Снежана Неделчева
Звездата Аиел (44)

44

Фалшивите документи бяха добре изработени. Преминаха с тях безпрепятствено през входния контрол и напуснаха Шарп 103. На единствения приемателен транспортен възел в сектора Тритон с главен център планетата Ракс, пристигането им не предизвика вълнение. Само направлението на следващия им полет развълнува диспечера и той им прочете прочувствено нарежданията на санитарния отдел, отнасящи се до Кин, и справката за радиационния фон там, за да променят неразумните си намерения. Разбрал, че е безсмислено да ги разубеждава, той отправи към тях молба да закарат един пощенски контейнер дотам. След като получи съгласието им и прекъсна връзката, завъртя ръката си до слепоочието в изразителен жест и тъжно погледна колегата си.

— Горките хорица! Не може да помогнеш на някого, ако твърдо е решил да върши самоубийствени глупости.

С този коментар изрази разумното си становище по въпроса и се обади да нареди товаренето на пощенската пратка.

— Оставяш се изцяло в ръцете на хорая — каза загрижено Тарасу, издебнала излизането на Ишанг от командната зала.

— Болестта на професията ми е, че нямам пълно доверие дори на себе си, но изборът не е голям.

— Ще бъдеш сам сред цялата каста убийци и то без оръжие.

— Длъжен съм да спазвам техните правила. Оръжието няма да ми помогне, веднъж имах възможност да ги видя в действие.

Споменът за Ромиа и Зарал Вар го накара да се намръщи.

— Не се тревожи, той ще се върне невредим — обади се Кокорл. — Нищо не го заплашва долу, все едно че отива на разходка.

— Ти… — започна тя, но спря, забелязала торбичката с пръчиците до него. — Направо е чудесно да си имаш под ръка домашен оракул!

— Не винаги — каза Синд, имайки предвид Хайат. — Техният морал ги задължава да лъжат, за да те успокоят, нещо като лекарската тайна за поддържане на вярата у безнадеждни пациенти.

— Ако имаше нещо такова, изобщо нямаше да се обаждам — засегна се Кокорл. — Не ме бива много да лъжа приятелите си в очите.

— Извинявай, не исках да бъда груб — измърмори Синд помирително — Ти наистина ме успокои. Ще гледам да се върна колкото може по-бързо, няма да ви държа под напрежение.

Синд не беше очаквал шумно посрещане, но донякъде се изненада от сдържаността на хората, които ги съпроводиха до Свещения град на общността Наар. От репликите, които те размениха с Ишанг, се разбра, че брат Чен вече е пристигнал и Старейшината Ли е уведомен за събитията на Ромиа. Въпреки това по нищо не личеше, че е пристигнал човек с важни сведения, когото очакват, придружен от чужденец.

Ишанг изпълни обичайните церемонии в Храма толкова бавно и мудно, като че ли имаше цяла вечност на разположение. Когато най-накрая влязоха при Старейшината, той огледа Синд над ръба на чашата си с чай и ги покани да седнат срещу него до масичката. Хилавото му, прегърбено тяло беше се смалило наполовина от последния път, когато Ишанг го беше видял. Мрежа от синкави вени изпъкваше през изтънялата прозрачна кожа, а костеливите ръце стърчаха като клечки от широките ръкави на дрехата. Впечатлението на Синд в първия момент беше, че вижда преждевременно сбръчкано дете, но то се разсея бързо, когато срещна очите му. Въпреки крехкостта на обвивката, духът в нея беше стоманен и топящата се плът не влияеше ни най-малко на бликащата вътрешна сила и енергия.

„Този старец е костелив орех — помисли си той с уважение. — Умира и го знае, наясно е, че другите също го знаят, но като че ли всичко това не го интересува. Разбирам преклонението, с което говореше за него Ишанг, напълно го заслужава.“

Водачът на Братството на легендарните хораи по същество беше враг — на реда и законността в Империята, поддържани с много усилия от централната власт. Враг на Императора и на самия него като представител и доверен съветник на Харамон, но Синд не изпитваше омраза към стареца и си призна, че има пред себе си достоен противник.

