хиртел се изправи на задните си лапи пред гишето, надникна вътре и доволен от огледа, изтича нататък. Мъжът и момичето го последваха, без да показват документите си, а и никой не им ги поиска. Дежурният протегна очаквателно ръка към семейството, вървящо на няколко крачки разстояние зад тях, и спокойно продължи да изпълнява задълженията си.

— Знаех си, че ще се наложи да прибегнете до помощта ми — каза хиртелът, помръдвайки фините мустаци-антени около муцуната си.

— Млъквай, Кокорл! — изръмжа Синд и се огледа.

Шумът от стъпките и разговорите на пътниците изпълваше коридора. Допълваше го свистенето на товарните платформи от близката зала и никой не ги гледаше стреснато, чул репликата на животното. Влязоха в сектора, където бяха агенциите за отдаване под наем на кораби, и за да избегнат блъскането, се отдръпнаха в един от ъглите, оборудван с редица силови седалки.

— Ще отида да проверя кога могат да изпълнят евентуална поръчка.

Мъжът говореше на момичето, но хиртелът стоеше наострил уши. Поглъщаше думите му, като примигваше, и сякаш участваше в разговора.

— Не се отдалечавай, докато ме няма, за да не се изгубиш из залите — поръча Синд и изчезна в тълпата.

На скучаещата до тях екстравагантно облечена жена, с обръсната на концентрични кръгове коса и виолетови татуировки по бузите, й се стори, че хиртелът кимна одобрително на мъжа, след което се излегна в краката на момичето. Дамата трепна с напудрените си мигли и реши да заговори своята съседка.

— Много красиво и умно животно имате, госпожо. Отдавна ли е с вас?

Тарасу не беше в течение на висшата столична мода и се стресна при вида на превзето крякащото създание, което любезно разкриваше в усмивка изпилени остри зъби, намазани с яркосиня боя. Когато схвана, че това е богата дама, проявяваща интерес към Кокорл, тя се опита да се държи учтиво. Стараеше се да не поглежда нанизаното през хрущяла на носа й, изящно потрепващо костено украшение.

— Отскоро, но сме свикнали с него и ни забавлява доста — тя се опита да наподоби носовия изговор на събеседницата си, с характерни за елита на Империята удължени гласни.

— Прелестен е! — дамата се пресегна да го погали, но ръката й замря по средата на движението.

Хиртелът се прозя лениво и се отдръпна встрани, като я гледаше втренчено с жълтите си очи.

— Аз… извинете ме, но забравих да кажа нещо на съпруга си — тя стана рязко и отстъпи заднешком към главната зала.

Грижливо култивираното произношение на младата жена отстъпи място на напевния диалект на аграрните райони, на който говореше, преди да се омъжи за инженер по поддръжката на Франарските хладилни складове. Усилията да се приспособи към високия стандарт и новото си обществено положение бяха предизвикали у нея няколко нервни разстройства, за последното от които не й се искаше да си спомня. Връщаше се освежена и възстановена от луксозния санаториум, където бяха я уверили, че неприятните халюцинации са останали назад в миналото. Сега размисляше сериозно дали да не се върне обратно в клиниката, без да се среща с мъжа си, пристигащ с току-що обявения полет. Когато докосна главата на гадното животно преди малко, можеше да се закълне, че вместо по мека козина пръстите й се плъзнаха върху нещо гладко и хладно, подобно на рибешки корем. За миг изпита усещането, че гали люспите на влечуго, а езикът, който се подаваше от приветливо отворената уста, сякаш се раздвои. Освен всичко друго беше сигурна, че хиртелът усети страха й и се забавляваше, а това далеч надхвърляше умствените възможности на обикновено животно. В очите му прочете интелект, тънка насмешка и учудване, преди да се превърне в глуповато ококорен хиртел, досущ като събратята си.

— Най-сигурният начин да се върна към безкрайните дни и нощи лечение е да се поддам отново на развинтеното си въображение и да вярвам в халюцинациите си. Тогава те ще се върнат и ще ме завладеят пак — каза си полугласно тя, докато привичната обстановка наоколо малко по малко я успокояваше. — Аз съм добре и скоро съвсем ще се оправя. Видях просто един хиртел и толкова, нищо друго не е имало и не може да има. За щастие никой не обърна внимание на глупавото ми бягство.

Инженерът по поддръжката бързаше към нея, размахал букет грозни и скъпи естествени цветя. Когато го видя, тя взе моментално твърдото решение да не му казва за случилото се и да се държи колкото може по-нормално занапред. Трябваше да положи усилия, преди да се е изчерпало търпението на съпруга й.

— Тази жена ме видя — тихо изсъска Кокорл.

— Тя наистина се държа много особено, но всички тук изглеждат смахнати — каза Тарасу. — Като ги гледам, не давам пукната пара за прехвалената столица на Империята. Предпочитам Хонстел — там поне е спокойно, няма такова бързане и суетене, нито такава навалица.

