Снежана Неделчева
Звездата Аиел (50)

50

— А момичето така ли ще оставим? — извика Браксил възмутен.

— Надявам се, че както е в безсъзнание, ще ти стигне умът да я оковеш — Токсан изчезна, сподирен от презрителното сумтене на Браксил.

Старият благородник се върна заедно с десетина войници и се заеха да увързват джорха с дебелите вериги. После нахлузиха на главата му голям кухненски казан и прокараха крайщата на синджирите през специално пробитите за това дупки покрай ръба му. Кокорл се размърда вяло, но не се събуди.

— Сега го занесете в кулата! — изкомандва Токсан.

Сащисаните войници започнаха да теглят тежкото тяло към стълбите с пъшкане и ругатни.

— Къде е хиртелът? — Браксил се въртеше и надничаше между отломките, докато Токсан го наблюдаваше с усмивка. — Сигурно това чудовище го е изяло.

— Трябва ни едно легло да сложим на него принцеса Тарасу, изпратих да повикат Жреца-лечител.

— Да не искаш да кажеш, че ще я нагласим да лежи тук? В тази стая не е останало нещо здраво, ако забелязваш това, хилаво кречетало!

— Как иначе ще убедим жреца, че е болна, умопомрачена и се налага да стои окована? Сигурно е трудно да управляваш планината си от мускули и тлъстина с миниатюрния мозък, който се крие някъде из нея.

— Мисля да ти увия дългия език около врата и да дръпна силно края му, за да занемееш веднъж завинаги, стара торба с кокали!

Браксил пристъпи напред с вид, говорещ недвусмислено, че възнамерява да изпълни заканите си.

— Я по-кротко, имаме още работа! — обектът на вниманието му отскочи с неподозирана пъргавина. — Донесъл съм инструментите и препоръчвам да се захващаш с Яката й. Спомни си, ако можеш, че ти ме обиди пръв, аз само отговорих на грубостите ти. Някой възпитан човек на твое място би се извинил.

— Струва ми се, че пак се заяждаш, но както и да е. Защо трябва ние да вършим тази работа, след като дворецът гъмжи от слуги, които са за това?

— Преди Сизал да говори с племенницата си и да се убеди, че тя е достатъчно омекнала, никой не бива да си завира носа тук. Стига ни, че се наложи да влязат войниците, но нямаше как, а и тя през цялото време беше в безсъзнание — търпеливо обясни Токсан със страдалческа гримаса.

— А-ха, ясно, не ме бива много по фината част — Браксил стискаше непохватно в дланта си лазерна ножовка с вградено енергийно захранване. — Този проклет уред ми разтреперва ръцете.

Той настрои окуляра на оптичната приставка и се наведе над момичето.

— Леко, да не я нараниш! — извика Токсан, когато режещият лъч навлезе на застрашителна дълбочина. — Нали уж свикна да боравиш с това?

— Да, но на затворници, за които някой и друг прорез в гърлото не е от значение. Тази дяволия не е ли забранена от Указа за притежание на чуждопланетни апарати?

— И какво от това? Внесено е контрабандно специално за тази цел, още докато беше жив Алатрис. Нека си свършим работата, а в бъдеще Сизал ще пише Кралски укази, каквито си поиска.

— Ами ако…

— Гледай си в ръцете и остави говоренето на мен!

Последният обръч падна със звън на пода и Браксил подаде удовлетворен ножовката на Токсан, който я пъхна в дълбоките си джобове. После събра металните кръгове и сложи и тях вътре.

— Сега регентът може спокойно да дойде.

Когато Тарасу се съвзе, видя надвесеното над нея лице на Сизал. Погледът й се проясни и тя направи опит да се изправи.

— Ти си болна от Даа и си изпочупила всичко в пристъпите си, затова сме те обездвижили — каза той злорадо.

— И с голи ръце съм скъсала металната Яка? — Тарасу се усмихна със сарказъм, усетила необичайната лекота, с която движеше главата си.

— Не е за вярване, но си го направила. Може и да си отключила обръчите, кой знае? Та като заговорихме за това, много бих искал да видя ключа. Случайно да си спомняш къде си го оставила?

— Ще си помисля може би, след като разбера защо ти трябва.

