Снежана Неделчева
Звездата Аиел (48)

48

Сизал я прие в кабинета си, където доскоро беше диктувал нещо. Купчинката листове с още незасъхнало мастило вероятно бяха писма до управителите на провинции, уведомяващи ги официално за смъртта на краля и избирането на Сизал за регент от Кралския съвет на благородниците. Той си придаде печално изражение и стана да я посрещне, протегнал ръце към нея. Тарасу стисна зъби и се остави да я прегърне покровителствено.

— Колко жалко, че те посрещаме с такава съкрушителна новина още от прага, дете мое! — каза той тъжно. — Уви, нашият крал и твой баща не е вече между живите. Той не беше здрав, когато ти замина, и продължи да отпада, докато настъпи краят. Знаеш, че се беше поддал на изкусителното и опасно въздействие на Елексира на Божественото спокойствие.

„А ти не му попречи!“ — беше на езика й да отговори, но замълча.

— Защо не ме уведоми за пристигането си, а идваш сама в този окаян вид и се излагаш на грубостите на стражата? — изгледа я той. — Ще накажа сурово целия караул!

— Няма нужда да правиш това, уважаеми чичо Сизал, те само си гледаха работата — възпротиви се момичето.

— Прекалено си добра с тези негодници, но щом искаш така, няма да ги наказвам. Къде са Барс и Арман? Намерихте ли Сарави?

Стигна се и до въпроса, който я тревожеше най-много, но тя излъга, без да трепне.

— Не намерихме следи от нея, а по пътя претърпяхме авария, в която загинаха придружителите ми. Бях принудена да се върна и единствената полза от пътуването ми е тази, че поне аз се прибирам жива и здрава.

— Не мога да изразя колко се радвам, че си оцеляла! Е, вече си у дома, отпусни се и се успокой. Къде е багажът ти, за да го донесат слугите?

— Нямам багаж, доведох само този хиртел — тя посочи Кокорл.

— Купила си животно? — каза Сизал с безразличие. — Хапе ли?

— Още не съм научила всичките му навици, но засега е много кротък.

— Ще наредя да поднесат нещо за ядене в стаята ти — за теб и животното.

Кокорл, понаучил основните думи и изрази на Хонстел, се облиза и Сизал го изгледа подозрително.

— Като че ли разбра какво казах!

— Може да е запомнил какво значи „ядене“, иначе е глуповат.

Кокорл погледна тъпо и се прозя с полузатворени очи.

— Доста е грозен, как се казва?

— Кокорл — вяло отговори момичето. — Извинявай, чичо, мисля да ти кажа довиждане, просто съм съсипана от умора и скръб.

Когато се добра до стаята си, тя се хвърли на леглото и избухна в плач, а джорхът тъпчеше наоколо, притеснен от безсилието си да я успокои.

Апетитът й се беше изпарил, затова Кокорл изяде двойна дажба и оправи донякъде поне своето настроение.

— Нищо не можеш да направиш вече за баща си — обърна се той към хлипащото момиче, — а трябва да си достатъчно силна, за да помогнеш на себе си.

Не личеше да го е чула, но той продължи:

— Има ли у вас обичай жените да наследяват престола или властта се пада на най-близкия наследник от мъжки пол?

— Не, жените също могат… Искаш да кажеш, че аз…

— Ти си в голяма опасност като пълноправна престолонаследница. Предполагам, че откакто напусна „Хаврия“ не си толкова неуязвима, нали?

— Вероятно.

— Настоявам да се отделяш от мен, колкото може по-рядко отсега нататък — завърши джорхът. — И не е зле да опитвам храната преди теб.

Той замълча слисан и започна да анализира усещанията си.

— Реагирам на растителните и животински отрови много бързо и организмът ми е в състояние до известна концентрация да ги разгражда. Взел съм няколко дезинтоксикиращи ампули за всеки случай, освен това в совалката има аптечка, но мисля, че двата обяда, които изядох преди малко, са напълно безвредни. Все пак беше щастливо обстоятелство, че ти нямаше апетит.

— Предполагаш, че той ще се опита да ме премахне веднага?

— Напълно съм сигурен. Стой близо до мен и не яж нищо, което не съм ти предложил — сериозно каза джорхът.

— Още ли не усещаш никакви мисли?

— Абсолютно нищо, но ставам все още за телохранител — той се изправи в целия си ръст.