— Тя ме видя! — настоя Кокорл. — Има пси-способности, но мисли, че е болна и всячески се старае да ги подтисне с лекарства и това, което при вас минава за здрав разум. Знаеш ли какъв тъжен извод може да се направи?

— Какъв? — полугласно попита момичето.

— Досега знаех, че е лошо да си изостанал от себеподобните си, но сега виждам, че е почти същото и да си много напреднал в развитието си. Най-добре да си в крак с останалите.

— Така е, а сега млъквай, защото хората ни гледат!

Кокорл се прозя до ушите за радост на любопитните зрители, хвърлящи озадачени погледи към момичето, което си говореше само. После той легна на пода, протегна лапите си и положи муцуна върху тях в образцова за животинския си вид поза. Синд изникна от тълпата и се приближи, по лицето му се виждаше, че е разстроен.

— Заявка за кораб трябва да се направи десетина дни предварително и е страшно скъпо — съобщи той. — Никога не съм предполагал, че се чака толкова.

— Не ти се е налагало да се сблъскваш с всички проблеми на низшестоящите — ехидно измърмори Кокорл до краката му. — Ще обогатиш много представите си.

— Корабът отпада, значи ще пътуваме с „Хаврия“ — продължи Синд. — Обадих се да направят карти за самоличност на теб и мен, Азман и Ишанг си имат, а Кокорл се нуждае най-вече от каишка.

— Дори не си го помисляй, не бих се унизил чак дотам — джорхът се протегна и легна по гръб, размахвайки лапи във въздуха. — Обещавам, че ще ви следвам послушно, без да плаша хората.

— Ще почакаме тук, защото се забелязваме по-малко и престоят е безплатен. Ако искате, може да се разходим наоколо и да ви покажа станцията — предложи Синд. — После ще отидем да снемат персоналните ни идентификации за документите и ще ги вземем, като платим куп пари за тях.

— Тук ни е добре — измънка сънено Кокорл. — Аз поне се чувствам идеално.

— Горещо бих ти препоръчал да не дремеш, приятелю, за да не си развалиш имиджа — побутна го Синд с носа на обувката си. — Ще бъде много смущаващо.

— Наистина! — джорхът се стресна и надигна глава. — Дълго ли ще стоим на Шарп 103?

— Зареждането на кораба ще отнеме време, дори да не възникнат проблеми при задължителния преглед. Обяснил съм на Азман къде да ни търсят — ще отседнем в един от евтините пансиони. Чака ни път и нямам търпение да тръгна, но не зависи от нас.

— Къде все пак отиваме? — попита момичето.

— На първо време ще отскочим до Кин — планетата на Невидимото братство, а после най-вероятно ще се върнем тук.

— При хораите? — ужасена подскочи Тарасу. — Няма да излезем живи оттам! Имаш ли доверие на Ишанг?

— Не особено, но трябва да се срещна с техния Водач и само Ишанг може да ми послужи като пропуск и гаранция за това.

— Отървахме се от Арената на Ромиа и от Тарис-1, за да попаднем на още по-лошо място! — прошепна момичето.

— Както се разбрахме, вие няма да кацате на Кин, сегашното им свърталище. Ще обикаляте около нея, докато ние се приберем на кораба.

— Ако изобщо се приберете — допълни тя.

— Не избързвай с мрачните прогнози — намеси се Кокорл. — Докато скучах в каютата си, хвърлих пръчиците и получих обнадеждаващ резултат. Посещението ни на Кин ще бъде ползотворно, нищо лошо няма да се случи. Много ми се иска да чуя нещо повече за хораите, имам пропуски в знанията за обширни области от историята ви.

— Ще ти разкажа после, ако застанеш прилично и престанеш да говориш — Синд погледна огромния часовник с няколко светещи циферблата, показващи станционното време, това на Атанаморп и на още няколко големи града на Франар. — Още малко и тръгваме за документите.

До часа на срещата Кокорл седя кротко, само подсмърчаше шумно, щом срещнеше погледа на Синд. Тарасу наблюдаваше хората, блъскащи се около тях, и вече започваше да различава местните жители от пришълците. Обитателите на централната планетна система бяха облечени екстравагантно и в повечето случаи налудничаво, държаха се с хладна увереност и самочувствие.

— Хората от Франар се отличават даже от тези на трите сателитни планети-предградия по говора и дрехите — каза тя, — но ако мълчат и всички са в униформи, пак няма да ги сбъркам с туристите и деловите посетители от провинцията. Тези, които не са оттук, гледат като хора, докато погледите на франарци са мрачни и подозрителни, донякъде фанатични и с някакво отчаяние в дъното.