— Подобно неучтиво държание не подобава на толкова млада особа, но ти си доказала, че си своенравна и не се учудвам. Ще си получиш Яката обратно, обаче трябва да направиш нещо за мен. После си свободна да заминеш, като си прибереш гадния звяр или трупа му.

— Къде е Кокорл, какво сте му направили? — Тарасу се повдигна пак, но прешлените й изпращяха и главата й се замая от болка.

— Чудовището е затворено в Кулата на Зиндар, много поетично, не намираш ли? Ако се развилнее, ще заповядам да го убият.

— Не! — изпъшка момичето. — Той не е чудовище, а мой приятел.

— Съвсем подходящ за теб! — очите на Сизал светнаха. — Виждам, че държиш на него, прав ли съм? Не се мятай така, ще си повредиш вратлето. Промених намеренията си и смятам да го убия незабавно. Токсан, извикай стражата!

— Недей, ще ти дам, каквото искаш!

— Това е вече начало на приятен разговор. Трябва да намериш ключа и да ми го връчиш тържествено пред Жреческия съвет като на свой приемен баща и настойник. Също така ще обявиш публично, че се отказваш от престола по своя воля.

Очите й заискриха от омраза и той побърза да добави:

— Познаваш ме достатъчно и знаеш, че при първия опит за измама ще ти върна чудовището на части.

— Защо държиш толкова на този ключ?

— За да отворя раклата на майка ти, кралица Вианта, в храма на Урс. Забравих да спомена, че ти ще ми подариш великодушно и нея.

— Там няма скъпоценности, както сигурно очакваш — презрително се усмихна момичето. — Предполагам, че вътре са нейни дрехи, книги и други вещи, които да ми напомнят за нея, след като получа раклата в деня на пълнолетието си. Даваш си излишен труд, защо просто не я разрежеш?

— Говори се, че вътре има свитък с древната рецепта за Елексира на живота и вечната младост — устните му се изкривиха. — Не искам да го повредя с груби действия.

— Ти си луд, такова нещо не съществува!

— Тя беше вещица — изсъска Сизал. — Ти и Сарави сте родени в един и същ ден, тогава мълния удари двореца и всичко изгоря. Чувала ли си нещо за това?

— Казвали са ми, че съм се родила в горящото крило и са ме спасили по някаква случайност, а леля Интилада от ужас родила преждевременно.

— Истината е малко по-различна и може да ти помогне да разбереш защо кралят не те обичаше — просто го беше страх от теб. Не се учудвам, че такова изчадие го е плашило до смърт, той и аз пристигнахме първи там и видях всичко, но се заклех да мълча. Алатрис даде обет да посвети теб и Сарави на Бога-Змия, уж от благодарност за чудодейното ти избавление, но всъщност искаше да се отърве от присъствието ти.

— Не ти вярвам — прошепна момичето едва чуто.

— Всичко в стаята беше овъглено, а в средата лежеше просната Вианта, мъртва наистина, но свежа като цвете и невредима от пламъците. До нея лежеше ти и стискаше в ръката си нещо, като ни видя, се усмихна.

— Новородено бебе не може да направи това.

— Разбира се, че не може. На Сарави й бяха необходими седмици, за да прогледне и държи предмет, но ти си беше чудовище в човешки образ. Ясно ли ти е каква картина намерихме? Ти и майка ти се намирахте в чист и незасегнат от пожара кръг, а наоколо камъните се бяха напукали от горещината. И никой не знае как е попаднал там талисманът, който ти държеше. Такива тъмнокафяви скали с червена плетеница от жилки като кръв не съм виждал нито на Хонстел, нито другаде.

Тарасу си спомни кафявите каменни отломки на Синд и Ишанг. Те също бяха осеяни с жилки, които приличаха на кръвоносни съдове.

— Къде се намира сега този талисман? — тя изохка, защото рязко раздвижи глава, забравила за незащитената си шия.

— Не мърдай, няма смисъл да умираш точно когато сме на път да се споразумеем! — загрижено каза Сизал. — Използван е за основа, върху която е поставен ключът за Яката ти и за раклата на Вианта. Интересите ни дори съвпадат — ти ще си получиш талисмана и приятеля, като ми оставиш престола, раклата и ключа. Бремето на властта не е за теб и с радост ще те разтоваря от него.