Преди векове предшествениците на Ли са били некороновани господари на Империята, докато законният владетел, Император Кроон, след като поел скиптъра и сферата — символи на властта му — повел унищожителна война, за да остане единствен господар на световете.

— Добре дошъл — проговори Ли и погледът му се смекчи. — Очаквах това посещение отдавна.

— Идвам за нещо, което мога да науча само тук… учителю — произнесе Синд и установи, че необичайното за него обръщение не го подразни.

— Известно ми е защо идваш — тихо каза старецът. — Кори, можеш да ми дадеш книгата, която си донесъл.

От полумрака между колоните излезе човек, когото Синд не беше забелязал досега с непривикналите си очи. Беше млад и жизнен, с правилни черти на лицето. Ишанг трепна при неговата поява, осъзнал промените по време на отсъствието му. Беше забелязал следите на приближаващата смърт по безплътното лице на Старейшината, но това че брат Фу беше вече Кори, го накара да проумее изведнъж безвъзвратността на събитията. Фу постави пред стареца обемист том с пожълтели от времето страници, подвързан с протрита животинска кожа.

— Воините-хораи нямат минало, за да могат да получат бъдеще, изцяло свързано с дълга им — каза Ли.

Обяснението очевидно се отнасяше за Синд. Старецът разтвори излъсканата от допира на безброй пръсти корица и отвътре изскочи облаче прах.

— Тук — той почука със сгънатия си показалец по страницата — са скрити знаците, бележещи изминалото време. В тези редове е миналото на воините, дошли в Дома на общността Наар през сезона зирен, в периода на Големите дъждове.

Ишанг знаеше от първия си наставник, че е започнал обучението си, точно когато водите са се изливали от Небесните езера дни и нощи безспир, и по гърба му пропълзяха студени тръпки. Чувал беше за Хранилището на паметта, но не смееше да предположи, че ще види с очите си една от скъпоценните книги, до които се докосваха само Старейшините и редки избраници. А това беше книгата на неговото минало, от която щяха да излязат отдавна погребани неща! Старецът придърпа светилника към себе си и запрелиства страниците, докато намери това, което търсеше.

— Нека оставим да говори Истината, така както е била съхранена някога — той ги погледна и започна да чете.

В тишината на стаята се носеше само хрипкавият му глас, звук извън времето и пространството като шумолящи на вятъра сухи листа.

— Записах това в слънчев цикъл 892-и на планетата Кин, аз — Ли Хао, Старейшина на общността Наар и Водач на Невидимото братство по волята на Съвета и Нейната безкрайна милост. В третия ден на месец айсан, в разгара на сезона зирен изпрати Великата големи бури и дъждове в цялата наша област. И излезе река Ханапи от бреговете си, и заля долините чак до морето. На шестия ден от Небесния потоп приземи се звезден кораб с жена чуждоземка и невръстно дете — момче в него, край селището Унду. Намери ги рибарят Латар от рода на Плосконосите Унду и докарани бяха в Храма от него. Жената ранена беше, с помътен разум и каза, че от планетата Сизаор идва, Адит я наричат и на народа ни далечна издънка е.

Синд сподави неволното си възклицание, защото Адит беше името на неговата майка, загинала заедно с баща му по време на инцидент в изследователската лаборатория на Сизаор. Самият той беше останал сирак и мутант, поради близостта си до залата, в която се провеждал експериментът. Когато пристигнала спасителната група, от родителите му и останалите учени не било останало нищо за спасяване. Така гласеше официалната версия за експлозията, унищожила Изследователския център и персонала в него. За пръв път чуваше, че тя е избягала ранена от Сизаор, с дете и пилотирайки космически кораб. Заслуша се отново в тихия глас на Старейшината, съумяващ да предаде дори на сиен стила и характерния строеж на традиционния хорайски летопис.