Предпазливостта му не беше излишна, защото във вечерята имаше отрова, достатъчна да избие стадо тревопасни. В месните обрезки за хиртела не си бяха дали труд да сложат нищо, затова си разделиха тях, а Кокорл се промъкна в кухнята, докато слугите бяха заети със сервирането в голямата трапезария и цареше суматоха. Успя да отмъкне оттам кошница, пълна с твърди хлебчета.

— От утре ще се наложи да слизаш и да се храниш в залата, трябва да измислим нещо, за да не отказваш всяко блюдо, което ти поднасят — той дъвчеше мрачно една от клисавите питки. — Някой много ще се изненада, като види, че си още жива.

Тарасу използва остатъка от вечерта и посети леля си в покоите й. Тя искрено се зарадва на нейната поява и за пръв път Тарасу усети, че се е прибрала у дома, но приятното чувство не продължи дълго. Въпреки че нямаше нищо общо с отвратителните дела на Сизал, Интилада все пак беше негова съпруга — кротка, покорна, без собствено мнение — и нямаше да дръзне да му се противопостави. Безсмислено беше да се надява на някаква подкрепа от нейна страна и момичето поне се нахрани без страх с щедро предложените й лакомства.

Интилада беше на седмото небе от радост след раждането на дългоочаквания си син, а той я свързваше още по-плътно със Сизал. Всичките нейни мисли бяха съсредоточени в дебелото розово бебе, което й показа с нескрита гордост. И най-незначителните му действия наблюдаваше с умиление и прехлас, така че дори тъгата й, когато Тарасу каза, че не е намерила Сарави, не трая дълго. Тарасу използва случая и натъпка в джобовете си, каквото можа от масата, докато Интилада беше с гръб към нея, погълната от майчинските си грижи.

Кокорл посрещна допълнителната дажба с възторг и си разделиха общата плячка. Той беше направил още една екскурзия до кухнята с двоен резултат — пълна купа с месо и няколко удара по гърба с ръжен, когато един от помощниците на готвача го забеляза и се опита да спаси продуктите. Боят не му причини никаква болка, но гордостта му беше наранена. С общи усилия си бяха осигурили прилична закуска, затова на другата сутрин Тарасу се появи в трапезарията сита и готова за стълкновения. Сизал не очакваше да я види в толкова цветущо здраве и при други обстоятелства тя би се насладила на смаяния му израз, но сега изпита само отвращение. Седна срещу него изпъната като струна и извън задължителните приветствия, от които лъхаше полярен студ, не размениха нито дума.

На масата присъстваха и двама благородници от свитата му, които беше удостоил с постове и привилегии за заслугите им, най-забележителната от които беше липсата на елементарна почтеност. Младият и безскрупулен Браксил ад Роник сигурно изпълняваше съществена роля като оръдие за мръсната работа, защото личеше, че се чувства лично засегнат от неуспешния опит да я отровят. Грубите черти на лицето му изразяваха зверска жестокост, особено когато спреше очи на нея. Благодетелят му Сизал имаше защо да е недоволен от него и той се изпълваше с омраза към обекта, осмелил се да му създава проблеми. Недодялаността на Браксил се компенсираше от змийската любезност на седящия до него Токсан ол Шахси Д’Арг, който освен че притежаваше хладен и пресметлив ум, имаше родствени връзки със Сизал и самата Тарасу.

За да разсее впечатлението на неприятна изненада, Токсан се опита да поведе разговор с нея. Пренебрегна мълчанието и нежеланието й да отговаря и бъбреше невъзмутимо, сякаш нищо не се бе случило. Тарасу обяви, че е решила след тежкото пътуване и смъртта на баща си да изпълни Обреда на Вглъбяването със стриктно спазване на забраните, без да приема каквато и да е храна, докато получи спокойствие и просветление. Това изявление разкриви усмивката на Сизал, а невъздържаният Браксил изскърца със зъби от ярост. Токсан не беше учуден и изглежда се забавляваше от предизвикателството. Вниманието му се насочи към Кокорл, който ръфаше кокали до стола й и тя започна да се притеснява дали не е прозрял зад измамната външност на джорха.