Тарасу и за миг не допусна, че той ще спази обещанието си. След като получеше ключа, щеше да я унищожи, нямаше начин да я остави жива като постоянна заплаха зад гърба си. За да се измъкне от безпомощното си състояние, тя трябваше да се престори, че му вярва. Той не подозираше, че й е известна ролята му при смъртта на Зарир и Алатрис, както и при тази на невръстните братя и сестри на Зарир, родени преди него.

— Никога не съм имала желание да бъда кралица на Хонстел — отговори тя почти искрено, защото тази възможност наистина не я привличаше. — Искам да пътувам, да видя цялата Империя, като на първо време съм поканена да гостувам на един вед — шеста степен.

Точно това мислеше да направи, след като разчисти сметките си на Хонстел. Трябваше да отиде при Азман със своя камък. Сизал като че ли повярва на думите й.

— Нямах намерения да те убивам, още повече че до днес не предполагах колко си разумна и сговорчива — той предпочете да не си спомня факта, че в основата на смирението й стоеше Кокорл.

Джорхът в този момент може би се събуждаше на дъното на Кулата на Зиндар. Според легендите, когато Йали решил да слезе от небето при хората, античният герой крал Зиндар успял да го измами и затвори в една голяма кула на замъка. Богът страшно се разярил, но признал поражението си и бил принуден да обещае, че ще остане да живее на Хонстел, за да закриля Зиндар и поданиците му. В замяна на това трябвало да му бъде построен дворец, неотстъпващ на този от божествените селения, откъдето идвал, и да му принасят ежедневно дарове, за да заслужат благосклонността му. В древни времена из земите на Хонстел живеели могъщи герои, които дръзвали дори да се борят с боговете и понякога ги побеждавали, сега бяха останали само кулата и преданията. Единственият вход за мрачния каменен кладенец беше на половината от височината му, където се отваряше вратичка, а далече долу се виждаше дъното. Тарасу си представи как са довлекли и хвърлили там увързания с вериги джорх и сърцето й се сви.

— Искам първо да поговоря с Кокорл — твърдо каза тя.

— Добре. След малко ще дойде Жрецът-лечител, за да установи болестта ти, и можем да тръгваме.

— Необходимо ли е, щом се съгласих с условията ти?

— Бих искал да съм подготвен за евентуални усложнения. Когато жрецът види, че ти си почти на смъртно легло, а аз съм пренебрегнал опасността и се грижа за теб след пристъпа, ще те изведа тайно от града. Отиваме в Пропастта на даровете.

— Като преди това посетим Кулата на Зиндар!

— Съгласен съм.

Тарасу послушно изпи отварата, донесена от жреца, и по тъжното поклащане на главата му предположи, че петната по кожата й са се увеличили и изглежда като поредна жертва на Даа. След заминаването му Токсан донесе Яката, съедини внимателно крайщата около шията й с друг чуждоземен уред и момичето се отърва с радост от принудителната си неподвижност.

— Надявам се, че ръбът не ти убива — каза Сизал.

Неговата загриженост по такъв нищожен повод беше смехотворна, сравнена с намеренията му. Увита в плътно, скриващо лицето й наметало тя напусна покоите си, пред които бяха закачили червения знак-предупреждение. Придружена от Сизал, Браксил и няколко войници излезе на крепостната стена. Гледката на окъпаните от залязващото слънце хълмове около Даген я разведри. Хората минаваха през портите пеш или с каруци, вятърът донасяше многолюдната глъчка до тях, а планините Тиндеха в далечината бяха прорязани от виещата се линия на пътя за Шантел. През открехнатата врата на кулата влезе светлина, колкото да съзрат тъмен и безформен предмет на дъното под тях. Двама войници спуснаха въжена стълба и след продължително люлеене и въртене, тя докосна земята с краката си. Оттук отворът се виждаше като искрящ правоъгълник, засенчван от надничащите човешки фигури. Джорхът лежеше и изглеждаше плачевно, омотан с веригите и с нахлузения на главата казан, сплескан при падането.

— Добре ли си? — тя подръпна изкривения ръб, за да погледне вътре.

— Не бих казал, както ме пакетираха и хвърлиха тук — избуча гласът му, променен до неузнаваемост. — Какво става?

Момичето разказа набързо последните събития и намеренията на Сизал.

— Слушай внимателно, ще се опитам да говоря ясно — обади се Кокорл. — Когато слезеш при Йали, кажи му това — …….