— И каза тя, че нейният съпруг и другото момче-близнак заловени и навярно убити са от доверени служители на варварина-Император. За милост и закрила тя помоли и сина си на грижите ни повери, със знака-камък, който носеше на него. Тя умря, ала преди това говореше неща, които на мен, недостойния слуга на Лъчезарната, в смут и ужас хвърлиха душата. Дарове принесох в Храма, обредите изпълних точно, в древни текстове се взирах, докато мрак и болка в очите ми нахлуха, за да осмисля Нейната повеля. Детето наречено бе с името Ишанг и го заведохме в Дома, да стане на общността Наар прославен воин. Нека наставникът да пази знака за произхода му и го даде на него, когато стане достатъчно голям, за да го пази сам…

— Сега се оттеглете, докато словата, които чухте, попият в разума ви!

Старейшината затвори книгата, подаде я на Фу и по всичко личеше, че смята днешното им посещение за приключено. Ишанг се поклони и тръгна заднешком към изхода, последван от Синд.

— Разбра ли нещо? — попита той хорая, когато излязоха в двора.

— Достатъчно, за да съм сигурен, че си ми кръвен брат-близнак, притежаващ другата половина от знака, макар че това не ми пречи да се чувствам воин-хорай, както досега. Такъв съм бил през целия си живот и няма да свикна с мисълта, че съм чужденец като теб.

— Старейшината е мъдър и затова ни остави време за размисъл — каза Синд разсеяно, защото една подробност от прочетеното не му даваше мира.

Когато е вписвал събитието в регистъра-хроника преди около тридесетина стандартни години, старецът — тогава не толкова стар, а опитен и зрял мъж — Водач на Братството, е бил смутен от нещо в разказа на умиращата чужденка, според собствените му думи. Почти нямаше съмнение, че майка му с неговия брат, наречен по-късно Ишанг, се е спасила на Кин, бягайки от своите преследвачи, висши имперски служители. Историята за взрива и лъченията, убили родителите му, беше поставена съвсем под съмнение. Налагаше се да отиде на Франар и да чуе истината от първоизточника — кенселарха, който по това време заемаше този пост и също беше отразил събитието в архивите. Не можеше да измисли по-доверен служител от него, лекарят на Харамон също не беше извън подозрение, защото в известен смисъл и той се явяваше доверен човек на имперска служба.

Каквото и да беше чул Старейшината, си струваше да се научи, щом беше предизвикало у него чувства и мисли, които не се бе осмелил или по други съображения не беше записал в книгата, а говореше само с намеци за тях. Нямаше как да го попита направо, защото старецът не беше човек, на когото могат да се поставят директни въпроси за неща, които не желае да обсъжда. Ако поискаше да бъде по-ясен, щеше да го направи, имаше време това да стане, преди да си тръгнат за „Хаврия“.

— Ще дойдеш ли с мен на Франар? — обърна се той към Ишанг, като си спомни, че съгласието му да го придружи съвсем не беше очевидно, както се искаше на Синд. — Има да се изяснят още доста неща.

— Излишно е да ме питаш — каза хораят. — Потегляме веднага, щом Старейшината ни съобщи, че е възможно.

Жрецът-иконом ги заведе в спалното крило, до килията, отредена за Синд, и там се разделиха с Ишанг, който тръгна към своята. Стаичката беше чиста и аскетично мебелирана с най-необходими вещи, непредразполагащи към празни занимания. Като човек, призван да говори, за разлика от воините, жрецът се оказа словоохотлив и направо бъбрив. Обясни му вътрешния ред и показа местата, на които беше разрешено да ходи в качеството си на гост.

Мрачната трапезария, в която Синд вечеря, беше пълна, но разговорите вътре се свеждаха до минимум, а постните ястия в малки количества не бяха повод да се разположиш и почувстваш уютно. След като погълна двата черпака варени зеленчуци, които му сипаха от големия общ казан, той излезе с надеждата, че ще може да се оправи сам в лабиринта от коридори, без да попадне в някое от забранените за посетители места. Не се наложи да го прави, защото икономът вече го очакваше навън и го съпроводи до стаята му. Изпълнил задълженията си, той го остави и си отиде. Леглото беше толкова твърдо, колкото можеше да се очаква, и Синд, вперил очи в ниския дървен таван, прехвърли в ума си случилото се през деня. Преди да заспи си представи „Хаврия“, която може би в момента преминаваше някъде над него и тази мисъл го изпълни с търсеното спокойствие.