Интилада се появи за малко с детето, носено зад нея от една прислужница, колкото да се наслади на възхищението на присъстващите. Дори да беше забелязала напрежението и сковаността им, не го показа. Сизал пое в ръце сина си и се опита да си поиграе с него, като го гъделичкаше с брадата си, но успя само да го разплаче и с досада направи знак на бавачката да го вземе. Интилада, слугинята и успокоеното момченце си тръгнаха, а Тарасу се възползва от излизането им, за да напусне масата.

Токсан изрази надежда, че въпреки обряда, тя няма да пренебрегне трапезата и да обиди любящия си чичо, регент на кралството, и свитата му, в негово и на Браксил лице, като ги лиши от приятната си компания в бъдеще. Тарасу се замисли за миг дали да не използва повода и да се откаже от по-нататъшните тягостни събирания, но така щеше да ги вижда от време на време и да отгатва донякъде намеренията им.

— Мислиш ли, че Токсан може да те е видял наистина? — обърна се тя към Кокорл на път към стаята й.

— Едва ли, не се издаде, че не ме възприема като хиртел.

— Наблюдаваше те много задълбочено и май подозира нещо.

— Смятам да намина към готварските помещения за провизии и ще надам ухо на разговорите в трапезарията — каза джорхът.

— Бъди внимателен! — загрижено се съгласи Тарасу. — Вземи повече храна, сигурно вече са се усетили и ще пазят кухнята. Аз ще навестя пак Интилада, защото предчувствам, че ще ми забранят да ходя там.

— Как може Сизал да забрани дъщерята на брат му, починалия крал, да посещава леля си, която я е отгледала?

— Токсан и чичо ще измислят някакъв благовиден предлог, не се съмнявам в това.

— Засега още не са измислили, затова облечи нещо с по-дълбоки джобове, ще се запасим, колкото можем. Аз тръгвам.

Тарасу се преоблече набързо и слезе на приземния етаж, където се намираха малките дворцови светилища на Урс и Йали, а встрани от тях по каменни стъпала се слизаше в гробницата на кралските семейства на Хонстел. В стените бяха издълбани дълбоки ниши, разположени на няколко реда една над друга. В най-близката до нея беше положен нов мраморен саркофаг с тежък, богато украсен капак, върху който между стилизирани цветя, животински и човешки фигури беше издълбан гербът на рода Д’Арг. Отстрани с преплетени златни букви беше изписано името на най-могъщия доскоро човек, сега заел мястото си до своите благородни предшественици. На отсрещната стена имаше повече на брой ниши и последен в редицата се виждаше малкият саркофаг с тленните останки на брат й Зарир. Над него беше този на майка му, кралица Данит’ар, втора съпруга на крал Алатрис, после се редуваха още няколко съвсем малки саркофага с рано починалите деца на Данит’ар, а малко по-нататък почиваше в мир нейната собствена майка — кралица Вианта, първата съпруга на краля — умряла при раждането на Тарасу.

Стъпките на момичето кънтяха в огромното подземие. Оскъдната светлина влизаше през няколко прозорчета близо до тавана, гледащи към светилищата, и цветните стъкла разпръсваха точно толкова мрака, че влезлият да усети нищожеството си на смъртен в тази вечна обител. Очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя коленичи на пода и отправи молитва към Йали и целия пантеон древни божества, за да бъдат те благосклонни и оставят душите на починалите й близки в покой. Това беше правила откакто се помнеше и почти не мислеше върху думите, които шептеше, с тази разлика че към имената прибави и бащиното си.

Главното, за което беше дошла, тепърва предстоеше. Част от храната, която откраднаха с Кокорл, грижливо беше заделила и преди да влезе тук, остави в дар пред олтара на Урс. Беше порязала показалеца си и поръсила няколко капки кръв отгоре, а сега се опитваше да си припомни някоя от Сантриите — молбите за помощ и възмездие, с която да се обърне към него. Никога не беше мислила, че ще й се наложи да иска нещо такова от свирепото божество на суровите битки и отмъщението и се поколеба, преди да започне най-страшната Сантрия — тази за кръвно отмъщение на враговете, независимо от родствената връзка с тях. Решимостта й се възвърна при гледката на околните ниши, в които лежеше цялото й семейство и очакваше тя, единствената останала жива, да потърси възмездие от тяхно име.