Тя повтори кънтящото съскане няколко пъти, докато получи одобрение.

— Йали не е Бог-Змия — добави той, — а синът на Смагарт и Трирл — Йеллагр — за който ти разказвах. Зиндар го е пленил и затворил в Подземния дворец. Не ме прекъсвай, а мисли!

Гласовете, долитащи от групичката горе, изглеждаха раздразнени от нейното забавяне.

— Ако успееш да го изкараш оттам, той ще ти помогне да ме освободиш. Дано не е много пострадал от плена и самотата — продължи Кокорл.

Гневните викове на Сизал я подканяха да побърза и тя се приближи към въжетата с ясното усещане, че досегашният й свят се срива безвъзвратно. По целия път към Пропастта мислите заплашваха да помътят разсъдъка й, докато накрая посвикна и се примири с новите факти. Смагарт вероятно беше умряла, след като са се озовали извън техния свят, в човешката Империя. Героят-полубог Зиндар беше пленил уплашения невръстен джорх, приземил се по някакъв начин на Хонстел, и го бе затворил в тази кула, докато реши какво до прави със странното създание. Йеллагр е бил принуден да живее в построения за него Подземен дворец близо до хората. И какво друго е могъл да направи — малък и захвърлен далеч от къщи, сред непознати страшни същества?

Дали Зиндар е вярвал, че заловеният от него джорх е бог, никой не можеше да каже, но този „подвиг“ е укрепил разклатеното му положение на млад крал с четирима братя претенденти да го сменят на трона. И от тази самоизмама, заблуда или хитро пресметнат ход се беше родила и процъфтяла през вековете цяла религия. Самата тя израстна в сянката й, с енергия и желание се стремеше да бъде достойна не за друг, а за един нещастен пленник от чужда раса. Ами хилядите безсмислено ослепени жрици, една от които мечтаеше да бъде? И след като това, в което беше вярвала безрезервно, се оказа лъжа, какво трябваше да мисли за Урс и другите божества?

Един спомен й помогна да спре на ръба на заплашващата я лудост — мярна й се Ториаи, пълзящ на четири крака след тях по коридора в „Хаврия“, убеден до дън душа, че е в Царството на злите духове. Тя беше изпаднала в жалкото му положение и искаше да продължи да пълзи в коридора на привичните си представи, но вече не можеше да го направи. Пътуването и премеждията постепенно и незабелязано бяха разчупили рамките на кръгозора й и сега тя беше нищожна и уязвима, но далече от умопомрачението. В незнайни центрове на разума се слепваха разбитите й илюзии за света. Съзнанието й се олюля върху изплъзващите се досегашни опори и стъпи на твърда почва — Тарасу се съсредоточи върху предстоящата си задача, като остави дълбоките размишления за после.

Бяха пристигнали и войниците я спуснаха върху специалната платформа. Докато тресящото се и скърцащо приспособление слизаше надолу, тя по навик се уплаши от навлизането си в обителта на Бога-Змия. На границата на ясния спомен се появи усещането, че точно така беше и предишния път. По същия начин небето се превръщаше в тясна ивица между надвисналите скални стени на клисурата и след малко дървената клетка щеше да се удари в дъното. А после? Тогава беше останала тук около месец, сигурно беше разговаряла с Йали, тоест Йеллагр, но не си спомняше нищо. Каквото и да беше видяла в Подземния дворец, тогава тя е нямала представа какво представлява обитателят му, затова пък сега…

Резкият тласък я захвърли на една страна и тя удари болезнено главата си в перилата на платформата. Прескочи ги, стъпи на земята и се огледа наоколо. Стоеше на заградена от три страни тераса, четвъртият край се спускаше стръмно надолу към пропаст, откъдето се носеше тежка миризма на разложено. Надникна над ръба и видя гниещия горен пласт на огромен куп от обелки, развалени плодове и зеленчуци, перушина, оглозгани кости и други отпадъци от ежедневните дарове. Беше доста тъмно, но й се стори, че съзира гръдния кош на човешки скелет, стърчащ между боклуците. Дръпна се бързо назад, защото вонята се издигаше на плътни вълни и я удряше направо в носа, обърна се и се изправи лице в лице с… Естествено, че това беше джорх! По-едър от Кокорл и с неприязнено изражение, но иначе съвсем привична гледка за очите й.