Събуди го тихо, но настойчиво почукване на вратата. Стъпките и приглушените гласове наоколо показваха, че обитателите на Свещения хълм започваха деня си. В стаята беше тъмно и той реши, че е доста преди изгрев слънце, въпреки че не знаеше продължителността на местния денонощен цикъл. Отвори вратата, като очакваше да види познатия жрец, но пред него стоеше един от братята-воини, който го подкани да извърши утринния си тоалет по-бързо, за да присъства по нареждане на Старейшината на важна церемония в Храма. Опитите му да разбере нещо повече от пратеника не бяха успешни, хораят неохотно го уведоми, че Ишанг също ще бъде там.

Излязоха на двора под тъмното, обсипано със звезди небе, по което нямаше предвестници за скорошна поява на слънцето. През система от вратички, проходи и вътрешни дворове, разделени с високи зидове помежду си, стигнаха до храмовата постройка, следвайки потока от жреци и воини, отправили се в същата посока. Храмът беше разположен на външната ограждаща стена и влязоха в него през малка странична врата, явно предназначена за обитателите на Свещения хълм. При идването им, той и Ишанг, заедно с жителите на околните градове и селища бяха въведени в Храма през главния вход, намиращ се отвън. По това време на нощта той сигурно беше затворен.

Синд се огледа наоколо за Ишанг, когото в себе си още не беше подготвен да приеме за свой брат, но не го видя. Жреците и воините, вървели дотук вкупом, сега се разделиха и заеха местата си от двете страни на пътеката, пред издигнатия подиум с огромна статуя на Нитара. В железни халки между камъните на стените бяха втъкнати горящи факли, които осветяваха вътрешността с мятащи се от въздушните течения пламъци. Синд забави ход и воинът зад него го побутна да тръгне наляво, заобикаляйки множеството. Даде му знак да спре до една от нишите в стената и да влезе вътре. След като издърпа дебела метална решетка, изолираща го от останалите, воинът застана отпред.

— На тази церемония никога не присъстват външни хора — сухо отрони той.

Синд разгледа импровизирания си затвор. Нямаше нищо освен голия под и стени и сигурно от него се очакваше да стои коленичил на студените плочи като останалите. Няколко души си носеха рогозки, но той предположи, че това е свързано със задълженията им при обряда. Точно пред себе си, в края на редицата видя Ишанг, който гледаше напред, без да помръдва. Рогозките бяха застлани близо до подиума, после поставиха върху тях няколко големи пълни делви и няколко малки. Всички хораи бяха обърнати към Старейшината, който стоеше неподвижно до статуята.

— Аз ли съм първият, който е допуснат? — попита Синд пазача си.

Воинът се обърна рязко с убийствен поглед и му направи знак да мълчи, защото Старейшината тъкмо беше нарушил настъпилата пълна тишина. Синд не знаеше достатъчно езика, за да следи думите му, и долавяше само откъслечни фрази. Запалиха треви с натрапчив аромат, който постепенно изпълни залата. Димните кълба скоро достигнаха нишата му и той започна да се усеща замаян и сънлив. Хората с пълните делви тръгнаха между редиците, като наливаха течността от малките съдове в чашите, които всеки държеше в ръцете си, а по-голямо количество от другите делви — в оставените на пода купи. Малко след това по изцъклените очи, които виждаше наоколо, той установи, че е останал единственият човек в съзнание освен пазача си. Хораят също не пи нищо, затова с объркване и изненада се вглеждаше в лицата на другарите си. Личеше си, че досега не е бил страничен наблюдател на церемонията и се чувства непривично.

Старейшината замълча и вдигна нагоре ръцете си, във всяка от тях се виждаше по един малък предмет. В полумрака Синд не можеше да различи какво е това, но се досещаше — вчера Ли беше взел неговата обица и медальона на Ишанг и точно тях държеше сега. Старецът произнесе ясно и отчетливо няколко думи на съвсем непознат език, за който Синд беше сигурен, че не е на Братството, а после доближи дланите си с двата знака една до друга.