В прашния застоял въздух внезапно полъхна слабо студено течение, което като безплътна ръка охлади лицето й, и тя настръхна — сякаш Урс Отмъстителят даваше знак в отговор на молбата й. Не беше затворила плътно тежката врата на криптата след себе си, също така няколко от стъклата бяха пукнати и едва се държаха в рамките си, но каквато и да беше причината за обгърналия я повей, той внесе спокойствие в душата й. Сега Фризите, страховитите покровителки на сънищата и мечтите, щяха да превърнат нощите и дните на зложелателите й в кошмар, а Урс щеше да подкрепи ръката й, когато станеше нужно да действа.

— Спете спокойно, всеки ще получи това, което е заслужил! — промълви тя и напусна подземието, където въздухът беше станал отново тежък и неподвижен.

Пред вратата на Интилада стояха двама войници с платнени ленти, покриващи носа и устните им. Като се държеше на разстояние и внимаваше да не я докосне, единият от тях обясни повода за извънредните действия на охраната. Вечерта една прислужница на леля й припаднала и по лицето й се появили тъмни петна — непогрешим белег на страшната болест, която нищо не можеше да спре и изпълваше хонстелци с ужас.

— Жреците потвърдиха, че момичето е заразено с Даа — прошепна другият войник, с извърнато настрани лице. — По заповед на Негово височество принц-регента, никой не може да влиза и излиза оттук. Наредено е всички обитатели на двореца, включително и Вие, принцесо, да се оттеглят в стаите си и да ги напускат само в случай на крайна нужда.

Стражите я гледаха мрачно и подозрително, като че ли тя с пристигането си беше донесла заразата и предизвикала епидемията. Тарасу се усмихна презрително. Беше изолирана по много ефикасен начин — дворецът се превърна в затворена за външния свят крепост. С лъжите си Сизал се осмели да раздразни и предизвика древното, зло божество на Петнистата смърт, чието споменаване смразяваше кръвта на хората.

— Не можах да припаря долу, всички тичат и се вайкат с покрити лица — оплака се Кокорл, когато тя влезе в стаята. — Както виждам, и ти се връщаш с празни ръце.

— Сизал, вероятно по съвет на Токсан, е пуснал слух за епидемия от Даа и вече не може да излизаме оттук.

— Много лошо — намръщи се джорхът. — Имаме само три парчета месо и няколко питки, ще ни стигнат най-много за днес. Предлагам да ги изядем на обяд и със свежи сили да измислим нещо.

Докато дояждаха остатъците от закуската, джорхът разказа резултата от подслушването си до вратата на трапезарията.

— Не знам добре езика ви, но схванах основното. Сизал ругаеше Браксил, че се е престарал и за малко да те убият, преди той да разбере къде си скрила кръста.

— Какъв кръст? — учуди се момичето. — Нищо не съм крила!

— В общи линии е нещо дребно, две кръстосани метални ленти върху подложка. Сизал го нарече още Ключ на Достойнството.

— Знам за какво говори — Тарасу обви ръце около гърлото си. — Търси ключа за моята Яка, но за какво ли му е нужен?

Тя дръпна надолу плътно прилепналата до врата й горна част на роклята си и показа наредените един върху друг дебели метални пръстени, около десетина на брой, които се увиваха като змии по шията й.

— Виждал съм този накит, макар че ти се опитваше да го скриеш — каза Кокорл. — Мислех си, че го цениш и харесваш много, за да не го сваляш никога, дори преди сън. Сигурен съм, че ти пречи.

— Не усещам нищо, свикнала съм с него, и не мога да го махна, даже да искам — тя почука с нокът по медножълтите извивки. — Нося ги от детството си, като непрекъснато се прибавяха нови, докато растях. Ако ги сваля, шията ми ще се прекърши, лишена от обичайната си метална опора, и аз ще умра.

— Защо са те осакатили така? — попита Кокорл.

— Традицията е запазила това украшение за най-голямата кралска дъщеря, придава величественост и надменност на осанката, не мислиш ли? — тъжно каза тя.

— На твърде висока цена обаче! А тези малки дупчици на обръчите са предназначени за ключа-кръст, който ги отваря, нали?

— Да. Този, който държи Ключа, символично и фактически е господар на съдбата ми. Пазеше го баща ми, крал Алатрис, докато жреците ме осъдиха да бъда спусната в Пропастта на даровете.

— Къде е ключът сега?

— Трябваше да го предам на своя съдник и господар, Бога-Змия, но откакто ме поведоха по пътя към Пропастта, докато са ме открили извън нея след това, не помня нищо.

— И не знаеш какво е станало в Подземния дворец на Йали?