— Добре дошло, човешко създание! На какво ли се дължи това, че не пищиш и още не си припаднала? — изсъска джорхът на родния й език. — Струва ми се, че си идвала тук веднъж… Тарасу, да, така беше! Не разбирам причината за повторната ти поява.

Момичето си спомни заръката на Кокорл и повтори шипящите звуци, които я беше накарал да запамети. Реакцията беше изключително бурна. Йеллагр започна да подскача и съска съвсем невъздържано към нея, а тя се прилепи до скалата, за да не я събори долу на бунището от вълнение. Джорхът усети, че тя не може нито да го разбере, нито да му отговори, и прекрати речта си.

— Най-накрая дочаках спасението си! — той премина на познати за нея хонстелски словосъчетания. — Къде е моят братовчед Кокорл?

— В Кулата на Зиндар и има нужда от помощта ти, аз също.

— Асссшшш… отвратително място наистина, познавам го добре. Хайде да тръгваме веднага!

— Чакай малко! — извика Тарасу, но беше излишно.

Йеллагр направи няколко подскока, при което задрънчаха дебелите колкото ръката й метални брънки на гърба му. Те бяха промушени през дупки в разперените, провиснали като парцали крила и ги придържаха едно към друго.

— Не мога да летя — унило сподели той, когато се укроти. — Отдавна не съм имал възможност даже да опитам. Как ще излезем оттук?

— Нямам представа — тя разгледа огромните халки и въздъхна. — Така са сложени, че ще си разкъсаш крилата, ако ги размахаш.

— Това ми е известно.

— Значи летенето отпада. Няма ли някаква врата, откъдето си пуснал мен и другите хора да си отидем?

— Има, но през решетката може да минеш само ти.

— Заведи ме там!

Известно време вървяха по дъното на клисурата, после криволичещата пътечка се спусна надолу и заслизаха към недрата на планината. Мракът постепенно се сгъсти и след няколко завоя Тарасу не виждаше вече нищо. Тя се хвана за лапата, която й подаде Йеллагр, за да не се спъва и блъска в издатините.

— Доста е тъмно тук и си повредих очите — обади се джорхът. — Заприличах на онези нещастни женски същества, които по неизвестни причини смятат, че като си осакатят зрението, ще ми харесат.

Тарасу изхъмка неопределено.

— Когато не са подли, хората са смешни и жалки — заключи той заядливо. — Не може да се отрече, че слепотата подобрява туткавите им мисловни процеси, но пак не ги разбирам. Аз поне съм затворник и нямам избор, а те правят това по собствено желание, за да живеят около мен. Глупава работа, но пък в края на крайщата си имам компания, иначе щях да подивея от скука. Всъщност, за всичко това говорихме и миналия път с теб. Толкова рядко слиза външен човек тук, и то повечето случаи в плачевно състояние, че оглупявам от радост и не ми се иска да мълча.

— Нищо не помня — обади се Тарасу.

— Така си и мислех! Тук, дълбоко под земята, имам някакво влияние върху хората, макар че с теб се справих едва-едва. Това беше най-несвързаното и неудачно съобщение, което съм се опитвал да предам и не мога да повярвам, че точно то свърши работа.

— Влияние ли? — стресна се Тарасу. — Психическите способности на Кокорл са нищожни на Хонстел. Имало някакъв блокиращ фактор, но може би под повърхността той отслабва. Освен това на мен Кокорл изобщо не може да ми въздейства, а ти си успял.

— Достигам малко зад границите на защитната бариера в разума. При теб беше невъзможно да я премина, направо се измъчих за нищожни резултати, но с другите ми се удава. Имам връзка с Великата Незряща, където и да се намира тя, с Десетте контактът ми е по-слаб, а между мен и хората горе стои преграда. Тук страхът и тъмнината помагат на внушенията ми, но щом посетителите се измъкнат, връзката прекъсва.

Една зловеща мисъл тревожеше момичето, но не знаеше как да я формулира, за да не го засегне и ядоса. В подземния мрак тя беше негова територия и без помощта му нямаше да намери пътя в разклоненията на лабиринта от тунели. Йеллагр долови вътрешната й борба, наведе се и изсъска в ухото й:

— Сигурно искаш да ме питаш за човешките жертвоприношения, хайде по-смело! Миналия път те вълнуваше това.