Това просто действие беше придружено за Синд с внезапно връхлетели го неприятни усещания и реалността започна да потъва в безкраен черен кладенец. Ръцете и краката му изтръпнаха, по всички клетки на тялото му премина вълна на болка, придружена с тревожно очакване и рояк объркани, странни мисли. Той примигна, вкопчи се отчаяно в остатъците от собствената си личност и успя да я задържи, изпотен и треперещ. Ишанг положително изпитваше същото, защото се изправи несигурно и започна да се олюлява, като мрънкаше несвързано.

В ръцете на Ли нещо проблясна и оттам заструи поток мека синя светлина. Фигурата на Водача сякаш плуваше и се размазваше, а зад него се беше появила тъмна и неподвижна, странно позната сянка.

— Призракът от Ромиа! — прошепна Ишанг.

— И аз го видях тогава, помислих го за плод на въображението ми или на удара, който ми нанесохте — каза Синд с усилие. — Hадявам се да няма нищо общо с Кайя.

„Силата вече се размърда и е на път да се събуди…“

Думите на Старейшината неочаквано бяха станали разбираеми, макар че езикът остана същият, и с новопоявилото се знание мозъкът на Синд ги осмисляше без усилие.

„Това, което трябва да извършите е близо, и ще настъпи скоро времето ви да си единствен, Ахматаип!“

Сянката се стопи, старецът раздели с усилие късчетата и Синд изтощен се свлече на пода в нишата. Ишанг събори коленичилите пред него, още не излезли от транса хора и падна сред бъркотия от обърнати съдове, локви разляна течност и вяло помръдващи тела. Синд се свести от хладния въздух на двора, където в настъпилата предутринна дрезгавина смътно се виждаха очертанията на околните предмети. Не помнеше как е излязъл от Храма, но сигурно го бе направил със собствените си крака, защото стоеше нестабилно на тях, подкрепян под мишница от пазача си.

— Виждам, че вече сте добре, но ще се поразходим още малко, за да се възстановите съвсем, преди да ви заведа при Кори — каза той на сиен и продължи да го тегли напред, принуждавайки го да пристъпва с бавни равномерни крачки.

Синд отвори уста да го попита нещо, но езикът му се обръщаше трудно и издаде само неясен звук.

— Брат Ишанг е в другия двор, ще отидете заедно — добави воинът.

— Старейшината няма ли да говори с нас? — попита Синд, щом се справи с надебелелия си, тромав език.

Воинът се подвоуми дали да му отговори.

— Ще разберете от Кори, каквото трябва — заяви той, а зад непроницаемата му маска се четеше тъга.

Прекосиха двора и стъпките на Синд ставаха все по-уверени. Последните стъпала към помещението, където снощи ги бе приел Ли, той измина сам, без помощта на хорая. Ишанг вече беше вътре, но вместо Старейшината срещу него седеше младежът, наречен Кори. Жизнеността му се бе изпарила, а суровото изражение го състаряваше, сякаш от снощи бяха изминали години. Той изчака Синд да свие протестиращото си тяло до Ишанг и заговори без предисловия, посочвайки масичката.

— Вземете знаците и може да поемате по пътя си. Старейшината Ли Хао ще се моли на Сияйната за вас.

Както пазачът, така и Кори изглеждаха угнетени.

— Добре ли е Старейшината, ако не е нетактично да питам? — Синд прибра обицата си.

— Той вложи всичките си сили в церемонията и времето му да ни напусне е близо — тихо каза Кори, а неувереността в очите му говореше, че би предпочел да не е така.

— Съжалявам, че нашето пристигане стана причина… — започна Синд.

— Всичко става по волята на Небесата, ние сме само оръдия на висшите Сили. Сега вървете! — рязко нареди младежът.

Кори не беше свикнал с новата си роля и напрежението му личеше, но промяната у него беше забележима. Пред тях стоеше мъжът, който съвсем скоро щеше да стане Старейшина и вече го осъзнаваше напълно.

По пътя към катера Ишанг беше намръщен и неразговорлив дори по своите мерки, но Синд го разбираше, затова пристигнаха на „Хаврия“ без мълчанието помежду им да натежи.