— Осъзнах се пред бедняшките къщурки до Външната стена, даваха ми да пия нещо парещо и горчиво. Междувременно бяха откраднали всичките ми накити, освен ако не са останали долу.

— Значи събитията се нареждат добре! — джорхът направи няколко танцови стъпки и разпери крилата си.

— Какво ти става, Кокорл? — сепна се момичето. — Баща ми е мъртъв, Сизал иска да ме убие, затворени сме тук без храна, а ти наричаш всичко това добро!

— Твоят чичо държи да получи този ключ на всяка цена. Положително ще те накара да отидеш пак в Пропастта и да го намериш, макар че вероятно е откраднат от просяците, когато са те свестявали. Аз ще дойда с теб и ще изпълня едновременно желанията си — да те пазя и да отида при Йали.

Ципестите му крила изплющяха, едното се блъсна в прозореца и раздра пердето, но той не забелязваше нищо. Муцуната му потрепваше, а очите святкаха, докато издаваше съскащи звуци.

— Кокорл, плашиш ме, никога не съм те виждала такъв! — момичето отстъпи назад, така че остави между себе си и него леглото с балдахин.

Тя осъзна, че той говори на джорхски, което избягваше в нормално състояние и това означаваше, че в момента не е на себе си. Задната му лапа ритна резбованата дървена маса и я счупи. Ужасена от шума и посипалите се трески, Тарасу се сви в ъгъла и придърпа отпред един от тежките столове. Джорхът повилня още малко, трошейки безразборно всичко, което му попаднеше пред очите, и изведнъж притихна. Момичето се осмели да надникне иззад облегалката, която стискаше здраво, и го видя, застанал в средата на сътворения от него хаос. Клатушкаше се с провиснал език и с мъка се задържаше на крака. В полузатворените му очи се появи проблясък на разум, когато я забеляза.

— Храната… докато не бяхме тук… — думите се изгубиха в отпаднало шипене и той се преобърна с трясък върху парчетата от мебелите и раздрания балдахин.

Остатъкът от опашката му плясна немощно по пода няколко пъти и застина, крилата се свиха и очите му се затвориха. Всичко беше станало за няколко секунди и Тарасу още не можеше да се опомни от преживения страх. Тя усети, че продължава да стиска масивния стол в изтръпналите си ръце, и го пусна.

Джорхът не мърдаше и имаше вид на дълбоко заспал, чуваше ясно свистящото му дишане през ноздрите и раззинатата уста. От мислещо интелигентно същество той се бе превърнал в звяр, тласкан от сляп инстинкт за разрушение. Не напълно, поправи се тя, можеше да я убие и изгори всичко, но не го направи, а към края на този необясним припадък той си възвърна разсъдъка и разбра какво става с него. Някой се беше промъкнал в стаята и поставил нещо в скритата храна, нещо достатъчно силно, за да предизвика буйството му, но не толкова, че да го умъртви. Всъщност, едва ли бяха изчислили с такава точност смайващото въздействие върху него.

Тя прескочи разпилените в краката й отломки и погледна свития джорх. Опасяваше се да не го събуди и накара пак да се развилнее наоколо. Клепачите му трепнаха и Тарасу замръзна на място, но равномерното дишане я успокои. Чувстваше се зашеметена и усещаше във върховете на пръстите си странни бодежи, които постепенно се усилваха. Погледна лицето си в оцелялото по чудо огледало на стената срещу нея, по него нямаше рани, само бузата й беше изцапана с прах. Тя потърка петното с края на ръкава си, но то не изчезна. Когато се приближи и се взря внимателно, разбра, че тъмното нещо не беше мърсотия, както й се стори отначало, а участък от кожата с различен цвят и сравнително ясни очертания. Второ, засега по-малко петно, се оформяше на челото, точно над дясното й око.

— Прилича на началния стадий на Даа — тя си припомни симптомите.

Беше чела описанията, но малцина възрастни хора бяха ги виждали отблизо и оцелели, за да си ги спомнят. Последната опустошителна вълна на ужасната болест беше преминала през Хонстел, много преди тя да се роди.

Тръпките по тялото й зачестиха и стените заплуваха около нея. Като преодоля световъртежа и треперенето на крайниците си, Тарасу запази присъствие на духа, за да анализира усещанията си. Немислимо беше такова съвпадение на появата на болестта с плановете на чичо й, значи всичко това бе заблуда и фалшификация. Наистина имаше нещо особено, несъвпадащо, което й убягваше.