— Амии… да — ръката й, стисната в голямата му лапа, потрепера.

— Няма защо да се тресеш от страх. Аз съм чувствително същество и въпреки мъченията, на които бях подложен тук, не съм станал и наполовина толкова кръвожаден, колкото вас, които сте измислили тези гадости.

— Изглеждаше, като че ли ревеш от радост всеки път, когато получаваше човешки жертви — смотолеви тя объркана.

— Да, много съм щастлив, когато хвърлят кървавите трупове на други разумни същества така да се каже в трапезарията ми и после трябва да почиствам старателно цялата площадка, да не говорим за психическите травми от тази диващина!

— Защо тогава не си направил нещо, за да спреш жертвоприношенията, нали говориш с Десетте Забулени и Великата Незряща?

— Колко струват обясненията и желанията ми срещу вашите традиции? Аз съм жив символ на нова отвратителна религия и нищо повече. Ако бях се опитал да наруша реда, измислен от хората, можеше да се превърна в по-удобен мъртъв символ.

— Сигурно много ни мразиш? — Тарасу горещо се надяваше да не е права.

— Съвсем не толкова, колкото заслужавате! — изфуча Йеллагр. — Отначало бях уплашен, после бесен от омраза, а накрая свикнах с това положение. Бил съм малък, но си спомням как майка ми умря, преди курсът да изведе лодката на Хонстел. Бях останал сам и безпомощен, нямаше как да намеря себеподобните си, никой тук не беше чувал за тях. Зиндар не ме уби само защото му бях полезен, а после трябваше да се боря за свободата си с целия измислен от него култ, но безуспешно. Научих достатъчно езика и нравите на хората, за да разбера, че ако един бог реши да отхвърли божествеността си, никой няма да го остави да разклаща устоите на религията. В Подземния дворец все пак бях нахранен, свободен да бродя и размишлявам в тъмнината. И да изпращам молби за помощ, щом се мернеше жив човек отвън, но повечето умираха от страх, още когато ги посрещах на площадката.

— Доста си изстрадал!

— Е, можеше да бъде и по-лошо, но не съм получил нито обучението, нито грижите, да не говорим за обичта на близки и приятели, които ми се полагат.

Тарасу отдавна беше престанала да брои завоите, изкачванията и стръмните спускания, докато напредваха под водачеството му.

— И сега, когато съм на крачка от свободата си, какво? Спасителят ми е хвърлен в същата кула, така че се налага аз да го измъкна оттам с помощта на човек по-слаб и от мен.

— Да, но не си сам, а сме двама. Освен това има скрит катер, с който ще напуснете Хонстел, стига само да се доберем до Кокорл и да го извадим оттам.

— Тук отпред е решетката — той спря рязко. — Ти може да се провреш спокойно през нея, обаче сама няма да свършиш нищо навън. Ще извикам Хаиния, сегашната Велика Незряща, за да отворим тази врата и да махна оковите.

— Дали ще се съгласи? — със съмнение попита момичето.

— Мога да я повикам, но не и да я командвам. Безсмислено е да я убеждаваме, опитвал съм, затова ти ще я вържеш и ще отидеш в стаята й да вземеш ключовете.

— Да посегна на Върховната… — започна Тарасу. — Е, какво пък, няма да й причиним нищо лошо. Само ще вържа ръцете й за решетката с колана, но какво ще правим после? Не съм съгласна да я оставим тук.

— Тя е сляпа и мракът не я плаши, освен това ще се погрижим да я освободят бързо. Сега стой тихо, за да не те усети, а когато я хвана, се промуши оттатък и я вържи. Чувам стъпки, вече е близо.

Слухът на Тарасу не можеше да се мери с неговия. Тя не долови безшумното приближаване на Върховната жрица и съвсем изненадващо чу гласа й до себе си.

— Защо ме викаш, Йали? Вече е… — краят на изречението се загуби в шум от борба.

— Хайде, излизай бързо!

Тарасу тръгна неуверено, протегнала ръце в непрогледната тъмнина, докато докосна рамото на Хаиния.

— Прости ми, Велика майко, че трябва да направя това — прошепна тя, докато увиваше дългия си кожен колан около китките й, стиснати здраво от джорха през решетката. — Това, което трябва да извършим, е справедливо и не бих могла да се противопоставя на намеренията на Йали.