— Връщате се по-рано, отколкото предполагахме! — извика Тарасу, която ги чакаше в хангара.

Радостта й беше толкова явна и неподправена, че каменната физиономия на Ишанг се пропука, когато тя прегърна и него.

— Наистина е рано, но не виждам защо си изненадана, след като аз казах точно какво ще стане — обади се Кокорл, застанал зад нея. — Не си се съмнявала в мен, надявам се.

— Е, честно казано…

— Какво стана долу? — нетърпеливо попита джорхът.

— Поне изчакай да влязат — укоризнено каза момичето, което беше забелязало скованите им физиономии.

— Ето, вече влязохме — изфуча Кокорл, щом люкът на трюма се плъзна зад тях. — Започвайте по-бързо! Споменавал ли съм досега, че съм изключително любопитен?

— Ако кажеш досаден, ще е съвсем точно — заяде се Тарасу. — Остави ги на спокойствие!

— Накъде тръгваме сега? — невъзмутимо попита Азман от мястото си до централния пулт, сякаш те идваха направо от каютите си.

— Отиваме на станцията до планетата Ракс, където ще наемем кораб за нас със Синд и ще ви възстановим разходите — Ишанг извади снопче банкноти, всяка от по хиляда рагда.

— Ами че това е страшно голяма сума! — възкликна момичето, след като ги преброи.

— Не са мои — сви рамене хораят. — Даде ми ги Кори по нареждане на Старейшината Ли.

— Аз ще ти ги върна скоро, надявам се — каза Синд. — Налага се да продължа да се движа инкогнито и след като се върна на Франар. Ишанг ще се представя за Синд Кар Натх, а аз — за негов спътник, така ще имам известна свобода на действие.

— Няма да се справя за толкова кратко време — каза Ишанг.

— Ще те подготвя, докато пристигнем, в края на крайщата като близнаци трябва да имаме и други общи качества освен външността.

— Така ли! — подскочи Кокорл. — Значи наистина сте братя?

— Още не съм съвсем убеден — Синд разказа накратко събитията на Кин.

— Може ли да видя камъните? — Азман протегна ръка. — Когато ги съединявахме тук, не изпитахте нищо подобно, струва ми се.

— Определено не, може би причината е в това, което говореше Старейшината и отначало не разбирах. Ишанг, на какъв език бяха последните му думи?

— Не знам, никога не съм го чувал, но значението изскачаше направо в главата ми — хораят се намръщи. — Струва ми се, че това стана след като се появи призракът зад него.

— Какъв е този призрак? — попита Азман.

— Тъмна и безформена сянка — обясни Синд. — Аз го зърнах на Ромиа, но при онези обстоятелствата не го приех за нещо реално и заслужаващо внимание. Доколкото разбирам, Ишанг също го е видял тогава, а сега се появи за втори път. Стои и сякаш наблюдава, без да прави нищо, после изчезва. Ти знаеш ли какво представлява?

— Hямам представа. — Азман го погледна замислено. — И какво каза Старейшината?

— Говореше ту на един от нас, ту на двамата едновременно, или така ми се е сторило, и каза нещо подобно на „Ахматаип“. Звучеше като име, май нарече някого от нас така. — Синд се протегна. — А сега най-голямото ми желание е да си легна. Тази нощ спах малко и историята в Храма ме довърши.

— Преди това ще съединя парчетата, ако нямате нищо против — въпросително ги погледна ведът.

— Давай — каза Ишанг, а Синд стисна зъби, за да посрещне пристъпа, който за негово учудване не последва.

— Абсолютно нищо не става, както виждам — Азман ги събра и раздели няколко пъти със същия ефект. — Макар че, сякаш самите части се стремят една към друга.

— Ще разберем все някога, може би думите са задействали нещо, свързано с тях.

— Вече обсъдих предложението си с Кокорл и настоявам, когато свършите всичко, което смятате за належащо, да дойдете при мен на Каскот — ведът им върна знаците. — Джорхът ще доведе Тарасу.

— Ахматаип! — повтори той и поклати глава.