— Изказваш се доста неласкаво за моите сънародници — отбеляза Синд. — Това са жители на столицата на Империята и всички останали биха искали да се преселят тук на тяхно място. Въпреки че има строги наредби за реда и начина на получаване на гражданство, главният град Атанаморп е пренаселен, а това се отнася и за останалите градски центрове. Те са се разрастнали толкова, че само пустинните области им пречат да се слеят помежду си. Аз също съм оттук, изглеждам ли ти мрачен и отчаян?

— Изглеждаше, когато те видях за пръв път на Ромиа, но лека-полека се очовечи — усмихна се момичето. — Сега приличаш повече на екскурзиант, оглеждаш се с любопитство, като че ли не си идвал тук преди.

— Опитвам се да видя станцията и хората на нея през твоите очи. По-рано не съм се замислял какво изпитват новодошлите — призна той. — Екскурзиант, значи? Какво пък, толкова по-добре за маскировката ми.

Огледа се в огледалната колона до себе си и сви рамене.

— Сега може бавничко да потегляме, а след като си свършим работата, ще хапнем някъде. Не мислиш ли, че това животно е гладно вече, скъпа? — обърна се той към нея, като повиши глас. — А и ние не сме яли отдавна, така че трябва да се погрижим за това, преди да отидем в пансиона.

— Добра идея — тя стана от седалката.

Хиртелът се въодушеви от предложението, заподскача и така тръскаше раззинатата си муцуна в знак на одобрение, че сякаш зъбите му щяха да се разхвърчат настрани всеки момент.

— Извинете, че се намесвам, препоръчвам ви да отидете в „Опал“ — обади се седналият до Тарасу възрастен мъж, като огледа опърпания й гащеризон. — Менюто там е точно толкова калорично, колкото и в луксозните заведения, но пък цените са според възможностите на млади хора, които нямат вид на богаташи.

— Благодаря за съвета — каза момичето.

— Не изглеждате, че може да си позволите „Карани“ или зеления салон на „Трит“. Ще попаднете в някое заведение от тези вериги и ще ви оскубят, докато се усетите. Освен това домашният ви звяр сигурно похапва колкото двама-трима души.

Споменатият звяр го изгледа съвсем неодобрително с крайчеца на окото си и би предизвикал у стареца букет неприятни чувства със страха начело, но той се беше извърнал към Тарасу и си спести това преживяване.

— Абсолютно сте прав и още веднъж ви благодарим — кимна Синд, който дори и когато пътуваше инкогнито, се хранеше само в споменатите луксозни заведения. — „Опал“ ли казахте?

— Намира се в жилищната част за обслужващия персонал, откъм страната на 23-и док. Съвсем близо е до изхода му и клиентелата е предимно от работещите там, но в замяна на това е евтино.

Совалката с маршрут Шарп 103-Атанаморп след малко щеше да отпътува по разписание за столицата и хората в централната зала се бяха увеличили. Скенерът на входа за дока на совалката беше изключително мощен, охраната подсилена, а митническите и санитарни пунктове за проверка, които не се виждаха оттук, положително бяха Сцила и Харибда. Франар беше защитена надеждно, подстъпите към нея се пазеха зорко, но вниманието към преминаващите в други направления беше очебийно по-ниско. Синд гледа дълго, докато откри входа за док 8. Оттам щяха да потеглят за сектора, където на звездните карти беше отбелязана планетата Кин, незабележима и безинтересна, далече от натоварените космически пътища и любопитството на властите.

За този район нямаше много пътници, скенерът беше стандартен и само един скучаещ офицер се разхождаше в кабинката си. Той се прозяваше широко и наместваше от време на време оръжието на кръста си. Личеше си, че желаещите да отидат там не бяха проверявани особено строго и поне на тръгване щяха да минат без някой да ги притеснява. Те се качиха на ескалатора за долното ниво, където бяха пръстенообразно разположените жилищни и търговски зони. Когато минаха до табелата, маркираща пътя за 23-и док, хиртелът силно изскимтя. Там примамливо мигаше рекламен надпис, посветен на ресторант „Опал“, и бавно дефилираха холографски изображения на специалитетите в менюто. Кокорл се беше загледал в тях с копнеж и като че ли нямаше намерение да се отклонява в друга посока.

— След като се разходим до източната част, ще се настаним в пансиона, ще изчакаме Азман и Ишанг и всички отиваме в „Опал“. Не и преди това! — натърти Синд, говорейки твърде високо.

Няколкото души в коридора го изгледаха учудено, после се обърнаха към момичето, което стоеше встрани със спокойно изражение и нямаше вид, че се нуждае от толкова настойчиви напомняния и команди. Рунтавият хиртел, пулещ се в рекламите над една от вратите, размаха вяло опашка и се приближи до господарите си, след което в мир и сговор младата двойка и животното продължиха да вървят към източната зона.