— Нито пък аз, принцесо — спокойният глас на сляпата жена беше ясен и дълбок. — Не е дадено на обикновените слуги да преценяват делата на боговете.

— Време е вече да си отида, Хаиния, достатъчно дълго стоях при хората — каза Йеллагр.

— Знаех си — обади се тя, след като помълча. — А нас, твоите предани робини, ще вземеш ли със себе си?

— Сега не — смънка джорхът и добави по-уверено. — Не е дошло времето, но ще се върна за вас. Докато стане това, моята воля е да ограничите ритуалите до най-необходимите — никакви жертвоприношения, посвещаване на нови жрици и купища дарове!

— Щом това е желанието ти, Повелителю на простосмъртните, ще бъде изпълнено — каза Хаиния. — Но церемониите ще бъдат тържествени, както винаги. Няма да занемарим задълженията си!

Тарасу беше привършила с връзването и слушаше разговора им, удивлявайки се на безсмислието на ценностите, които съставляваха и нейния живот доскоро. Представата как джорхът, около когото беше създаден вековен култ, натоварва Десетте Забулени на кораб и ги закарва на родната си планета беше толкова нелепа, че й се доплака. Все пак те бяха направили, каквото можаха, за да не разрушат представите на Хаиния. Тя щеше да доизживее спокойно оставащите й дни с надежда да получи наградата за дългогодишната си служба в Другия свят.

— Сега принцеса Тарасу ще отиде в твоята стая за ключовете от тази врата и оковите ми. Не желая от прекалена преданост да се опиташ да ме възпреш, затова те връзваме. После ще съобщим, че си тук. Тъй като регентът, съветниците му и група войници стоят горе до Пропастта, искам да изляза от друго място и да стигна до Кулата на Зиндар, колкото може по-бързо.

— Ключовете са у мен, нося ги закачени на верижка, както моите предшественици — обади се Великата Незряща. — Усетих, че е дошъл моментът да се използват и ги взех, преди да дойда. Има таен подземен тунел оттук до кулата, един от каменните блокове в основата й е подвижен, излиза се през него.

— Сигурна ли си? — попита джорхът.

— Намира се недалеч оттук по този коридор, но ти знаеш това, Йали, нали си дошъл по него! Зиндар е построил тунела, за да преминеш до Подземния дворец.

— В тогавашното ми душевно състояние и възраст неминуемо съм пропуснал да обърна внимание на доста неща — изфуча Йеллагр. — Благодаря ти, Гледаща със Сърцето, че ми напомни.

Тарасу издърпа верижката от шията на Хаиния и опита да улучи в тъмното ключалката. Тя прищрака и вратата от гъсто подредени метални пръти се отвори със скриптене.

— Можеш ли да отключиш веригите ми? — джорхът излезе при нея.

— Ще опитам. Има ли тук лампа, факли или нещо подобно?

— Рядко някой друг освен мен влиза толкова дълбоко в лабиринта, а аз не се нуждая от светлина — отговори старицата.

Джорхът се наведе и момичето свали почти всички окови. Остана най-горната, чиито закопчалки бяха клеясали и не можа да ги отвори. Крилата му вече можеха да се движат и той ги размаха леко. Въздухът в тунела се раздвижи, а последната останала верига издрънча.

— Аз трябва да намеря ключа за Яката на Достойнството! — сепна се изведнъж момичето. — Миналия път, когато ме спуснаха тук, той беше у мен, но нямам представа къде се намира сега.

— В едно сандъче в спалнята ми — каза Йеллагр. — Отивам да го взема, а ти ме чакай тук. Ще изтърпя още малко, после ще опиташ пак да махнеш тази брънка.

Той тръгна, подскачайки по пътя, по който бяха дошли, а Тарасу и Великата Незряща останаха сами. В някой от съседните коридори се процеждаше вода и звукът от падащите капки беше приглушен и монотонен. Подземни животинки притичваха с шумолене и кожата на момичето настръхна, когато си представи столетията, прекарани от Йеллагр в това усойно подземие. Джорхът беше издържал повече от достойно заточението си, като се имат предвид безкрайните години самота, тишина и мрак, които му се бе наложило да изтърпи.