— Температурата! — досети се тя изведнъж.

Телата на болните изгаряли от треска и толкова висока температура, че предизвиквала гърчове. Много от засегнатите умирали от тях, още преди Даа да се е разгърнала с пълната си сила. Погледна петното на челото си и установи, че то се е уголемило и потъмняло, а друго такова започваше да расте до него. Повърхността им изглеждаше издигната над околната кожа и грапава, но не чак толкова, колкото би трябвало да бъде. Също така липсваха характерните белези за наченки на гнойници, а нямаше и висока температура. Петната по лицето й, макар сходни с тези от Даа, бяха причинени от нещо друго, но имаха съвсем правдоподобен ефект. Който я видеше, щеше да избяга веднага от нея. Сизал беше спечелил, оставаше й да се уповава само на подкрепата на Урс.

Тя застави непослушните си крака да пристъпят към счупената маса, с която възнамеряваше да залости вратата. Равномерният шум откъм Кокорл заглъхна или по-скоро бученето в ушите й се беше засилило. Изведнъж установи, че вместо да гледа спящия джорх отгоре, очите й са почти на равнището на пода, до проснатите му безжизнено предни лапи. Разбра, че е паднала до него, после въздъхна и кротко се потопи в мрак, лишен от възприятия. Изобщо не забеляза Браксил ад Роник, който открехна вратата и огледа стаята с присвити очи. Видяното вътре сигурно му хареса, защото влезе, а зад него надникна тясното лице на Токсан. Той носеше куп странни предмети, за да може вървящият отпред Браксил да остави ръцете си свободни за това, което му се удаваше добре — да носи оръжие в тях. Тарасу и Кокорл не помръдваха, но Токсан се приближи предпазливо до джорха, като внимателно и безшумно остави товара си до него.

Наред с оковите, предназначени за ръцете и краката на момичето, се виждаха подобни на тях, но с огромни размери и няколко яки вериги. Сутринта бяха направили специални отвори в тавана и Токсан беше наблюдавал от стаята над тази на Тарасу последвалите сцени с интерес и изумление. Говорещият хиртел го накара да се ущипе, за да се убеди, че не сънува, а когато се превърна в непознато кошмарно чудовище и се разбесня, той изпрати един от слугите до Кралската менажерия. Нареди му да вземе от гледачите най-големите и здрави приспособления, използвани за обездвижване и укротяване на зверовете. Сега разгледа спящата твар с боязън и се обърна към спътника си, на когото отпърво увисна челюстта при вида на джорха, но се овладя сравнително бързо.

— Какво е това нещо? — попита Браксил полугласно и доста спокойно. — Не съм виждал такова досега.

— Не те ли е страх от него? — учуди се Токсан.

— Донякъде, но нищо няма да ми попречи да му резна главата, ако се размърда — тежкият му остър меч проблясна.

— Това е един от редките моменти, когато ти завиждам за липсата на фантазия и чувствителност.

— Притрябвали са ми! Още ли ще се туткаш, или ще започнеш да го връзваш?

— Защо не опиташ ти? — озъби се Токсан.

— И двете ръце няма да ти стигнат само да държиш меча — ухили се Браксил. — Сигурен ли си, че това същество е заспало?

— Де да бях!

Токсан нахлузи оковите върху задните лапи на джорха и ги затвори, после скочи, готов да хукне към изхода, но Кокорл продължаваше да лежи. Това му придаде смелост да повтори операцията с предните лапи, след което изтри потта по челото си и въздъхна с облекчение. Приближи се до джорха и го огледа обстойно, а накрая докосна ноздрите му с пръст.

— Имам неприятното чувство, че оттук в недалечно минало е излизал огън — каза той и добави. — А не виждам причина да не излезе и в бъдеще.

— Глупости! Това е уродлив, отвратителен звяр и не мога да разбера откъде се е взел, без да го види никой досега, но не ми разправяй все пак разни измишльотини. Огън, ха!

— Ще го омотаем с веригите и войниците ще го завлекат до Кулата на Зиндар. Тя като че ли е построена точно за него, но бих се почувствал наистина спокоен само ако му сложим нещо огнеупорно върху муцуната, в случай че междувременно се събуди. Ще разпоредя да намерят голям казан, а ти не мърдай оттук.